Поглед в бъдещето

ГЛАВА 29

Люк изчака Мара да премине през отвора и се промуши след нея.

— Мисля, че този е твоят — каза й той, деактивира лазерния й меч и й го подаде.

— Благодаря — отвърна тя, взе оръжието си и му върна неговото. — Твоят има интересна дръжка. Харесва ми повече от моята.

— Запомни го, когато един ден си направиш свой лазерен меч — каза Люк, извади малкия бластер от джоба си и й го подхвърли. — Внимавай, някои носят йосаламири!

— Знам — отвърна Мара. Тя бе при вратата и внимателно оглеждаше коридора. — Изглежда чисто, но едва ли ще е за дълго. Какъв е планът? Да се върнем при стълбището ли?

— За съжаление казах на комджайците да затворят вратата.

Люк застана до нея и хвърли последен поглед през рамо към отвора, който бе направил в стената. Опасяваше се да не би някой от чуждоземците — чисите, както ги бе нарекла Мара — да направи опит да ги последва, но те очевидно бяха решили да останат по местата си. Значи Мара беше права. Имаха нещо друго наум. Той погледна по коридора и се присегна със Силата.

— Дете на ветровете, остани върху Арту — нареди джедаят. — Не искам да се изгубиш.

— Или да се пречкаш — добави Мара. — Къде отиваме?

Докато Люк се канеше да отговори, малкият дроид се понесе уверено по коридора наляво, а Дете на ветровете пазеше равновесие върху купола му.

— Явно ще следваме Арту — каза Люк и тръгна след тях. — Изглежда, е успял да изтегли плана на крепостта, както му наредих.

— Или го е изтеглил, или търси акумулатор — отвърна Мара и тръгна до него. — Как се справяш с откриването на отделни йосаламири?

— По-зле, отколкото на групи — призна си той, присегна се със Силата и долови решителността и оживлението, които настъпваха около тях с подготовката на чисите за битка…

Малкото празно пространство от дясната им страна бе толкова незабележимо, че Люк едва не го пропусна.

— Внимавай! — извика на Мара, спря и се обърна надясно.

Люк едва успя да активира лазерния си меч, когато в стената се отвори един панел, широк половин метър, и срещу джедая се насочи оръжие. Зад него в сумрачната ниша той зърна блестящите червени очи и очертанието на хранителната рамка над тях… Зад гърба му се разнесе бластерен изстрел. Но бе насочен не между блестящите червени очи, както очакваше, а над тях. Изведнъж нещо изви в съзнанието му… И тишината, обграждаща стрелеца, изведнъж изчезна.

Синята светкавица, която излезе от дулото на противниковото оръжие, бе насочена към гърдите на майстора джедай. Но беше късно. Без мехура, който създаваше йосаламирът, Люк с лекота парира изстрела. Стрелецът произведе още два изстрела, които също отби, преди концентричните сини кръгове на зашеметяващия бластерен изстрел да свалят чиса в безсъзнание на пода на стражевата му ниша.

— Чудесно! — възкликна Мара, подхвърли бластера в ръката си и смени режима му на работа. — Зашеметяването им действа.

— Това може да е от полза — отбеляза Люк и се огледа. Не забеляза други опасности наоколо. Поне не в непосредствена близост. — Нещо специално ли те накара да не го убиеш?

— Нали настояваш да започна да се държа като джедай — отвърна Мара и отново пое надолу по коридора. Арту, който бе на няколко метра напред, пиукаше нервно и нетърпеливо и въртеше купола си назад, за да види къде са.

— Проблемът е, че обхватът на зашеметяване на този бластер е като на разярена банта. Ако се сетят да спазват дистанция, ще трябва да парираш изстрелите им, докато аз свалям йосаламирите.

— Добре — съгласи се Люк, намръщи се и ускори крачка. Зад защитата на психическата преграда на Мара назряваше нещо зловещо: тъмна мисъл или не по-малко тъмно намерение. За момент Люк се замисли дали да не я попита, но се отказа, заради това че тя така старателно го криеше от него. — Знаеш ли какви са плановете им? — попита я той, когато двамата настигнаха Арту.

