Поглед в бъдещето

ГЛАВА 13

Сигналът за бойна тревога стигна до каютата в кърмата на „Волният Карде“ като тих, почти недоловим вой. Но Шада бе обучена да улавя неуловимите неща. Тя се събуди и стана от леглото си, преди далечният звук да бе замрял. Облече робата си, мушна бластера в страничния джоб и тръгна към мостика.

Докато крачеше по пустите коридори на кораба, се ослушваше за шумове от битка или за вой на двигателите, известяващи бягство. Но „Волният Карде“ бе зловещо тих. Единствените звуци в коридора бяха равномерното бръмчене на двигателите и звукът от собствените й стъпки. Тя приближи вратата на мостика, пъхна ръка под робата си и стисна дръжката на бластера. Вратата се плъзна и Шада се втурна напред. Почти веднага спря пообъркала. Екипажът стоеше на обичайните си места и обърна въпросително очи към нея. През илюминаторите се виждаше пъстрото хиперпространство.

— Здравей, Шада — поздрави я Карде, вдигайки поглед от монитора на двигателите. Двамата с Пормфил, изглежда, обсъждаха някакъв въпрос. — Мислех, че спиш. Какво те води тук по това време?

— Бойната тревога… ти какво мислиш! — отвърна тя и се огледа. — Какво става? Учение ли?

— Не точно — отвърна контрабандистът и пристъпи към нея. — Приеми извиненията ми. Не очаквах, че ще чуеш тревогата от каютата си.

— Част от работата ми е да се ослушвам за тревожни сигнали — мрачно отвърна тя. — Какво е това учение, което не е точно учение?

— Приближаваме системата Еписол и планетата Дайарк — обясни той. — Много е вероятно да имаме проблеми на излизане от хиперпространството.

Шада погледна към илюминаторите.

— Такива, за които ни предупреди Бомбаса ли?

— Възможно е — отвърна Карде. — Новината за пътуването ни неминуемо ни е изпреварила.

— Без да споменаваме новината за самоличността ти — добави Шада.

— Все едно — намръщи се Карде. — След срещата ни с онзи кораб при Янгеле реших, че няма да е зле направо да дойдем в Еписол.

— Звучи разумно — отвърна тя. — Но пък не си сметнал за нужно да ме уведомиш.

— Не мисля, че можеш да направиш нещо — меко отвърна Карде. — Ако не ни вземат на абордаж, което, гарантирам, няма да се случи, едва ли ще се стигне до ръкопашни боеве.

— Ръкопашните боеве не са единствената ми специалност — отвърна Шада. — Или съм пропуснала да спомена, че мога без проблем да се справя с турболазерите ви?

Екипажът стаи дъх в очакване.

— Не, не си споменала — каза Карде. — Но засега не вярвам да се наложи. Турболазерните гнезда са твърде изложени на вражески огън, а ако възникнат неприятности, бих предпочел да си тук, където е по-…

— Безопасно — довърши Шада вместо него. — Защо? Защото не е изключено да ни причакват други неприятели, не пирати, така ли?

Данкин, който седеше пред руля, се извърна, за да погледне Карде. Понечи да каже нещо, размисли и отново се обърна.

— Няма да е Кардас — отвърна капитанът на „Волният Карде“, овладявайки гласа си. — Ако искаше да ни удари на разстояние, щеше да го направи досега. Значи е решил да ни изчака, докато стигнем Ексокрон.

— Винаги е хубаво, когато очакваш нещо — процеди през зъби Шада. — В такъв случай нека поема едно от турболазерните гнезда. Мога да се справя не по-зле от Балик… и със сигурност по-добре от Чал.

— Бихме могли да поставим Чал на наблюдателницата — тихо каза Данкин.

Карде свъси вежди, но кимна.

— Да видим какво можеш да направиш. Данкин, кажи на Чал да поеме наблюдението. Хшиши, как сме с времето?

— Минута и половина до пристигане — отвърна тогорианката пред сензорната конзола. Жълтите й очи изучаваха Шада, без да мигнат.

— Най-добре се качвай — обърна се Карде към мистрила и кимна към вратата на мостика. — Турболазер две.

— Знам — отвърна Шада. — Ще се обадя, когато съм готова.

