Поглед в бъдещето

ГЛАВА 32

Линиите на прехода от хиперпространството се превърнаха в звезди. Лея погледна през илюминатора на „Хилядолетен сокол“ и въздъхна.

— Съветник — повика я Елегос, който седеше в креслото на втория пилот.

Лея посочи планетата Ботауи, увиснала в космическото пространство точно пред тях — планетата и огромната армада бойни кораби, които обикаляха в орбита около нея.

— По-лошо е, отколкото си мислех — каза Лея. — Погледнете ги.

— Да — кимна Елегос. — Каква ирония! Всички тези мощни бойни кораби се готвят да се бият, да убиват и да умират. Готови са да извършат масово клане от почит към оцелелите каамасци.

Висшият съветник погледна доверителя. На лицето на Елегос бе изписана дълбока тъга, примесена с почти горчиво примирение.

— Нали се опитахте да говорите с тях — напомни му тя. — Вие и другите доверители. Явно са прекрачили отвъд разума.

— Разумът и спокойствието са неизбежните първи жертви в подобни конфликти — той махна към купа бойни кораби. — Единственото, което остава, са жаждата за отмъщение и връщането на извършените злини. И няма значение, дали тези злини са били наистина извършени, или обектът на отмъщението е отговорен за тях. Кажете ми, можем ли да видим кометата оттук?

— Кометата ли? — Лея погледна към екрана на среднообхватния радар.

На него се виждаше комета. Намираше се в левия долен ъгъл, частично закрита от корпуса на „Хилядолетен сокол“. Лея завъртя кораба с няколко градуса и кометата се появи в илюминаторите на пилотската кабина.

— Да… ето я — каза Елегос. — Великолепна е, нали?

— Наистина — съгласи се Лея.

Кометата не беше от най-големите, нито пък опашката й бе нещо изключително. Но близостта й с планетата компенсираше скромните размери. Кометата продължаваше да се приближава, устремена към светилото, и, изглежда, тъкмо бе навлязла в орбитата на Ботауи.

— От Каамас рядко виждахме комети — замечтано каза доверителят. — В системата имаше няколко, но нито една не се е приближавала толкова близо до планетата ни. Колко имат тук? Май са двайсетина.

— Сякаш да — отвърна Лея. — Чувала съм, че широко са залегнали в ботанския фолклор.

— Сигурно като знамения за велики или за ужасни събития — каза каамасецът.

— Когато нещо такова прелети едва на половин милион километра над главата ти, е нормално да се безпокоиш — съгласи се Лея. — Особено когато се появява веднъж-дваж годишно. Разбира се, при политиката, която водят ботанците, на великите и ужасните събития сигурно не им е лесно да са в синхрон с преминаването на кометите.

— Навярно е така — кимна Елегос. — Съжалявам ги, съветник. Въпреки силата и психическата ловкост, за които твърдят, че политическите похвати са възпитали в расата им, за мен те са дълбоко нещастни същества. От отношението им към живота струи недоверие, а без доверие не може да има истински мир. Нито в политиката, нито в сърцето и душата.

— Май не съм се замисляла по този начин — каза Лея и обърна „Хилядолетен сокол“ по първоначалния му курс. Кометата отново изчезна от погледа им. — Народът ви опита ли се да ги просветли във всичко това?

— Сигурен съм, че някои от нас са го направили — отговори доверителят. — Но не мисля, че негодуванието на ботанците срещу нас е причината, поради която извършиха саботаж срещу планетарния ни щит, ако това е въпросът ви.

Лея се изчерви:

— Сигурен ли сте, че нямате известни джедайски способности?

— Сигурен съм, че нямам — усмихна се Елегос. — Но оцелелите каамасци мислиха дълго и задълбочено върху тази загадка, откакто светът ни беше унищожен — тялото му потръпна. — Аз лично смятам, че макар саботьорите да са били заплашени или изнудени от Палпатин или от агентите му да го извършат, в действията им е имало и нещо лично. Някаква тъмна тайна, която тези ботанци са се страхували, че каамасците знаят и някой ден могат да разкрият.

