Поглед в бъдещето

ГЛАВА 11

— Значи е това? — попита Уедж, облегна се равнодушно на един от стълбовете за осветление в староботански стил, които обграждаха парка, и се загледа към блестящия бял купол.

— Това е — потвърди Коран и кимна към електронния си бележник. — Така пише.

Уедж плъзна поглед по периферията на парка и улиците и магазините наоколо, накичени с многоцветни фирмени знамена. По всичко личеше, че бе пазарен ден, и стотици ботанци и чуждоземни се мотаеха насам-натам.

— Трябва да са полудели — обърна се той към Коран. — Да поставят такава мишена…

Той замълча, когато двама дуросци минаха покрай него и се насочиха към парка.

— …на публично място — довърши по-тихо. — Направо си просят главоболията.

— От друга страна, разполагането на генератор от системата на планетарния щит в центъра на столицата до голяма степен гарантира сигурността й — отбеляза Коран. — Сигурно действа успокояващо на всички чуждоземци, които имат магазини или представителства тук.

— Ботанците винаги ги е бивало да създават представи — кисело призна Антилис.

Но трябваше да признае и още нещо — мястото съвсем не беше толкова уязвимо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Според данните, които Бел Иблис бе изтеглил, куполът бе изграден от специална стоманена сплав, нямаше прозорци, входът беше един, освен усилена охрана имаше и автоматични системи за защита. Самото оборудване се намираше на два етажа под земята, снабдено с независимо резервно захранване, склад с всевъзможни резервни части и екип от дежурни техници, които можеха да разглобят и да сглобят цялата система за два часа.

— Така е, но и никога не ги е мързяло да пазят гърба си — отбеляза Коран. — Охраната им е седем дни…

Пилотът не довърши. Група оживено разговарящи ботанци си проправиха път между двамата мъже. Двамина бяха изостанали от основната група, погълнати от спора си. Единият налетя право на Уедж и едва не го събори.

— Целият ми клан ви поднася извинения, сър — смутено промърмори той с настръхнала от притеснение козина.

После се дръпна рязко назад и налетя на Коран. Пилотът се опита да отстъпи встрани, но в устрема си ботанецът се блъсна и в него.

— Непохватен глупак — смъмри го другият ботанец, хвана Коран за ръката и му помогна да възстанови равновесието си. — Ще задължиш целия ни клан. Приемете искрените ни извинения, любезни господа. Някой от вас пострада ли?

— Не, не — успокои го Антилис. Той погледна към Коран за потвърждение и забеляза, че приятелят му леко сбърчва челото си. — Но всъщност…

— Прекрасно, прекрасно — продължи ботанецът, който очевидно изобщо не се интересуваше от отговора. Той хвана ръката на спътника си и го поведе към магазините. — Желая приятен и пълен с добри преживявания ден и на двама ви, любезни господа.

Уедж се приближи до Коран. Двамата ботанци едва не прегазиха една стара жена, след което се сляха с множеството.

— Какво има? — попита Антилис. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна с известно закъснение Коран. — За миг ми се стори… — изведнъж той се плесна по туниката си и гримасата му се превърна в изумление.

— Майната му! Отмъкнал ми е портфейла!

— Какво! — възкликна генерал Антилис и веднага установи, че собственият му портфейл също липсва. — О!…

— Хайде — прекъсна го Коран и се спусна в тълпата.

— Не мога да повярвам — изръмжа Уедж и хукна след него. — Как са успели да ги измъкнат!

— Не знам — извика през рамо другият мъж, докато разбутваше пешеходците пред себе си. — А уж знаех всички джебчийски номера. Едва ли си обърнал внимание на клановия знак, който носеха?

— Видях го, но не го разпознах — отвърна приятелят му и се почувства като пълен идиот. Всичко — пари, кредитни чипове, гражданските и военните им документи за самоличност — беше в портфейлите им. — Бел Иблис ще ни убие, ако не си ги върнем.

— Да. Един по един, и то много бавно — безрадостно се съгласи командир Хорн. Той си проби път през последната група пешеходци, озова се пред една сергия на тротоара и спря. — Виждаш ли нещо? — той се надигна на пръсти, за да погледне над тълпата.

— Нищо — Антилис се огледа и се запита какво могат да направят. Ботанските власти не знаеха, че са тук, и в никакъв случай нямаше да погледнат с добро око, ако това се разбереше. Нищо добро не можеха да очакват и от официалните служители на Новата република. — Дали не би могъл?…

— Щом не усетих нищо, когато бяха до мен, едва ли ще уловя нещо от разстояние — прекъсна го Коран, изпълнен с възмущение от себе си. — Дано ти си измислил нещо.

