Поглед в бъдещето

ГЛАВА 34

Люк се сепна и се събуди. За момент остана неподвижен, борейки се с обичайното замайване след лечебния джедайски транс. След като главата му малко се проясни, направи бърза преценка на положението. Седеше в неудобна седалка, пред себе си виждаше непознато контролно табло, а наоколо се извиваше прозрачната стомана от капака на непозната пилотска кабина. Зад гърба му идваше слаба светлина. От другата страна на капака на кабината бе съвсем тъмно…

Люк премига и изведнъж се събуди напълно. Навън бе съвсем тъмно! Той заопипва предпазните колани, търсейки закопчалките, като в същото време погледна часовника си. И спря. Беше прекарал в лечебен транс почти пет часа. Пет часа?

— Мара, нали ти казах да ме събудиш след два часа — провикна се той към задната част на кораба, освободи се от предпазните колани и несигурно се изправи на крака. — Какво стана? Заспа ли?

Но в отговор се чу само френетичното пиукане на Арту. Мара я нямаше.

— О, не! — промълви джедаят и се присегна със Силата към всяко кътче на кораба. Никъде я нямаше. — Арту, къде е тя? — опря се на коляно пред малкия дроид и взе в ръка електронния бележник, все още прикачен към машината. Думите бързо се заизнизваха на екрана… — Как така е излязла? Кога? Защо?

Арту простена тъжно. Люк продължи да чете. Сърцето му замря. Мара бе излязла от кораба преди пет часа, веднага след като той бе изпаднал в транс, и дроидът не знаеше нито къде е отишла, нито защо. Но майсторът джедай можеше сам да се досети.

— Няма нищо — въздъхна той и потупа успокоително малкия дроид, докато се изправяше. — Знам, че не е било възможно да я спреш.

Приближи се до изхода. Вкусът на страха се смеси с горчивината от съзнанието, че където и да бе отишла Мара, беше късно да я спре.

— Наглеждай кораба! — нареди джедаят и отвори люка. — Ще се върна веднага щом мога.

Без да си прави труда да слиза по стъпалата, той скочи долу. От всички страни го заобикаляха остри скални зъбери. Между разкъсаните облаци, които вятърът гонеше по небето, проблясваха ярки звезди, но светлината им беше недостатъчна, за да разкъса гъстия мрак. „Мара!“ — безпомощно се провикна Люк със съзнанието си в безмълвието на нощта.

В отговор сякаш се раздвижи загърната с наметало фигура с нахлупена качулка. Недалеч в тъмнината сякаш се надигна стаено присъствие. Между качулката и наметката се отвори процеп… „Горе“ — дойде мислен отговор.

Люк се взря в чернотата на скалата отпред, изпитвайки внезапно облекчение, че Мара е още жива, но и мъчително предчувствие за надвисваща беда. Видението изчезна, когато Мара отново придърпа психическия плащ около себе си…

„Къде си?“ — изпрати Люк въпрос, борейки се с желанието да пробие пашкула, в който така неочаквано и необяснимо се бе обвила. В следващия миг усети колебанието и леката й въздишка. След това като сцени, зърнати за миг в поредица от светкавици, през съзнанието му мина маршрутът, по който бе минала. Джедаят изпрати потвърждение, като същевременно окуражи Мара, стигна до скалата и пое по указания маршрут.

Изкачването не беше толкова тежко, колкото очакваше, а със Силата стигна за десет минути. Откри я седнала на един камък недалеч от върха на канарата, сгушена странишком в подслона, който й предлагаше една неравна издатина в скалата.

— Здравей — обади се тихо Мара, докато Люк изкачваше последната издатина. — Как се чувстваш?

— Съвсем излекуван — отвърна той и се намръщи към нея, докато заобикаляше една скала. Седна до нея на камъка. Гласът й бе спокоен и овладян, но под тъмното покривало на психическата й преграда майсторът джедай долавяше оттенъка на невероятна тъга. — Какво става?

В бледата светлина на звездите Люк видя как Мара вдигна ръка и посочи напред.

— Ръката на Траун е ей там — каза тя. — Четирите кули се виждат при по-добра светлина.