— Но нямате представа, каква би могла да е тази тайна?

Елегос поклати глава:

— Не. Някои от оцелелите може и да са научили паметта, но ако е така, вероятно не осъзнаваме значимостта й.

— Да са научили паметта?

— Каамаската памет притежава някои уникални черти — отвърна той. — Може би някой ден ще ви разкажа за тях.

— Съветник — остро ги прекъсна гласът на Сакисак от интеркома. — Дванайсет на четири!

Лея погледна в указаната координата. Към два по-малки сифкрикски скифа се приближаваше ишорски боен кръстосвач, който се намираше в този край на армадата.

— Сякаш се опитва да слезе на по-ниска орбита — каза тя.

— За съжаление точно това място вече е заето — посочи каамасецът.

— Да — съгласи се тя и се намръщи. Странно.

Въпреки безнадеждното несъответствие на огневата мощ скифите отстояваха местата си… И изведнъж Лея разбра защо. От другата страна към сифкрикците бързаха на помощ два диамалски обсадни кораба. Елегос също ги видя.

— Май някой е решил — обади се той — да ускори решаването на проблема.

Лея погледна към останалите кораби. Те започваха да реагират на раждащия се конфликт, като се отдръпваха от съседните орбити, отваряха вратите на доковете на изтребителите си или се извъртаха за по-точен прицел в най-близкия противник.

Сифкрикските скифи вече започваха да отстъпват. Очевидно не изгаряха от желание да се озоват посред масирана престрелка. Ишорците доловиха колебанието им и корабите им увеличиха скоростта си. Двата диамалски блокадни кораба направиха същото и се разделиха, заемайки позиции.

— Ще прегазят сифкрикците — тихо каза Елегос. — Или диамалците ще открият огън по ишорците, за да го предотвратят. И в двата случая всяка от страните ще твърди, че другата е предизвикала конфликта.

— И в двата случая стрелбата ще започне — напрегнато добави Лея.

Пръстите й пробягаха по сензорните данни. Кораби на Новата република… някъде трябваше да има кораби на Новата република. Ако някой от тях бе достатъчно близо, за да се намеси или поне да застане между ишорците и диамалците… Но единствените три корелиански корвети с идентификациите на Новата република се намираха в другия край на армадата. Нямаше никакъв шанс да стигнат навреме. Значи всичко зависеше от нея.

— Дръжте се — извика Лея в интеркома.

И без да дочака отговор от двамата ногри, обърна носа на „Хилядолетен сокол“ към ишорския кръстосвач и подаде пълна мощност на подсветлинните двигатели. Те изреваха и за момент ускорението притисна Лея към креслото, преди да се включат компенсаторите.

— Надявам се, че имате план — с равен глас надвика шума Елегос. — Пълномощията ви на висш съветник не са достатъчни, за да ги спрат.

— Не съм и възнамерявала да ги споменавам — отвърна тя, хвърли поглед към навигационния екран и съвсем леко дръпна щурвала. „Хилядолетен сокол“ пое курс на сблъсък с кърмата на ишорския кръстосвач. — Поемете управлението — добави Лея, разкопча предпазите колани и грабна лазерния си меч, докато ставаше от креслото. — Поддържайте курса.

— Разбрах — дойде далечният отговор на каамасеца зад нея.

Лея се затича по тунела, подмина вратата на изходния люк и продължи към товарния док на кърмата. Присегна се със Силата към копчето, докато я приближаваше, и отвори вратата…

— Съветник — долетя разтревоженият глас на Сакисак от горното турболазерно оръдие.

— Стойте по местата си — извика Лея, влитайки в товарния док.

