Поглед в бъдещето

ГЛАВА 20

— Добър ден, граждани учени от Мчалския орден на Империята — изрецитира обичайното си приветствие старият обслужващ дроид SE2 на рецепцията. — Как можем аз и Имперската библиотека да ви услужим?

— Просто ни посочи свободен компютърен терминал — каза Хан и направи сериозно усилие да овладее лошото си настроение. Задухата вече се усещаше и бившият контрабандист се чувстваше достатъчно притеснено и глупаво, докато крачеше из градските улици с традиционната роба на мчалски учен. И той, и двамата му другари не ги бяха сваляли от момента, в който бяха кацнали на Бастион, и последното нещо, което искаше, бе да си разменя шеги с обслужващ дроид SE2. — Ще се оправим с останалото. Благодаря.

— Разбира се — дроидът погледна първо него, после Ландо и накрая Лобот. Върху Лобот погледът му се задържа по-дълго, сякаш се питаше защо качулката му е дръпната плътно над лицето в такъв горещ ден. — Били сте тук и преди, граждани — каза той. — Поотделно през последните три дни, ако паметта не ми изневерява.

— Правим голямо проучване — меко отвърна Ландо. — Отнема много време.

— Желаете ли помощ? — услужливо попита дроидът. — Разполагаме с няколко помощни дроида и интерфейсни дубликати, които можете да наемете на съвсем приемливи цени.

— Ще се оправим — повтори Хан, полагайки всички усилия да не се разкрещи в металното лице на дроада. — Просто ни дай свободен терминал.

— Разбира се, гражданино учен — приветливо отвърна дроидът. — Терминал четирийсет и седем А. Минете през двойните врати вляво от вас…

— Знаем къде е — прекъсна го бившият контрабандист, обърна се и тръгна към указаната врата.

— И благодаря — добави Ландо.

Двамата с Лобот настигнаха Хан точно зад двойната врата.

— Какво ли още трябва да направиш, за да привлечеш допълнително вниманието върху нас? — тихо попита бившият картоиграч, докато се промъкваха през лабиринта от индивидуални и групови терминали, изпълващи огромната зала на Имперската библиотека. В този час само няколко бяха заети. — Можеш например да нариташ дроида и да го поразмяташ из рецепцията… това ще свърши работа.

— Много хора в Империята не обичат дроидите — също толкова тихо отвърна Соло. — Дори учени. Хайде да си вършим работата, а?

Калризиан не отговори и Хан изпита лека вина за това, че се сопна толкова остро на приятеля си. Все пак Ландо му направи голяма услуга, съгласявайки се да го придружи. Но настроението на бившия контрабандист бе вече твърде помръкнало и чувството за вина бързо отмина. След три дни обикаляне из имперската столица, през които им се бе наложило да се подмазват на противни имперски офицери и да плащат надутите цени на собствениците на кафенета, идиотските дроиди SE2 започваха да му идват в повече. Особено след неуспеха им засега да проникнат в раздел „Специални файлове“. Стигнаха терминал четирийсет и седем А и Хан взе допълнителен стол от един от близките незаети терминали, за да седнат тримата.

— Така — каза Ландо, активира полето за уединение, настани Лобот пред клавиатурата и зае стола до него. — Добър контакт ли имаш с Моегид?

Вместо отговор киборгът сложи ръце на клавиатурата. За момент не се случи нищо. После той започна бавно да пише. Зад Ландо Хан, потиснал саркастична забележка, която нямаше да помогне на никого, се опита да се успокои. Може би този път щеше да им провърви.

Корабът бе притихнал от почти час, когато Кароли реши, че и този път погрешно е преценила ситуацията. Дразнещо беше. Направо вбесяващо! Да измине целия този път със Соло и Калризиан… да прекара дни наред погребана в тясното контрабандистко отделение под елегантния жилищен отсек на яхтата на Калризиан… и накрая дори да не види Карде и Шада, очакващи двамата бивши контрабандисти. Как да не полудееш! Тя си пое дълбоко дъх в тъмното и строго си заповяда да се успокои. Може би Карде и Шада просто бяха закъснели за срещата и в момента пътуваха насам. Трябваше само да ги изчака. Нямаше доникъде да стигне, изпадайки в самосъжаление. Кароли хвана дръжката, отвори скрития панел и внимателно го отмести.

За момент остана неподвижна, полуклекнала, ослушвайки се за някакъв знак, че е била чута. След това излезе в коридора и изкара застоялия въздух от дробовете си.