— Краткосрочните им планове са да ни поставят на съхранение за няколко дни — отвърна Мара. — Решили са, че най-лесният начин да го направят е, като ни принудят да изпаднем в лечебен транс. Затова и стрелят по нас.

— Приятелско отношение — промърмори Люк.

— Да — съгласи се тя. — Дългосрочният им план е да чакат Траун да се върне — нещо блесна за миг в чувствата й и после защитеният мрак в съзнанието й стана по-плътен… — И тъй като смятат, че може да се появи на Бастион, Парк иска да отиде там.

Люк усети как през него мина студена вълна.

— И да предаде това място на Империята?

— Мястото и всичко в него — мрачно отвърна Мара. — Може и да не възнамеряват да постъпят така, но щом разбере, че са тук, Империята ще го превземе. По един или друг начин.

Арту избипка и зави надясно.

— Къде отиваме? — попита Мара и също зави надясно.

— Не знам — отвърна Люк и се навъси. На двайсет метра отпред коридорът свършваше, пресечен перпендикулярно от друг коридор. Мислите на Люк се върнаха към астероидната база на пиратите Каврилу и Т-образния край, завършващ джедайския капан, който му бяха устроили. Някъде напред улови празен район, създаден от йосаламири. В този момент Арту избипка неуверено и спря явно объркан пред стената, която препречваше пътя им…

— Назад, Арту! — провикна се Люк, откачи лазерния си меч, активира го и направи няколко крачки, за да застане пред Мара. — Това е капан.

В следващия миг от стената пред тях избликна дъжд от милиони искри и тя се срина… В коридора, който се откри зад фалшивата стена, бяха застанали рамо до рамо десетина чиси с йосаламири, които откриха огън.

Арту изпищя, обърна се и се устреми възможно най-бързо към Люк, а Дете на ветровете отчаяно се опитваше да се задържи на купола на дроида. Цялото внимание на Люк бе погълнато от редицата чиси пред него. Той се отпусна и остави Силата да го води, както бе правил в толкова много битки. Лазерният меч затанцува в ръцете му, блокирайки всеки вражески изстрел.

Но мястото около чисите бе затворено за подсъзнателно предвиждане на атаките и една ценна част от секундата от обичайното време за подготовка на парирането му бе отнета. Зад Люк бластерът на Мара методично сваляше йосаламирите. Да можеше да отвлече вниманието им достатъчно дълго, докато тя си довършеше работата… Люк чу отнякъде цвърченето на Дете на ветровете, но нямаше възможност да раздвои концентрацията си, за да разбере какво му казва. Отпред зад масирания огън на чисите джедаят зърна движение. В следващия миг без предупреждение противниците му като един паднаха на коляно… И откриха нова редица войници зад тях. Изведнъж изстрелите станаха двойно повече. Люк бавно, но сигурно губеше надпреварата.

Отзад Мара каза нещо и през мъглата на концентрацията си той видя един от изправените чуждоземци да се превива и да пада на земята. Мара бе престанала да щади неприятелите. Майсторът джедай стисна зъби и се съсредоточи още в усилията си да парира изстрелите им. През главата му смътно мина мисълта, че ако Парк изпрати отряд, който да ги атакува в гръб, двамата с Мара са обречени. Дете на ветровете отново изцвърча…

И тогава от двете страни на коридора, който пресичаше техния, долетяха комджайците и се включиха в битката… Чисите нямаха възможност да реагират. Прелитайки с пълна скорост над главите на изправените войници, комджайците грабваха хранителните рамки на йосаламирите, повличайки стрелците, които падаха тежко по гръб на пода.

— Напред! — чу Люк собствения си глас.