Приближи се до десния борд на кораба, мина през още една врата и най-сетне стигна до решетката, която предпазваше щирбордовите електроконвертори и йонните поточни стабилизатори. Хан би я пребил, но това беше единственият им шанс. Тя активира лазерния меч, стисна зъби, заби блестящия лъч в един от електроконверторите и продължи към йонния поточен стабилизатор под него.

Лея посегна да се задържи, когато „Хилядолетен сокол“ подскочи като ужилен тонтон. Корабът подскочи още веднъж и внезапно бръмченето на двигателите се превърна в зловещ вой. Двайсет секунди по-късно висшият съветник отново беше в пилотската кабина.

— Доклад? — бързо попита тя, докато заемаше пилотското кресло.

— Изгубих щирбордовата маневреност — отговори Елегос. — Двигателите сякаш се опитаха да минат на резервно захранване — той я погледна. — Искрено се надявам, че това е част от плана ви.

— Имайте ми доверие! — отвърна му тя и се опита да се почувства толкова убедена, колкото бе прозвучал гласът й. След това натисна копчето на комуникационната конзола. — Ишорски кръстосвач, тук е товарен кораб „Хилядолетен сокол“. Имаме сериозни затруднения. Спешно се нуждаем от помощ.

Известно време отговор нямаше.

— Ишорски кръстосвач…

— Говори ишорски боен кръстосвач „Надмощие“ — отвърна явно ядосан глас от високоговорителя. — Идентифицирайте се!

— Говори висшият съветник на Новата република Лея Органа Соло от борда на товарен кораб „Хилядолетен сокол“ — каза Лея. — Загубихме маневреност и мощта на щирбордовите двигатели. Настоящият ни курс минава много близо до кърмата на кораба ви. Трябва незабавно да се дръпнете от пътя ни. Опитваме се да възстановим контрола върху управлението.

Настъпи нова пауза. Лея гледаше как бойният кораб се приближава все повече, и си даваше сметка, че ако ишорският командир решеше, лесно можеше да обърне положението в своя полза. Можеше да използва молбата й като извинение, за да ускори приближаването си към сифкрикските…

— Моля ви, побързайте! — каза тя. Хрумна й нещо, Лея се пресегна и разстрои фината настройка на комуникационната конзола. Само колкото да позволи на корабите до ишорския кръстосвач да чуят разговора… — Пасажерът ми, доверителят Елегос Акла, се опитва да извърши ремонт, но оборудването на борда е извън стандартната каамаска техническа компетентност.

Без да отрони дума, каамасецът разкопча предпазните си колани, стана и напусна пилотската кабина.

— Ишорски кръстосвач „Надмощие“, чувате ли ме все още? Повтарям…

— Няма нужда да повтаряте — отвърна ядосаният глас от другата страна.

Лея изпита внезапен гняв от този тон, но си спомни, че емоциите в гласа на ишорците означаваха, че обмислят задълбочено нещо. Тя отмести очи към кръстосвача и стаи дъх… Изведнъж устремът на ишорския кръстосвач към сифкрикските скифи се забави и кърмата на кораба бавно започна да се измества от пътя на „Хилядолетен сокол“.

— Готови сме да съдействаме на вас и доверителя Акла — отсече ишорецът. Гласът му вече звучеше по-спокойно. Обмислянето бе приключило, беше време за действие. — Вдигнете щитовете си и се подгответе за акселераторен удар — продължи той. — Ще се опитаме да ви прехванем, за да намалим скоростта ви.

— Благодаря ви — каза Лея и изключи щитовете. Те не оказваха толкова голямо влияние на прехващащите лъчи, но нямаше смисъл да се усложнява допълнително високоскоростното улавяне. — Щом влезем в прехващащия ви лъч, ще се опитаме да изключим двигателите и да възстановим контрола над кораба.

