Преследвачът

2

На следващата сутрин двамата с Джордж се бяхме разположили в удобното и луксозно купе на път за Лондон. Аз се облегнах на плюшената седалка в опит да потисна пристъпа на гадене. От предишните си преживявания знаех, че градовете са прекалено шумни, прекалено пропити от миризмата на мръсни тела, твърде изкушаващи. Затова бях изпил кръвта на един скункс и един заек и сега ми се повръщаше. Но по-добре да ми е лошо, отколкото да умирам от глад, особено след като исках да направя добро впечатление, когато се срещнем с адвоката на Джордж. Знаех, че той ми бе оказал чест, като ме покани да го придружа на срещата със съдружника му, който се грижеше за сметките на фермата и ни съветваше, ако се налагаше да свършим нещо по-различно, когато ставаше дума за покупка на добитък и наемане на работна ръка.

При все това просто не можех да изтласкам образа на Катрин от кошмара си. Затова, вместо да участвам дейно в разговора, аз само кимах, докато Джордж се чудеше на глас дали трябва да дадем под наем нашите коне на собственика на мината от другата страна на Айвънхоу. Беше невъзможно да се откъсна от мислите за живота и смъртта и да насоча вниманието си към дребните и незначителни неща на човешкото съществуване. След още двайсет години — дори може би десет — всичко това нямаше да има значение.

Кадифената завеса на купето ни се разтвори и стюардът подаде глава.

— Чай или вестник? — попита мъжът. В ръката си държеше сребърен поднос, пълен с кифлички и резени кекс. Господин Абът ги зяпаше лакомо, докато стюардът сложи чаша чай и две кифлички със стафиди върху снежнобелите чинии от китайски порцелан, а след това подаде по една на всеки от нас.

— Можете да вземете и моята — казах и подадох чинията на господин Абът. — Ще вземем и вестник.

— Много добре, сър. — Стюардът кимна и ми подаде един брой на „Дейли Телеграф“.

Веднага отделих светските и спортни страници, които обичах да чета, а на Джордж подадох тези, които той предпочиташе. Комбинацията беше странна, но през последните двайсет години ми бе станало навик винаги, когато се озовях в някой град, да чета светските новини. Исках да проверя дали се споменава за граф Де Сангуе, името, което Деймън използваше в Ню Йорк. Чудех се дали се бе отказал от аристократичните си превземки и светска показност. Надявах се да го е сторил. Последният път, когато го видях, позьорството му едва не бе довело до смъртта и на двама ни. За нас беше много по-добре да не привличаме внимание.

Усетих как стомахът ми се сви от ужас. Точно както очаквах. Отпечатаните думи бяха ясен знак, че Деймън продължава да ме преследва; знак, който не можех да припиша на съня си, развинтеното въображение или прекаляването с шерито предишната вечер. Защото въпреки че Деймън ме мразеше повече от всичко, това не променяше факта, че бях негов брат. Познавал съм го през целия си живот. Като деца можех да усетя, че между него и баща ни се задава разправия дори още преди това да се е случило. Въздухът натежаваше от напрежение, както небето потъмняваше от скупчените тъмни облаци пред буря. Разбирах кога е ядосан, дори когато се усмихваше на приятелите ни и винаги знаех кога е изплашен, макар че той никога не го признаваше. Дори като вампири, нещо дълбоко в мен все още бе свързано с настроенията му. Независимо дали той го знаеше или не, но моят брат беше в беда.

Прегледах набързо останалата част от колоната, но това бе единственото споменаване за Деймън. Другите лица, за които пишеше, бяха лордове, херцози и графове, което навярно бе новото обкръжение на брат ми. Не че бях изненадан. Лондон, с безкрайните си приеми и атмосферата си на център на света, винаги ми се е струвал подходящо място за Деймън. Човек или демон, той винаги е бил впечатляваща фигура. И независимо дали ми харесваше или не, той беше мой брат. Във вените ни течеше една и съща кръв. Ако Англия го привличаше, не беше ли съвсем естествено, че ще привлича и мен?

Сведох отново поглед към вестника.

Коя беше Шарлот Дюмон? И къде се намираше „Джърниман“? Може би, ако разполагах с достатъчно време след срещата с адвоката, трябваше да се опитам да го открия. Това поне щеше да успокои донякъде притесненията, които ме измъчваха. В крайна сметка, макар да бях сигурен, че той пие от кръвта на Шарлот Дюмон, но ако само това бе проявата на лошото поведение на Деймън, кой бях аз, че да го съдя? Но ако той правеше нещо по-лошо… ами, ще мисля за това, когато му дойде времето.

