Преследвачът

Пролог

Август, 1888 година

Колко много може да се промени за една година.

Това е една от онези фрази, която улових веднъж в разговор, фраза, която се търкаля в съзнанието ми като камък по пътя, като спомен от предишния ми живот. Някога една година беше важен, значим период от време. Беше пълна с възможности: да срещнеш любовта на живота си, да имаш деца, да умреш. Беше крайъгълен камък по пътя на живота — път, по който аз вече не крачех.

Една година означаваше нещо. Преди двайсет години, когато целият ми свят се преобърна с краката нагоре, беше нещо съвсем различно.

Преди една година пристигнах в Англия — земя, толкова дълбоко потопена в история, че перспективата за вечността не ми се струваше така невероятна. И въпреки че обстановката около мен се променяше, аз си оставах същият. Все още изглеждах както в деня, когато се превърнах във вампир, и същите мисли — за Катрин, за Деймън, за смъртта и разрухата, които изглежда никога, никога не успях да залича — все още измъчваха сънищата ми. Времето неотменно препускаше напред, но аз си оставах същият както преди — един демон, копнеещ за изкупление.

Ако бях човек, сега вече щях да съм навлязъл в спокойните и уютни години на средната възраст. Щях да имам съпруга, деца, дори син, когото щях да подготвям да поеме семейния бизнес.

Преди убийството да се превърне в семейния бизнес на потомците на рода Салваторе.

Прекарах последните двайсет години в опити да поправя това наследство, надявайки се някак си, че безкрайната поредица от добри дела би могла да възмезди грешките, които съм направил, кръвта, която съм пролял.

И в известно отношение се получи; Англия се оказа добра страна за мен. Сега аз съм почтена личност — или поне дотолкова почтена, доколкото би могъл да бъде някой, чието минало е толкова отвратително и злочесто като моето.

Вече не се чувствам виновен, задето изсмуквам кръвта на горските създания. В крайна сметка аз съм вампир. Но не съм чудовище. Вече не.

При все това времето не ме докосва както човешките същества, нито пък всяка нова година се превръща в притаено очакване за онези, които са живи. Всичко, на което мога да се надявам, е, че всяка година ще ме отвежда все по-далеч и по-далеч от разрухата на младостта ми, без да добавя свежа болка към съвестта ми. Ако мога да постигна това, това би била моята промяна — и моето спасение.