След три минути се бе настанила със закопчани предпазни колани в седалката под големия купол от прозрачна стомана. Вторачена в контролното табло, Шада проверяваше предстартовата карта, борейки се с призраците, които двайсетте години битки — първо за Мистрил, а после и за контрабандистите на Мазик — й бяха донесли. В повечето случаи имаше късмета да бъде на страната на победителите. При други…

— Шада, говори Чал — прозвуча гласът на млад мъж в слушалките й. — Готова ли си?

— Почти — и да бе раздразнен, че мястото му е отнето без много обяснения, на Чал не му личеше по гласа. — Бъди нащрек. Започваме обратното броене. Десет, девет…

С половин ухо Шада слушаше, отпуснала ръце върху щурвала. Очите й минаваха към бойния мистрилски зрителен прийом, на който инструкторите я бяха научили преди много години. Броенето стигна нула, многоцветното хиперпространство се набразди с бели линии, които се превърнаха в звезди…

С жесток трус турболазерният изстрел удари „Волният Карде“ отстрани.

— Чакат седем машини — измърка Хшиши. Тонът й накара Шада да си представи как всеки косъм от сиво-бялата козина на тогорианката се е изправил. — Малки нападателни машини… клас „Корсар“.

— Потвърждавам броя и класа — добави Чал. — Местоположения…

Думите му бяха удавени в съскащия рев на турболазерното оръдие. Шада завъртя купола и стреля. Един от корсарите, който се опитваше да се прокрадне под дока на товарния кораб, пое удара с левия си фланг и избухна в пламъци. Другарят му, който избегна повечето от отломките, се втурна презглава, но налетя на турболазера на Грив, който го пресрещна с точен изстрел. Онова, което остана от машината, продължи по инерция да се носи по началната траектория като погребална клада.

— Двама свалени! — отброи Чал. — Трима свалени!

— Всички да останат в готовност — разнесе се по-спокойният глас на Карде. — Засега ги изненадахме, но вече знаят какво да очакват.

Шада кимна в знак на съгласие и бързо погледна тактическия си екран. Четирите останали корсара се бяха изтеглили и летяха със скоростта на „Волният Карде“, но явно не горяха от желание отново да стрелят. В това време контрабандисткият шеф подгони кораба си към далечния газов гигант, около който се въртеше Дайарк, столицата на сектора Катол.

— Предполагам, че следващия път ще опитат с йонните оръдия — каза тя. — Ще се справим ли?

— С лекота — увери я контрабандистът. — Особено с такива малки йонни оръдия. Започват.

Четирите корсара се разделиха на двойки и прелетяха с пълна скорост над и под „Волният Карде“, обстрелвайки го с йонните си оръдия. Шада отвърна на огъня. Тя мярна единия от тях, преди двете машини да изчезнат зад корпуса на товарния кораб.

— Наблюдател? — извика тя.

— Уцели йонното му оръдие — потвърди Чал. — Балик свали задния му дефлекторен щит…

— Отново атакуват! — прекъсна го Хшиши.

Шада хвърли поглед към тактическия си екран и завъртя турболазерното оръдие в посоката, от която трябваше да се появи най-близкият корсар…

Нападателят заобиколи корпуса на „Волният Карде“. Лазерите му безполезно обстрелваха дебелата броня. Шада и Балик отговориха на атаката. Двойният турболазерен огън го улучи право в носа и го пръсна в ярка светлинна експлозия… С оглушителен гръм нещо се разби в купола на Шада. — Удариха ме! — простена тя, борейки се с внезапната разкъсваща болка в дясното си рамо и гърдите.

Въздухът започна да излиза от разбития купол и тя усети леден вятър. Дясната й ръка бе неизползваема. С лявата Шада разкопча предпазните колани и хладнокръвно се запита дали щеше да успее да се освободи от тях, преди вакуумът да я изтегли в космоса. Може би най-сетне това бе краят…

Вятърът започваше да отслабва, когато разкопча най-горния колан. Лош знак. Шада премести ръка към следващия. Погледът й се замъгли… С втория удар, който тя повече усети, отколкото чу, куполът и звездите се превърнаха в еднородна сива маса. Шада премига. Докато гладният й за кислород мозък се опитваше да разбере какво става, в пространството около нея с пукот нахлу въздух и нечии ръце разкопчаха последния от предпазните й колани.