Не се виждаше никой. В това нямаше, разбира си, нищо изненадващо. Соло, Калризиан и биокомуникационният киборг, когото наричаха Лобот, излязоха заедно тази сутрин и оставиха верпинеца на обичайното му място в задната контролна зала. Така бе всеки ден от пристигането им тук и в откъслечните разговори, които бе дочула, нищо не подсказваше, че установената рутина е нарушена. За момент Кароли се замисли дали да не се прокрадне до задната контролна зала, за да види какво прави верпинецът, но се отказа. Последните два пъти не установи нищо съществено и не виждаше защо трябва пак да си губи времето. Така остана открит въпросът, с какво точно да си губи времето.

Нямаше много възможности. Последните три дни проследи Соло и другите до рецепцията, за която от един обслужващ дроид SE2 разбра, че е на Имперската библиотека. Първите два дни се промъкна зад тях, за да ги наблюдава. Вчера, уморена цял ден да ги наблюдава през полето за уединяване как натискат клавишите на клавиатурата, се поразходи из сградата и околността. Снощи на борда се запита дали Шада не се среща с верпинеца, докато Соло и другите са навън. Но тази теория бе отпаднала. Все по-голяма ставаше вероятността Шада да не дойде. А това би означавало, че Кароли бе изтълкувала напълно погрешно подслушания разговор между Соло и Калризиан и си бе загубила времето да идва тук.

Това тук се намираше някъде в имперското космическо пространство, както личеше от изцяло човешкото население, преди още да бе видяла първата униформа на имперската охрана. Но къде точно в Империята се намираха, Кароли не знаеше. Нямаше голямо значение, но ако Соло и Калризиан успееха да се освободят от нея, можеше да има проблеми с връщането. Но от разговора им тази сутрин тя заключи, че са доста далеч от постигането на целта си, каквато и да бе тя.

И все пак името на Карде бе споменато в онзи разговор. Може би контрабандисткият шеф вземаше извънредни предпазни мерки. Кароли реши да направи още една разходка из околността на библиотеката и да се закачи за Соло и Калризиан по време на обедната им почивка. Може би този път щяха да кажат нещо, което си струваше да се чуе. Тя тръгна към изхода на яхтата, наострила уши и за най-слабия звук.

— Още един доклад от новата ви Империя, ваше превъзходителство — каза Тирс и остави два информационни чипа на бюрото на мофа. — Рурското правителство изпраща копие от пълното споразумение на своите системи с Империята.

— Системи? — повтори Дизра, взе информационните чипове и се намръщи. — Мислех, че споразумението е само с основната система.

— Беше — самодоволно отвърна майорът. — Очевидно малката ни демонстрация срещу онези диамалски мародери е убедила три от независимите им колонии, че и те искат да са на печелившата страна.

— Нима! — каза мофът и наново погледна с интерес информационните чипове. Рурските независими колонии бяха съвместни предприятия с още пет-шест други раси. — Съсобствениците на колониите също ли са съгласни?

— Очевидно — отговори бившият гвардеец. — Споразуменията се отнасят до колониите на системите в тяхната цялост и не се споменават отделни райони или области — той се усмихна. — Разбира се, рурците са доста добри в убеждаването.

— Не са единствени — каза Дизра и погледна към другия край на стаята, където Флим стоеше подпрян върху облегалката на един стол и замислено гледаше през прозореца. — Поздравления, адмирале! Спечелили сте още три системи.

Флим не отговори и мофът усети как устните му се изкривиха от презрение. Явно актьорът още се сърдеше.

— Не се тревожете — каза Тирс, проследявайки погледа на Дизра. — Скоро ще го преживее.

— Или скоро ще се озове набит на кол някъде из Непознатите райони — ниско процеди Флим, без да се обръща. — До вас двамата.

— Какво му става? — погледна Дизра към адютанта си.

— Нищо сериозно — отвърна майорът и махна пренебрежително с ръка към актьора. — Притеснява се за онзи чуждоземен кораб.

— А! — възкликна мофът и се усмихна. Да… тайнственият чуждоземен кораб, засечен и записан над Малък Пакрик. — Какво знаем по въпроса?

— Аналитиците всеки миг трябва да приключат работата си — увери го Тирс. — Имам чувството, че може да е онзи, който ни е нужен, ваше превъзходителство.

Дизра усети как по гърба му полазиха тръпки.

— Наистина ли смятате, че това може да е корабът на Ръката на Траун?

— Видяхте формата — отбеляза бившият гвардеец. — Отчасти имперски изтребител, отчасти чуждоземен. Да, мисля, че е Ръката или негов агент, или някой от хората на капитан Парк. Все едно, мисля, че най-сетне го прилъгахме да се покаже.

Флим издаде гърлен звук.

— Колкото можете да прилъжете Звездата на смъртта — промърмори той.

