Поглед в бъдещето

ГЛАВА 21

Минаваха пета пресечка, докато Хан бе убеден, че ще направят опит да ги спрат още на първата.

— Хан — тихо се обади Ландо, докато тримата бързо пресичаха претъпканата с минувачи улица. — Въздушната шейна на сигурността намалява ход.

— Виждам — свъсено отвърна приятелят му и надникна изпод качулката си. В извитите прозорци на сградата до тях се отразяваха силуетите на двама мъже, седнали във въздушна шейна на столичната служба за сигурност. Несъмнено бяха въоръжени до зъби и нащрек. — Това е третият патрул, чийто интерес будим, нали?

— Май да — въздъхна Ландо. — Къде е Люк с джедайските му номера точно когато е най-нужен!

— Или Лея с джедайските й номера — добави Хан, съжалявайки за убедителността си в спора, дали и жена му трябва да дойде с него. И по-рано да ги забележеха, щяха да имат джедай на своя страна. — Обръща се… видяха ни.

— Не се предавай толкова лесно — смъмри го Ландо и се огледа. — Имаш официален статут в Новата република… може да се отървем. Особено ако са наясно как реагира Лея, когато някой от семейството й изпадне в беда.

— Искаш да кажеш, когато някое от децата й бъде отвлечено или съпругът й бъде пребит ли? — тихо попита Хан и усети как лицето му пламна.

— Нямах предвид това — отвърна Калризиан.

— Все пак благодаря — каза Хан. Погледът му падна на кафене от другата страна на улицата, над чиито дискретно затъмнени с фолио прозорци висеше надпис „Днес — турнир по сабак“… — Натам — подбутна той приятеля си. — Нали носиш едрозарядния си пистолет?

— А… да — предпазливо отвърна Ландо. — Какво си намислил?

— Кое е онова нещо, на което момчетата от службата за сигурност не могат да устоят? — попита бившият контрабандист. — Особено младите и самоуверените.

— Не знам — сериозно отвърна Калризиан. — Пребиването на затворници?

Хан поклати глава.

— Една хубава безредица — поправи го той и кимна към заведението. — Заведи Лобот в средата на кафенето и разчистете терена. Аз ще се погрижа за останалото.

— Добре. Успех!

Тримата пресякоха улицата и влязоха. Кафенето беше точно както Хан си го представяше: просторно, добре осветено, претъпкано с играчи на сабак, насядали около масите, и застанали зад тях зяпачи. Бившият контрабандист се мушна веднага след вратата вдясно и заобиколи една група, докато Ландо и биокомуникационният киборг си пробиха път към извития тезгях, който се подаваше от средата на лявата стена. Докато двамата стигнаха до него, Хан бе успял да се освободи от робата си на мчалски учен. Той я пусна на земята и я избута с крак към стената, след това прокара изпотените си длани по крачолите на панталоните си и зачака приятелят му да си свърши работата.

Не се наложи да чака дълго.

— Стига толкова! — изведнъж извика Ландо.

Гласът му пресече тихите разговори, както лазерен меч би разсякъл леден блок. Всички глави се извърнаха към него… И с ужас и изненада се обърнаха обратно, когато едрозарядният му пистолет направи дупка на тавана.

— Ще уредим въпроса веднага, размекнат кокоши мозък — надвика бившият картоиграч ехото от изстрела и възклицанията на играчите и зрителите. — Всички останали да излязат!

За Хан, както и за всички останали, не беше ясно кой е „размекнатият кокоши мозък“. Но ако внезапното паническо бягство от кафенето бе показател, явно всички изведнъж бяха изгубили интерес към титлата. Питиетата, картите и достойнството бяха напълно забравени. Всички присъстващи като един се втурнаха към вратата.

Хан изчака, докато приблизително половината напуснат заведението. След това се смеси с тълпата и се измъкна навън.

Беше се оказал прав за двамата мъже от службата за сигурност. Те напълно бяха забравили за незабележимото си полицейско наблюдение и разблъскваха множеството, за да си пробият път към мястото на едрозарядния изстрел. Бластерите им вече бяха извадени от кобурите и готови за стрелба. Хан се насочи към тях, пробивайки си път с лакти през тълпата.

Съсредоточен върху кафенето, първият от двамата служители на сигурността мина покрай Соло, без да го погледне. Бившият контрабандист изчака вторият да се изравни с него, след това хвана ръката, в която държеше оръжието, завъртя се рязко на пети и заби лакът в стомаха му. Въздухът излезе от дробовете на младия мъж с болезнено свистене, което ясно показа, че той няма да може да вземе участие в битката. За съжаление звукът стигна и до партньора му. Хан едва бе успял да вземе бластера от скованата ръка на жертвата си, когато другият пазител на реда се обърна да види какво става.