— Освободих я! — изкрещя нечий глас неприятно силно в ушите й. — Ранена е. Бързо извикай Ановискри.

— Тук съм — извика втори глас от другата страна на Шада. Ръката й изтръпна…

Свести се бавно или поне бавно за мистрил. Известно време продължи кротко да лежи със затворени очи, докато преценяваше положението и реалното си състояние. Дясната половина на гърдите й и дясната ръка бяха до голяма степен безчувствени, а темето я сърбеше както винаги след потапяне във вана с бакта. Всъщност иначе се чувстваше не толкова зле. От тихото дишане, което чуваше, разбра, че не е сама, а липсата на шум от двигатели й подсказа, че „Волният Карде“ е стигнал до Дайарк. Значи това все пак не бе краят, имаше още път. Жалко. Тя си пое дълбоко, но безшумно дъх и отвори очи.

Лежеше в едно от трите легла в медицинския отсек на „Волният Карде“. В другия край на стаята, загледан пред себе си, седеше Карде.

— Да разбирам ли, че сме спечелили? — попита Шада.

Карде леко трепна. Погледът му се фокусира върху нея.

— Да, при това доста убедително — отвърна той. — Как си?

— Не съвсем зле — отговори му тя и раздвижи дясната си ръка. Освен изтръпването и безчувствеността, която бе усетила, състоянието й не беше толкова лошо, стига да не се опитваше да движи много ръката си. — Ръката ми май има нужда от още малко грижи.

— Да, според Ановискри ще се наложи още едно топване във ваната с бакта — каза Карде. — Извадих те от нея, за да ми правиш компания за една разходка извън кораба. Ако искаш, разбира се.

— Искам, разбира се — отвърна Шада. — На Дайарк ли сме?

— На главния космодрум в столицата Ритал Прайм — уточни Карде. — Кацнахме преди около два часа.

Шада се намръщи.

— И излизаш едва сега? Мислех, че бързаме.

— Бързаме — потвърди той. — Но се наложи първо да приемем една малка група инспектори. Цял час изследваха кораба с прословутите си детектори. Изглежда, търсеха контрабанда.

— Надявам се, че си ги държал под око.

— Да — увери я Карде. — Най-сетне си тръгнаха. Пормфил и Одонл уреждат ремонта на кораба. Военният командващ на република Катол иска да се срещне с нас.

— Сигурно за да говори за нападателите ни.

— Сигурно — съгласи се капитанът на „Волният Карде“. — Може би за това, как сме ги отблъснали и сме понесли толкова незначителни щети.

Шада повдигна вежди.

— „Незначителни щети“ е езиков образ, разбира се.

Контрабандистът помръкна.

— Съжалявам за случилото се, Шада…

— Няма нищо! — прекъсна го тя. Извиненията, дори и искрени, винаги я караха да се чувства неудобство. Особено искрените. — Нали сама поисках. Какъв е планът?

— Трябва да се срещна с генерал Джутка в едно кафене до космодрума — отговори той. — Общо взето, тук говорят основния език, но има голяма маса иторийски колонисти, затова си мислех да вземем Трипио заради евентуални проблеми с езика.

— Странно място за официална среща — каза Шада. — Сякаш не са сигурни дали искат да си имат работа с нас.

— Много точно предположение — отбеляза Карде и я изгледа замислен. — Политическият ти усет е забележителен, особено за обикновен телохранител.

— Кой казва, че съм обикновен телохранител — възрази Шада и спусна крака от леглото. — Трябват ми пет минути да се преоблека и отиваме да говорим с този генерал.

След десет минути тримата се движеха по претъпканата улица край космодрума. Карде и Шада крачеха един до друг, а златистият протоколен дроид нервно ги следваше.

— Изглежда, сме интересна гледка — тихо каза тя.

Карде кимна. Вече бе забелязал любопитството, с което ги зяпаха иторийските минувачи, и прикритите погледи на човешките същества.

— В доклада на Мара се казва, че са особено бдителни и недружелюбни.

— Добре е да го знаем — кратко коментира Шада. — И все пак този доклад е отпреди шест години. Интересни са им дрехите. Блестящи… и тези кичурчета кожа по тях.