Люк се взря натам, усилвайки сетивата си с джедайските техники. Кулите и стената на крепостта наистина се мержелееха, както и още нещо между двете най-леви кули. Вероятно това беше плоският покрив на хангара, от който бяха избягали преди няколко часа.

— Какво правят? — попита той.

— Нищо особено — отвърна Мара. — Помниш ли празното място, което видяхме? Онзи кораб, дето го нямаше… Върна се преди три часа.

Люк направи гримаса. Пред всичките кораби, които бе повредил, се намираше изправна машина, готова да тръгне за Бастион във всеки един момент.

— Нали не е излетял отново?

Той усети как Мара поклати глава.

— Не зная. Парк каза, че ще разпитат пилота, преди да вземат окончателно решение.

— Ясно — каза Люк.

Адмиралът и Фел щяха да бързат. Бързо решение, бърз полет и Империята щеше да разполага с Ръката на Траун и всичките й тайни. А двамата с Мара бяха тук. И чакаха. Какво?

— Странно — тихо каза Мара. — Всъщност е смешно. Ето ни двамата: жената, която прекара десет години в опити да си изгради нов живот, и мъжът, който прекара същите тези десет години в тичане насам-натам, опитвайки се да спаси галактиката от всяка нова опасност, която си покажеше грозната физиономия.

— Да, така е — каза майсторът джедай и я погледна неловко. Мракът в нея нарасна… — Май не схващам кое му е смешното.

— Смешното е, че в момента, в който Новата република е заплашена от разпад, ти се втурна да спасяваш мен. Пренебрегна самоналожените си отговорности, за да спасиш тази жена и живота й — тя въздъхна до него. — А тази жена… — добави Мара едва чуто — сега трябва да пожертва новия живот, към който се стремеше, за да спаси Новата република.

Изведнъж далечна бледозелена светлина озари лицето й, сякаш изваяно от камък. Беше белязано от ужасна болка и самота.

— Май дойде тъкмо навреме — каза Мара.

В тишината отекна далечен гръм. Просветна втора зелена светкавица. С усилие Люк откъсна очи от измъченото й лице и се обърна.

Стреляха кулите. В мига, когато се обърна, небето бе прорязано от трети турболазерен залп, изстрелян от върха на една от кулите. Последваха още два, изстреляни от една от другите кули. Стреляха в посока, противоположна на посоката, в която се намираха двамата с Мара.

— Сигурно са разузнавателни изстрели — каза тя с измамно спокоен глас. — Няма да им е нужно много време.

Люк отново я погледна. Болката в нея нарастваше и притискаше психическата бариера, която бе издигнала, както водите на придошла река притискат язовирната стена.

— Мара, какво има?

— Идеята е твоя — продължи тя, сякаш той не беше казал нищо. — Ти настояваше да стана джедай — Мара подсмъркна, като че преглътна сълзите си. — Помниш ли?

В този момент от крепостта се разнесе масиран турболазерен залп. Този път зеленият огън на залповете бе придружен от сините светкавици на чиските оръдия. Стреляха и четирите кули. Стреляха с пълна мощ и постоянно. И четирите в една и съща посока. Люк отново обърна глава, опитвайки се да види по-добре, и се запита по какво ли се целеха. Да не би въпреки всичко Карде да беше изпратил подкрепление. Или Новата република ги беше намерила. Или Империята. Или беше някоя от стотиците опасности, за които бе споменал Парк? Майсторът джедай обърна очи към Мара… И в този кратък миг разбра.

— Мара — промълви той. — Не! О, не!

— Трябваше да го направя — каза тя с разтреперан глас. На светлината на угасващия вражески огън Люк видя, че Мара вече дори не се опитва да скрие сълзите си. — Само така можех да ги спра да не предадат всичко на Бастион. Само така.

Люк отново погледна към крепостта. Острието на мъката й се заби и в неговото сърце. Внезапно го обзе ярост. Ако се бе събудил по-рано… ако бе преминал през психическата й преграда още тогава, в крепостта, и бе научил за тайния й план… ако дори сега се присегнеше с пълната мощ на Силата…

— Недей — тихо каза тя. Гласът й бе безкрайно уморен. — Моля те, недей. Това е моя жертва, не разбираш ли? Решаващата жертва, която всеки джедай трябва да направи — треперещите й ръце посегнаха към неговите. Люк потръпна от допира на студените й длани. — Не можеш да направиш нищо. Абсолютно нищо.