— Готови сме да осигурим необходимата помощ на вас и доверителя Акла — повтори ишорецът. — Готови…

„Хилядолетен сокол“ потрепера, когато прехващащият лъч го улови, разклати се за момент и се стабилизира. Лея протегна ръка към копчетата на управлението и изключи двигателите.

Воят им премина низходящо по скалата на тоновете и замря. Индикаторите на контролното табло светнаха червено, а светлините около нея премигаха, когато захранването превключи на резерва.

— Отчитаме успешно изключване на двигателите — докладва ишорецът. — Ако желаете, ще ви изтеглим на борда на кораба ни, за да ви помогнем с ремонта.

За момент Лея бе изкушена от предложението. Присъствието на каамасец на борда на кораба на една от най-враждебно настроените раси можеше да спомогне за установяването на мира, но можеше да бъде и погрешно изтълкувано като мълчаливо одобрение на антиботанската позиция на ишорците.

— Благодаря ви още веднъж — отвърна тя. — Но имаме неотложен ангажимент към президента Гаврисом. Ще сме ви много задължени, ако ни придружите до корабите на Новата република.

— Разбира се — отвърна ищорецът след едва доловимо колебание.

Диамалците вече бяха стигнали до скифите на сифкрикците и четирите кораба стояха един до друг в отбранителен строй. Възможността бе пропусната и ишорците го знаеха. Останалата част от армадата също го бе разбрала. Навсякъде другите кораби отново се връщаха към предишното напрегнато дебнене. Взривоопасният момент бе отминал. Поне този. Тя изключи комуникационната конзола.

— Този път наистина пострада — тихо каза Лея и със съчувствие погали контролното табло на „Хилядолетен сокол“. — Съжалявам.

Вратата зад гърба й се отвори.

— Радвам се, че планът ви успя — каза Елегос и зае мястото на втория пилот. — Имате тънка и уникална дарба за дипломация, съветник.

— Понякога просто имам късмет — отвърна тя.

— Мислех, че джедаите не вярват в късмета — вдигна вежди каамасецът.

— Свързано е с Хан и с кораба — сухо отвърна Лея. — А вие къде отидохте? Да видите стабилизаторите ли?

Доверителят кимна.

— Не очаквах да направя нещо, след като вие бяхте там, но понеже казахте, че се опитвам да го поправя, исках в думите ви да има някаква частица истина.

— Истина — въздъхна Лея. — Точно това ни трябва в случая, Елегос.

— Капитан Соло ще донесе тази истина след още един ден — кротко й напомни каамасецът. — С президента Гаврисом просто трябва още малко да задържите положението.

Лея се присегна със Силата, опитвайки се да надникне в бъдещето.

— Не мисля така — бавно каза тя. — Нещо ми подсказва, че няма да е толкова лесно…

През първата нощ Навет и Клиф откъртиха една плоча от пода на катакомбата в склада на кафенето на Хо Дин. Работата им отне десет минути с фузионната резачка, която Пенсии бе отмъкнал отнякъде. Но след това задачата им се превърна в дълго, сложно и доста уморително занимание.

— Май ще ни трябват още четири дни — каза Клиф от дълбоката до гърди дупка и изхвърли още една лопата гъста ботанска пръст върху големия парцал, в който я събираха.

— Ако се напънем, може да свършим и за три — отвърна Навет и изсипа пръстта от парцала в претопяващо-раздробяващата система „Валкрекс“.

Така вибрациите от копаенето им бяха нередовни и смътни. Ако работеха с тежка техника в обхвата на сензорите на електропровода, ботанската охрана щеше бързо да ги открие.

— Много ти благодаря — сухо каза Клиф и изхвърли още една лопата. — Знаеш ли, нямам нищо против да умра за Империята, но тези подготовки ще ме довършат.

— Внимавай какво говориш — предупреди го Навет и погледна нагоре.

Пенсин сигурно наблюдаваше вратата към катакомбата, но в кафенето все още имаше няколко души от персонала и нощната стража и ако някой чуеше неподходяща дума, всичко можеше да се провали.

