Поглед в бъдещето

ГЛАВА 9

Отвъд извитата прозрачна стомана на панорамния прозорец от нашарения със сини жилки скален комплекс, който се извисяваше от океанското дъно, избликна последен взрив мехурчета. Това, изглежда, бе сигнал светлините да започнат да гаснат. Тихите разговори, които изпълваха галерията за наблюдения, стихнаха.

Опрял гръб в задната стена на галерията, Ландо Калризиан се усмихна в очакване. Когато той и Тендра Ризант за първи път предложиха да се заемат с подводно минно дело, семейството й не прояви ентусиазъм, а идеята му да направят и галерия за наблюдения, откъдето желаещите да могат да гледат срещу заплащане, бе посрещната с открити критики. Нарекоха я дори глупава. Кой ли ще се изръси да плаща, за да гледа как миньорите копаят. Дори подводни миньори, на толкова необичайно място, като Варнското океанско дъно. Но Ландо настоя, Тендра го подкрепи и семейните финансисти неохотно отпуснаха средства. А това правеше гледката на претъпканите със зрители галерии, жадни да видят представлението, още по-приятна.

Светлините угаснаха и превърнаха скалния комплекс в едва видим тъмен силует на фона на малко по-светлата океанска вода. Някой в залата каза нещо тихо… И изведнъж се появи една-единствена точка синьо-зелен пламък към върха на една от скалите. Точката бързо нарасна, превърна се в линия, след това се разклони на две и най-сетне се превърна в огромна мрежа от светлина, когато сините жилки на взрива се възпламениха. И тогава се появиха жълтите мехурчета от топлината на горящия взрив. Сярата отдолу пламна и за трийсетина секунди целият скален комплекс бе удавен в яростни въртопи огън и светлина. Напомняше живо същество, мятащо се в безмълвна болезнена предсмъртна агония…

Сред дъжд многоцветни искри и последна вихрушка от мехурчета скалният комплекс се срина и се превърна в купчина отломки.

Някой ахна. И докато мехурчетата и искрите се издигаха към повърхността на океана и осветлението отново бавно оживя, в галерията са надигна вълна спонтанни ръкопляскания. Осветлението в залата светна с пълна сила и обзети от възбудени разговори за току-що видяното, зрителите се запътиха обратно към казиното. Ландо изчака до вратата, докато излязоха. Усмихваше се, приемаше поздравления, отговаряше на обичайните въпроси — от интелигентни до банални — и след като последните двама дуросци излязоха от галерията, настрои вратата на режим за обикновена пропускаемост. В днешната програма на миньорите влизаше срутването на още един руден скален комплекс, но дотогава галерията щеше да е отворена безплатно за всеки, който искаше да влезе и да гледа.

Ландо тъкмо бе поел по коридора към зала „Тралус“, когато предавателят му избипка. Той го извади, натисна копчето за връзка и каза:

— Калризиан.

— Съобщение от повърхността — чу се гласът на главния командващ офицер Донервин. — Кодирано е и е с гриф „Лично“.

— Ще го приема в кабинета си — отвърна Ландо, изключи предавателя и промени посоката си. Сигурно се обаждаше Тендра, за да му каже, че е приключила с корелианската група и слиза при него. А може би беше сенатор Миатамиа или някой друг диамалски държавен служител с новини за споразумението за охрана, което бившият картоиграч се надяваше да сключи с тях за рудните си доставки.

Който и да е, щеше да е добре дошъл. Ландо стигна кабинета си, затвори вратата, отпусна се тежко на креслото зад бюрото и с нетърпение натисна копчето. Не беше Тендра. Не беше и Миатамиа.

— Здрасти — каза Хан с добре познатата полуусмивка на лицето. — Как си?

— По-зле, отколкото преди две минути — отвърна Калризиан. Лошото предчувствие изскочи подобно на мехурче и се настани неприятно в стомаха му. — Познавам този поглед. Какво искаш?