— Това е кожа от крош — поясни Карде. — Животно, което обитава един от световете в република Катол. Кожите са еластични и издръжливи. А тези кичурчета се оставят произволно или според желанието на клиента. Според Мара кожите от крош тъкмо излизали на мода, когато с Калризиан били тук. Изглежда, оттогава всичко живо се е научило да ги носи.

— Може би защото така пришълците веднага се отличават — каза Шада и хвърли поглед към собствения си костюм. — С нашето облекло нямаме голям шанс да се смесим с тълпата.

— Права си — съгласи се контрабандистът. — Тази част на галактиката не е много посещавана, но и Империята, и Новата република направиха по няколко опита да я приобщят към себе си.

— Местните поддават ли се?

— Не особено — каза Карде и огледа избелелите фирмени знамена, които плющяха на вятъра. Надписите на няколко от тях бяха на основния език, но на повечето се вееха иторийски глифографски символи и знаци на непозната писменост. — Трипио, търсим място, което се нарича „Итор Ломан“ — махна той на дроида да се приближи. — Виждаш ли го някъде?

— Да, капитан Карде. Отсреща е — отвърна Трипио и посочи синьо-бял надпис на иторийски.

— Напомня ми за бърлогата на Бомбаса на Пембрик — тихо каза Шада. — Знаеш ли, Карде, не е зле от време на време да увеличаваш състава на разузнавателните си отреди.

— Ти няма ли да го приемеш като обида за бойните си умения?

— Мисля, че доказах бойните си умения — сряза го тя. — Но ако си с повече хора, може изобщо да не се стига до битка.

Карде кимна и потисна усмивката си.

— Ще го запомня. Заповядай.

В този ранен час кафенето бе необичайно пълно както с иторийци, така и с местни, облечени в традиционните си якета от кожа на крош. Имаше и един-двама чуждоземни като тях.

— Кой ли от тях е генерал Джутка? — попита Шада.

— Предполагам, че ще се оглежда за нас — отвърна Карде.

— Ако не…

Той не довърши. От близката маса стана слаб мъж с къса коса и елегантно яке и се приближи към тях.

— А! Гости! — весело каза той със светнали от интерес и дяволита закачливост очи. След това ги изгледа поотделно от глава до пети. — Вие сигурно сте пиратите, които идват да се видят с генерал Джутка?

— Да — потвърди Карде. — А вие кой сте?

— Енту Нийдан Елз, на вашите услуги — каза той и леко се поклони. — Наричайте ме Енту Ний.

— Интересно име — отбеляза контрабандистът и на свой ред го изгледа. — Енту звучи като име на дроид.

— Колкото и да е странно, хората понякога ме бъркат с дроид — отвърна дребосъкът и очите му грейнаха още повече. — Не мога да си обясня защо. Заповядайте, ще ви отведа до масата на генерала — и без да дочака отговор, той тръгна между масите с жива като речта му походка.

— Интересен чешит — заяви Трипио, докато го следваха.

— Но не изглежда агресивен.

— Не се доверявай на външния вид — посъветва го Шада.

— Според мен изобщо не се вписва в тази обстановка.

— Ще го държим под око — успокои я Карде. — Явно това е Джутка.

Енту Ний бе спрял до една маса в дъното на кафенето, където с гръб към стената седеше едър набит мъж. На масата пред него се мъдреше голяма чаша. Носеше яке от вече познатия вид, но на Карде се стори, че се чувства неловко в него.

— Този човек е военен — изрече Шада гласно мислите на контрабандиста, докато Енту Ний разменяше няколко думи с мъжа на масата. — Веднага се познава, че не се чувства добре без униформата си.

Дребосъкът отстъпи, когато те се приближиха, и весело махна към едрия мъж.

— Генерал Джутка, представям ви нашите гости — каза той, внезапно пооклюмал. — Съжалявам… не чух имената ви.

— Не сме ги казали — отвърна Карде. — Можеш да се обръщаш към мен с „капитане“. Това е приятелката ми Шада, а това е дроидът ми преводач Си Трипио.

Генералът отвърна нещо на непознат език.

— Казва, че не е очаквал такъв театър — угоднически преведе Трипио. — Всъщност…

— Достатъчно! — отсече Джутка. — Затворете устата на дроида си или аз ще я затворя.