— Малко прекалявате с мелодрамата, адмирале — каза Тирс. В гласа му започваше да се прокрадва леко напрежение. — Който и да е бил, има десетки начини да го държим достатъчно далеч, за да не разбере, че не сте истинският Траун.

— А ако поискат да ме поздравят? — възрази Флим. — Тогава какво ще кажете? Че имам ларингит ли? Или че съм си взел отпуск тази седмица?

— Млъкнете! — прекъсна ги Дизра, когато червената лампичка на бюрото му започна да мига. — Може да са аналитиците — той натисна копчето. — Моф Дизра — представи се той.

Мъжът, който се появи на екрана на интеркома, бе на средна възраст и притежаваше леко късогледия поглед на човек, който от дълги години се взира в екрана на компютър.

— Полковник Удей, ваше превъзходителство. Имперско разузнаване, отдел „Анализи“. Окончателният доклад за записа, който ни изпратихте, е готов.

— Прекрасно — каза Дизра. — Изпратете го незабавно.

— Да, сър — отвърна Удей, погледна надолу и натисна клавиша за прехвърляне на доклада. На бюрото на мофа премига друга червена лампичка, след това угасна, обозначавайки началото и края на прехвърлянето. — Не можахме да разберем много за самия кораб — продължи полковникът. — Каквото успяхме да извлечем, е в доклада.

— Благодаря — каза Дизра, като се опита гласът му да не прозвучи твърде нетърпеливо. Колкото по-бързо успееше да изключи този словоохотлив глупак, толкова по-скоро двамата с Тирс щяха да минат ред по ред през доклада. — Ще получите похвала за бързата си работа.

— Позволете първо да кажа две неща, ваше превъзходителство — каза Удей и вдигна два пръста.

— Сигурен съм, че всичко е включено в доклада ви — отвърна Дизра и се пресегна към копчето. — Благодаря ви…

— Според придружаващата файла бележка записът е направен от изтребител извън Малък Пакрик — продължи полковникът. — Оказва се, че не е така.

Мофът замръзна с пръст над копчето.

— Моля, обяснете!

— Всъщност файлът е съставен от два различни записа — каза Удей. — Смятаме, че единият е правен в системата Каурон, а другият — или в системата Носкен, или в Дромпани. Нито един от тях не е направен от изтребител на Новата република.

Дизра изгледа остро Тирс. Лицето на кралския гвардеец се бе превърнало в каменна маска.

— Как разбрахте? — попита мофът.

— Че не са направени от изтребител ли? — попита на свой ред полковникът. — Сензорните профили не отговарят. Предполагам, че първият е правен от изтребител тип X или А, а вторият — от добре оборудван боен кораб. Не на Новата република. Потвърждаващата сигнатура не отговаря на тяхната — Удей сви рамене. — Що се отнася до това, къде са правени, това лесно се разбира от разположението на звездите на фона на записа.

Дизра си пое дъх.

— Благодаря ви, полковник — каза той. — Много ни помогнахте. Както казах, ще бъдете похвален.

— Благодаря, ваше превъзходителство — отвърна Удей.

Дизра натисна копчето и лицето на полковника изчезна от екрана.

— Е — каза мофът и отново погледна към адютанта си. — Изглежда, са ни излъгали.

— Да, така изглежда — каза майорът с тих глас. Изведнъж лицето му пребледня като на смъртник. — Мисля, ваше превъзходителство, че сме предадени.

Дизра изруга грубо.

— Само онзи проклет клонинг ни е предал! Само той! Изобщо не трябваше да им се доверяваме! Траун никога нямаше да се впусне в такова нещо.

— Успокойте се — каза гвардеецът. Гласът му изведнъж бе станал остър. — Траун знаеше какво прави. И не забравяйте, че много от тези клонинги загинаха, сражавайки се за Империята.

— И въпреки това са противни — просъска Дизра. Беше говорил с клонинги, беше им заповядвал да влизат в битки; дори ги бе продавал на пиратите Каврилу в замяна на безценните изтребители на Зотип. Въпреки това кожата му още настръхваше от тях. — Не можеш да им имаш вяра.

— Можем ли да оставим Кариб Девист и предателствата на клонингите за малко? — напрегнато се намеси Флим. — Струва ми се, че по-важният въпрос е защо ни е изпратил фалшив запис и какво печели от това?

Тирс си пое дълбоко дъх, за да си възвърне спокойствието.

— Наистина това е въпросът. Дизра, как е пристигнал записът?

— По безпилотна сонда от свързочната база на Убикторат при Паршун — отвърна мофът. — Изпратена от дежурния агент…

— Изпратена направо тук? — прекъсна го майорът. — Без прехвърляне или промени в курса?

— Да — отвърна Дизра и сви едната си ръка в юмрук, когато внезапно и със закъснение го връхлетя истината. — Искали са местоположението на Бастион.