— Искам да направиш едно малко пътешествие с мен — отвърна бившият контрабандист. — Можеш ли да се измъкнеш за няколко дни?

Мехурчето в стомаха на Ландо натежа. Каквото и да се бе случило, Хан бе дяволски сериозен.

— Зависи — отвърна Ландо. — Колко опасно ще бъде малкото пътешествие?

Този път трябваше да има някаква закачка. Но нямаше.

— Може би доста — призна приятелят му. — А може би извънредно много.

Калризиан направи гримаса.

— Хан… виж…

— Трябваш ми, Ландо — прекъсна го Соло. — Нямаме време, нужен ми е човек, на когото мога да разчитам. Ти имаш качествата, познаваш хората, с които ще си имам работа, и няма кого другиго да помоля.

— Хан, имам задължения тук — започна Калризиан. — Трябва да управлявам мината и казиното…

— И Карде трябва да управлява организацията си — отново го прекъсна Хан. — Няма да се зарадва, ако откажеш.

Бившият комарджия поклати глава примирително. Вярно, Карде нямаше да се зарадва, ако Ландо откажеше. Нали бившият картоиграч сам го бе предумал да замине за сектора Катол, за да се опита да намери четливо копие на документа за унищожението на Каамас от тайнствения Джори Кардас.

Ландо все още не разбираше връзките на този Джори с Карде. Но всъщност въпросът бе, че контрабандисткият шеф не искаше да се изправя срещу Кардас, и въпреки това тръгна.

— Добре — каза Калризиан. — Но само заради Карде. Къде и кога?

— Веднага — отвърна Хан. — Нали „Дамата на късмета“ е там?

— Да, горе — отвърна Ландо. — Мога да взема следващата совалка и да стигна при нея след половин час. Кой друг ни трябва според теб?

— Старият ти помощник Лобот — каза Соло. — И онзи верпинец, с когото работи известно време… как му беше името?

— Моегид — отговори Ландо и присви очи. — Хан, нали не е това, което си мисля?

— Вероятно е по-лошо — призна бившият контрабандист. — Лобот и Моегид още ли го умеят онзи номер, за който веднъж ми каза?

— Не съм ги питал — въздъхна Калризиан, — но съм сигурен, че го могат. Да не би случайно да си открил?…

Той се поколеба. Макар разговорът им да бе кодиран, не смееше да изрече името на глас.

Очевидно Хан също.

— Имаш предвид мястото, за което говорихме в Горската кула? — попита той. — Да, така мисля. Вземи Лобот и Моегид и ще се срещнем на две системи към Ядрото от мястото, на което нямаше избор.

Ландо се усмихна. Нямах избор. Дойдоха преди вас — думите отекнаха в паметта му, все едно ги бе изрекъл вчера. Съжалявам. Аз също — му бе отвърнал тогава Хан, докато двамата с Лея под дулата на отряд щурмоваци влязоха в уединената столова в Облачния град, за да се изправят пред Дарт Вейдър.

— Две системи към Ядрото — потвърди Калризиан.

— Чакам те — отвърна Соло и прекъсна връзката.

Ландо се облегна назад, без да откъсва невиждащ поглед от празния екран. „Мястото, за което говорихме в Горската кула.“ По време на онази тайна среща говориха за няколко места. Но само едно от тях можеше така да разтревожи приятеля му. Бастион — последното седалище на безброй пъти местената столица на Империята. Местоположението и името на планетата се пазеха в строга тайна. Вероятно това бе един от най-добре защитените светове в галактиката. Там бе събирателната точка на властта на Империята, място, на което едва ли очакваха Хан Соло и Ландо Калризиан с разтворени обятия. А освен това бе едно от малкото места в галактиката, където се пазеше пълният имперски архив. От него със сигурност можеха да се научат имената и племената на ботанците, помогнали за унищожението на Каамас преди половин век. Този архив можеше да приключи ставащите все по-ожесточени спорове по въпроса, дали цялата ботанска раса трябва да понесе наказанието заради престъплението на шепа анонимни престъпници. Ако можеха да стигнат до този архив… И да се измъкнат живи с него… Ландо включи интеркома.

