Поглед в бъдещето

ГЛАВА 18

След като ги търси известно време, накрая Уедж ги намери в едно открито кафене на половин пряка от приемната на космическо движение Древстран.

— О, я гледай! — с известен укор каза той и се отпусна на третия стол до масата.

— Защо, какво има? — попита Моранда, отпивайки от бледия синьо-зелен ликьор, който бе неин неизменен атрибут по кафенетата, откак я бяха срещнали. — Нали ти казах да провериш по улицата.

— Да, трябваше да се сетя къде е това по улицата — отвърна Уедж и смръщен погледна алкохола в чашата й. — Не си ли започнала малко раничко?

— А, това ли? — невинно попита старицата, вдигна чашата си и я завъртя наляво-надясно в ръката си на слънчевата светлина. — Толкова ли си безсърдечен, че да откажеш на старата жена едно от последните удоволствия в угасващия й живот?

— Това за „старата жена“ започва да се изтърква — Уедж прехвърли вниманието си към Коран и голямата чаша с благоуханна течност, която другият пилот държеше в шепите си. — А твоето какво е?

Командирът сви рамене:

— Правя й компания. Какво, издирването на пристигащия кораб не мина успешно ли?

— Изобщо не мина — ядно каза Уедж, загледан в чашата на Коран.

Идеята за едно питие съвсем не беше лоша. Но някак не вървеше да си поръча след фарисейската тирада, която бе дръпнал… До него нещо се раздвижи и нечия метална ръка постави голяма чаша на масата, като първо разля няколко капки по стария дразнещ ботански обичай.

— Какво е това? — попита той.

— Поръчахме ти, като те видяхме да се задаваш — каза старицата. — Помислихме, че след като си се разправял с ботанската бюрокрация, ще искаш нещо по-силно от горещ шоколад.

— Благодаря — каза Уедж, все още намръщен, и отпи.

— Е, какво стана? — попита Моранда. — Не ти ли позволиха да прегледаш дневника с пристигащите кораби?

— Първо ме накараха да извадя петнайсет вида разрешителни — отвърна Уедж. — Дивотия. При това двойна, като се има предвид, че всичко в тези дневници е обществено достояние. Ако поискам, мога да седна на летището и да записвам името на всеки пристигащ кораб.

— Изнервят се — тихо се обади Коран, въртейки чашата си.

— Притесняват се, че „Мъст“ може да застреля най-добрите им клиенти.

— Все едно. Няма смисъл да се бориш с бюрокрацията — каза Моранда. — Да обмислим нещата логично.

— Да чуем — подкани я Уедж.

— Добре — тя отпи от чашата си. — Мисля си, че и тримата сме убедени, че ако някой иска да саботира щитовете на Древстран, прякото нападение е изключено. Е, освен с преносимо протонно торпедо. Сградата е твърде добре охранявана.

— Значи ще трябва да разчитат на хитрина — каза Коран.

— Дотук всичко е очевидно.

— Не бързай — меко го посъветва старицата. — Можем също така да предположим, че няма да успеят да подкупят никого от техниците или другите служители, които работят там, за да им сътрудничат, но могат да поставят нещо на някого от тях.

— Бомба? — подозрително попита Уедж. — Съмнявам се. Районът е голям. Бомба, която може да нанесе в него сериозни поражения, лесно ще бъде засечена.

— Освен това, ако имат някакъв мозък, ботанците ще карат работниците да се преобличат, преди да влизат в района на генератора — добави Коран. — Така ще се предпазят и от всякакви шпионски устройства, които могат да бъдат закачени по тях или пъхнати в дрехите им.

— Значи работниците ги изключваме — каза Моранда. — А подземните тръбопроводи за вода и ток?

— За вода няма тръбопроводи — замислено отбеляза Уедж. — Водата и храната ги карат отвън, като минават тройна проверка за зарази — той погледна към Коран. — Но токът е друго.

— От тази трънка може да излезе заек — съгласи се Коран, барабанейки с пръсти по масата. — Всеки генератор има собствен вграден токогенератор. Но той е за резервно захранване, което значи, че основното идва отвън.