— И са го получили — мрачно довърши бившият гвардеец. Предавателят бе вече в ръката му. — Майор Тирс до Столичната служба за сигурност. Пълна тревога! Вероятно наличие на шпиони в града, открийте ги и ги поставете под наблюдение. Не ги задържайте, повтарям, не ги задържайте. Предстои потвърждение от моф Дизра — той получи потвърждение за приемане и изключи предавателя.

— Трябва да им изпратите потвърждение, ваше превъзходителство — каза гвардеецът.

— Знам — отвърна Дизра и се намръщи. — Извинете ме, ако днес съм малко по-муден от обикновено, но защо да не ги задържат. В града ми има шпиони или саботьори, а вие не искате да бъдат задържани.

— Не мисля, че са саботьори — каза Тирс. — Все пак са тук от два дни, а още нищо не е хвръкнало във въздуха.

— О, това е успокояващо — студено отвърна мофът. — Защо не искате да бъдат задържани?

— Както Траун често казваше, всеки проблем крие в себе си възможност — майорът отмести поглед настрани. — Струва ми се, че пред нас се открива много интересна възможност.

Дизра се намръщи и проследи погледа му…

— Дано не си мислите това, което предполагам! — предупреди Флим. Очите му неспокойно шареха между Тирс и Дизра.

— Разбира се, че си мислим това, което предполагате — увери го майорът. — Бунтовнически шпионски отряд изправен лично пред върховния адмирал Траун. Това би било върхът на представлението ви.

— Искате да кажете последната цепеница в погребалната ми клада — поправи го актьорът. — Тирс, да не сте полудял?

Трябва само да ме погледнат, и ще имате мъченик върховен адмирал.

— Което може да не е толкова лоша идея — прошепна Дизра, докато пишеше на клавиатурата потвърждение на тревогата, вдигната от адютанта му. — Тирс е прав… това е идеална възможност да покажем вездесъщността ви.

— Нямам търпение да им я покажа — кисело отвърна Флим и кръстоса ръце.

— Успокойте се, адмирале — каза майорът, избута мофа настрани и извика на екрана карта на града. — След петнайсет минути ще бъдат намерени, а след трийсет всичко ще е приключило.

От екрана на интеркома дойде избипкване.

— Ваше превъзходителство.

Дизра изруга под нос и натисна копчето.

— Да, какво има?

На монитора се появи млад мъж с открито излъчване.

— Майор Керф, ваше превъзходителство. Космическо движение Бастион — представи се той. — Совалката му току-що кацна.

Мофът хвърли поглед към адютанта си над екрана и в отговор получи свиване на раменете.

— Чия совалка е кацнала?

— Мислех, че знаете, сър — отвърна Керф с леко объркване. — Каза, че идва да се види с вас в двореца, и реших, че…

— Оставете решенията си, майоре — остро го прекъсна Дизра. — Кой е?

— Ами адмиралът, сър — заекна майорът. — Нали знаете… адмирал Пелаеон.

Сервитьорът в откритото кафене постави чинията с панирани тримпийски парченца на масата, полуподигравателно прие парите и с широка крачка се отправи към навеса, под който бе разположен барът.

— Същинско бижу, нали! — възкликна полугласно Ландо, недружелюбно загледан след него.

— Сигурно си мисли, че мчалските учени няма да разберат, ако ги обслужат добре, и затова не си прави труда — каза Хан, набоде едно от панираните парченца и го натопи в жълтия сос миасра, като внимаваше ръкавът на робата му също да не цопне.

Макар че не бяха отбелязали никакъв напредък сутринта, се чувстваше в по-добро настроение. За сметка на това Ландо сякаш бе прихванал лошото му настроение.

— Е? Да не би това да означава, че парите ни не ги бива? — сопна се той. — Казвам ти, Хан, пак стават нахални.

— Да — отвърна приятелят му и отхапа от парченцето тримпиа, оглеждайки забързаните хора по улиците около кафенето, устремени с лека стъпка и оптимизъм, неизпитван сякаш от години. Не беше нужно човек да е гений, за да разбере причината за настроението им. Върховният адмирал Траун се бе завърнал.

— Не трябва да забравят, че все още ги превъзхождаме във всяко отношение — каза Хан с пълна уста. — Останали са им… колко? Хиляда системи?

— Не е много — съгласи се Ландо, също набучи едно от панираните парченца и леко го топна в соса. Соло забеляза, че Лобот, без да се разсейва от разговора или настроението на сътрапезниците си, вече ядеше второ парче тримпиа. — Но със сигурност няма да го разбереш, като ги гледаш.

— Да — отвърна бившият контрабандист и отново се огледа.