Беше млад и достатъчно бърз. Но се бе обърнал наляво и така бластерът бе останал зад тялото му, без да има възможност да стреля бързо при необходимост. Соло от своя страна вече се бе прицелил. С безмълвен призив разумът на цивилизацията да бъде на поста си в имперската столица Хан стреля.

Молбата му бе удовлетворена. Вместо мощния поразяващ бластерен изстрел оръжието в ръката му произведе ярките сини кръгове на зашеметяващия. Охранителят падна като камък в краката на множеството, което вече се разбягваше, съвсем полудяло от новата опасност. Размахвайки високо бластера, Соло прескочи проснатото на земята тяло и хукна към кафенето.

Вътре беше пусто. Дори барманът се бе потулил някъде.

— Не е както в доброто старо време по Външния ръб — почти жално се оплака Ландо, докато с една ръка се освобождаваше от робата си на мчалски учен, а с другата държеше едрозарядния си пистолет готов за стрелба.

— Имаш късмет, че е така — отвърна Хан. — Ако бяхме на Татуин или Бенгели, към теб щяха да се насочат петнайсет бластера, преди да успееш да стреляш втори път. Хайде… задният изход е ей там.

Но докато тримата крачеха към задния изход на кафенето, бившият контрабандист също изпита съжаление за доброто старо време. Хубави дни бяха…

Дизра събра сили и вдигна очи от електронния си бележник.

— Не знам какво да кажа, адмирале — рече той, внимавайки да не пресили наранената гордост и възмущението в гласа и изражението на лицето си. — Разбира се, категорично отричам всичко.

— Разбира се — повтори върховният командващ, хладно измервайки мофа с очи. — Сигурен съм, че това е плод на внимателно подготвена кампания от страна на политическите ви врагове, целяща да ви опетни.

Дизра прехапа език от раздразнение. Точно в тази посока възнамеряваше да бяга. Мътните да го отнесат този адмирал!

— Не бих се изразил толкова рязко — каза той. — Не се съмнявам, че поне част от източниците ви са били искрени. Но независимо от мотивите или искреността им информацията им е невярна.

Пелаеон размени поглед с командир Дрейф, който седеше до него. Търпеливи погледи на хора, които знаеха истината.

— Нима! — отвърна Пелаеон и отново погледна мофа. — И какви според вас са мотивите или искреността на официалните търговски данни, които командир Дрейф откри на Мунилинст?

— Част петнайсета от файла — услужливо уточни командирът.

Дизра стисна зъби и погледна към екрана на електронния си бележник. Вдън земя да потънат и Пелаеон, и Дрейф!

— Мога само да предположа, че някой умишлено е въвел тези цифри — отвърна той.

Беше невероятно слаба защита и несъмнено всеки от присъстващите в кабинета му го знаеше. Но още докато върховният командващ отваряше уста, най-вероятно за да посочи така очевидния факт, от другия край на стаята дойде неуверено почукване и една от двойните врати тежко се отвори. Мофът вдигна поглед, готов да нахока човека, който имаше нахалството да прекъсне частен разговор…

— Ваше превъзходителство — каза Тирс и премига с добре изиграна изненада при вида на въоръжените щурмоваци, които Пелаеон бе имал безочието да доведе със себе си. — О, извинете, сър…

— Няма нищо, майоре — отвърна Дизра. — Какво има?

— Спешно съобщение, ваше превъзходителство — каза майорът и забързано прекоси разстоянието до бюрото на мофа приковал очи в Пелаеон. — От дворцовата ситуационна зала.

— Да видя — каза Дизра, нетърпеливо махна на адютанта си да се приближи и се опита да прикрие опасенията си.

Бившият гвардеец можеше да се обади по интеркома с новините за издирването на шпионите. Високоговорителят бе настроен така, че никой освен мофа да не чува разговора. Това, че бе дошъл лично в кабинета му, говореше, че нещо сериозно се бе случило… Тирс стигна до бюрото и подаде на Дизра електронния бележник. Съобщението гласеше:

Вражеските шпиони са идентифицирани като бившите генерали на Новата република Хан Соло и Ландо Калризиан и неидентифициран мъж: с киборгов имплантант. Обектите са били забелязани и разпознати на ъгъла на улиците „Реджизин“ и „Корлион“, но са се изплъзнали от наблюдението и са избягали. В момента столичната служба за сигурност се опитва да възстанови наблюдението.

Дизра вдигна поглед към адютанта си и видя напрежението в очите на кралския гвардеец.

— Не обичам да получавам такива рапорти — мрачно каза мофът. — Какво точно прави лейтенантът по въпроса?

— Всички работят усилено — отвърна Тирс. — Правят всичко, което е по силите им.

— Проблем ли има? — попита Пелаеон. Въпросът му бе адресиран към Дизра, но очите и вниманието му бяха съсредоточени върху майора. — Може би желаете лично да се заемете.