Люк си пое дъх на пресекулки. Хладният нощен въздух проряза дробовете му както на ледения Хот. Ръцете, съзнанието и сърцето му горяха от желание да направи нещо. Каквото и да е.

Но тя беше права. Можеше да не му харесва, можеше горчиво да роптае, но дълбоко в себе си знаеше, че е права. Той не беше отговорен за съдбата на вселената. Взетите от други хора решения, действията им, последиците от тях и дори жертвите им — и това не беше негова отговорност. Мара бе направила своя избор и бе приела последиците от него. И той нямаше нито правото, нито задължението да й го отнема. Можеше да направи само едно нещо. Той се премести по-близо до нея и я прегърна.

За момент тя се възпротиви. Старите страхове, навици и самота се примесиха с инстинктивното усилие да стегне мускулите си и да го отблъсне. Но това беше само за миг. След това, като че губеше и тази част от живота си, Мара се притисна към него. Грижливо изградените прегради паднаха, когато тя най-сетне изплака мъката от загубата си, която толкова дълго и толкова дълбоко бе таила в себе си.

Люк я притисна по-силно към себе си, мълвейки успокоителни думи, докато се бореше заедно с нея с бурята от болка и мъка, поглъщайки колкото може от страданието и предлагайки в замяна утеха и топлина. В далечината крепостта засили огъня…

И тогава Люк го видя над ръба на канарата. Прелетя ниско над един по-далечен хълм. Корпусът му светеше като полиран метал от сюрреалистичния ефект на щитове, функциониращи в атмосферата. Въртеше се и се извиваше като живо същество, избягвайки и прикривайки се от лудата градушка изстрели, която подпалваше въздуха около него, и в отговор стреляше непрекъснато, но безполезно по непробиваемия черен камък отпред. Привлечен като минок към електрокабел от повиквача, който Мара бе поставила в комуникационната система на един от корабите на чуждоземните, той целенасочено се движеше към отворения вход на хангара — единственото слабо място в цялата крепост. Личният кораб на Мара — единственото нещо във вселената, което тя притежаваше истински, „Огънят на Джейд“.

Сълзите престанаха. Раменете й се изпънаха под ръцете на Люк и тя се наведе напред, за да наблюдава. „Огънят на Джейд“ вече почти бе стигнал до Ръката на Траун. Под полиращия ефект на щитовете Люк виждаше, че корпусът е разкъсан на десетина места и от някои излизаше буен жълт пламък. Кулите усилиха атаката си, но беше късно. „Огънят“ се гмурна за последен път и изчезна от погледа им…

И ярката жълто-оранжева експлозия, която избухна откъм планината и озари ландшафта както дневната светлина на Корускант, показа, че е достигнал целта си. Взривът, който последва миг след това, бе странно приглушен, сякаш оградните стени хиджарнски камък бяха също толкова неподатливи на звука, както вероятно и на самата експлозия. Няколко секунди по-късно до ушите им стигна още една, по-приглушена експлозия и отекна в планината. Кулите сякаш с неохота прекратиха огъня. След това тишината на нощта отново се спусна над тях.

Люк и Мара останаха така дълго време, притиснати един към друг, загледани в трептящия пламък от погребалната клада на „Огънят на Джейд“. Бавно, докато пожарът в дока на хангара догаряше, Люк усети как болката й започна да угасва. Но за негова изненада на нейно място не се надигна безнадеждна горчивина или дори обикновена умора, която да запълни оставената празнина. Мара бе оплакала загубата и бе изразила скръбта си, а сега, както й бе навикът, оставяше настрани чувствата и емоциите и се съсредоточаваше върху настоящата задача. Минута по-късно тя се раздвижи в прегръдката му.

— Най-добре да тръгваме — гласът й леко потрепваше, но иначе бе твърд и ясен. — Известно време ще са заети с пожара. Сега е най-благоприятният момент да се промъкнем отново в крепостта.

— От силата на експлозията съдя, че сме повредили всички кораби в хангара — каза Мара, докато слизаха от канарата към скрития сред скалите кораб. — Поне що се отнася до летателните им възможности. Може някоя от по-задните машини да е останала незасегната, но изваждането й ще отнеме доста време.