— Аз се надявах, че ти ще измислиш — мрачно призна Уедж.

За съжаление единствената възможност, която им оставаше, бе да се качат на совалката и да се върнат на „Сокол скитник“ при Орд Траси. Беше известно, че генерал Бел Иблис владее внушителен репертоар корелиански попръжни, които отприщваше само когато бе много вбесен. Досега на Уедж не му се бе удавало да го чуе. Вероятно му предстоеше.

— Никога няма да можеш да се реабилитираш пред Миракс за тази случка — с въздишка каза Антилис.

— Да… както и ти пред Йела — тихо отвърна приятелят му.

— А! Ето ги тези прекрасни момчета! Идвате ли за по едно?

Уедж се обърна и видя, че до тях стои старица с искрящи очи.

— Моля!

— Предложих ви да пийнем заедно по едно — повтори тя. — В тая жега очите съвсем ме болят от светлината.

— Съжалявам, в момента имаме работа — рязко отвърна командирът на Червената ескадрила, изправи се на пръсти и отново надзърна над тълпата.

— Младежи! — укорително каза старицата. — Все бързат да се радват на живота. Никога нямат време да се вслушат в мъдростта на старите.

Уедж направи гримаса и демонстративно се обърна към тълпата, надявайки се старата глупачка да схване намека. Как успяха да налетят на нея из улиците на Древстран!?

— Съжалявам, госпожо…

— Но сме твърде заети, за да правим компания на една самотна старица за едно питие? — довърши вместо него тя с тъжен глас. — Скандално е. Особено след като самотната старица черпи.

Антилис погледна към нея, подготвяйки твърд, но възпитан отказ.

— Вижте…

И млъкна. Във вдигнатата си ръка тя стискаше два предмета. Два малки черни портфейла. Техните!

Уедж усети как долната му челюст увисна. Сега за пръв път се вгледа в лицето на старицата. Беше същата, в която двамата джебчии се бяха блъснали преди малко, докато бързаха да избягат.

— Коран! — повика той и протегна ръка, за да вземе портфейлите от жената. — Няма значение.

— Как… — въпросът замръзна на устата на Коран, когато Уедж му подаде портфейла. Пое го като омагьосан, очите му се откъснаха от жената само за да се увери, че всичко вътре е на мястото си. — Мога ли да попитам как се озоваха във вас?

Старицата се закиска и поклати глава.

— Вие от охраната сте страхотни!

Коран хвърли бърз поглед към приятеля си.

— Бивша охрана — поправи я той с леко докачен глас.

— Все едно — сви тя рамене. — Трябва да сте по-внимателни. Вътре имате хубави семейни холоси, които не е добре да изгубите. А сега, Уедж, какво ще кажеш за по едно питие? Имаме да си поприказваме за това-онова.

— Да, защо не — предпазливо се съгласи Уедж. През главата му мина цял списък с неприятни възможности. Ако тя ги предадеше на местните престъпни организации или още по-лошо — на групировката „Мъст“, или ако просто поискаше прекалено голямо възнаграждение… — Ти вече знаеш имената ни, а твоето е?…

— Моранда Савич — отвърна тя. — Нещо като втора дясна ръка на стария ви приятел Талон Карде. И всъщност не аз, вие трябва да черпите.

Сервитьорът дроид донесе поръчката им, разля задължителните две капки върху гравирания камък на масата, прие монетата, която Уедж му даде, и се оттегли.

— Чакта саи кае — каза Моранда и вдигна чашата си. — Правилно ли го казах, Коран? Никога не съм знаела как се произнася правилно на корелиански този тост.

— Доста добре го каза — отвърна командир Коран, който с явна неохота вдигна поглед от електронния си бележник и погледна към Уедж. — Е?

Приятелят му сви рамене.

— Аз мисля, че става.

— Добре — сериозно отвърна Коран. — Освен това според мен единственият начин да се уверим, че уведомителното писмо наистина е от Карде, е да пуснем кодовете през Корускант.

— Тогава си размърдайте задниците и идете до бюрото за свръзка на Новата република — каза Моранда и отпи от синьозеления ликьор, който бе поръчала. — Не разполагаме с безкрайно много време.

— Да — тихо отвърна Уедж и се опита да разгадае съвършено непроницаемото й лице. — За съжаление…

— За съжаление не можете да го направите, така ли? — подхвърли тя и погледна Уедж над ръба на чашата си. — Така си и мислех. Лошо!

— Защо мислиш така? — попита Коран.

— За кое? — отвърна с въпрос жената. — Че сте сами или че е лошо?

— Първото — отговори Хорн. — Сякаш го знаеше.