— Оо! — ахна Трипио и отстъпи назад. — Извинете, генерал Джутка…

— Казах да му затворите устата! — прекъсна го Джутка. — Не искам да ми се налага да го повтарям! Сядайте.

— Разбира се — каза Карде, седна на стола до генерала и погледна към Трипио. Енту Ний тихо и успокоително му говореше. — Грешката е моя, генерале. Мислех, че съм тук за разговор, не за заплахи.

— Съжалявам, ако сте останали с погрешно впечатление — мрачно отвърна Джутка и изгледа злобно Шада.

Тя пренебрегна поканата му и се изправи в другия край на масата, озовавайки се над него. Карде помисли за миг, че генералът ще й заповяда да седне, но Джутка очевидно размисли и насочи вниманието си към него.

— Факт е, че причинявате неприятности — каза той. — Такива елементи не са добре дошли в нашия свят.

— Разбрах — отвърна Карде. — Значи в република Катол смятат, че когато те нападнат пирати, причиняваш неприятности?

Генералът присви очи.

— Не ме предизвиквайте — предупреди той. — Знам за кого работите… идентификацията на кораба ви ясно го показва. Последното, което искам, е да свърша в някоя глупава война между Бомбаса и Рей’кас.

— Рей’кас! — повтори Шада изненадано. — Родианецът?

— Да — отвърна Джутка. — Не смятате, че…?

— Не, не знаем кои бяха онези приятелчета горе — бързо отговори Карде. — Познаваш ли този Рей’кас, Шада?

— Само съм слушала за него — отвърна тя. — Бил е командир на щурмови отряд на Кооперативните каразакски робски кораби. Добър командир, но груб, избухлив и зъл човек. Изкарвал от кожата му всеки, с когото е работил.

Карде кимна и усети, че устата му леко пресъхва. Зъл търговец на роби на територията на Кардас. Колко ли още престъпници „случайно“ са се озовали в този край на галактиката, запита се той.

— Интересно.

— Интересно е и това, че генералът знае името му, неизвестно дори за Бомбаса — добави Шада. — Добри приятели ли сте, генерале?

— Работата ми е да пазя република Катол — отвърна Джутка. Гласът му потрепери от сдържана заплаха. — Но нямам такива задължения към непознати, които идват неканени и се бъркат в неща, които не ги засягат.

С крайчеца на окото си Карде забеляза как Шада леко обърна глава и бързо огледа кафенето.

— Това заплаха ли е, генерале? — спокойно попита контрабандистът.

— Предавам ви предупреждение — прямо отвърна Джутка. — Обидили сте Рей’кас, а той не приема спокойно такива неща. Набелязал е кораба ви и докато сте на негова територия, ще е по петите ви.

— Възнамеряваме да напуснем територията му — увери го Карде. — След като си свършим работата, разбира се.

— Правете каквото искате — каза генералът и изгрухтя, докато вдигаше туловището си от стола. — Аз ви предупредих. Не го забравяйте.

— Няма — обеща Карде. — Благодаря, че ни отделихте от времето си.

Джутка се намръщи и с вдървена стъпка се насочи към изхода на кафенето. Бутна вратата и излезе, без да се обръща.

— И Кардас си е избрал това място, за да се оттегли! — каза Шада и седна на освободения от генерала стол. — Прекрасно!

— Тихо — смъмри я Карде и огледа кафенето. На пръв поглед никой не се интересуваше от тях, но това може и нищо да не означаваше. — Едва ли планът му бил да се оттегли.

— Мислиш, че Рей’кас работи за него ли? — изгледа го Шада.

— Напълно е възможно — кимна Карде.

Той улови движението на очите й и вдигна поглед към Енту Ний, който дръпна един от столовете и седна.

— Приятен ли беше разговорът с генерала? — лъчезарно попита дребосъкът. — Чудесно! Прекрасно! — той се приведе по-ниско над масата. — Поговорих с дроида ви — каза Енту Ний заговорнически. — Каза, че търсите митичния изгубен свят Ексокрон.

Карде погледна към Трипио.

— Трипио?

— Съжалявам, сър — с посърнал вид отвърна дроидът. — Не исках да издавам нищо. Той ме попита дали не търсим Ексокрон, и аз потвърдих, без да се замислям.