Мофът отново стисна зъби. Да, много искаше лично да види какво ставаше долу. Но адмиралът нямаше да му позволи да се откачи. Дори временно, освен ако нямаше някой непочтен план в главата си. Дизра потисна усмивката си, когато истината го осени. Разбира се, Пелаеон търсеше начин да направи бърз таен разпит на майора и се опитваше да отстрани мофа от пътя си.

В този момент му стана не по-малко ясно, че надеждата да размаха именно тази примамка пред върховния командващ бе истинската причина, поради която бившият гвардеец бе донесъл съобщението лично.

— Благодаря ви, адмирале — каза Дизра и стана от креслото си. — Смятам да сляза долу. Майор Тирс, правете компания на адмирала и командира, докато се върна.

— Аз ли, сър? — попита адютантът му и погледна посетителите с широко отворени очи и простоват израз на лицето. — Разбира се, сър. Ако адмиралът няма нищо против.

— Съвсем не — меко отвърна Пелаеон. — За мен ще бъде удоволствие.

— Веднага се връщам — каза Дизра. — Забавлявайте се. И двамата.

Трийсет секунди по-късно той вече беше в ситуационната зала.

— Какво става? — попита той.

— Успокойте се, ваше превъзходителство — каза Траун. Очите му топло проблеснаха към имперския моф. — Изгубихме ги само временно.

Дизра едва се сдържа да не изругае. Ако тази каша бе забъркана по вина на актьора, щеше да го разпъне на кръст.

— Мога ли да попитам как може да се случи нещо такова?

— Соло и Калризиан са ветерани с голям опит в оцеляването — спокойно отвърна върховният адмирал. — Хората от сигурността, с които са се сблъскали, не го притежават — той сви рамене под бялата униформа. — Всъщност беше доста поучително да посочат някои очевидни пропуски в обучението на хората от столичната служба за сигурност. Трябва да си вземем бележка.

— Сигурен съм, че за тях ще бъде удоволствие да получат забележката ви — каза Дизра и погледна към екрана, на който бе изписан статусът на издирването. В момента на него имаше изглед на града с разположението на всички части на столичната служба за сигурност. — Няма ли да бъде по-логично да концентрираме наблюдението около космодрума? Сигурно ще се опитат да се върнат на кораба си.

— Сигурно е, че ще се опитат — съгласи се Траун. — Но ако заварят обръч щурмоваци, стигайки до космодрума, просто ще намерят алтернативен начин да напуснат Бастион.

— Прав сте — неохотно се съгласи мофът. Това несъмнено беше аргумент на Тирс. По-точно, това бяха думите му. Дизра едва ли не долавяше характерните нотки на кралския гвардеец в гласа на актьора. — Мога ли да попитам какво ще правим?

Траун обърна блестящите си червени очи към екрана.

— Първата стъпка в хващането на съобразителна жертва е да започнеш да мислиш като нея — каза той. Отново думи на Тирс. — Каква е задачата им тук и как смятат да я изпълнят?

— Какво ще кажете за саботаж? — подхвърли Дизра. — Звучи ли като вероятна задача?

— Не — твърдо отвърна върховният адмирал. — Не биха изпратили хора като Соло и Калризиан за саботаж. Може би като шпиони, но не и като саботьори.

— Адмирал Траун? — обади се един от щурмоваците. — Частично засякох заподозрените. Имаме информация от един дроид, че са прекарали последните два дни в Имперската библиотека.

— Много добре — каза Траун и погледна зад Дизра. Главата му бе леко наклонена към едно свободно ъгълче в залата…

— Бих искал да говоря за малко с вас, адмирале — каза мофът, схванал намека. — Насаме, ако може.

— Разбира се, ваше превъзходителство. Да отидем ей там.

— Няма нужда да ми казвате — тихо промърмори Дизра, когато стигнаха. — Дошли са за документа за унищожението на Каамас.

— Какво удивително откритие, ваше превъзходителство — каза Флим без особен сарказъм. Гласът му едва доловимо изостави тона на върховния адмирал. — Интересното е, че никога не съм чувал Соло или Калризиан да притежават хакерските умения, необходими за тази цел.

Дизра се намръщи. Като се остави настрана наглостта му, актьорът имаше право. Мофът бе проникнал в специалните файлове на императора, но му трябваха години и не един и двама експерти, чиято помощ бе ползвал.

— Тогава хакер трябва да е киборгът, който водят — предположи той.

Флим леко се нацупи.

— Едва ли — каза актьорът. — Не са го видели достатъчно добре, за да го идентифицират, но предполагам, че това е Лобот, администраторът на Калризиан от времето преди Ендор, когато още беше на Беспин. Доколкото знам, Лобот също няма хакерски умения…

Той не довърши думите си и присви очи.

— Какво има? — попита Дизра.