— Донервин, изпрати съобщение до Лобот — нареди той. — Кажи му да се приготви за път. Да приготви и „Дамата на късмета“. Ще направим малко пътешествие — за момент се замисли дали да не нареди на Лобот да се свърже с Моегид, но се отказа. „Дамата на късмета“ имаше по-добра кодираща система, а колкото по-малко информация имаше за подслушване, толкова по-добре. — И ми запази място на следващата совалка.

— Прието — отвърна Донервин, който както винаги прие напълно спокойно промяната в плановете на шефа си. — Совалката тръгва след двайсет минути. Искате ли да я задържа?

— Не, ще успея да я хвана — отвърна Калризиан, докато правеше наум кратък списък с необходимите му неща. Всичко, което можеше да му потрябва, вече бе на борда на „Дамата на късмета“, а ако се случеше нещо непредвидено, казиното и мината щяха да се управляват от само себе си известно време. Поне докато се върнеше Тендра.

Загложди го силно чувство на вина. След всичко, което двамата бяха преживели, тя имаше право да знае защо той я зарязва така внезапно. Особено след като имаше вероятност и да не се върне.

Ландо преглътна с мъка. Изведнъж устата му бе пресъхнала. Разбира се, че ще се върне. Та нали бе влязъл в сърцето на втората звезда на смъртта, бе излязъл от там и дълги години след това разказваше за случката. Бе преживял също унищожението на планината Тантис и корелианските злощастия, и всичко останало…

Но сега бе по-възрастен и по-мъдър. Имаше работа, която му доставяше истинско удоволствие, и жена, с която май за пръв път в живота си се чувстваше истински и дълбоко обвързан. Не му се щеше да загуби някое от тези неща. И не му се умираше.

Но нямаше за какво да се притеснява. Тръгваше с Хан, а Хан беше най-големият късметлия сред негодниците, когото познаваше. Разбира се, че щяха да се върнат!

— Шефе.

Ландо премига, изостави разговора, който водеше със себе си, и отново насочи вниманието си към Донервин.

— Какво?

— Ще има ли нещо друго? — попита служителят.

— Не — отвърна Калризиан и се почувства глуповато. — Само наблюдавай нещата, докато Тендра се върне.

Донервин се усмихна.

— Лесна работа, шефе. Приятно пътуване.

— Благодаря.

Ландо изключи интеркома, с гримаса оттласна креслото си и стана. Явно възрастта си казваше думата. Някогашният картоиграч започваше да се чувства стар и това не му харесваше. Е, точно затова малкото пътешествие до сърцето на Империята щеше да му се отрази добре. И като капак на всичко можеше да спаси Новата република. Разбира се, че всичко щеше да е като някога!

През слушалката до слуха й достигна съскането на вратата, която се отвори и затвори след Ландо Калризиан. С въздишка Кароли Дълин извади малкия уред от ухото си.

— Шаса — измърмори тя.

Думата сякаш увисна във въздуха в малкия служебен килер. Беше старо бойно мистрилско проклятие, но сега бе изречено не с гняв или бойна ярост, а с дълбока тъга. Рискът, който бе поела, бе изплатен… а сега трябваше да убие стар приятел.

Опитните й пръсти започнаха да демонтират подслушвателното устройство, което бе поставила в кабинета на Калризиан, когато пристигна преди четирийсет часа. Към мрачното й настроение се прибави гняв. Беше насочен срещу Талон Карде заради това, че бе толкова предвидим. А също и срещу самата нея, задето предвиждаше толкова точно ходовете му. Но на първо място срещу Шада Дукал за това, че я бе поставила в такова положение.