— Откъде имате тази информация? — попита Моранда. — Не от ботанската пропаганда, надявам се.

— Не, изтеглихме я от военните файлове на Новата република — отвърна Уедж. — За съжаление не съдържаха кой знае какви подробности.

— Типична параноична ботанска потайност — изсумтя старицата. — Сигурно нямате представа, откъде точно минават тръбопроводите.

— Никаква — отвърна Антилис.

— Тогава това е втората ни задача — каза Моранда. — Да се сдобием с всички схеми на сградата.

— Нали не смяташ, че ботанците ще ни ги дадат? — вдигна вежди Коран.

— Разбира се, че не — изсумтя старата жена. — Тъкмо затова е втора задача. Не е много удобно да разглеждаме строителните чертежи посред бял ден.

Двамата пилоти се спогледаха.

— Сградата е отворена само през деня — предпазливо отбеляза Антилис.

— Съвършено вярно — съгласи се Моранда и се усмихна насърчително. — Бързо стопляте.

Уедж отново погледна към приятеля си. Коран се намръщи и сви рамене.

— Имаме заповеди — напомни той. — И те не се отнасят само до това да опазим ботанците, нали помниш?

— Да — неохотно отвърна Уедж. Край с тънкостите на командването. Моранда имаше право. За съжаление. — Щом това е втората ни задача, коя е първата?

— Мислех си, че е да сложим ръка на дневниците с изходящите съобщения от последните няколко дни — отвърна старицата. — Ако „Мъст“ замисля нещо, тукашното й звено трябва да докладва от време на време.

Долната челюст на Уедж увисна няколко милиметра.

— Искаш да провериш трафика на съобщенията? Имаш ли представа, за какъв обем информация става дума?

— Тъкмо затова никой няма да се притеснява — весело отвърна старата жена. — Ще решат, че няма да се намери ненормалник, който да се рови из трафика на съобщенията.

— Присъстващите очевидно се изключват.

— Разбира се — Моранда вдигна ръка. — Един момент. Не е толкова страшно, колкото си мислите. Можем да изключим всички съобщения от големи и сериозни компании. Дори и някоя от тях да е замесена, никой няма да изпрати съобщение, на което да стои името й. Можем да не се занимаваме и с всички некодирани съобщения над, да речем, петдесет думи. Не остава кой знае колко.

— Защо над петдесет думи? — попита Уедж.

— Колкото по-кратко е съобщението, толкова по-трудно е да се декодира — обясни Коран. В думите му нямаше много увереност. — Това е едно от нещата, които научих в охраната. Но пък защо да гледаме съобщенията, ако не можем да ги разчетем?

— За да разберем къде са изпратени, разбира се — отвърна старицата, изпразвайки чашата си. — Момчетата на Ботауи могат да са предпазливи колкото си искат, но ако в другия край стои някой мърльо, ще ги засечем. Трябва ни само евентуална система и веднага се обаждам на хората на Карде, за да ги пипнат.

— Работата все още ми се струва безумна — каза Уедж и погледна към Коран. — Ти какво ще кажеш?

— Не по-малко безумно е да търсим строителните планове на сградата на генератора след работно време — отбеляза той.

— Благодаря, че ми напомни — въздъхна Антилис. — Да опитаме тогава. Надявам се компютърът на совалката ни да може да се справи.

— На моя кораб може — увери го Моранда и стана от стола си. — Хайде на работа.

— Капитане.

Налгол извърна поглед от еднообразната тъмнина, обгръщаща имперския звезден разрушител „Тираничен“.

— Да?

— Съобщение от разузнавателния отряд — докладва шефът на разузнаването Оисан, уставно застана мирно и подаде електронния бележник на капитана. — Едва ли ще ви зарадва.

— Така ли? — промърмори Налгол и настоятелно изгледа офицера, докато поемаше електронния бележник.