— Веднъж слушах за един номер — бавно отвърна Флим. — Хакерски номер, за който се сети един от покрайнините преди няколко години. Какъв е той ли? Тихо… да помисля малко.

В продължение на няколко секунди единственият шум, който нарушаваше тишината, идваше от тихите разговори на мъжете, които пишеха по клавиатурите си и си предаваха един на друг новопостъпилата информация — цялата отрицателна. Дизра на няколко пъти си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее нетърпението си. В града имаше вражески шпиони на свобода… Изведнъж очите на Флим отново се фокусираха върху него.

— Верпинец — каза той победоносно. — Така беше, верпинец — актьорът направи половин крачка покрай мофа. — Лейтенант, започнете широкоспектърно честотно комуникационно сканиране — нареди той. Гласът му отново бе гласът на Траун. — Съсредоточете се върху верпинските биокомуникационни честоти.

Лейтенантът дори не вдигна вежди.

— Слушам, сър — отривисто отвърна той и се зае за работа.

— Един момент — каза Дизра и едва не сграбчи Флим за ръкава, припомняйки си точно навреме, че това би било недопустимо, ако до него стоеше истинският върховен адмирал. — Верпински биокомуникационни честоти?

— Това е наистина хитър и много впечатляващ номер — каза актьорът и снижи глас, така че само мофът да може да го чуе. — Разполагате някъде хакер верпинец. Търсач с имплантант, настроен на личната му биокомуникационна честота, влиза в системата, в която искате да проникнете. При информационния поток, който имплантантьт може да пренася, двамата работят почти като телепати. Верпинецът вижда през неговите очи и извършва цялата работа на клавиатурата си, а търсачът повтаря всичко на истинската система.

— С други думи, превръща го в марионетка — каза Дизра. Стомахът му се сви от отвращение.

Чуждоземец да играе по този начин човешко същество, дори киборг, който вече не беше истински човек, беше гадост, която граничеше с осквернение.

— В общи линии — небрежно се съгласи Флим. — Както казах, това е наистина хитър номер.

— Съгласен съм — неохотно отвърна Дизра. Естествено, за човек израснал в покрайнините, подобно осквернение бе всекидневие. — Ами ако са изключили връзката?

Актьорът сви рамене. Това бе същото характерно за Траун движение, което бе направил и по-рано. Дори и достатъчно далеч, че да не ги чуват другите присъстващи в ситуационната зала, той продължаваше да играе ролята си.

— Тогава ще трябва да опитаме нещо друго.

Мофът погледна към екрана:

— Ами ако се опитаме да излъчваме на тази биокомуникационна честота? Можем да кажем на верпинеца да запали двигателите на кораба им? Така поне ще разберем кой е.

— Трябва да знаем как да кодираме съобщение на родния език на верпинеца — неуверено каза Флим. — Съмнявам се, че можем да намерим някого, който да може да го направи достатъчно бързо.

— Протоколен дроид ще може ли да се справи с превода?

— Не, ако няма специален модул — отвърна актьорът. — Редовите модели не могат да превеждат на верпински. Няма достатъчно голямо търсене — той замислено потърка долната си устна. — От друга страна, ако връзката е още отворена от страна на Лобот, може да успеем да уловим ехо. Ако улучим честотата, разбира се. Някога се притеснявахме за такива неща с предавателите, когато се изправяхме срещу по-добрата техника на планетарните патрулни части. Ако можем да разположим приемател достатъчно близо и имаме късмет, може и да успеем да определим местоположението им.

Дизра изкриви устни.

— Твърде много „ако“.

— Така е — съгласи се Флим. — Но трябва да направим нещо, а това е най-доброто за момента — той кимна към вратата. — Може би няма да е зле да доведете Тирс. Това е тактика, а той е нашият тактически експерт.

А и Пелаеон бе прекарал достатъчно време насаме с него.

— Ще го изпратя — каза мофът и тръгна към вратата на залата. — Дръжте ме в течение, адмирале.

Турболифтът се разклати за последен път и спря.

— Тук ли е? — тихо попита Зотип.

— Предполагам — отговори Контрол. Вратите на кабината се отвориха. — Да… трябва да е тук.

— Накъде? — попита един от пиратите.

Кароли наведе глава и погледна с едно око през тесния процеп между задните врати. В момента половината пирати бяха излезли от кабината, а останалите бяха още вътре. Зотип стоеше в тясно преддверие с юмруци на хълбоците си. Всички пирати, които бяха излезли с него, въртяха глава и оглеждаха тесния коридор в двете посоки.

— Не знам — отвърна Контрол, огледа се и посочи наляво. — Да опитаме първо насам.

— Добре — съгласи се Зотип. — Гринер, заключи кабината. Не искаме никой да дойде след нас.

— Добре — каза Гринер и направи нещо с контролното табло, което Кароли не можеше да види. — Готово.