„Какво, за Бога, бе накарало Шада да се опълчи така срещу единайсетте?“ — запита се Кароли. „Вярност“ — бе казала Шада на онзи ветровит покрив на Боркораш. Несъмнена глупост! Мазик бе мърляв контрабандист и нищо повече. Той не можеше да има по-големи претенции към верността на Шада от когото и да е от десетината работодатели, за които бе работила. Вярно, че точно тази задача бе продължила повече от останалите, но каквото и да си е мислел Мазик, Шада през цялото време си бе останала таен мистрилски страж, отговорен само пред единайсетте старейшини на народа им.

И така, Шада се обяви срещу старейшините, мистрилската сделка с хътянския престъпен бос се провали и единайсетте поискаха главата на Шада. Всички мистрили бяха предупредени да се оглеждат за нея. Изпратиха отреди специално да я търсят. Но я откри Кароли.

Дори сега, седмица по-късно, иронията горчеше в устата на Кароли. Не беше работила с Шада от двайсет години и въпреки това успя да предвиди, че следващата й стъпка щеше да бъде по посока на Новата република, макар още да не бе наясно дали действията й бяха присъединяване или капитулация. Кароли пристигна на Корускант точно навреме, за да види как Шада напускаше имперския град. Проследи я до апартамент при планините Менарай, който притежаваха висшият съветник Лея Органа Соло и съпругът й.

Можеше да залови Шада още там, ползвайки предимството на изненадата. Но се говореше, че семейство Соло има за пазачи воини ногри и че те са неотлъчно наоколо. И макар по всяка вероятност бойните качества на ногрите да бяха надценени, щеше да е рисковано сам мистрил да тръгне срещу тях.

Ето защо се обади за подкрепление. Но още преди то да пристигне, Шада напусна сградата в компанията на контрабандисткия шеф и търговец на информация Талон Карде. За втори път Кароли можеше да я хване. Но едва бе успяла да се промъкне във вътрешния кръг на площадките за кацане, когато съветник Органа Соло се появи с протоколния си дроид и двама ногри по петите. Тя влезе с дроида в кораба на контрабандиста, ногрите заеха позиции до изходния люк и след няколко минути Органа Соло излезе сама, без дроида. Охранителите излязоха със съветничката. След това за изненада на Кароли „Волният Карде“ веднага се подготви и излетя, а тя бе твърде далеч от собствения си кораб, за да има надежда да ги настигне.

Единайсетте бяха бесни, както и мистрилският отряд, който бе изоставил всичко, за да дойде в Корускант в отговор на повикването й. Нито една от жените не каза нищо, но израженията на лицата им бяха достатъчни. Както и косите погледи и тихите коментари, докато се връщаха по корабите си. Научили бяха как Кароли бе оставила Шада да избяга при срещата им на покрива на комплекса за забавления „Резинем“ на Боркораш, и не беше трудно да се досети, че част от тях смятаха, че и сега бе сторила същото.

Значи още по-важно бе да им докаже, че грешат. И тя заложи на несигурното предположение, основано на смътното впечатление на Карде и Калризиан, че преди няколко години Мазик е имал „ухо“.

Предположението се оказа точно. Соло бе внимателен в разговора си с бившия комарджия, но единствената прикрита забележка за Карде й бе достатъчна — Шада бе с контрабандисткия шеф и молбата към Калризиан бе да се присъедини към тях.

Където и да отидеше той, Кароли щеше да го последва. Някога Калризиан бе контрабандист, а всеки контрабандист, бивш или не, имаше едно-две скривалища на личния си кораб. Стигнеше ли до „Дамата на късмета“ преди него, имаше големи шансове, когато спуска рампата на яхтата си, тя вече да лежи свита в едно от тях. А ако се окажеше, че той възнамерява да използва точно това скривалище за нещо друго… е, щеше да му мисли тогава.

Междувременно трябваше да си събере багажа и да си запази място в следващата совалка към повърхността. Беше за предпочитане то да е по-близо до вратата от мястото на Калризиан.

Кароли изчака, докато коридорът отвън утихна, измъкна се от килера и се отправи с бърза крачка към стаята си.

— Адмирале — чу се гласът на капитан Дория във вътрешния кръг екрани във втората командна зала. — Совалката на рурския посланик току-що напусна кораба и се отправи обратно към повърхността.