Сред пълната слепота на „Тираничен“ несъмнено бе приятно да получи този кратък рапорт от имперския разузнавателен ударен отряд на Ботауи. Но, от друга страна, всяко тайно съобщение, колкото и невинно да бе адресирано до невзрачния ретранслационен пост, можеше да даде на врага нишка, за която да се хване. А ако на това отгоре потенциално опасното съобщение съдържаше и лоши новини… Както винаги съобщението беше кратко.

„Десет дни до постигане на температура на кипене. Ще актуализираме разписанието.“

— Десет дни? — Налгол вдигна очи и погледна Оисан. — Какви са тия глупости! В рапорта отпреди два дни се говореше за шест!

— Не зная, сър — отвърна шефът на разузнаването. — Всички съобщения са по необходимост кратки…

— Така е — прекъсна го капитанът на „Тираничен“ и отново погледна намръщен електронния бележник. Още десет дни в тази тъмница. Само това му липсваше на екипажа! — Дано да информират Бастион по-подробно, отколкото нас.

— Сигурно е така, сър — отвърна Оисан. — Парадоксалното е, че може би е по-безопасно да се изпрати по-дълго съобщение по гражданската честота, отколкото кратко до нас.

— Доста добре съм запознат с комуникационната теория, благодаря — студено отвърна Налгол.

„Един предпазлив човек — мрачно си помисли той — щеше да намери начин да се оттегли бързо след предаването на подобно съобщение.“ Или Оисан не беше толкова предпазлив, колкото Налгол смяташе досега, или бе претръпнал достатъчно, за да търси повод за кавга с капитана си. Или пък бавенето бе един вид лична оценка на душевното състояние на капитана. Колкото и да не му се искаше да признае, факт бе, че изолацията и бездействието започваха да опъват и неговите нерви.

— Просто се притеснявах дали забавянето няма да наруши главния план на Бастион — добави той, налагайки спокойствие в тона си. — Иска ми се да знаех как са успели да загубят шест дни от двумесечен срок.

Оисан сви рамене.

— Без да знаем с каква точно задача са изпратени там, не бих си позволил дори да гадая — отвърна той. — При това положение ни остава да се осланяме на преценката им — офицерът вдигна вежда. — И на гения на върховния адмирал Траун, разбира се.

— Разбира се — полугласно се съгласи Налгол. — Въпросът е дали въоръжените до зъби ненормалници, струпани около Ботауи, ще издържат още десет дни, без да загърмят. Колко станаха бойните кораби?

— Последният рапорт е във файла, сър — кимна Оисан към електронния бележник. — Мисля, че последно са сто и дванайсет.

— Сто и дванайсет!? — повтори капитанът и се намръщи, докато повикваше файла. — Ето го: сто и дванайсет. Не може да бъде — каза той.

— Може — увери го шефът на разузнаването. — Трийсет и един нови бойни кораба са пристигнали през последните десет часа.

Налгол прегледа списъка. Четиринайсет проботански диамалски дфариански кораба и седемнайсет антиботански ишорски кораба.

— Невероятно — каза той и поклати глава. — Тези чуждоземци нямат ли какво друго да правят?

Оисан изсумтя под нос.

— Според рапортите, които подават разузнавателните кораби, причината да не сме затрупани с три пъти повече кораби е, че по-голямата част от Новата република има какво друго да прави — каза той. — Не се притеснявайте. Разчитам на дипломатическия корпус на Новата република. Уверен съм, че ще успеят да задържат нещата, докато се приготвим за действие.

— Да се надяваме — тихо отвърна Налгол и се обърна отново към чернотата отвън.

След толкова много чакане, ако не получеше възможност да изтреби тези почитащи чуждоземните бунтовници, щеше много да се ядоса. Наистина много.

Дразнещо веселият звънец на търговския център за екзотични животни наруши тишината в магазина. Навет се подаде от вратата на склада и видя Клиф да затваря предната врата след себе си.

— Виждам, че бизнесът се разраства — каза новодошлият и огледа магазина, в който нямаше нито един клиент. След това мина покрай клетките с животните и отиде до щанда.