— Хайде, хайде — пренебрежително каза тя. — Имах възможност да разгледам портфейлите ви, ако не сте забравили? Какъв друг извод мога да си направя, след като военните ви документи са скрити зад гражданските?

— Именно — отвърна Коран и я изгледа строго. — Значи още преди да ни поднесеш историята, си наясно, че не можем да я проверим.

— Така ли? И какво съм направила? Да не би да съм я съчинила в движение? — попита тя и посочи електронния бележник в ръката му.

— А може да си седяла тук с десетина фалшификата, между които и нашите — остро отвърна Хорн. — Откъде да знаем?

Моранда вдигна чашата и я пресуши.

— Няма значение — каза тя и стана. — Предполагах, че сме съюзници и че можем да си помогнем. Очевидно съм се лъгала. Следващия път пазете по-добре портфейлите си.

Уедж погледна Коран и долови лекото му кимване.

— Седни, Моранда! — Антилис се надигна от стола си и я хвана за ръката, която се оказа неочаквано слаба под ръкава. — Моля те!

Тя спря и ги изгледа замислено един след друг. После се усмихна леко на Уедж и седна на стола си.

— Предполагам, че това беше проверка. Справих ли се?

— Достатъчно, за да чуем още малко от онова, което имаш да ни кажеш — отвърна Уедж. — Да започнем с причината, поради която си тук?

— Вероятно е същата, поради която и вие — каза старицата. — Карде е научил за експлодиращи ботанци и иска да знае дали няма външни сили, които искат да натиснат детонатора.

— И изпрати само теб? — попита Коран.

— Не бих казала — отвърна Моранда. — Негови хора следят движението на личния състав и оборудването из цялата Нова република. Други прекарват през сито всеки рапорт, доклад и съобщение, което се появи. Аз просто съм разпределена тук.

— С какви инструкции? — попита Антилис.

Жената кимна към вратата на кафенето.

— В орбита около планетата има огромна огнева мощ — каза тя. — Всеки момент могат да започнат да се стрелят един друг, но ако някой иска да удари Ботауи, първо ще трябва да изключи планетарния щит. Карде ме помоли да го държа под око.

— Затова ли се въртиш около древстранския генератор? — попита Уедж. — За да видиш как някой се опитва да влезе в него?

— Това вече го правих — отвърна старицата. — Всъщност днес бях тук, за да видя дали някой друг освен мен не се навърта наоколо — тя се усмихна злобно. — Така се натъкнах на вас. Не се обиждайте, но изпъквате сред тълпата като уукита на семейна сбирка на ногри.

Антилис кимна потресен.

— Затова ли ни взе портфейлите? За да разбереш кои сме?

Тънките устни на Моранда се разкривиха.

— Е, не ги взех аз. Просто видях, когато ботанците ви ги задигнаха, и се погрижих да ви ги върна.

Уедж погледна към Коран.

— И ти ли мислиш това, което и аз?

— Че някой може да ни е забелязал ли? — попита Коран и внимателно огледа кафенето. — Възможно е. Сигурно нямаш представа, къде може да са се скрили двамата джебчии?

— Не, съжалявам — отвърна жената и поклати глава. — Дойдох преди няколко дни и още не съм имала възможност да се свържа с местните групировки?

— Но можеш да се свържеш, ако поискаш, така ли? — попита Уедж, опитвайки се да добие по-точна представа за старицата.

На Карде повече или по-малко имаше доверие, но търговецът на информация беше шеф на голяма организация и не беше възможно да познава лично всеки. Моранда Савич лесно можеше да играе двойна игра или да мами организацията на Карде за своя собствена облага, или просто да се възползва от нея за безплатна храна и квартира, чакайки друг ангажимент. Ако някой, да речем от „Мъст“, й предложеше достатъчно пари, щеше ли да ги предаде двамата с Коран?

Моранда въздъхна.

— Виж, Уедж — тихо каза тя. — Доста съм работила в разузнаването, а там се научаваш да разгадаваш лицата на хората. Нямаш ми доверие. Не те обвинявам. Все пак едва сме се запознали. Но имам писмо от Карде. Освен това ви върнах портфейлите. Не знам какво друго да направя, за да ви убедя.

— Значи все пак искаш да ни убедиш — каза Хорн.

— Възложено ми е — с едва доловима горчива усмивка отвърна старицата.

Все още не всичко изглеждаше наред според Уедж, но доводите й бяха смислени. Ако впоследствие се появеше нещо нередно, той се надяваше джедайските сетива на Коран да го доловят.

— Добре — каза той. — За момента да обменим информация. Някакви предложения?