Пиратите изчезнаха наляво от погледа й. Младата жена преброи до пет. След това намери прага на касата на вратата, заби куките си в процепа между вратите и започна да ги отваря. Влезе в кабината и се зае да ги затвори. В същия миг по коридора отвън се чуха приближаващи стъпки.

Пиратите се връщаха.

Имаше време само за инстинктивна реакция. Влагайки цялата сила в начинанието си, Кароли остави няколко сантиметра до пълното затваряне на вратите. Нямаше време за повече. След това направи две широки крачки и се притисна плътно в левия ъгъл на кабината.

Точно навреме. Едва бе успяла да долепи куките си към стената зад себе си, за да избегне издайническото тракане на метал в метал, ако случайно се допрат една о друга, когато стъпките стигнаха до турболифта.

— Какво толкова, като не е сам! — промърмори Зотип. Първият полъх от раздвижения въздух нахлу в кабината. — Чух гласовете само на двама души.

— Това не означава, че няма повече хора — търпеливо каза Контрол. Групата подмина вратата на турболифта и продължи по коридора. — Освен това, ако ни видят неподходящи хора, споразумението ни моментално се проваля.

— Е, и? — отвърна пиратският главатар. Те продължиха надолу по коридора и гласът му заглъхна. — Отменянето на уговорките… и Дизра… е идеята, нали?

— Трябва поне да поговорим — каза Контрол. — Може да успеем да преработим споразумението.

— Ей, Гринер, сигурен ли си, че познаваш контролния панел? — обади се друг глас от края на групата, докато продължаваха да се отдалечават. — Знаеш ли, че като си затворил предните врати, си отворил задните?

Кароли стаи дъх. Отговорът на Гринер се състоеше от кратка ругатня. Стъпките му продължиха надолу по коридора, без да спират. Младата жена отново преброи до пет, след това свали куките от ръцете си и ги прибра. После извади бластера си и тръгна след пиратите.

Бе направила едва няколко крачки надолу по коридора, когато лек полъх на въздуха я предупреди, че отпред се отваря врата. Тя поускори крачка и се появи от другата страна на плавния завой на коридора точно навреме, за да види как пиратите изчезват зад правоъгълник приглушена светлина, която се превърна в тънък сноп лъчи при затварянето на вратата. Кароли побърза да притисне ухо до нея.

— Страхотно местенце — чу тя единия от пиратите. В гласа му се долавяха презрение и завист. — Вижте… рамордиански копринени чаршафи.

— Може да ти даде един комплект за глупостите, които дрънкаш — недоволно се сопна Зотип. — Къде е?… А, ето го!

До вратата стигна звукът на стол, влачен по дебел килим. Кароли притисна око към тесния процеп. Успя да види само малка част от красиво пано за стена. — Какво ще правиш? — попита Контрол.

— Ще се обадя в кабинета му — изръмжа главатарят. — Който и да е при него, сигурен съм, че ще му каже да изчака.

— Съжалявам, адмирале — каза майор Тирс, търкайки нервно длани в ръбовете на панталоните си. — Но с цялото полагаемо се уважение наистина не знам за какво говорите. Доколкото си спомням, никога не съм бил на Ята Минор. Ако съм бил, то е било е по време на обучението ми като кадет. Със сигурност не съм бил там преди… колко казахте… шест седмици.

— Горе-долу толкова — отвърна Пелаеон, наблюдавайки внимателно лицето на майора.

От все сърце желаеше да притежава достатъчно доказателства, за да може да нареди пълен анализ за потвърждаване на фактите. Мъжът срещу него лъжеше, адмиралът бе сигурен в това. Но докато нямаше доказателствата, въз основа на които със сигурност да посочи Тирс като човека, проникнал в компютъра на Ята Минор, не можеше да направи нищо. Или докато хакерът на Новата република Гент не намереше доказателства за проникването на майора. Това беше нещо, за което нито Дизра, нито адютантът му знаеха. Двойните врати зад върховния командващ се отвориха.

— Простете за закъснението, адмирале — каза Дизра, мина с широка крачка покрай командир Дрейф и заобиколи млечнобялото си коралово бюро. — Това е всичко, майоре — кратко добави той към Тирс.

— Да, ваше превъзходителство.

За част от секундата очите им се срещнаха и на Пелаеон се стори, че мофът едва забележимо кимна на адютанта си. След това, като се стараеше да запази остатъците от достойнството си, с бързината на човек, който бяга от стадо безиоти, майорът прекоси кабинета и излезе.

— Надявам се, че майор Тирс е бил приятна компания — каза Дизра.