Щастливи хора, весели хора, уверени, че вселената ще се разтвори и ще изсипе рога на изобилието и чудесата си върху тях. Това бе достатъчно да превърне лошото настроение в ужасно… Хан изведнъж спря да дъвче, забравил за костичката между зъбите си. Зад пешеходците движението на превозните средства внезапно бе спряло заради камион, който маневрираше, за да се качи на товарна рампа на половин пресечка от тях. А в една от въздушните шейни на няколко метра от кафенето…

— Ландо… виж… там — каза той и кимна към шейната. — Откритата тъмнозелена шейна. Мъжът с гъстата руса брада.

Калризиан дръпна назад качулката си, за да види по-добре.

— Проклет да съм — прошепна той. — Нали това не е Зотип?

— Страшно прилича на него — мрачно каза Хан, борейки се с желанието да дръпне собствената си качулка по-плътно над лицето си. Капитан Зотип, главатар на пиратите Каврилу и едно от най-злите въплъщения на полуинтелигентна отрепка, с която бе имал нещастието да се сблъска. Като се имаше предвид наградата за главата на Зотип, никъде в галактиката не трябваше да е останала цивилизована планета, на която пиратът да можеше да покаже грозната си физиономия.

И все пак беше тук. Насред имперската столица, седнал във въздушна шейна с петима не по-малко грозни бодигардове, крещеше ругатни по адрес на камиона, сякаш градът бе негов.

— Май открихме връзката между пиратите и Империята, която търсехме с Люк — промърмори Соло. — С клонингите и с всичко останало.

— Май си прав — съгласи се Калризиан. Робата му прошумоля, когато той помръдна. — Искрено се надявам да не предложиш да го проследим и да потвърдим предположенията ти.

Хан поклати глава.

— Преди много време се сблъсках с него. Нямам ни най-малко желание да го направя отново.

— И аз — шумно въздъхна Ландо. — Знаеш ли, Хан, остаряваме.

— Да бе! — отвърна бившият контрабандист. — Хайде да свършваме и да се връщаме в библиотеката — той погледна яркото слънце и безоблачното синьо небе.

Изведнъж градът му се стори доста по-недружелюбен, отколкото преди пет минути.

Камионът завърши маневрите си, движението се възобнови и Соло и останалите двама продължиха обяда си. Оставяйки една добре котираща се монета до недоядения си сандвич, Кароли напусна кафенето и се сля с потока пешеходци. Изведнъж се бе появило нещо по-интересно от Соло, Калризиан и библиотечното им проучване. Далеч по-интересно!

Тъмнозелената шейна какран не се бе отдалечила на повече от една пряка, когато Кароли намери онова, което й трябваше: стар очукан „Убрикиан 9000“, ненаблюдаван, паркиран в странична уличка. Тя постави от вътрешната страна на дланта си мистрилския универсален ключ, задържа го с палец, метна се на шофьорската седалка, хвана щурвала с една ръка и пъхна ключа под контролното табло с другата. Двигателят неохотно се закашля и запали. Кароли хвърли поглед през рамо и се включи в движението. Обикновен наблюдател не би съзрял нищо необичайно. Тя само се надяваше скутерът да не потрябва на собственика си, преди да свърши работата си.

Младата жена влизаше и излизаше от движението, докато не постигна разстояние, от което да може от време на време да зърва тъмнозелената въздушна шейна. По-официални на вид сгради, включително една, която може би бе дворецът на местния управник, бяха разположени на по-издигнат терен в северния край на града вляво от тях. Ако имперската връзка, за която бе споменал Соло, бе истинска, пиратите трябваше всеки момент да отбият.

За нейна изненада не отбиха. Вместо това какранът продължи на изток и зави леко на север едва след като дворецът остана далеч зад тях. Стигнаха покрайнините на града и се насочиха към гористите хълмове, извисяващи се откъм север, и Кароли започна да изостава все повече заради оредяващото движение.

Пиратите промениха посоката още два пъти и Кароли започна да съжалява, че не си бе взела карта. Пътят, който бяха хванали, бе околовръстен. Безсмислено беше това обикаляне, освен ако не искаха да излязат откъм задната страна на двореца. Тя все още разсъждаваше върху тази възможност, когато какранът рязко отби от пътя и се изгуби сред дърветата. Младата жена също отби, спря и пое пеш из гората. Измина съвсем малко разстояние, когато двигателите, които ревяха пред нея, замряха.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — чу тя груб мъжки глас. — Не ми прилича на нито един от изходите, които съм виждал.

— Вярвайте ми, капитане — отвърна друг, по-благозвучен глас. — Подробно проучих мястото последния път, когато бяхме тук.