— Ами, изглежда, първото, което трябва да направим, е да разберем дали някой подозрителен тип не е кацал след унищожението на орбиталната производствена станция — започна Моранда делово. — Все пак това сложи началото на военното струпване. Ако „Мъст“ реши да се възползва от него, ще изпрати доста свои хора насам.

— Не е задължително да е „Мъст“. Може да е и някой друг — подхвърли Коран. — Например Империята.

— Нищо чудно — съгласи се Уедж. — Въпросът е, че тази информация се намира в компютъра на ботанските митници, а ние нямаме достъп там.

— О, това не е проблем — увери го Моранда и махна с ръка.

— Хайде, довършете си питиетата и ще отидем в квартирата ви, за да го обсъдим.

— Разбира се — каза Уедж, отпи от недокоснатата си дотогава чаша и се изправи.

Каквото и да стане, реши той, ще е интересно. Не че задължително ще е хубаво.

— Наистина ли? — възкликна Навет в предавателя си, вдигна поглед към Клиф, който в този момент влезе в търговския център за екзотични животни и затвори вратата след себе си.

— Страхотно! Кога мога да дойда да ги взема?

— Когато пожелаете — съобщи ботанският митничар по предавателя. В далечината се чу слаба кихавица. — За предпочитане скоро.

— Да, да, скоро ще е — весело отвърна Навет. — Вече идват клиенти и искат да видят с какво разполагаме, и сме принудени да им казваме, че още нямаме нищо. Можем ли да дойдем още сега?

— Мисля, че вече отговорих на този въпрос — каза ботанецът. Отново се чу кихавица.

— А! Да — отново възкликна Навет, докато Клиф се приближаваше към него. — Страхотно. Много ви благодаря.

— Желая ви ден на мир и печалба.

— И на вас — имперският агент изключи предавателя. — Готови сме — обърна се Навет към Клиф и остави малкото комуникационно устройство. — А ако се съди по кихането, поне някои от ботанците са алергични към нашите малки полпианци.

— Това би трябвало да събуди желанието им да се отърват от тях — каза Клиф.

— Мисля, че вече го е събудило — съгласи се Навет. — Видя ли Хорвик?

Клиф кимна.

— Двамата с Пенсии са в поддръжката на кафенето на Хо Дин на две преки от генератора на щита. Ще останат до затварянето.

— Идеално — каза Навет.

Ако схемата им бе вярна, кафенето се намираше точно срещу един от подземните тръбопроводи, през които минаваха захранващите кабели на генератора.

— Да — лицето на Клиф посърна. — А сега лошите новини. Двамата ботански джебчии, които наехме, са оплескали работата.

Навет изруга. Не трябваше да се доверява на местните.

— Хванали ли са ги?

— Според тях самата кражба е минала като по ноти — отвърна Клиф и направи гримаса. — Само че, когато се прибрали, портфейлите не били у тях.

Навет присви очи.

— Как така не били у тях?

— Ами ей така. Изгубили са ги. Може би някой в тълпата ги е видял да ги задигат и е върнал услугата.

— Сигурен ли си, че те самите не се задигнали парите?

Клиф сви рамене.

— Не съм абсолютно сигурен. Но едва ли двама агенти на Новата република носят в себе си повече пари от тези, които аз предложих на ботанците — той сви устни. — Освен ако, разбира се, не са били агенти на Новата република.

Навет взе стол и седна замислен. Можеше ли да греши?

— Не — отговори той на въпроса си. — Агенти на Новата република са. Може би дори са военни, ако се съди по вида им. Въпросът е кой е присламчилият се към групата?

— Може да е друг джебчия, който се е възползвал от положението — предположи Клиф.

Навет вдигна едната си вежда.

— Така ли мислиш?

— Не съвсем — тежко отвърна другият. — Твърде е рисковано да те хванат със стоката, ако жертвата се усети.

— Именно — каза Навет. — Не, имат нов член на групата. При това много добър.

Клиф тихо изпусна дъх между зъбите си.

— Не можем да отделим специално някого, за да ги следи — напомни той. — Може би трябва да се отървем от тях.

Навет потърка бузата си. Предложението беше съблазнително. Трудната им задача и краткото време за изпълнението й им създаваха достатъчно проблеми, за да се прибавят към тях и военни агенти на Новата република. Ако можеха да ги отстранят безшумно…

— Не — каза той на глас. — Още не. Не е възможно да са по следите ни. Ще бъдем нащрек и ако започнат много да се интересуват от нас, може и да направим нещо по въпроса. За момента ще ги оставим на мира.

Клиф изкриви уста.

— Ти си шефът — каза той. — Надявам се, не грешиш.

— Ако греша, лесно мога да поправя грешката си — отвърна Навет и стана. — Хайде. Да си наденем наивните физиономии и да идем да приберем животните.