Той се хвърли устремно, макар и предпазливо към редицата коленичили чиси. Ако успееше да се доближи достатъчно, за да попаднат в обхвата на зашеметяващите изстрели на Мара…

В средата на коридора комджайците завиха с невероятна ловкост и се спуснаха към редицата коленичили чиси. И отново грабнаха хранителните рамки, когато прелетяха над войниците, просвайки бойците по лице на пода.

Люк спря да върти лазерния си меч. Мускулите на ръцете му трепереха от възбуда и напрежение. Мара отмина покрай него, махна на комджайците да се дръпнат и започна да изстрелва зашеметяващите сини кръгове към всеки от повалените чиси поотделно. Преди Люк да я настигне, последният от стрелците потрепера и замря.

— Забавно беше — процеди тя през стиснати зъби и се огледа в двете посоки, докато превключваше бластера си на друг режим. — Надявам се, че няма повече такива капанчета.

— Според мен не ни остава още много да вървим — каза Люк и погледна към Арту.

Малкият дроид вече се носеше по левия ръкав на коридора към голяма тежка врата в края му, на петнайсетина метра от тях. Вратата бе снабдена със същото заключващо колело и същите дръжки както в тайното стълбище.

— Режещ камъни, събери хората си и идвайте.

Джедаят се затича, деактивира лазерния си меч и го окачи на колана си. Настигна Арту, който бавно спря пред вратата. Завъртя колелото, стисна дръжките и дръпна. Вратата тежко се отвори и пропусна хладен въздух…

— Небеса от червена кръв! — смаяно възкликна Спазващия думата си. — Какво е това?

— Изходът — отвърна Люк и изпита същото страхопочитание като комджаеца, когато погледна от другата страна.

Подредени на черния камък като за парад, пред тях стояха многобройни редици малки летателни апарати като онези, които го бяха нападнали, докато приближаваше повърхността на планетата. До него Мара подсвирна тихо.

— Отвън хангарът не изглеждаше толкова голям — каза тя.

— Вероятно се простира по-навътре под покрива — съгласи се Люк и се запита как толкова близо паркирани една до друга машини могат да се обслужват, както трябва. Един поглед към тавана му даде отговора: цялото пространство непосредствено под покрива бе плътно запълнено със сервизно оборудване, екрани и съоръжения за зареждане с гориво, поддържани от метални рамки и пътеки. — Сигурно са най-малко сто.

— Най-малко! — съгласи се Мара.

В този момент Люк усети как тайният мрак в нея отново се сгъсти. Беше време да я попита… Зад гърба му дойде внезапно смущение в Силата.

— Пази се! — извика Мара, завъртя се и стреля няколко пъти над рамото му през отворената врата.

Джедаят също се обърна, активирайки лазерния си меч. Видя няколко чиси в коридора, откъдето току-що бяха излезли. Противниците им инстинктивно се прикриха от изстрелите.

— Продължавай да стреляш! — каза Скайуокър и бързо огледа вратата.

От вътрешната страна нямаше заключващ механизъм, но се виждаше малка дупка, която сочеше, че е бил демонтиран. Люк завъртя за опит колелото с няколко градуса. Движението на централната ос се виждаше през малката дупка. Чудесно! Той върна колелото в предишното положение и с бързо движение с лазерния си меч го отсече от вратата. Като се възползва от огъня на Мара, захлопна вратата.

— Още не е заключена — каза Летящия през шипове. — Могат да я отворят с дръжките.

— Не бързай — успокои го джедаят, клекна, погледна в малката дупка и се присегна със Силата.

Без помощта на лостовете бе доста по-трудно да завърти оста, но мисълта за въоръжените чиси, които нахлуваха в хангара, бе достатъчна мотивация, за да се справи. Десет секунди по-късно вратата бе заключена.

— Това няма да ги задържи дълго — предупреди Мара. — Ако не успеят да я отворят, могат да се качат пеш на покрива и да ни пресрещнат от другата страна.