Срещу мен Джордж заби ножа си в бучката масло. Въпреки богатството и земите си, не можеше да се каже, че притежава изискани маниери. Но вместо да ме отблъсне, грубоватото му поведение ме изтръгна от мислите ми. Погледите ни се преплетоха и аз долових, че Джордж преценява зеленикавите петна от трева по синята ми риза и черните панталони. Това бяха най-хубавите дрехи, които имах, но знаех, че в тях приличам на работник.

— Мисля, че докато сме в града, не е зле да те заведа при шивача си. Да ти поръчаме няколко костюма — рече Джордж замислено.

— Благодаря ви, сър — смотолевих. Приближавахме града и пейзажът се промени — широките открити пространства се замениха от групи къщи с ниски покриви. — Но всъщност бих искал след срещата да разгледам сам града. Разбирате ли, имам роднини в Лондон. Ако нямате нищо против, бих искал да си взема няколко дни отпуск, за да ги видя. Веднага щом се върна, ще поправя оградата в долния край на пасището — бодро излъгах аз. Никога досега не бях молил за отпуск. Ако Джордж покажеше дори малко колебание, нямаше да настоявам. Но ако ми дадеше благословията си, за мен щеше да бъде почти като знак от съдбата, че трябва да намеря брат си.

— Е, защо не каза по-рано, момче? — възкликна господарят ми оживено. — Тревожех се за теб, че си сам–самичък в този свят. Винаги е добре да имаш близки, дори ако не се разбираш добре с тях. Защото в крайна сметка най-важното е, че носите едно име, споделяте една и съща кръв. Добре е да знаеш как са.

— Предполагам, че сте прав, сър — отвърнах нервно. Навлизахме в опасна територия. Не му бях казал истинското си фамилно име. За него бях Стефан Пайн. Избрах Пайн не само заради простотата, но и защото тайно обичах да се сравнявам с борово дърво: никога не се променя. Това бе вътрешното признание на истинската ми природа. Това, предполагам, представляваше и изборът на Деймън на новото му име.

— Вземи си една седмица — предложи Джордж великодушно.

— Благодаря ви, но според мен няма да е необходимо. Възнамерявам само да се отбия при роднините си на чаша чай. И това, при условие че ги открия. Но все пак ви благодаря — завърших признателно.

— Ето какво ще ти кажа — рече Джордж и се наведе заговорнически към мен. — Ще те заведа при шивача ми и ще ти купя няколко костюма, за да впечатлиш роднините си.

— Не… — Спрях се. — Да, много ще съм ви задължен — довърших твърдо. В крайна сметка Деймън винаги е държал много на външния вид и аз исках да го сразя в собствената му игра. Исках да се представя в очите му като мъж, който е успял в живота. Деймън можеше да проникне с лъжи и измами във всеки социален кръг, но бяха нужни много усилия да спечелиш доверието на хората, а аз бях направил точно това. Може би дори бих могъл да послужа за добър пример за подражание, деликатно напомняне на Деймън, че не е задължително животът му да е празен и безсъдържателен.

— Това е най-малкото, което мога да направя, синко — заяви Джордж, преди двамата да се умълчим за дълго. Единственият шум в купето бе ритмичното потракване на колелата на влака и примлясването на устните на Джордж. Въздъхнах. Внезапно почувствах, че се задушавам в малкото купе и ми се прииска да съм в обора в края на имението, насаме с мислите си.

— Днес май си доста мълчалив, а? Снощи също не говори много — рече Джордж, нарушавайки тишината. Избърса устните си с кърпата и придърпа вестника върху скута си.

— Предполагам, че е така. Имам доста неща на главата си, за които да мисля — промърморих. Това можеше да се нарече най-сдържаното твърдение на годината. Тази сутрин не можех да мисля за нищо друго, освен за Катрин. А ето че сега идеята, че Деймън е толкова близо, ми даваше нови поводи за размисъл.

Джордж кимна с разбиращо изражение във воднистосините си очи.

— Не е нужно да ми казваш. Зная, че всички си имат тайни, но моля те, искам да си сигурен, че в мое лице имаш истински приятел — заяви сериозно. Макар да знаеше само основното в моята история — че съм напуснал Америка и баща си, защото той е искал да ме ожени насила за жена, която той ми е избрал — нещо в изражението му ме подтикваше да му открия малко повече, отколкото бях сторил.