Имперският агент тъкмо изсипваше поредната лопата пръст в претопяващо-раздробяващата система, когато нещо задраска по вратата. Навет безшумно остави лопатата върху парцала, подпря се на коляно и извади бластера си с едно-единствено плавно движение. Прицели се, но чу тихото почукване на уговорения сигнал и бързо сведе дулото. Вратата се отвори и вътре се подаде главата на Хорвик.

— Прибирайте всичко — тихо каза той. — От нощната стража смятат, че са забелязали нарушител, и може да слязат да проверяват.

Клиф бе излязъл вече от дупката и повдигна отюьртената от пода плоча, за да я постави на мястото й.

— Добре ли са го видели? — попита Навет, прибра бластера в кобура и се наведе, за да помогне на Клиф.

— Не знам — мрачно отвърна Хорвик. — Лично аз бих се обзаложил, че е била онази старица. Забелязах една жена, която приличаше на нея, в сепарето в ъгъла, когато с Пенсин дойдохме на работа.

— Ех! — изръмжа Навет под нос. Той остави Клиф да засипе краищата на плочата и да пренесе претопяващо-раздробяващата система в скривалището й зад куп водокренски щайги. — Недей да стоиш така! Иди да им помогнеш да я намерят!

— Добре — каза Хорвик. — А вие какво ще правите?

— Ще излезем навън — отвърна Навет. — Може да я засечем, като излиза.

— Успех! — пожела им Хорвик и изчезна.

За трийсет секунди успяха да сгънат парцала и да го скрият и за още една минута — да минат през мазето и да стигнат до задната врата. Улиците в тази част на Древстран бяха пусти по това време на денонощието, а поставените високо осветителни панели светеха едва-едва.

— Аз ще заобиколя отзад — тихо каза Навет. — Ти мини отпред. Не бива никой да те види.

— Не се тревожи — Клиф се изгуби безшумно като сянка по алеята зад ъгъла на сградата.

Навет погледна и в двете посоки и пристъпи до боклукчийския контейнер на няколко метра от него. Потъна в сянката му, постави бластера на коляното си и зачака.

От време на време пред осветените прозорци на кафенето минаваха забързани фигури. На няколко пъти Хо Дин или някой друг от нощната стража показваше глава от задната врата, проверяваше ключалката и изчезваше вътре. Но никой не излезе и не остана навън. Никаква жена.

Мина час преди оживлението в кафенето да замре. Навет изчака още трийсет минути, ядосано броейки наум лопатите, с които изоставаха заради непредвидената тревога. След това извади предавателя си.

— Клиф?

— Нищо — отвърна другият агент. И неговият глас звучеше раздразнено. — Сигурно са се отказали.

— Явно е било фалшива тревога — предположи Навет. — Хайде да се връщаме на работа.

Няколко минути по-късно отново бяха в катакомбата. Клиф взе парцала, а Навет заобиколи водокренските щайги, за да вземе претопяващо-раздробяващата система. И се закова на място. Най-отгоре на системата стоеше предавател.

— Клиф, ела! — тихо повика той.

— Не мога да повярвам — смая се Клиф, когато дойде при него. — Как го е направила?

— Ами хайде да я попитаме — предложи Навет и внимателно пое малкото комуникационно устройство.

Беше от типа предаватели с двоична връзка, от онези, които обикновено се използваха за вътрешна връзка на малки космически кораби. Имперският агент бързо го огледа за капани и го включи.

— Много си изобретателна — каза той. — Признавам.

— О, благодаря! — веднага отвърна гласът на старата жена. — Ласкаете ме. Особено когато излиза от имперска команда за мръсни поръчки.

Навет погледна към Клиф.

— За втори път ни обвиняваш, че работим за Империята. Разбира се, това са само догадки.

— Така ли! — присмехулно възкликна тя. — Че кой друг ще се опита да повреди ботанския планетарен щит?