— Знам — отвърна Скайуокър и надзърна покрай редиците машини. Както и предположиха при първия си оглед, цялата предна част на хангара бе широко отворена и пред нея имаше лек навес, който да предпазва машините от дъжд и нападение. Строителите на крепостта едва ли бяха предвиждали хангарът да е толкова пълен. — И все пак вероятно ще ги забави достатъчно, за да можем да вземем една машина и да изчезнем.

— Тогава единствената ни грижа остават кулите — предупреди Мара, мина покрай него и клекна между два от корабите. — Трябва да вземем някой от по-предните — каза тя през рамо. — Ще се опитам да запаля някой. Ти се погрижи останалите машини от първия ред да не могат да ни последват.

— Разбрах — извика в отговор Люк. — Арту, вземи Дете на ветровете и иди при Мара… помогни й да разгадае системите на кораба. Режещ камъни, ти най-добре тръгвай с твоите, докато е възможно. Благодаря за помощта.

— Нашият дял е платен, майстор Уокър на Скай — каза комджаецът. Тонът му бе съвсем леко застрашителен. — Твоят дял е да ни спасиш от заплашващите, както обеща — после той и другите комджайци прелетяха над редиците кораби и изчезнаха в сумрака.

— Ще направим всичко възможно — отвърна Люк след него.

След това на два пъти провери вратата и се присегна със Силата към коридора. Беше празен. Явно чисите не бяха толкова глупави, че да си губят времето с непробиваемия черен камък. След трийсет секунди, следвайки шума от движението на колелата на Арту по камъка, Люк стигна началото на хангара.

Дете на ветровете отново полагаше големи усилия да запази равновесие върху купола на Арту, който неспирно се въртеше напред-назад. Люк огледа първата редица кораби и забеляза празнината в стройната редица. Една машина липсваше. Мара не се виждаше никъде.

— Арту, къде е Мара?

Дроидът изпиука и продължи да се оглежда. Люк надникна навън в мъждивата слънчева светлина и се присегна със Силата…

— Какво чакаш? — попита Мара и изскочи зад гърба му.

— Трябва да обезвредим тези кораби.

— Чакахме теб — отвърна Люк и се навъси.

Мрачната тайна още владееше съзнанието й. Но този път имаше нещо ново. Всички нюанси на съмнения и несигурност бяха изчезнали и на тяхно място се бе появила дълбока и горчива тъга. Нещо изключително важно току-що се бе случило…

— Ами недей да ме чакаш — ниско отвърна тя и удари освобождаващия панел на кораба, който се намираше до тях. Входният люк се отвори и от него се спусна стълба.

— Един от корабите липсва — посочи Люк.

— Знам!… Парк спомена, че идва насам — каза Мара и скочи на стълбата. — За него не можем да направим нищо. Хайде, залавяй се за работа!

Тя изчезна във вътрешността на машината.

— Добре — тихо промърмори майсторът джедай, присегна се със Силата и вдигна Арту, за да го намести в дроидната ниша зад Мара. След това застана до следващия кораб в редицата и бързо го огледа. Беше три пъти по-голям от неговия изтребител. Четири соларни панела, същите като на имперските изтребители прехващачи, се сливаха със странното чуждоземно очертание. Отдолу по всяка вероятност се криеха тръбите на охлаждането.

Скайуокър се мушна под носа на машината. Ето ги. По един чифт, който минаваше по цялото протежение на изтребителя от двете му страни и образуваше незабележимия, но характерен звездообразен профил на тръбите на охлаждането. Четири бързи движения с лазерния меч и тръбите вече не можеха да охлаждат нищо. Люк заобиколи колесарите и застана под следващия изтребител.

Бе обезвредил седем кораба и му оставаха още толкова, когато долови промяната в настроението на Мара. Бавно, с несръчните движения на пилот, който не е свикнал с машината си, корабът, в който тя се намираше, се вдигна на половин метър от земята и леко се понесе напред. Предавателят на Люк избипка…

— Не сме сами — напрегнато прозвуча гласът на Мара.

Джедаят се съсредоточи и усети бдителните съзнания на чисите и създадените от йосаламирите празни пространства, които приближаваха по покрива.