Флим подаде питието си на Тирс и се усмихна самодоволно на Дизра. След това пристъпи към екраните.

— Благодаря, капитане — каза той със спокойно премерения глас на върховния адмирал. — Подгответе курс към Бастион и ме информирайте, когато корабът е готов.

— Слушам, сър.

Интеркомът изпиука и изключи.

— Време беше — изръмжа Дизра и изгледа свирепо Тирс.

— Ако питате мен, насилихме твърде много късмета си.

— Запознати сме с мнението ви по въпроса, благодаря ви — отвърна майорът не особено почтително и върна чашата на Флим. — Напомням ви, че три споразумения са доста добра отплата за едноседмичен труд.

— Само ако Корускант не се спусне върху нас като ранен ранкор — кисело възрази мофът. — Притискаме ли ги по-дълго време, непременно ще го направят.

— Това едва ли може да се нарече притискане, ваше превъзходителство — каза Флим. И в неговия глас според Дизра се долавяха нотки на неуважение. — Не сме дали повод, нито пък сме предизвиквали някакви враждебни действия. Отидохме само там, където ни поканиха. На какво основание ще ни нападне Корускант?

— Например на това, че все още сме в състояние на война — просъска мофът. — Някой от вас да се е замислял върху това?

— Би било политическо самоубийство — подсмъркна Флим.

— Ние получихме покана от тези системи, забравихте ли? Ако от Корускант искат да си напъхат колективния нос в…

— той замълча. От екраните се разнесе остър свистящ звук.

— Какво е това? — попита актьорът.

— Сигнал за извънредна бойна готовност — напрегнато отвърна Тирс и едва не разля остатъка от питието на Флим върху безупречно бялата си униформа, когато мина покрай него и се отпусна в командното кресло. — Адмирале, елате — добави той.

Ръцете му бързо се местеха по копчетата на таблото. Тактическите екрани оживяха и превърнаха залата в гигантски холограмен боен монитор. В същия миг интеркомът звънна.

— Адмирале, според мен ще ни нападнат — съобщи Дория със спокоен глас. — Осем мародера клас „Корвет“ току-що се появиха от хиперпространството и летят към нас.

Дизра отпусна долната си челюст, докато се оглеждаше из залата за трепкащите точици, които означаваха приближаващите мародери. „Разбира се, че Дория е спокоен, помисли си той. Нали на борда на кораба му е великият върховен адмирал Траун, който без всякакво съмнение владее положението.“ Но върховният адмирал изобщо не го владееше. И ако мофът не направеше нещо бързо, сапуненият мехур щеше да се спука. Флим беше до Тирс. Майорът се пресягаше за копчето на интеркома.

— Кажете на Дория да се справи — процеди през зъби Дизра зад тях. — Кажете му, че това нападение е твърде маловажно, за да се занимавате…

— Шшшт! — изшътка бившият гвардеец, изгледа го ядно и го прекъсна с рязко махване на ръката. — Адмирале!

— Готов съм — отвърна Флим и майорът натисна копчето.

— Благодаря, капитане — плавно каза актьорът. И изведнъж в командната зала отново стоеше върховният адмирал Траун. — Идентифицирахте ли ги?

— Не, сър, още не — отвърна капитанът на „Неумолим“.

— Заглушават идентификацията си с шумопроизвеждащи генератори, което е съвсем незаконно, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Траун. — Изпратете половин ескадрила хищни птици да ги прехванат.

— Слушам, сър.

Тирс изключи интеркома.

— Да не сте луди!? — извика Дизра. — „Изпратете половин ескадрила хищни птици…“

— Спокойно, ваше превъзходителство — каза Флим и погледна студено към мофа. — Това е едно от стандартните действия на върховния адмирал за установяване на самоличност.

— А и така се печели време — добави Тирс. Пръстите му лудо се движеха по таблото. — Корвети „Мародер“, корвети „Мародер“… ето ги. В момента се използват главно от сектор Корпоративен. Също и от отбранителните флоти на няколко различни сектора по Външния ръб.