— Догадки! — каза Навет, наострил уши за някакви издайнически фонови звуци. Яд го беше, че не разполага с техника, за да проследи сигнала. — Ако беше сигурна, щеше да се обадиш на ботанската охрана, вместо сама да се вреш.

— Кой казва, че не съм се обадила? — възрази старицата.

— А може и да обичам да се вра. Може цял живот да съм правила това с хътяните и с разни други отрепки. Може да си търся ново забавление.

— А може да си търсиш бърза смърт — контрира Навет.

— Как ни намери?

— Хайде сега! — възкликна тя. — Нали не си въобразявате, че прикритието ви е безупречно? С моите приятели от Новата република ви заковахме още първия път. Каква е тая история с тези металмити в генератора на щита?

— Налучкваме, а? — усмихна се Навет.

— Човек никога не знае — отвърна жената. — Между другото онзи, който е правил ключалките на задната врата, следващия път да се постарае повече… Беше толкова очевидно, че можехте да оставите табелка. По-цивилизовано е някак.

— Сигурно — каза Навет. — Още си в сградата, нали?

— Я сега кой налучква? — сряза го тя. — Всъщност не. Излязох преди известно време… под покрива има достатъчно място, за да може човек да пропълзи до оберлихта.

— Благодаря — процеди Навет през зъби. „С кого си мисли, че говори тази отрепка от покрайнините?“ — Ето ти в замяна един безплатен съвет. Върни се на кораба си и изчезни от Ботауи. Иначе ще си останеш завинаги на тази боклукчива топка. Лично ти го гарантирам.

— С цялото полагаемо се уважение, лейтенант… или беше майор? А може би даже полковник? Империята е в упадък и има инфлация на чиновете… С цялото полагаемо се уважение към един имперски офицер трябва да отбележа, че съм била заплашвана от далеч по-сериозни личности от теб. Готова съм да се срещнем лице в лице, когато кажеш.

— О, да, лице в лице! — извика Навет и после изчака, докато се поукроти гневът му. Нали точно към това се стремеше тя, да го раздразни. — Не се притеснявай. Но ще бъде, когато и където аз реша, не ти.

— Както желаеш — каза старицата. — Нощта ще бъде най-подходяща… така ще можете най-пълноценно да се възползвате от ксероловия си бластерен снайпер. Нали не сте го изхвърлили след размириците отпреди няколко седмици, когато обвинихте Соло, че е стрелял в тълпата с него.

Навет изгледа свирепо предавателя. Освен че бе досадна, тази жена бе твърде добре информирана. За кого ли работеше?

— Отново налучкваш — отвърна той.

— Не съвсем — отвърна старицата, без да се замисля. — Просто умея да събирам две и две.

— Понякога този вид събиране не се прави така, както си мислиш — предупреди я Навет. — А ако математичката се върти там, където не е желана, случва се да не успее да довърши сметките си.

Тя се изсмя.

— Започваш да се повтаряш, имперски офицер. Ако бях на твое място, щях да се опитам да измисля нови закани. Както й да е. Времето ми за лягане отдавна мина, а знам, че ви чака работа, така че ви оставям. Освен ако не изтичате да си вземете ксеролите, за да си поиграем. Готова съм.

— Благодаря — каза Навет. — Този път ще пасувам.

— От теб зависи — отвърна тя. — Задръж предавателя… имам доста. Лека нощ и леко копаене.

Връзката прекъсна.

— А на теб неспокойни и неприятни сънища — промърмори той и пусна предавателя в претопяващо-раздробяващата система. След това погледна Клиф. — Само това ни липсваше — мрачно каза Навет.

— Да — съгласи се другият агент. — Какво ще правим?

— Засега нищо — отговори Навет, вдигна претопяващо-раздробяващата система и я пренесе до парцала. — Въпреки налучкването и обвиненията не знае нищо със сигурност.