— Моля ви, не го обвинявайте — защити го Енту Ний. — Целта ви не е тайна. Поне за мен. Търсите Джори Кардас, нали?

Шада хвърли бърз поглед през масата към Карде.

— Трипио, защо не отидеш до бара да ни донесеш две чаши тукашна бира — предложи тя. — По пътя се ослушай дали някой не говори родиански.

— Да, господарке Шада — с облекчение каза дроидът, доволен, че има възможност да се махне. — Ей сега — и тръгна към бара.

— Умно! — отбеляза Енту Ний и погледна към Шада. — Смятате, че шпионите, които Кардас може да е внедрил в тълпата, ще си говорят на родиански? Наистина умно.

— Благодаря — отвърна Шада и го погледна почти кръвнишки. — Говорехте за Джори Кардас.

— Да — дребосъкът се наведе още повече. — Правилно сте решили да го търсите на Ексокрон — Енту Ний вдигна предупредително пръст. — Но не е лесно да намерите Ексокрон. Тук малцина са чували за него. Повечето смятат, че е мит.

— Известно ни е — отвърна Карде, опитвайки се да потисне внезапния си страх. Откъде Енту Ний знаеше защо са тук? Дали не работеше за Кардас? — Кажете ни защо е толкова трудно да се намери Ексокрон.

Дребосъкът се ухили още по-широко.

— Няма нужда аз да ви го казвам. О! Може би приятелят ви не знае — добави той усмихнато към Шада. — На идване от Католския разлом се виждат само миниатюрни мъглявини и газови напластявания, които отразяват светлината и радиацията и объркват сензорите и комуникациите… Ужасно е трудно да се открие нещо. Може и десет години да отидат, докато се претърси целият район.

— Предполагам, че вие можете да ни спестите тези усилия — каза Шада.

— Вярно — отвърна той. — Мога да ви заведа до Ексокрон. До самия Кардас, ако желаете — Енту Ний отново погледна към Карде. — Но само ако капитан Карде желае.

С голямо усилие търговецът на информация овладя изражението на лицето си. Дребосъкът знаеше и името му!

— И колко ще ни струва?

— Нищо — отвърна той. — Но няма „ни“. Отиваме само двамата.

— Моля! — вдигна пръст Шада. — А останалите?

— Трябва да ни изчакате тук — отвърна дребосъкът. — Не е възможно другояче. Корабът ми е двуместен.

— А ако дойдете да водите нашия кораб? — попита Карде.

— О, не! — стреснато отвърна Енту Ний. — Не може!.

— Защо? — попита Шада. — Защото Кардас не иска да ни види ли?

Енту Ний премига.

— Да съм казвал, че Кардас иска да види когото и да било от вас? Не съм изричал подобно нещо!

Но това не означаваше, че Кардас не го бе помолил да отправи предложението.

— Кога тръгваме? — бавно попита Карде — Ако приема…

— Момент — обади се Шада, преди дребосъкът да успее да отговори. — Как така „Ако приема“? Не искаш да тръгнеш сам с него, нали?

Карде се намръщи. Разбира се, че не изгаряше от желание да тръгне сам. Но рано или късно трябваше да се изправи пред Кардас. И ако това беше най-добрият начин да предпази хората си…

— Ще се изразя по друг начин — каза Шада и свирепо изгледа Енту Ний. — Аз съм негов телохранител и няма да го пусна да тръгне сам. Нито с вас, нито с някой друг. Ясно ли е?

— Но… — вдигна ръка Енту Ний.

Трипио се появи и остави на масата две тежки халби, пълни с тъмна течност.

— Слава на Създателя — каза дроидът, останал без дъх. — Клиентелата тук е изключително неприятна…

— Не обръщай внимание — прекъсна го Шада. — Чу ли някой да говори родиански?

— Да — той се извърна и посочи към една от масите до бара. — Тримата мъже на онази маса… единият от тях сега се изправя…

— О, не! — прошепна Шада и хвърли поглед към Енту Ний. — Време е да тръгваме.

— Не си правете труда — каза мек глас зад Карде.

Контрабандистът бавно се обърна. През две маси с лице към тях седяха трима мъже. И тримата стискаха бластери.