— Разбира се, не искам да любопитствам и да се меся в личния ти живот — додаде Джордж, докато припряно местеше вестника в скута си.

— Не, в никакъв случай не любопитствате и не се месите, сър. Благодаря ви за интереса. Истината е, че напоследък се чувствам малко неспокоен — признах накрая, като подбирах внимателно думите си.

— Неспокоен? — попита спътникът ми загрижено. — Работата не ти ли харесва? Зная, че е малко под предишното ти занимание в Америка, но трябва да знаеш, че те наблюдавам и мисля, че си един многообещаващ млад мъж. Порасни и възмъжей, натрупай още няколко години опит и аз не се съмнявам, че ще стигнеш далеч. Може би дори би могъл да си купиш своя земя — добави Джордж замислено.

Поклатих бързо глава.

— Не става дума за работата. Благодарен съм ви за възможността и много ми допада животът във фермата. Само че… напоследък сънувам кошмари за миналото си. Понякога се чудя… дали наистина някога ще мога да забравя тази част от живота си. А понякога мисля и за разочарованието на баща ми — обясних нервно. С изключение на Кали, никога досега не бях доверявал толкова за себе си пред друго човешко същество. При все това изпитвах облекчение, че съм казал дори и това, макар че то в никакъв случай не обхващаше цялата бездна от проблеми, които ме гнетяха.

— Мъките на израстването и младостта — кимна господин Абът с мъдрото прозрение на опита и възрастта. — Спомням си, че също съм страдал от тези мъки, когато баща ми ме пришпорваше да поема по неговите стъпки, нетърпелив да има някой, който да продължи името му, наследството му. Той настоя да се оженя за Гъртруд и да ръководя фермата. Направих го и не съжалявам. Но съжалявам за това, че нямах избор. Факт е, че това е животът, който и аз бих избрал. Но мисля, че всеки мъж има нуждата да почувства, че сам взема решенията и е господар на съдбата си. — След тези думи господин Абът се усмихна замислено и тъжно. — За това ти се възхищавам, Стефан. За това, че отстояваш принципите и следваш собствените си желания. Живеем в забележителен век. Нашето общество вече не се базира върху това какви хора сме, а по-скоро върху това, което правим. А всичко, което съм виждал да правиш, е образцово, достойно за подражание — завърши той, като отхапа голям залък от кифличката си и посипа трохи по цялата предница на ризата си.

— Благодаря ви — отвърнах, чувствайки се по-добре от много време насам. Дори и той да не знаеше всичко за мен, може би в думите на Джордж имаше истина — че това, което съм избрал да правя, е по-важно от това, което съм или съм бил. Колкото по-дълго продължавах да живея като продуктивен член на обществото, толкова повече моята Сила щеше да отслабва, докато накрая остане само едва доловим отглас някъде дълбоко в съществото ми. Междувременно имаше да се грижа за толкова много други неща: добитъка, собствеността, трупането на опит, парите. Върху устните ми заигра лека усмивка.

Влакът се тласна напред и чаят се разплиска върху предницата на сакото на Джордж.

— О, по дяволите! — промърмори той. — Би ли подържал това? — попита и ми подаде страниците от вестника, докато вадеше кърпичката от джоба си, за да попие петното.

Големите черни букви и удивителните най-отгоре на страницата тутакси привлякоха вниманието ми.

УБИЙСТВО! — крещеше челното заглавие. Под текста имаше рисунка на жена с разкъсан корсаж, от гърлото й бликаше кръв, а очите й бяха полуотворени. Въпреки че беше само рисунка, образът беше отвратителен. Като омагьосан, се наведох, за да я разгледам по-добре.

— Не е ли ужасно? — попита Джордж, когато погледът му падна върху вестника. — Кара ме да се чувствам доволен, че живея далеч от Лондон.

Кимнах, но едва го слушах. Взех вестника, а пръстите ми почерняха от вестникарското мастило, докато набързо преглеждах статията.

Обърнах на страницата с треперещи ръце, без да ме е грижа за любопитството, с което ме наблюдаваше Джордж. Да, убийството беше ужасно, но болезнено познато. Втренчих се в скицата на Мери Ан от първа страница. Застиналото й лице бе извърнато към небето, а в немигащите й очи бе стаен безкраен ужас, това не беше дело на отхвърлен любовник или отчаян крадец.