— Да, да — увери го върховният командващ, внимателно изучавайки разкривеното лице на мофа. „Не толкова лице, колкото маска, помисли си адмиралът, зад която да крие мислите си.“

А той знаеше какви са те. Проблемът бе, че не можеше да го докаже. Ако имаше поне едно доказателство за участието на Дизра… само едно…

— Така. Докъде бяхме стигнали? — делово попита мофът и се облегна в стола си. Кратката почивка определено бе направила чудеса с увереността му. — А, да. До онези необосновани клевети, изречени за мен. Хрумна ми, адмирале…

Звънецът на интеркома, вграден в бюрото му, го прекъсна. Мофът са намръщи, приведе се напред и натисна копчето.

— Да? — каза той. — Какво и…?

Той застина, за миг очите му се разшириха, а долната му челюст висна. Погледът му се стрелна към Пелаеон и отново се върна към интеркома.

— Да, зает съм — ядно отвърна Дизра. — И не обичам да ме прекъсват по този начин за…

Той рязко спря. Адмиралът напрегна слух, но високоговорителят бе насочен към мофа, така че в противоположния край на бюрото не се чуваше нищо.

Очите на Дизра се разшириха отново… и Пелаеон видя нещо, което не бе виждал дотогава, не бе и допускал, че ще види. Моф Дизра, лъжецът, съучастникът в престъпления и евентуалният предател, пребледня. Дрейф също го видя.

— Ваше превъзходителство — каза командирът, изправи се и понечи да заобиколи бюрото.

Мигът на шок премина и изражението върху лицето на Дизра сега бе като на влуден ранкор.

— Назад! — изръмжа той към Дрейф. Ръката му се стрелна към него, сякаш се опитваше да отпъди опасно животно. — Добре съм. Само не приближавайте!

Офицерът спря и хвърли объркан поглед към Пелаеон.

— Нещо не е наред ли, ваше превъзходителство? — попита върховният командващ.

— Всичко е наред, адмирале — отвърна Дизра. Думите излязоха от устата му сякаш прекарани през мелничарски камъни. Пелаеон забеляза, че очите му все още бяха фокусирани върху екрана на интеркома. — Бихте ли ме извинили отново? Налага се незабавно да уредя още един въпрос — той стана и изключи интеркома с яростно перване на пръста. — Веднага се връщам — и той се отправи едва ли не бегом към двойните врати на кабинета си.

— Разбира се — отвърна Пелаеон след него. — Не бързайте.

Последните му думи останаха нечути от Дизра, заглушени от силния удар, с който се затвориха двойните врати след него.

— Интересно! — отбеляза командир Дрейф и погледна към вратите. След това обърна очи към адмирала. — Това още един номер да си осигури малко време за размисъл ли беше?

— Не мисля, че и двете прекъсвания бяха номер — отвърна върховният командващ и замислено погледна към бюрото на мофа. Хората, които можеха да си позволят да имат мебели от култивиран иврийски корал, обикновено бяха заможни политици, индустриалци и престъпни босове от покрайнините. Всички те имаха какво да крият… — Не, нещо става. Нещо важно.

— Хм — промърмори Дрейф. — Да се поразходя ли из коридора да разбера какво?

— Може би по-късно — отговори Пелаеон. — А ние сме сами. Сами в кабинета на Дизра.

Командирът разбиращо вдигна вежди.

— Да, наистина — съгласи се той и огледа кабинета. Погледът му падна на бюрото… — Разбира се, законността на действията ни е малко съмнителна — напомни той на началника си и хвърли поглед към двамата щурмоваци, застанали на пост до двойните врати. — Нямаме заповед за обиск, а и Дизра не е обвинен в нищо.

— Аз поемам отговорността — отвърна адмиралът. — Хайде. Вижте какво можете да намерите.

— Слушам, сър — каза Дрейф, усмихна се леко на Пелаеон и заобиколи бюрото. — За мен ще бъде удоволствие.

Тирс стоеше близо до вратата, когато Дизра влетя в ситуационната зала.

— Засякохме ехо — тихо каза бившият кралски гвардеец. В гласа му се долавяше нотка на злобно задоволство. — Щом обградим…

— Зотип е тук — прекъсна го Дизра. — В апартамента ми е.

Усмивката на Тирс замря.

— Как така!

— Откъде да знам? — остро отвърна мофът. — Но е тук. Познах мебелировката, когато ми се обади в кабинета.

Тирс хвърли поглед към конзолите и към Флим, който отново бе застанал зад лейтенанта.

— Положението става все по-прекрасно — мрачно отбеляза майорът. — Пелаеон чу ли нещо?

— Мисля, че не — отвърна Дизра. — Онова недоносче… Дрейф… се опита да заобиколи бюрото, но не успя нито да чуе, нито да види нещо.

Бившият гвардеец изпусна въздуха от дробовете си със свистене между зъбите.

— Трябва да се отървем от него.

— Блестящо тактическо предложение — изкоментира мофът. — Имате ли някакви предложения, как да стане това? Както знаете, никога не идва сам.

Тирс отново погледна към конзолите.