— Интересно — каза Флим и се наведе през рамото на майора. — Какво ли може да иска от нас сектор Корпоративен?

— Не знам — отвърна бившият гвардеец. — Дизра, някакви предположения?

— Не — отвърна мофът и извади електронния си бележник.

Нямаше представа, защо някой в сектор Корпоративен би могъл да реши да ги нападне… но, от друга страна, споменаването на мародерите събуди у него смътен спомен.

— Имате ли списък на другите системи, които ги използват? — попита Флим.

— В момента го вадя — отвърна Тирс. — Нищо не ми идва на ум… ето ги и хищните птици.

Дизра погледна, за да види точиците, означаващи изтребителите, които се носеха към далечните нападатели. След това отново сведе очи към електронния си бележник. Май имаше нещо общо с капитан Зотип и пиратите Каврилу, припомни си той. А, ето…

— Имам нужда от предложения — настоятелно каза Флим.

— Обичайната тактика на Траун в такива случаи е да остави изтребителите да стрелят, след това да се оттеглят — каза бившият гвардеец. — Това, как отвръщат на огъня, обикновено бе достатъчно за върховния адмирал, за да определи кои са нападателите.

— За Траун може да е било достатъчно — уплашено отвърна Флим, — но на нас малко не ни достига от неговия блестящ гений.

— Е, нали майор Тирс е посещавал часовете по тактика с кралската гвардия! — добави Дизра и ехидно захлопна електронния си бележник.

— Негово превъзходителство както винаги съумява да бъде полезен — разсеяно отвърна адютантът, прехвърляйки файловете в компютъра.

— Радвам се, че го оценявате — каза мофът. — Това са диамалци.

С върховно злорадство той изгледа извърнатите към него лица на двамата. Върху лицето на Флим бе изписана пълна изненада, при Тирс тя бе примесена с подозрителност.

— Моля? — попита актьорът.

— Диамалци — повтори Дизра и се наслади на момента докрай. — Преди около три месеца диамалското търговско министерство е закупило дванайсет корвети „Мародер“ за охрана на транспорти, вероятно предназначени и за някои по-тайни операции.

— Сигурен ли сте? — попита Флим и надникна към екрана.

— Тук не пише нищо за това.

— Сигурен съм, че не го пише — отвърна мофът. — Капитан Зотип се опита да ги откупи, но му отказаха. Както споменах, може би ги пазят за тайни операции.

— И как стигнахте до заключението, че са същите кораби?

— попита Флим.

— Точно така — намеси се Тирс, преди Дизра да отговори.

— Диамалският сенатор дойде на борда на „Неумолим“ с Калризиан… нали помните? И досега не вярвам, че успяхме напълно да го убедим, че пред него е Траун.

— И ако докладите на разузнаването ни са точни, тъкмо той е спомогнал за увеличаването на разкола в правителството в Корускант с доклада си за случая — напомни им Дизра.

— Да, той беше — потвърди майорът и се обърна към клавиатурата на компютъра. — Изглежда, е решил да ни подложи на още едно изпитание.

— Въпросът е ние какво ще правим — каза Флим и погледна към екраните. — Хищните птици почти стигнаха.

— Знам — отвърна бившият гвардеец, загледан в компютърния екран. — Отзовете ги.

— Вече? — Дизра се намръщи към тактическите екрани. — Мислех, че искате да…

— Нищо не искам — прекъсна го адютантът. — Отзовете ги и кажете на капитан Дория да се подготви за изпълнението на боралска везна.

— Какво? — попита мофът и се намръщи още повече.

— Малко известна бойна техника — обясни Флим, наведе се над рамото на Тирс и натисна копчето на интеркома. — Достатъчно, капитане — бавно каза той. — Отзовете хищните птици и подгответе „Неумолим“ за боралска везна.

— Слушам, адмирале — бързо отвърна Дория. — Ще дойдете ли на мостика?