Това бе дело на вампир.

И не само — това бе дело на жесток, кръвожаден вампир. През всичките ми години не бях виждал или чувал за толкова отвратително убийство — като се изключи случилото се преди двайсет години, когато Лушъс изби жестоко семейство Съдърланд. Деймън също беше там.

По гърба ми пробягаха тръпки на страх. Там, където имаше хора, имаше и вампири. Но повечето живееха изолирано и ако пиеха човешка кръв, го правеха колкото бе възможно по-незабележимо — в бедняшките квартали, от скитниците по улиците или просто въздействаха чрез силата на внушението върху приятелите или съседите си, за да могат да се хранят редовно от тях, но без никой да заподозре нищо. Но съществуваха и Древните. За тях се носеха слухове, че са произлезли направо от Ада. Древните никога не са притежавали душа и като такива нямаха спомени за това какво означава да си жив, да се надяваш, да плачеш и страдаш, да бъдеш човек. Те имаха единствено неутолима жажда за кръв и желание да рушат.

Ако Клаус беше тук сега… потръпнах само при мисълта, но побързах да я пропъдя. Винаги съм предполагал най-лошото, винаги съм допускал, че тайната ми всеки миг ще излезе наяве. Винаги съм приемал, че съм обречен. Не. Това по-скоро бе дело на опиянения от кръв Деймън, комуто трябваше да се даде урок, който би трябвало отдавна да е научил.

В крайна сметка Деймън не беше само кръвожаден; той бе прочут с ненаситния си глад. Обичаше светските страници. Дали за него щеше да е толкова неприсъщо изведнъж да пожелае да се появи и в криминалните хроники?

— Не позволявай на тази история да те изплаши от Лондон — заяви Джордж и се засмя малко прекалено високо. — Подобни неща се случват само в бедняшките квартали. А ние няма да се доближаваме до тях.

— Няма да позволя — отвърнах твърдо и стиснах челюсти. Оставих вестника до себе си. — Всъщност мисля, че ще приема предложението ви да си взема една седмица отпуск.

— Както искаш — рече Джордж и се облегна назад, явно вече забравил за историята с убийството. Погледнах надолу към снимката. Скицата беше страховита, илюстраторът явно се бе постарал да изобрази възможно най-живописно вътрешностите, изпаднали от трупа на момичето. Лицето й също бе нарязано, но аз продължавах да се взирам в шията й и се питах дали под цялата кръв не се крият две малки дупчици с размера на главички на гвоздеи.

Влакът изсвири и през прозореца видяхме ширналия се Лондон. Навлизахме в града. Искаше ми се влакът да обърне и да се насочи обратно към Абът Манър. Исках да избягам, обратно в Сан Франциско или Австралия, или някъде, където демони не разкъсваха гърлата на невинни хора. Около нас стюардите се суетяха забързано и сваляха сандъците и куфарите от багажниците над главите ни. Срещу мен Джордж нагласи шапката на главата си и погледна надолу към вестника.

— Можеш ли да си представиш, онова бедно момиче… — Гласът му заглъхна.

Бедата беше, че можех да си го представя прекалено добре.

Можех да си представя Деймън как флиртува и плъзга леко ръка по корсажа на момичето. Представях си как брат ми се навежда, за да целуне Мери Ан, която затваря очи, готова да посрещне устните му. И тогава си представях атаката, писъка, отчаяните й опити да се изтръгне от хватката му. И накрая виждах Деймън, опиянен и заситен от кръвта й, да се усмихва в нощта.

— Стефан?

— Да? — отвърнах с рязък и дрезгав глас, напрегнат до краен предел.

Джордж ме изгледа любопитно. Кондукторът държеше отворена вратата на купето ни.

— Готов съм — отвърнах, улових се за страничните облегалки на седалката и се изправих.

— Ти трепериш! — възкликна Джордж и шумно се засмя. — Но те уверявам, че Лондон далеч не е толкова страшен, колкото горите на Айвънхоу. Всъщност никак няма да се изненадам, ако се влюбиш в града. Ярки светлини, много балове и празненства… ами, ако бях по-млад и без отговорности, нямаше да мога да се откъсна от това място.

— Сигурно е така — кимнах. Думите му ме бяха навели на една мисъл. Докато открия кой — или какво — вилнееше из града, щях да остана в Лондон.

Без значение какво беше — убиец, демон или Деймън, аз бях готов.