— Точно както го обичам — отвърна Навет, облегна се на щанда и махна на Клиф да мине от другата страна. — Изпрати ли съобщенията?

— Да — Клиф се отпусна в един от столовете отзад. — Е, едва ли ще ги зарадват.

— Не само тях — сви рамене Навет. — И за нас е свързано с неудобства. Ще трябва да отложим датата на раждането на трите маукрени. Не можем да направим кой знае какво. Това, че техниците остават по шест дни затворени в сградата на генератора, е идея на ботанците, не наша.

— Така е — унило се съгласи Клиф. — Не можем да вкараме бомбичката си преди влизането на следващата смяна.

— Не се притеснявай — успокои го Навет. — Прикритието ни е много сигурно. На Хорвик и Пенсин няма да им навреди да мият чинии още малко за Хо Дин. Можем да изчакаме още шест дни.

— Може би — мрачно отвърна Клиф. — Познай кого видях в комуникационния център, докато проверявах за съобщения.

— Нали не са били нашите двама военни от Новата република? — присви очи Навет.

— Самите те от плът и кръв — кимна Клиф. — И не бяха сами. С тях беше и една старица с наметало с качулка, която се оправяше по-добре от тях.

Навет потърка бузата си.

— Дали не е върнала тя портфейлите им, след като ботанските джебчии ги задигнаха?

— Да, портфейлите им бяха с тях — отвърна Клиф. — Сигурно е била тя.

— Хм. Военни на Новата република и джебчийка. Интересно. Изпращаха или получаваха съобщение?

— Нито едно от двете — отвърна Клиф. — Теглеха списък с всички съобщения, изпратени през последните пет дни.

— Интересно — каза Навет, барабанейки с пръсти по щанда. — Какво следва от това?

— Че са ни подушили — тихо отговори Клиф. — Или поне знаят, че има някой — той вдигна вежда. — И подозират, че е тук заради генератора на древстранския щит. В противен случай нямаше да се мотаят толкова около него.

— Какво ще препоръчаш да направим?

— Да ги ликвидираме — невъзмутимо отвърна Клиф. — Довечера.

Навет вдигна очи и се загледа през витрината в стотиците пешеходци и десетките превозни средства, които минаваха забързано. Древстран бе невероятно натоварен град, а присъствието на десетките бойни кораби в космоса над него правеше атмосферата още по-нажежена. Хора и чуждоземци бързаха насам-натам…

— Не — бавно каза той. — Не са ни надушили. Подозират, че нещо се готви, но не са сигурни. Най-добре за момента е да се стаим и да не им позволяваме да ни разкрият.

Клиф се намръщи, но кимна с неохота.

— Не съм въодушевен, но ти си шефът. Може да търсят „Мъст“ и тогава няма да им хрумне да търсят такава голяма групировка в толкова малък магазин за домашни любимци.

— Прав си — съгласи се Навет. — Дори можем да замислим един малък бунт в тяхна чест, ако дойдат много наблизо. Искаш ли да се изявиш в още едно представление?

Клиф сви рамене.

— С два бунта на Ботауи може да проиграем късмета си — каза той. — Но един мога да организирам, ако се наложи.

В другия край на стаята едно от животните изцвъртя два пъти и замлъкна. „Сигурно една от бременните маукрени, реши Навет, е проплакала насън.“ Нямаше да е зле да започне с инжекциите, ако не искаше навсякъде да плъзнат малки гущерчета шест дни преди да са му станали нужни.

— Няма да е зле да научим кой е противникът ни — добави той.

— Можем да разберем — каза Клиф и извади електронния си бележник. — Проследих ги до кораба им: „Сидон MRX-BR“ клас „Омиротворител“.

Навет свъси вежди. Омиротворителите бяха разузнавателните кораби на Империята, способни да откриват нови светове, и ако се наложеше, да пренесат до тях смъртоносни бомби. Новата република реши, че употребата им поставя на изпитание деликатната чувствителност на наплашените примати от другите раси, и я преустанови. За пореден път Навет се уверяваше колко се бяха влошили нещата от Ендор насам.

— Имаш ли име?