Кароли съзря някакво движение през клоните на дърветата и се хвърли към един нисък храст за прикритие…

— Ето го — каза по-възпитаният мъж. Младата жена едва бе успяла да приклекне зад храста, когато видя един от шестимата пирати да се пресята и да отмества увисналите клони на някакво дърво, израсло на една от скалите. — Типичният имперски проход.

Зотип изсумтя и се приведе, за да надникне вътре.

— Вътре има две въздушни шейни. Толкова ли е широк тунелът, Контрол?

— Сега ще разберем. Гринер, запали я!

Пиратите изчезнаха под увисналите клони и след минута се чу звукът от запалването на двигател. Звукът се усили, след това отшумя в далечината. Кароли преброи до десет, напусна укритието си зад храста и се мушна под клоните.

Озова се в малка стая, чиято ширина не надвишаваше два пъти ширината на покрития с плочки тунел, който започваше от задния й край. До едната от стените бе паркирана малка въздушна шейна. В далечината Кароли виждаше отразената светлина от двигателя на другата шейна, която бързо се отдалечаваше в тунела.

С универсалния си ключ младата жена запали паркираната въздушна шейна, надявайки се превозното средство на пиратите да прикрие допълнителния шум от нейния двигател. След това, без да пали светлините, я изкара от стаята и се впусна в преследване.

— Рапорт от охранителен отряд осем, сър — каза младият щурмовак от екрана. Гласът му бе академично отривист. — Забелязани са трима заподозрени във въздушна шейна близо до сградата „Тимарис“. Охранителен отряд две съобщава за двама заподозрени, които току-що са влезли в бижутерен магазин в блок четиринайсет на улица „Блийкър“.

— Имам данните и от двата отряда — добави щурмовакът пред другия компютър. — В момента правя проверка на лицата.

— Ще направи проверката с лицата от цялата база данни в Омпресан, ваше превъзходителство — обясни лейтенантът до Дизра. — Ако някога са имали вземане-даване с Империята, лицата им ще са там.

— Много добре, лейтенант — отвърна мофът и огледа затъмнената ситуационна зала на двореца със смесица на задоволство и завист. Задоволство, защото екипът, който бе събрал тук преди една година, работеше с бързината и ефикасността, които някога бяха отличителен белег и гордост на имперската армия. Завист, защото не работеха за него. — Някакви предложения, адмирале?

Застанал зад централната станция, Траун учтиво вдигна вежди. На слабата светлина блестящите му червени очи изглеждаха още по-лъскави.

— Предлагам, ваше превъзходителство… — каза той. Думата „предлагам“ бе лекичко натъртена. — Първо да оставим аналитиците да си свършат работата. Няма да постигнем нищо, като се покажем, преди да сме научили със сигурност кои са шпионите.

— Може би всичките са шпиони — възрази мофът, изведнъж уморен от учтивото снизхождение. В образ или не, опасен или не, беше време да изпусне малко въздух от актьора. — От две години Корускант се опитва да научи местоположението на Бастион. Съмнявам се, че биха пропилели толкова трудно добита информация само за да ни пуснат един-двама шпиони.

Дизра усети погледа на Тирс и подчертаното недоволство на кралския гвардеец от устното предизвикателство. Но синьо-черните вежди на върховния адмирал само се вдигнаха учтиво.

— Тогава според вас какво са замислили, ваше превъзходителство? Да изпратят саботьорски отряд, който да изключи планетарния ни щит, за да подготви по-сериозна атака ли?

Мофът се взря в него. Внезапната изненада отклони вниманието му от раздразнението. Точно това бе схемата, която самите те бяха разработили за Ботауи. Какви ги вършеше Флим с тези открити приказки за плана им?

Щурмовакът пред компютърната конзола спаси имперския моф от объркването.

— Съобщение от Омпресан, адмирале — доложи той. — Всички заподозрени имперски граждани.

— Много добре — каза Траун. — Продължете търсенето. Ваше превъзходителство, смятам, че не сте забравили за ангажимента си.

Дизра погледна часовника си и потисна една гримаса. Да, Пелаеон щеше да пристигне в двореца всяка минута. А в този времеви промеждутък и объркването, което острата му забележка за саботьорите бе причинила, актьорът бе успял да тушира вербалната атака на мофа, без да каже нищо, което би могло да се изтълкува като неподчинение. За разлика от онова, което истинският Траун би направил. Дизра би трябвало да бъде доволен.

— Благодаря ви за напомнянето, адмирале — отвърна той.

— Продължете работата и ме уведомете незабавно, ако намерите нещо.

Работеха от половин час, когато пръстите на Лобот внезапно замряха.

— Какво има? — попита Хан. Ароматът на соса миасра лъхна Ландо, когато приятелят му се наведе над рамото му.

— Вътре ли сме?