Майсторът джедай знаеше, че в момента Мара само говори. Думите излизаха от устата й напосоки, като следствие от изтощителното емоционално напрежение. Тя не обичаше да говори заради говоренето и мисълта, че го прави дори за малко, я дразнеше. Но всъщност не я притесни особено. Щом прехвърлянето на толкова емоции върху Люк не бе опропастило мнението му за нея, малко брътвеж също нямаше да успее. Докато слизаше надолу по канарата, Мара усещаше от Люк да струят същата топлина и разбиране, с които я бе обгърнал горе. Имаше и малко повече загриженост и покровителство, но те съвсем не я притесняваха. Това си беше Люк!

— Още не ми е ясно как ще го направим — каза той и се препъна зад нея. — Много ще се забавим, ако минем пак през пещерата.

— Така е — отвърна тя. — Парк спомена, че в стената има пролуки. Май най-добре е да се изкачим до някоя от тях.

— Трудно ще е — предупреди майсторът джедай. — Няма да са така приятелски настроени както първия път.

— Няма значение — изсумтя Мара. — Аз също вече не съм така приятелски настроена.

Отпред се показа похитеният неприятелски кораб, едва видим в слабата светлина. Тя събра сили и прескочи една пукнатина в земята, приземявайки се върху голям плосък камък… И спря, с мъка запазвайки равновесие, когато шокът вкамени мускулите й. През съзнанието й премина нещо, което тя не можеше да определи мисъл ли беше или звук.

— Джедай Скай Уокър? Там ли си?

Мара загуби равновесие и доста непохватно политна, изправяйки се в последния миг. Но почти не обърна внимание на дребния инцидент. На кораба, върху слънчевите панели на машината, бяха накацали десетина тъмни сенки и нервно пърхаха с крила. Люк едва бе стигнал при Мара, когато една от сенките се вдигна, долетя при тях и кацна на камъка, който току-що бяха освободили.

— Наистина си ти — отекна мисълта в главата й. Думите бяха белязани с облекчение и вълнение. — Видях големия огън и се уплаших, че ти и Мара сте загинали.

Беше Дете на ветровете.

И тя го чуваше. Мара погледна към Люк и видя собствената си изненада, отразена в лицето и мислите му.

— Ти наистина си падаш по дълбоките промени, нали? — каза тя и кимна към младия комкаец. — Добър подход.

— Не гледай към мен — вдигна ръце Люк. — Нямам нищо общо.

— Чуйте ме, моля — нетърпеливо ги прекъсна Дете на ветровете. — Трябва да отидете на помощ на комджайците. Заплашващите нападнаха дома им.

— Пещерата ли? — попита Люк и се намръщи.

— Вътре ли са? — попита Мара. — Или само са стигнали до нея?

Последва бърз обмен на фрази между Дете на ветровете и другите чуждоземни по слънчевите панели.

— Не знаем — отвърна то. — Моите приятели от това гнездо на ком кае са ги видели да влизат в пещерата с големи клони и машини.

Мара погледна Люк.

— Големи клони?

— Тежко въоръжение — отвърна той. — Колко дълги бяха клоните?

— Някои два пъти по-дълги от комкайците — каза Дете на ветровете и разпери криле, за да покаже.

— Изглежда, са разбрали откъде сме дошли — каза Мара.

— И подготвят засада, за да ни пресрещнат — мрачно добави Люк. — Е, значи няма да влезем оттам. Дано само комджайците да са успели да излязат от пещерата.

— Не можем нищо да направим — каза Мара. — А като седим тук и се двоумим, само им даваме повече време да се подготвят.

— Права си — неохотно се съгласи Люк. — Изчакай ме да взема Арту и тръгваме.

— Няма ли да отидете да помогнете на ком джа? — разтревожено попита Дете на ветровете, когато Люк мина край него.

— Нищо не можем да направим — отвърна Мара. — Веднага трябва да се върнем във Високата кула.

Младият комкаец се взря в нея.

— Но вие обещахте.

— Обещахме да направим каквото можем — напомни му тя. — Оказва се, че не можем да направим кой знае какво — Мара въздъхна. — Виж, заплашващите ви смятат за големи досадни паразити. Ако отсега нататък стоите далеч от корабите им и Високата кула, най-вероятно няма повече да ви притесняват.