— Изчезвай бързо… аз ще се опитам да ги задържа.

И тя изчезна бързо. Докато Люк довършваше работата си по обезвреждането на останалите седем изтребителя, вътрешността на хангара потъна в блясъците на престрелката: меките сини заряди от оръжията на чисите и по-ярката синя светлина от кораба на Мара. „Готов съм“ — насочи той мисълта си към нея и побягна към отвора, откъдето като че идваше по-голямата част от по-ярките сини изстрели. Той стигна до отвора и предпазливо надникна зад ъгъла… „Бъди готов!“ — премина потвърждението на Мара през главата му. Похитеният от нея кораб подмина навеса и се приземи грубо сред порой искри.

Люк беше готов. Машината подскочи още веднъж, но той вече бе заобиколил опашката й и тичаше към другата страна на изтребителя. Входният люк бе още отворен. Подсилвайки мускулите си с помощта на Силата, майсторът джедай се хвърли, хвана вратата и се изтегли във вътрешността, просвайки се по лице на палубата.

— Давай! — провикна се той към Мара и се присегна със Силата към вратата, за да я затвори.

Корабът вече пореше небето. Ревът на двигателя частично заглушаваше ударите на чиските изстрели по корпуса.

— В безопасност ли сме? — разтревожено попита Дете на ветровете.

Седеше притиснат към облегалката на най-задната седалка, впил нокти в предпазните колани.

— Така мисля — успокои го Люк, заслушан в ударите по корпуса, докато Мара набираше височина. — Изглежда, разполагат само с противопехотни оръжия. Освен ако не съумеят бързо да извадят по-тежкото си въоръжение…

— Люк, ела! — дойде напрегнатият глас на Мара от пилотската кабина.

Той се изправи и насочи съзнанието си към нейното. Тъмната мисъл продължаваше да витае в нея, макар и стаена в подсъзнанието й. Но сега тя бе потисната от нещо друго, което джедаят не можеше да разгадае. Люк мина покрай дроидната ниша на Арту и се отпусна в седалката на втория пилот.

— Какво има? — попита той.

— Погледни крепостта — каза Мара и леко завъртя кораба.

— Оръжейните кули ли? — попито отново Люк и се присегна със Силата, докато крепостта лениво изплува пред очите му.

Не виждаше и не долавяше никакви признаци, че чисите се готвят за стрелба. Той погледна към контролното табло за екраните на сензорите…

— Забрави за момент логистиката и стратегията — грубо каза тя. — Погледни крепостта! Погледни я!

Джедаят сбърчи чело и отново погледна. Видя крепост, стени, плосък кръгъл наклонен покрив с хангар в средата, четири оръжейни кули на централния покрив, една цяла кула, разположена по-напред от останалите…

— Погледни я — по-меко повтори Мара.

И тогава той видя това, което досега му бе убягвало.

— О, звезди на Алзераан! — възкликна той.

— Забавно, нали? — каза Мара. Гласът й прозвуча странно. — Автоматично отхвърлихме идеята, че може да е някакво супероръжие. В един глас заявихме, че Траун никога не е използвал супероръжия.

— И въпреки това се оказа именно това. Единственото супероръжие, което Траун използваше. Единственото, което му бе нужно.

Люк си спомни холограмата на галактиката в командния център и всички планети и ресурси, които Траун бе събрал под властта си. Бяха достатъчни, за да наклонят везните в посоката, която наследниците му изберяха.

— Информация — каза той и потръпна.

Мара кимна.

— Информация.

Люк кимна в отговор и отново погледна към изчезващата сред хълмовете крепост, а Мара върна кораба на първоначалния му курс. Постройката с плосък наклонен покрив, четирите кули зад петата, отделена от тях, несъмнено приличаха на ръка, протегнала се да сграбчи звездите над себе си.

Ръката на Траун.

Скрита под назъбено било на по-малко от километър от крепостта, се намираше дълбока вдлъбнатина в скалата. Мара внимателно преведе кораба под каменния ръб и го сниши възможно най-близо до вътрешната стена.