— Не знам — отвърна Калризиан и се намръщи на биокомуникационния киборг пред компютърния терминал. Лицето на киборга се бе променило едва забележимо в мига, когато пръстите му спряха да танцуват по клавиатурата. — Нещо е прекъснало връзката му с Моегид.

— О! — възкликна Хан под нос. — Мислиш ли, че са ни разкрили?

— Не знам — отново каза Калризиан, изучавайки профила на Лобот и питайки се дали да не го заговори. Погледът в очите на киборга бе отнесен, сякаш бе изпаднал в транс или се бе замислил дълбоко. — Досега не бях виждал тази комуникационна схема.

— О! — Хан протегна ръка и внимателно докосна Лобот по рамото. Отговор нямаше. — Резервната честота?

— Възможно е — съгласи се Ландо. — Не знаех, че са поставили втора комуникационна честота, но има логика. Просто ми се иска да…

Изведнъж схемата на светлинките отново се промени.

— Внимание — изграчи Лобот. Гласът му бе зловеща пародия на верпинската насекомоподобна реч. — Честотата на охраната е много активна.

— Моегид говори чрез него — каза Калризиан. В стомаха му се появи неприятно усещане. Доколкото си спомняше, Лобот и Моегид никога не бяха правили такова нещо. — Моегид, чуваш ли ме?

Настъпи дълга пауза, докато течеше някакъв тромав двустранен превод.

— Чувам — най-сетне каза Лобот. — Внимание! Честотата на охраната е много активна.

— Разкрили са ни — решително заяви Хан и стана. — Да се махаме от тук!

— Мислиш ли? — попита Ландо и погледна отвъд полето им за уединяване. — Тук поне ще им се наложи да дойдат до нас, за да огледат добре лицата ни.

— Само ако могат да намерят екран, в който да включат онзи дроид — сухо отбеляза бившият контрабандист. — Хайде, помогни ми с Лобот… май в момента не е в състояние да се контролира. Моегид, някой навърта ли се около кораба?

Изминаха половината път до вратата, придържайки биокомуникационния киборг помежду си, преди верпинецът най-после да отговори на въпроса.

— Никой — успокои ги Лобот. — Инструкции?

— Остани на мястото си — отвърна Хан. — Идваме веднага щом можем. И прекъсни връзката си с Лобот.

— И не пипай нищо — добави Ландо. — Ако запалиш двигателите, след половин минута ще те спипат.

— Така или иначе могат да те спипат — предупреди Соло, докато продължаваха към вратата. — Вече сигурно са разбрали, че записът, който с Лея дадохме на Кариб, не е правен на Малък Пакрик. Само трябва да пуснат записите на корабите, пристигнали след безпилотната сонда.

— Освен ако Моегид не е влязъл в компютъра на космодрума и не е променил датата на пристигането ни — тихо каза бившият картоиграч.

— Смяташ ли, че го е направил?

— Смятам, че е опитал. Не знам дали е успял.

Светлините на импланта на Лобот отново се промениха.

И изведнъж като сомнамбул, който внезапно се е събудил, той се изправи в ръцете им, а стъпката му стана твърда и равномерна.

— Трябва да се върнем колкото може по-бързо — каза Ландо, пусна киборга и пъхна ръка под плаща си, за да освободи малкия едрозаряден пистолет. — И да се надяваме, че ще стигнем преди тях.

Светлините на пиратската въздушна шейна спряха да подскачат. Кароли също спря своята и изключи двигателя. Тъкмо навреме. Още докато воят на собствения й двигател замираше, тя чу как другата шейна също изключи своя. Кароли скочи от шейната и се насочи към пиратите с измамно тромава походка, едновременно бърза и безшумна. Едва ли в случая бе толкова важно да е безшумна. Зотип, изглежда, изобщо не се притесняваше за шума.

— Типичен имперски проход — простоватият му глас изгърмя, неестествено усилен в затвореното пространство на тунела. — Къде води този турболифт?

— Нагоре в двореца — отвърна Контрол. Той поне сякаш си правеше труда да не вика. — Никога не съм…

— Тогава накъде води другият ръкав на тунела? — попита някой друг.

— Не знам — търпеливо отвърна Контрол. — Както се канех да обясня, никога не съм идвал тук.

Кароли вече бе достатъчно близо, за да ги види в светлината на фаровете на въздушната им шейна.

— Не е зле да разберем — изгърмя Зотип. — Гринер, извикай турболифта и остани тук, когато дойде. Всички други отиваме на разходка.

Петимата излязоха от светлината на фаровете. Зотип бе в средата, обграден от четирима, които образуваха защитен кръг около него. Останалият сам пират, Гринер, натисна веднъж копчето на турболифта, след това се обърна към отдалечаващите се другари.