— Как така да не знае!? — възрази Клиф. — Знае, че копаем над един от електропроводите на генератора на щита. Какво още?

— Нали и аз това казвам — отвърна Навет. — Видяла е, че копаем, но не се е обадила на охраната — той клекна и подпъхна острието на лопатата под откъртената плоча. — Защо?

— Откъде да знам? — тросна се Клиф и подпъхна лопатата си от другата страна на плочата. — Може да си мисли, че ще спечели награда за главите ни, ако сервира всичко на тепсия.

— Възможно е — съгласи се Навет и внимателно вдигна плочата. След това пъхна пръсти под ръба. — Мисля, че е по-вероятно да има някакви проблеми с ботанците и да не иска да им се обади.

— Може да го направи анонимно — възрази Клиф и вдигна своя край на плочата. — Като се има предвид настроението, в което са, сигурно подскачат при изпукването на всяка съчка.

— Не — каза Навет и се взря в дупката. — Не си пада по анонимните обаждания. Професионална гордост може би… не знам. Превърнала е нещата в личен дуел между себе си и нас.

Клиф изсумтя.

— Доста глупаво.

— Глупаво за нея — уточни Навет. — Полезно за нас.

— Може би. Какво ще правим?

— Ще работим — отговори Навет и скочи в дупката. — А когато свършим — той заби лопатата си в рохката почва, — ще отида да взема ксерола. Утре може да приемем поканата й да си поиграем.

Гаврисом вдигна поглед от електронния бележник на Лея. Хватателните краища на крилата му неспирно барабанеха по плота на бюрото.

— И вие искрено вярвате в неговата откровеност? — попита той.

— Напълно — отговори тя и свъси чело. Бе очаквала доста по-положителна реакция от страна на Гаврисом на мирното предложение на Пелаеон. — Проверих пълномощията от имперските мофи, които представи. Всичко е редовно.

— Или така изглежда — отвърна президентът на Новата република и тръсна гривата си.

Той отново сведе поглед към електронния бележник и докосна копчето за превъртане на документа. Лея го наблюдаваше и се опитваше да разбере странния емоционален конфликт, който долавяше в него. Най-сетне можеше да бъде сложен край на продължителната война. Това можеше да бъде повод поне за сдържано вълнение. Защо ли не беше дори сдържано развълнуван? Калибопът отново вдигна поглед към нея.

— Траун не се споменава никъде — посочи той. — Попитахте ли Пелаеон за него?

— Разисквахме го кратко — отвърна Лея. — До този момент не бе получил известие от Бастион, че Траун е поел върховното командване. Нито пък имаше известия от мофите, че анулират пълномощията му за започване на мирните преговори.

— Нито едно от тези неща не означава нищо — каза Гаврисом. Тонът му бе станал рязък и нетипично груб. — След появата на Траун на сцената, официално или не, това е съвършено безсмислено — той перна с крило капака на електронния бележник.

— Разбирам загрижеността ви — каза Лея, внимателно подбирайки думите си. — И все пак може да не е номер, може да е златна възможност да сложим край на една продължителна война…

— Номер е, съветник — отсече калибопът. — Можем да бъдем сигурни. Единственият въпрос за нас е какво се надява да постигне Траун с това?

Лея се отпусна в стола си.

— Не ви се иска предложението на Пелаеон да е реално, нали? — попита тя. — Ще ви се да е номер.

Президентът отмести поглед и изпусна тиха цвилеща въздишка.

— Огледайте се, Лея — тихо каза той и обърна глава към илюминатора на приемната зала. — Погледнете ги. Почти двеста бойни кораба, стотици хора, готови да започнат гражданска война заради личното си разбиране, какво трябва да бъде възмездието за стореното с Каамас. Новата република е готова да се самоунищожи… Не мога да направя нищо, за да го предотвратя.