— Не мога да тръгна от тук — каза той. — Соло и Калризиан са хитри. Докато столичната служба за сигурност ги засече…

— Но и не можем да позволим на Зотип да се мотае наоколо — прекъсна го Дизра. — Не разбирате ли? Той е в апартамента ми. Това означава, че има достъп до кабинета ми. Където е адмирал Пелаеон.

Майорът го погледна остро.

— Оставили сте Пелаеон сам?

— Разбира се, че е сам — остро отвърна Дизра. — Какво да направя? Да кажа на охраната да влезе вътре и да го държи под око ли?

— Това нямаше да е толкова лоша идея — отвърна бившият гвардеец и вдигна ръка. — Добре, добре. Да разрешаваме въпросите един по един. Пелаеон… ще почака. Соло и Калризиан…

— Засякохме второ биокомуникационно честотно ехо, адмирале — доложи един от щурмоваците и вдигна поглед към Флим. — Частите на сигурността са готови да действат, щом определим местоположението им.

— Благодаря — каза Траун и обърна блестящите си червени очи към разговарящите до вратата. — Продължете операцията. Проблем ли има, ваше превъзходителство?

— Дребен проблем, адмирал Траун — отвърна Тирс, преди Дизра да бе успял да отвори уста. — Но може да се наложи да му отделите няколко минути.

— Разбира се — с охота отвърна Флим.

— Какво правите? — процеди мофът през зъби. Актьорът прекоси залата и отиде при тях. — Не смятате да…?

— Има само два начина човек да се справи с някой като Зотип — каза майорът с леденостуден глас. — Да го убие или да го уплаши — той кимна към Флим. — Можете ли да се сетите за нещо, което да го уплаши повече от върховния адмирал Траун?

Флим бе стигнал до тях и чу последното изречение.

— Кого ще плашим? — попита той.

— Капитан Зотип — отвърна Дизра. — В момента е в апартамента ми.

Очите на актьора се разшириха. Той погледна Тирс…

— Ще се справите — успокои го гвардеецът. — Зотип преследва печалба, а вие сте гаранцията ни, че ще има такава. Няма да рискува да ви навреди.

— Освен ако не е дошъл за отмъщение — неохотно промълви Флим. — За това, което му направи Пелаеон на Песитин, забравихте ли?

— Ще забрави за случката вмига, когато ви зърне — търпеливо отвърна майорът. — Аз ще бъда с вас. С когото и да е дошъл, мога да се справя. Всичко ще бъде наред.

— Ами Соло? — попита актьорът и погледна към конзолите. — Ако пак го изпуснат?

— Как? — възрази Тирс. — Два пъти засичаме ехо. Знаем в коя част на града е. Докато се върнем, ще са ги задържали. Да вървим.

Флим направи физиономия, но кимна.

— Продължете операцията, лейтенант — полуизвърнат нареди той. Спокойният му трауновски глас не издаде нищо от очевидната му нервност. — Връщам се след няколко минути.

Тирс махна към вратата и тримата излязоха заедно.

— Не съм сигурен — промърмори Флим, така че само Дизра да го чуе, — но мисля, че няма да е никак забавно.

Първото предупреждение бе внезапно леко потрепване от страна на Лобот.

— Какво беше това? — попита Ландо и погледна към биокомуникационния киборг.

— Кое какво беше? — попита Хан, който вървеше от другата страна на Лобот.

— Като че се поколеба — каза Калризиан, дръпна шапката с отпусната мека периферия, чиято цел бе да прикрива мозъчния имплантант на киборга, и се зае да изучава светлинките на индикаторите. Схемата, по която примигваха, бе съвсем различна от онази, която бе видял последния път, когато вдигна шапката.

— Може да се е объркал — предположи Соло и огледа тълпата. — Хайде, трябва да вървим.

— Чакай малко — настоя Ландо и този път се зае да изучава внезапно изписалото се самовглъбено изражение на лицето на киборга.

Той познаваше Лобот далеч по-добре, отколкото Хан, и знаеше, че потрепването и необичайното изражение на лицето му означаваха, че се случва нещо извънредно. Да пренебрегнеше тези признаци, би означавало само да сложи началото на неприятностите.

— Ландо…

— Момент — прекъсна го Калризиан.

Неочаквано Лобот потрепна втори път. Светлинките отново промениха схемата си, задържаха се около секунда и отново се върнаха към стария си начин на трептене… Бившият комарджия усети неприятен спазъм в стомаха си, когато разбра какво става.

— Правят издирване чрез комуникационното ехо — каза той на Хан. — Настроили са го на верпинската биокомуникационна честота.

— Страхотно! — отвърна Хан, хвана ръката на киборга, за да го спре, и се намръщи на имплантанта под периферията на шапката. — Улучили ли са честотата?

— Струва ми се, че не — каза Ландо и се огледа.