Тирс погледна Флим и почука върху компютърния екран.

— Едва ли ще се нуждаете от помощта ми — увери Траун капитана, кимна утвърдително на майора и се наведе, за да види по-ясно посоченото място. — След боралска везна изпълнете с хищните птици пълно закриващо помитане Марг Сабл и смятам, че нашите неизвестни нападатели ще преосмислят плановете си. При положение че са още живи, за да го направят, разбира се.

— Слушам, сър — отново каза капитанът на „Неумолим“ и Дизра едва ли не видя как офицерът потърка ръце в очакване. — Готови за изпълнение на боралска везна.

— Започнете изпълнението, капитане.

Флим изключи интеркома.

— Това би трябвало да е всичко — каза той, облегна се небрежно на облегалката на командното кресло и с интерес се загледа в тактическите екрани.

— Вече сме имали план за действие срещу Диамала — обясни Тирс и погледна към Дизра. — Преди десет години Траун на няколко пъти се е сблъсквал с тях — той махна към компютъра. — Трябваше само да извадя файла с една от битките…

— Ето! — прекъсна го Флим. — Бягат като хопскипи.

Мофът проследи пръста му. Актьорът бе прав. Мародерите наистина се бяха обърнали и бързаха към спасението на хиперпространството.

— Но ние не сме направили още нищо — каза той с леко объркване.

— О, направихме — възрази майорът. В гласа му се процеди мрачно задоволство. — Не забравяйте, че и те имат файлове с победите на върховния адмирал. „Неумолим“ зае позиция за изпълнение на боралска везна… Друго не им трябваше.

— Да — съгласи се Флим. Точиците, обозначаващи на екраните мародерите, изчезнаха. Корветите направиха скоковете си в хиперпространството. — Корабите дори не носеха тяхната идентификация, а ние направихме правилните ходове — той отново включи интеркома. — Прекратете бойната готовност — нареди той на Дория. — И информирайте рурското правителство, че предстоящата атака над планетата им няма да се състои, тъй като нападателите бяха прогонени.

— Слушам, адмирале — отвърна капитанът. — Сигурен съм, че ще бъдат много доволни. Да продължим ли въвеждането на курса към Бастион?

— Да — отвърна върховният адмирал. — Тръгваме, щом сте готови. Ще медитирам, ако ви потрябвам.

— Да, сър. Приятна почивка, адмирале.

Флим изключи интеркома.

— Това май наистина е краят — добави той към Тирс и Дизра.

— Браво на диамалците — кисело каза мофът. — Разбира се, давате си сметка, че единственото, което това упражненийце ни донесе, е, че изплашихме още малко Корускант, за да се нахвърли върху нас.

— Търпение, ваше превъзходителство — успокои го майорът, изключи тактическите екрани и стана от креслото. — Сигурен съм, че освен това е убедило рурците, че са избрали добрата страна.

— Да — каза Дизра. — И може би ни приближи с една крачка към Ръката на Траун.

Флим се намръщи.

— Ръката на Траун? — предпазливо попита той. — Какво е Ръката на Траун?

Тирс сви устни, явно раздразнен.

— Ваше превъзходителство…

— Какво е Ръката на Траун? — настоятелно продължи да пита актьорът.

— Хайде обяснете му! — каза Дизра на адютанта си, махна отпуснато и се приготви да се наслади и на този момент докрай. Тирс и Флим се разбираха твърде добре според него. Беше време двамата да усетят вкуса на страховете и подозренията на този триумвират, които самият моф изпитваше от момента на създаването му. — Разказвайте.

— Слушам — отвърна Флим с внезапно пресипнал глас и погледна към бившия гвардеец. — Какво не сте си направили труда да ми кажете?

Майорът се прокашля.

— Успокойте се, адмирале — каза той. — Ето какво…

„Чудесно е — помисли си по-късно Дизра, — че втората командна зала е напълно звукоизолирана.“ При цялото викане той изобщо не усети типичното потрепване на палубата на звездния разрушител при преминаването му в хиперпространството.