— Край! — каза тя и изключи двигателите.

В същия миг се почувства смазана от умората и напрежението. Поне за момента бяха в безопасност. За момента.

Дете на ветровете каза нещо от задната седалка. Този път думите му бяха почти разбираеми, но тя бе твърде уморена, за да се опита да ги дешифрира напълно.

— Какво каза? — попита Мара.

— Попита какво ще правим сега — преведе Люк. — Добър въпрос.

— За момента просто ще останем тук — отвърна тя и критично огледа Люк. По дрехите му имаше пет-шест нови обгаряния, които бележеха чиските изстрели, минали през отбраната му. Мара усети как той автоматично потискаше болката. — Струва ми се, че би могъл да прекараш няколко часа в лечебен транс.

— Това ще почака — каза Скайуокър и се взря през капака на пилотската кабина в заобикалящия ландшафт, който бавно потъваше в мрак. — Повредата, която нанесох на тръбите на охлаждането, няма да ги задържи дълго. Трябва да се върнем в крепостта, преди да ни нападнат по въздуха.

— Едва ли ще си направят труда — отвърна Мара и махна с ръка към контролното табло. — Сензорите на изтребителите са доста безполезни за наземно търсене. Предполагам, че ще изпратят пехотинци в районите, където предполагат, че сме скрили корабите си, и това ще е всичко.

— Според теб няма да им мине през ум, че можем да се върнем в крепостта?

— И какво ще направим, ако се върнем?

— Какво искаш да кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх:

— Че не бива да се месим в онова, което искат да правят.

Дете на ветровете издаде звук, който наподобяваше доста обезсърчителен коментар. Люк го погледна, след това отново се обърна към Мара:

— Но те са врагове на Новата република. Нали?

Тя въздъхна:

— Виж, барон Фел беше там. Същият барон Фел, който обърна гръб на Империята, когато видя колко безчестни и продажни са станали нещата при Исард и някои от приемниците на Палпатин. А сега отново е с имперска униформа. Промиването на мозъка при човек като него е безсмислено. Трябва да е станало нещо сериозно, което да е променило мнението му така решително.

— Траун?

— До известна степен — каза Мара. — Фел каза, че Траун го е завел в Непознатите райони… и че тогава той се е съгласил да се присъедини към него.

Мара усети как настроението на Люк помръкна.

— Там има нещо, нали? — тихо попита той. — Нещо ужасно.

— Според чисите там има стотици ужасни неща — отвърна тя. — Разбира се, това е само според чисите. Много е вероятно голяма част от опасностите да се окажат безвредни за сила като Новата република. Опасности, които лесно бихме разгромили, ако пресекат границата на Външния ръб… — Мара неловко сви рамене. — От друга страна…

— От друга страна, Фел познава ресурсите ни така добре, както и ние самите — довърши Люк вместо нея. — И въпреки това е тук.

Мара кимна:

— И двамата с Парк са тук. И никой от тях, изглежда, не изгаря от желание да се хвърли срещу Новата република. Доста е показателно, нали?

Дълго време никой от двамата не проговори. Най-сетне Люк се раздвижи.

— За съжаление — каза той — още съществуват Бастион и Империята. Ти каза, че Парк възнамерява да влезе във връзка с тях.

— Да — потвърди тя. Тихата болка в нея се усили. — И не мисля, че настоящото ръководство на Империята ще види нещата в такава далечна перспектива както Фел и адмиралът. Дай им Ръката на Траун, и на мига ще тръгнат срещу Корускант.

Люк отново зарея поглед навън.

— Не можем да позволим това да се случи — тихо каза той.

— Особено ако ресурсите на Новата република са необходими за преодоляване на други опасности — съгласи се Мара и разкопча предпазните колани. — За жалост това означава, че трябва да се върнем и да изтеглим копие на информацията. Така се сдобиваме с шанс да противодействаме на Бастион в привличането на чисите на страната на Империята.