Намираха се на половин час път пеша от космодрума. С въздушна шейна щяха да стигнат бързо, но за това трябваше да наемат или да откраднат машината. И при двете възможности съществуваше риск. Погледът му падна на голяма блестяща табела над един от магазините по улицата. С едри букви се възхваляваха стотиците налични дроиди на най-добрата цена в Империята…

— Хайде — каза той, хвана другата ръка на Лобот и го дръпна към магазина за дроиди. — Насам. Хрумна ми нещо.

Успяха да влязат в магазина, преди имперското издирване да налучка наново вярната честота.

— И сега какво? — тихо попита Хан и огледа претъпкания с клиенти магазин.

— Насам — каза Калризиан и си запробива път към табелата която указваше отдела за астромеханични дроиди на магазина.

— Трябват ни десетина бройки от модели R2 или R8.

— Няма проблем — отвърна Соло и протегна врат над множеството. — Виждам най-малко двайсет. Надявам се, не си забравил с какви пари разполагаме.

— Няма да ги купуваме — каза приятелят му. — Само ще поговорим с тях.

Пробиха си път през тълпата и стигнаха до отдела за астромеханични дроиди, в който закономерно имаше по-малко хора, отколкото в отделите, където се продаваха домашни дроиди.

— Добър ден, високоуважавани граждани — поздрави ги посребрен протоколен дроид и застана пред тях. — Аз съм Сифайвемо, човешко-киборгови отношения. Мога ли да ви помогна с избора?

— Да, благодаря — отвърна Ландо. — Търсим дроид, който може да служи като далекообхватен комуникационен интерфейс за някои честоти.

— Разбрах, сър — каза Сифайвемо и се извърна, за да махне към редицата блестящи куполи зад тях. — Мога ли да ви предложа нещо от модели R2 или R8. И в двата модела като стандарт е заложено пълнообхватно честотно оборудване.

— Добре — каза Калризиан и пристъпи към редицата на R8.

— Може ли да ги пробвам?

— Разбира се, сър — любезно отвърна протоколният дроид.

— Направете каквито проби желаете.

— Благодаря — Ландо махна към първия R8. — Ти… първият… искам да излъчиш многотонов сигнал на следните честоти — той изреди честотите. — Следващият. Искам да излъчиш различни тонове на различни честоти — и издиктува честотите.

— Един момент, сър — прекъсна го Сифайвемо със смутен глас. — Не е разрешено да излъчвате неоторизирани комуникационни сигнали в града…

Един R8 изчурулика кратко съобщение.

— О! — някак изненадано възкликна протоколният дроид.

— Сигурен ли си, че някоя от честотите не се използва от някого?

Астромеханичният дроид избипка утвърдително.

— Разбирам — каза протоколният му събрат. — Простете, сър. Моля, продължете.

Ландо продължи да вика астромеханичните дроиди от редицата и да им задава по една от основните верпински биокомуникационни честоти.

— Добре — каза той, след като свърши, и се обърна към Сифайвемо. — Отлично. Кажете им да продължат да предават, а аз ще отида до въздушната си шейна да се уверя, че поддържат необходимите честоти.

— Желаете да продължат да предават ли, сър? — отново смутен попита Сифайвемо. — Но, сър…

— Не очакваш да купим толкова много дроиди само защото казваш, че излъчват, както трябва, нали? — намеси се Хан.

— Не се притеснявай… един от хората ни ще остане — той посочи към един мъж в тъмнозелена дреха, който разглеждаше домашните дроиди.

— Той ще остане тук, докато ние направим проверката и се върнем — добави Ландо. — Нали издавате фактури за поръчки над двайсет бройки?

— Разбира се, сър — отвърна дроидът и видимо грейна. — Просто трябва да покажете удостоверението си, когато давате поръчката.

— Добре — каза Калризиан и вдигна вежди към приятеля си. Той схвана намека и тръгна с Лобот към най-близкия изход. — Връщаме се след няколко минути.

Две минути по-късно тримата бяха отново на улицата.

— Добре се сети да му кажеш, че оставяме някого — обърна се Ландо към Хан. — Това ще ни спечели няколко минути преди да започнат да си задават неудобни въпроси.

— Стига само да не започнат да разпитват самия човек — добави Соло. — Какъв е планът? Да се върнем право на кораба ли?

— Планът ми беше това — отвърна бившият комарджия.

— Освен ако не мислиш, че малко предпазливост ще оправдае загубата на време.

— Точно това се питам — отвърна Хан. — Излъчванията на дроидите трябва да заглушат ехото поне за известно време. Но те вече имат представа, къде се намираме. Ако успеем да вземем някой товароносач, ще можем да заобиколим космодрума и да влезем от другата му страна.

— Стига да не ни хванат — добави Ландо. — Правят проверки на шофьорите на товароносачи.

— Рискът си струва — каза Хан с категоричността на човек, вече взел решение. — Хайде… ето го най-близкия.