Когато кабината на турболифта пристигна, Кароли бе стигнала задницата на въздушната шейна. Тя се прикри зад нея и замръзна с бластер в ръка, когато Гринер се обърна. Фаровете светеха право в очите му и той не можеше да види скритата в сенките жена. Пиратът хвърли поглед към кабината на турболифта, явно за да се увери, че е празна, и се пресегна, за да натисне бутона за изчакване. След това, доволен, че е изпълнил заповедите, се обърна да чака Зотип.

Кароли осъзна, че не разполага с много възможности, пък и те съвсем не бяха привлекателни. Можеше да уреди сметките между Мистрил и Зотип веднага, разчитайки на изненадата и мистрилските си умения като компенсация за численото им превъзходство. Но от това, което бе чула, изглежда, между Зотип и някой в двореца ставаше нещо много интересно. Може би се планираше убийство. Или дори атентат.

Не че я интересуваше какво щеше да стане с имперските управници. Или пък с войниците и мофите. Ако питаха Мистрил, повечето от тях трябваше да бъдат избити. Но пирати, които се промъкваха в двореца на имперски управник, бяха достатъчно странно явление, за да събудят любопитството й. Тя се изправи от прикритието си и безшумно застана зад Гринер.

Насочил вниманието си надолу в тунела, а мислите си кой знае къде, той не чу нищо. Кароли се плъзна зад него, като внимаваше да не попадне в периферното му зрение, и се мушна в кабината на турболифта.

Както Кароли бе предположила от беглия поглед, който бе хвърлила вътре, беше кабина на военен турболифт, взета вероятно от някой стар дреднаут. И както при всички такива турболифтове вратата, през която току-що бе влязла, се дублираше откъм противоположната страна на кабината. С един поглед установи, че тази врата не е била използвана скоро. Изглежда, не беше и заключена.

Имаше само един начин да разбере със сигурност… и часът за проверката бе сега. В далечината се чуха приближаващи стъпки. Тя погледна към отворената врата и видя Гринер да тръгва по посока на стъпките.

За пет секунди извади куките от торбичката на хълбока си, разтвори ги и ги закачи на ръцете си. След това ги вкара в отвора между двете половини на вратата, стисна зъби и задърпа. В първия момент нищо не се случи. Тя дръпна по-силно, напрягайки мистрилските си мускули… и се стресна, когато вратите започнаха да се отварят. Те се плъзнаха почти безшумно настрани и потънаха в стените на кабината.

Шахтата отзад не бе издълбана направо в твърдата скала. Само лека метална мрежа предпазваше механизмите и захранването от дребните камъчета, които можеха да се отронят. Разстоянието между мрежата и кабината бе минимално, но достатъчно. Кароли мина през вратата, обърна се с лице към кабината, намери прага на касата на вратата и се хвана за вратите. Когато Зотип зави с тежка стъпка зад ъгъла и влезе в кабината, й оставаха няколко милиметра до окончателното затваряне на вратите.

Младата жена замръзна, изоставяйки начинанието си. Очите й обходиха външната страна на турболифта. Ако Гринер забележеше, че вратите са отворени повече, отколкото преди малко, тя щеше да има неприятности. Но Гринер не се бе проявил досега като особено наблюдателен, а и вече не можеше да направи нищо. По-важно беше да намери начин да се задържи за кабината, защото иначе щеше да бъде оставена там, където си беше.

Нямаше удобни места за хващане, което означаваше, че трябваше да си направи. Тя изчака момента, когато един от пиратите влезе тежко в кабината, и заби куките си в скарите зад два от осветителните панели. Едва завършила работата си, Кароли усети вибрацията от затварянето на вратите на турболифта. Тръгнаха.

— Какво имаше в другия край на тунела? — чу тя гласа на Гринер през пролуката между вратите.

Очакваше отговорът да дойде от Зотип, но вместо това отвърна Контрол.

— Нещо като апартамент — каза той. — Доста добре обзаведен.

— Имаше ли някой — попита Гринер.

— В момента не — отвърна отново Контрол. — Но на онзи, който живее там, му е харесвало да си има лично командно кресло от звезден разрушител.

— Лично какво? — невярващо попита Гринер. — Че защо му е притрябвало?

— Това се казва въпрос — лукаво отбеляза Контрол. — Ако имахме и отговора, картинката щеше да е пълна.

— Това не ми харесва — процеди Зотип. — Нищо не ми харесва. Играе нещо много опасно, което никак не ми се нрави.

— Скоро ще разберем какво — успокои го Контрол. — Все пак можем да влезем малко по-тихичко.

— А, ще влезем тихичко — намусено обеща главатарят. — Не се притеснявай. Нищо няма да чуе!