— И регистрация — отвърна Клиф и му подаде електронния бележник. — За съжаление е кораб на жена, но можем да ги проследим чрез нея.

— Отлично — каза Навет и взе електронния бележник от ръката на другия мъж. — „Бързи пръсти“, а? Името е като за джебчия — той върна електронния бележник. — Тук трябва да има бюро за обслужване на корабите. Намери го и виж какво можеш да изтеглиш.

— Аха — възкликна Моранда от малката ниша, в която се намираше корабният й компютър. — Виж ти, виж ти!…

Седнал в креслото до нишата, Уедж се откъсна от скулптурата пред него. Чудеше се как Моранда се бе сдобила с нещо толкова ценно.

— Намери ли нещо? — попита той.

— Може би — отвърна Коран. Скръстил ръце на гърдите си, облегнат на стената до нишата, командирът от Червената ескадрила търпеливо наблюдаваше работата на Моранда в продължение на два часа. — Три съобщения. И трите кодирани и кратки. И трите изпратени през последните пет дни — той погледна към приятеля си. — Последното тази сутрин.

— В колко часа? — Уедж стана и отиде при тях.

— Десетина минути преди ние да се появим — отвърна старицата, загледана в екрана. — Май не трябваше да се бавим с питиетата. Много лошо.

Антилис направи физиономия. „Много лошо“ бе слабо казано. С джедайските способности на Коран можеха да идентифицират изпращача и да го проследят, ако бяха отишли навреме.

— Къде е изпратено съобщението?

— Сектор Ейсломи — отговори старицата. — По-точно, до ретранслационната станция на Холонет „Ейсломи III“.

Уедж потисна въздишката си.

— С други думи, задънена улица.

— Така изглежда.

— След като са изпратили три съобщения, може да изпратят и други — отбеляза Коран. Гласът му беше спокоен, в него ни най-малко не личаха безсилието и разочарованието, което Уедж бе сигурен, че изпитва като него. — Ако стане най-лошото, можем поне да обградим мястото.

— Загуба на време — каза старата жена. — Имат ли толкова мозък в главите си, ще забележат засадата и със затворени очи.

— Зависи как е направена — твърдо възрази Коран. — И кой я прави.

— Какво? Ти ли? — възкликна Моранда и го изгледа от глава до пети. — Да, бе. Ще си като щурмовак сред еуоци.

— Мислех, че ще съм като ууки на семейна сбирка на ногри.

— Не, не… достатъчно си многостранен, за да се въплътиш и в двете.

— О, благодаря — отвърна Хорн. — Много ти благодаря.

— Престанете и двамата — смъмри ги Уедж. — Коран е прав, Моранда… той е изключително добър в засадите. Но и Моранда е права, Коран. Нямаме нито време, нито хора, за да проследим всички изходящи съобщения дори ако сме сигурни, че ще използват отново същата ретранслационна станция.

— Е, вече поне знаем със сигурност, че някой работи тук — подхвърли старицата. — И това е нещо.

— Не е много — възрази Коран.

— Хрумна ми — повиши глас Уедж — за една възможност, която още не сме обмисляли. „Мъст“ не е местна групировка и значи хората й е трябвало да си намерят подходящо място в града, за да се установят. Въпросът е къде?

Моранда щракна с пръсти:

— Търговия. Сигурно е магазин.

— Права е — съгласи се Коран, забравяйки изведнъж за засегнатата си професионална гордост. — Апартамент няма да свърши работа. Рисковано е много хора да идват и да си отиват по всяко време… Но с един магазин винаги могат да минат за доставчици или за чистачи.

— А ако работиш за някого, нямаш необходимата дискретност — добави старата жена. — Трябва да е скоро отворен магазин, възможно най-близо до сградата на генератора.

— Точно така — каза Уедж. — И тъй като така или иначе не можем да видим строителните планове на сградата…

— Какво чакаме! — възкликна Коран, отблъсна се от стената и тръгна към изходния люк. — В Древстран все трябва да има списък на новооткритите магазини. Да го намерим!