— Разбрах — отвърна Дете на ветровете. Гласът му още трептеше от разочарование. — Ще предам съобщението.

— Съжалявам, че не можахме да ви помогнем повече — каза Мара. — Но вселената не е съвършена и невинаги всеки получава каквото иска. Част от израстването се състои в това да приемеш този факт. Приеми го и продължи напред.

Комкаецът се изпъна.

— А ти какво искаш, Мара?

Мара погледна към похитения неприятелски кораб, към отворения вход, в който Люк току-що бе изчезнал. Напоследък и тя самата често си задаваше този въпрос.

— В момента единственото, което искам, е да намеря път към Високата кула — отговори тя, избирайки си по-непосредствена цел. — Нека първо да решим този проблем, а?

Дете на ветровете потръпна.

— Път към Високата кула? Но защо?

Майсторът джедай се бе подал през люка и спускаше астромеханичния си дроид на земята с помощта на Силата.

— Доста време ще трябва, за да ти обясня — отговори Мара.

— Но е жизненоважно. Имай ми доверие.

— Вярвам ти — каза малкият комкаец с неочакван жар. — Вярвам на теб и на джедай Скай Уокър — той се поколеба.

— И мога да ви покажа пътя.

— Можеш ли? Къде е? — намръщи се Мара.

— Ей натам — отвърна Дете на ветровете и изви глава надясно от Ръката на Траун. — Приятелите ми казват, че до Езерото на малките риби има дупка и тя води близо до пещерата, през която за пръв път влязохме във Високата кула.

Мара погледна към Люк. В съзнанието й започна да назрява странна мисъл. Може би нямаше да се наложи крепостта да бъде атакувана.

— Достатъчно ли е голяма, за да минем?

— Не знам — комкаецът се поколеба. — Но ми казаха, че огнените трески използвали този проход, когато се движели под земята.

Мара сви юмруци при спомена. От мисълта да пълзи в проход след орда огнени трески настръхна. Но щом това беше единственият начин да проникне отново в крепостта…

— Нека попитам Люк.

Тя отиде при джедая, който стоеше до малкия дроид, и набързо му разказа какво бе научила.

— Струва си да проверим — каза Люк. — Къде е езерото?

— Не е далеч — отвърна Дете на ветровете. — По въздуха е много близо.

— Не можем да летим с кораба — отвърна Люк. — Заплашващите веднага ще ни забележат.

— Не говоря за летящата машина — комкаецът рязко се изпъна. — Аз и приятелите ми ще ви отнесем дотам. И няма да ни видят.

Мара и Люк се спогледаха.

— Сигурен ли си? — Люк обърна глава към групата. — Не сте много, а ние не сме никак леки. Ще трябва да вземем и Арту.

— Аз и приятелите ми ще ви занесем дотам — повтори младият комкаец. — Не за някаква облага — бързо добави той, — а защото вече рискувахте много заради ком кае. Ние не ви дадохме нищо в замяна.

Люк погледна Мара:

— Ако слезем под земята, отново ще трябва да се изкачваме по тайното стълбище — каза той. — Сигурна ли си, че искаш?

— Мисля, че няма да има нужда да влизаме във Високата кула.

— Моля? — свъси чело Люк.

— Мислех си за онзи мощен източник на енергия, който Арту забеляза, когато влязохме в подземната зала. Намираше се по пътя, за който Спазващия думата си каза, че винаги се е оказвал фатален за комджайците, когато са тръгвали по него — Мара погледна към Високата кула. — Започнах да си мисля върху думите на Парк за това, което му е казал Траун: че ако се разнесе вест за смъртта на върховния адмирал, десет години по-късно трябва да очакват завръщането му.

Тя усети объркването на Люк, последвано от напрежението, което обхвана чувствата му, когато осъзна думите й.

— Типично в негов стил май? — съгласи се той. Гласът му бе тих и мрачен.

— Мисля, че си струва да проверим — каза Мара.

— Да — отново се съгласи Люк. Изведнъж нова вълна заля мислите и съзнанието му. — Добре, Дете на ветровете. Събирай приятелите си и да тръгваме.