— Хан има копие на документа за унищожението на Каамас — напомни му тя. — Ще пристигне утре. Това трябва да разсее голяма част от напрежението.

— Сигурен съм — отвърна Гаврисом. — Но в момента не искам да разчитам дори на това, за да ги спра. И двамата знаем, че за много от участниците в конфликтите Каамас се превърна просто в удобно извинение за започване на старите вражди със старите врагове.

— Давам си ясна сметка за това — каза Лея. — Но щом това извинение им бъде отнето, трябва да престанат.

— Или ще си намерят друго извинение — горчиво възрази президентът. — Лея, факт е, че Новата република е изправена пред опасността или да се разпадане, или да бъде разкъсана от собствените си различия. Трябва ни време, за да противодействаме на тези сили. Време да говорим, време да планираме, време да се опитаме да обединим тези различни същества в някакво единство — той махна с дългото си крило към илюминатора. — Но вече не разполагаме с време… кризата ни го отне. Трябва да си го върнем.

— Документът за унищожаването на Каамас ще ни го върне.

— Вероятно — каза калибопът. — Но като президент не мога да си позволя да възложа всичките си надежди на него. Трябва да привлека всяка възможна обща цел в полза на Новата република. Всяка обща цел, всяко общо намерение, всяка обща културна ценност — той чукна електронния бележник, но този път много по-леко. — И ако е необходимо, всеки общ враг.

— Но вече няма истински врагове — възрази Лея, борейки се да запази гласа си спокоен. — Твърде малки и слаби са, за да представляват заплаха.

— Може би. Но докато те съществуват, ще имаме нещо, срещу което да се обединяваме — той се поколеба. — Или дори да се борим, ако е нужно.

— Не говорите сериозно — взря се в него Лея. — Предизвикването на действия срещу Империята в този момент ще доведе единствено до клане.

— Знам — той поклати глава. — И на мен не ми се нрави. Всъщност трябва да призная, че се срамувам да използвам народите на Империята по този начин. Но не е от значение, дали името и паметта ми ще бъдат осъдени от историята. Работата ми е да предотвратя разпадането на Новата република и ще направя каквото е необходимо за това.

— Може би аз имам повече вяра в народа ни от вас.

— Може би — кимна калибопът. — Искрено се надявам да сте права.

Няколко минути двамата останаха безмълвни.

— Предполагам, че няма да дадете гласност за предложението на Пелаеон — най-сетне каза Лея. — Въпреки това с ваше разрешение бих искала да започна изготвянето на списък с делегати за пълна мирна конференция. Ако все пак решите…

Президентът се поколеба, после кимна.

— Възхищавам се на увереността ви, съветник — каза той. — Иска ми се да я имах и аз. Да, моля, изгответе списъка.

— Благодаря ви — Лея стана и взе електронния си бележник. — Ще е готов до утре — тя се обърна към вратата на приемната зала.

— Има още една възможност — каза Гаврисом след нея. — Официално сте в отпуск от президентството. Ако Сенатът потвърди решението, можете веднага да поемете задълженията си.

— Знам — отвърна тя. — Но не му е времето. От първия миг, в който се спомена документът за унищожението на Каамас, от Корускант говори вашият глас. Няма да е добре изведнъж да се смени с друг.

— Вероятно сте права — съгласи се Гаврисом. — Но мнозина в Новата република смятат, че калибопите са майстори само на думите, не и на действията. Може би времето на думите е свършило и е дошло времето на действията.

За миг Лея се присегна към Силата.

— Времето за действия наистина може да е дошло — съгласи се на свой ред тя. — Но това не значи, че времето на думите е свършило. Винаги ще има нужда и от двете.

Калибопът тихо изцвили.

— Тогава ще продължа с думите — каза той. — И ще поверя действията на вас. Нека Силата бъде и с двама ни.

— Нека Силата бъде с всички ни — тихо отвърна Лея. — Приятна вечер, господин президент.