Тя усети как Люк отърсва умората от съзнанието си.

— Права си — той също разкопча предпазните колани. — Ако можем да заведем Арту до компютърен вход…

— Чакай, чакай! — възрази Мара, пресегна се и сложи ръка на рамото му. — Нямах предвид веднага. Никъде няма да ходим, докато не излекуваш изгарянията си.

— Не са страшни — възрази Люк и сведе поглед към следите по дрехите си. — Мога да се оправя.

— Вярвам ти — каза тя. Умората и собствената й болка прибавиха нежелана нотка на подигравка в думите й. — Ще го кажа по друг начин: няма да отида никъде с теб, докато не се излекуваш. Едва успя да се справиш с последната атака… не искам да пилееш концентрацията си по стари рани, които можеш да излекуваш с няколко часа почивка. Разбра ли?

Той я погледна ядно, но зад погледа му Мара усети неохотното му съгласие.

— Печелиш — каза джедаят с въздишка и отново се отпусна в седалката. — Но веднага да ме събудиш, ако стане нещо. Ще поставя фразата „Добре дошъл отново“, за да ме извадиш от транса — Мара кимна. — А дори и да не се случи нищо, ме събуди след два часа — добави той и затвори очи. — За не повече от два часа те ще успеят да преместят повредените кораби и да извадят другите от задните редици. Трябва да се върнем преди това, ако искаме да спрем Парк да предаде крепостта на Бастион.

И без да дочака отговор, пое дълбоко въздух и отпусна глава на облегалката. Мислите и чувствата му се проясниха и избледняха и Люк изпадна в транс.

— Не се тревожи за Бастион — тихо каза Мара. — Аз ще се погрижа за него.

В продължение на няколко секунди тя стоя, гледайки лицето му. Вихър от чувства мина през мрака на стаената й болка. Познаваха се от десет години. Десет години, които можеха да са изпълнени с приятелство. Години, които Люк бе пропилял в самотно и арогантно-глупаво странстване през царството на безполезната болка и съмненията.

Мара нежно прокара пръст през челото му, отстранявайки няколко паднали кичура коса. И все пак те бяха тук заедно и мъжът, когото някога бе толкова уважавала и харесвала, най-сетне се бе върнал на предначертания за него път. А може би двамата бяха застанали на предначертания за тях път.

Зад нея прозвуча колебливо въпросително пиукане.

— Лечебен транс — отвърна Мара на малкия дроид, махна предпазните колани и се надигна от седалката. — Ще се оправи. Наглеждай нещата!

Дроидът отново изпиука, внезапно станал подозрителен.

— Излизам — отвърна тя и провери дали бластерът на китката й и лазерният меч са закачени по местата си. — Не се притеснявай. Ще се върна.

Мара се промуши покрай малката машина, пренебрегвайки потока от коментари и въпроси, и отвори изходния люк. Дете на ветровете прелетя покрай нея в мига, когато вратата се отвори, поцвърча няколко секунди и изчезна в сгъстяващия се мрак.

За момент Мара погледна назад, към главата на Люк, която се виждаше над облегалката, питайки се дали не се е досетил за плана й. Невъзможно беше. Тя внимателно го бе запазила в тайна в себе си, зад психическите прегради, които Палпатин толкова отдавна я бе научил да издига. Старият Люк, онзи, обсебеният от манията да решава всеки проблем сам, щеше да премине през преградите, за да разбере истината. Новият Люк нямаше да го направи никога. По-късно вероятно щеше да съжалява за пропуска си. Но щеше да е късно.

От нея зависеше Парк и чисите да не предадат на Империята тайните на Ръката на Траун. Тя щеше да ги спре. Независимо от цената.

Малкият астромеханичен дроид я гледаше безмълвен. Стойката му напомняше уплашено дете.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Ти само го наглеждай!

Арту издаде окаян стон в знак на потвърждение. Мара се присегна напред със Силата, обърна се и заслиза по стълбата. Щеше да ги спре. Независимо от цената.