Майорът на комуникационния екран на задния мостик на „Химера“ беше на средна възраст, затлъстял, почти болезнено некултурен. И ако се съдеше от отговорите му, беше лишен и от въображение и интелект. Освен това беше напълно и непоклатимо предан на началниците си. „Точно от типа хора, кисело си помисли Пелаеон, които моф Дизра избира, за да предизвикват конфликти вместо него.“

— Съжалявам, адмирал Пелаеон — отново каза майорът, — но негово превъзходителство не остави инструкции за това, как може да бъде намиран. Ако искате да говорите с началник-щаба му, мога да проверя дали е свободен…

— Имам работа лично с моф Дизра — прекъсна го Пелаеон, вече силно отегчен. — Горещо ви препоръчвам да си припомните с кого разговаряте. По закон върховният командващ имперската флота има право на достъп до всички високопоставени цивилни ръководители.

Майорът вяло отдаде чест.

— Да, сър, знам това — отвърна той. Тонът му бе на ръба на неподчинението. — Казано ми е, че негово превъзходителство е с върховен командващ.

Лицето на Пелаеон доби сурово изражение.

— Как така е с върховен командващ? — попита той. — Аз съм върховен командващ.

— Може би трябва да попитате моф Дизра за това — отвърна майорът, очевидно без да се трогне от заплахата в гласа и лицето на адмирала. — Или върховния адм… — той не довърши. Отпуснатите черти на лицето му започнаха да се изкривяват. Майорът със закъснение си даде сметка, че бе понечил да каже нещо, което не биваше да изрича. — Но лично аз нямам официална информация по въпроса — довърши той малко неубедително. — Очаквам негово превъзходителство да се върне след няколко дни. Можете да се обадите тогава.

— Разбира се — тихо каза Пелаеон. — Благодаря ви за отделеното време, майоре.

Той прекъсна връзката и се изправи. И едва сега си позволи да остави безпределната умора, която изпитваше, да се изпише на лицето му.

Вляво до него, до арката, която водеше към главния мостик на „Химера“, стоеше полковник Вермел.

— Лоши новини ли, сър? — попита той.

— Да — призна Пелаеон и махна към празния екран. — От страна на Дизра очаквам явно неподчинение. Но да получа същото отношение от относително маловажен лакей, това говори, че в двореца на мофа цари извънредна самонадеяност — той пристъпи до Вермел. — Мога да се сетя само за една причина за такава степен на самонадеяност.

— Върховният адмирал Траун — изкашля се Вермел.

Пелаеон кимна.

— Майорът почти го каза… и вие го чухте. А ако Траун се е върнал и се е събрал с Дизра… — върховният командващ се отнесе. Дългите години военна служба като че още повече натежаха на плещите му. След толкова време, след толкова уморителна работа и жертви за Империята да бъде елиминиран така брутално. Особено от такъв като Дизра. — Ако се е събрал с Дизра — тихо продължи той, — тогава така е добре за Империята. И ние ще го приемем.

В продължение на една минута двамата офицери останаха безмълвни на задния мостик на „Химера“. Единствено приглушените звуци, които идваха от екипажа в траповете, нарушаваха настъпилата тишина. Пелаеон бавно огледа мостика на кораба си и се запита какво да прави. Ако Траун се бе върнал, не бе нужно, разбира се, да прави нищо — върховният адмирал щеше да извести желанията и заповедите си, когато му дойдеше времето. Но ако не се бе върнал… Пелаеон пристъпи напред и махна на дежурния офицер от разузнаването в десния трап.

— Няколко пъти за изминалите две седмици засичаме слухове за завръщането на върховен адмирал Траун — каза той. — В някои от рапортите споменава ли се върховният адмирал да се е свързал с друг звезден разрушител освен с „Неумолим“?

— Ще проверя, адмирале — отвърна офицерът и затрака по клавиатурата си. — Не, сър, с никой друг. Във всички рапорти се говори само за „Неумолим“ или за капитан Дория.

— Добре — каза Пелаеон. — Искам незабавно да се извърши проверка на дневниците на военен контрол на Бастион. Разберете къде е „Неумолим“.

— Слушам, сър.

Офицерът отново затрака по клавиатурата си.

— Нали не смятате, че Дория наистина ще впише плана за местоназначението си против заповедите на Траун? — тихо попита Вермел върховния командващ.

— Не — отвърна Пелаеон. — Но не съм убеден, че цялата тази строга секретност е наредена от Траун. А ако е била идея на Дизра, може да е забравил да каже на Дория, че крие от мен.

— Да, но…

— Готово, сър — обади се офицерът от разузнаването. — „Неумолим“ под командването на капитан Дория е напуснал Бастион преди двайсет часа на път за Яга Минор. Транзитно време дванайсет часа. Пасажери моф Дизра… — той вдигна поглед към Пелаеон и преглътна: — …и върховният адмирал Траун.

— Благодаря — кимна върховният командващ. — Капитан Ардиф.

— Сър? — отвърна Ардиф и прекъсна разговора си с дежурния компютърен офицер.

— Въведете курс към Яга Минор — нареди адмиралът. — Тръгваме, щом корабът се приготви.

— Слушам, сър — каза капитанът, обърна се и вдигна ръка към навигационната конзола. — Навигатор!

— Надявам се, че знаете какво правите, сър — смутено се обади Вермел. — Ако Траун и Дизра работят заедно, няма да е много умен ход да предизвикате мофа в негово присъствие.

Адмиралът се усмихна безрадостно.

— Всички разсъждения за умни ходове във връзка с кариерата ми отдавна са в миналото — отвърна той. — Още повече че съществува малкият шанс върховният адмирал да е в неведение за най-тежките престъпления на Дизра срещу Империята. Ако е така, мой дълг като имперски офицер е да му обърна внимание…

— Адмирале — повика го някой от сензорната конзола. — Входящ кораб… петдесет и пет градуса на четирийсет. Неизвестен съд, сър.

— Отбраната в готовност — спокойно нареди Пелаеон.

Очите му търсеха кораба по съобщения вектор, докато приближаваше по командната пътека към илюминатора. От опит знаеше, че неизвестните кораби обикновено са фалшива тревога: непривичен ъгъл, модификация или очертание, с което дежурният офицер не се е сблъсквал досега. Погледът му улови космическия летателен апарат… И върховният командващ спря насред пътеката, зяпнал невярващо през илюминатора. Какво беше това?

— Адмирале — колебливо го повика свързочникът. Гласът му бе неестествено висок. — Сър, сигнализират ни. По-точно сигнализират ви.

Пелаеон се намръщи.

— Лично на мен ли?

— Да, сър.

— Тогава го свържете с адмирала — рязко се намеси Ардиф.

— Слушам, сър — отвърна свързочникът.

— Здравейте, адмирал Пелаеон — изгърмя нечий глас през високоговорителите на мостика. Мъжкият глас говореше основния език без нито един от характерните акценти или интонации, обичайни за нечовешките гласови апарати. Гласът звучеше странно познат, даде си сметка върховният командващ и внезапно потръпна. Всъщност смущаващо познат. Като ехо от далечно минало…

— Сигурен съм, че няма да си спомните кой съм — продължи гласът, — но мисля, че сме се срещали един-два пъти.

— Ще приема думата ви — спокойно отвърна адмиралът. — На какво дължа удоволствието от посещението ви?

— Тук съм, за да ви направя едно предложение — отговори гласът. — За да ви дам нещо, което силно желаете.

— Така ли? — Пелаеон погледна към Ардиф, който стоеше в напрегнато очакване зад щирбордовата турболазерна командна конзола. — Не знаех, че съм имал неизпълнени желания.

— О, още не знаете за него — увери го гласът. — Но искате това, което ще ви предложа. Доверете ми се.

— Признавам, че ме заинтригувахте — каза адмиралът. — Как предлагате да процедираме?

— Бих искал да дойда на борда, за да се срещнем. Щом видите какво ви предлагам, ще разберете необходимостта от известна степен на секретност.

— Това не ми харесва — тихо каза Вермел. — Може да е номер.

Върховният командващ поклати глава.

— С неизвестен чуждоземен кораб като примамка? — възрази той и махна към космическия кораб, който висеше неподвижно на фона на звездното небе вдясно от носа им. — Ако е номер, полковник, е много добър — адмиралът се прокашля. — Капитан Ардиф — каза той, — подгответе идването на госта ни на борда.