Поглед в бъдещето

ГЛАВА 38

Натъкнаха се на още две конърски мрежи, като и двата пъти Мара настоя да ги активира и ги премахна от пътя им. Люк не бе убеден, че е необходимо, но, от друга страна, явно не вредеше. След като първата мрежа не задейства никакви аларми, значи и свалянето на другите щеше да е със същия резултат. Поне даваше на насекомоподобните дроиди от поддръжката занимание и отвличаше вниманието им от тях.

С напредването им по коридора бръмченето се усили и Люк вече със сигурност можеше да определи, че идва от тавана. Огромният електрогенератор на крепостта несъмнено бе скрит на сигурно място в скалата, където никой не можеше да го стигне. Най-после след още стотина метра коридорът свърши в голяма, добре осветена зала.

— Бях права — тихо каза Мара и застана до Люк под арката, с която завършваше коридорът. — Знаех си, че някъде има такова място. Дори в собствената му крепост, скрита от неговите хора. Знаех го.

Майсторът джедай кимна мълчаливо и огледа залата. Стените образуваха почти правилна окръжност, таванът бе оформен куполовидно с ширина на основата шейсет метра и височина десет в средата. Цялата зала бе изсечена в скалата. На равнището на коридора залата бе заобиколена от покрит с плочки подиум с ширина три метра. От него до равнището на основния под, който също бе покрит с плочки, се спускаха няколко рампи. Пет метра по-високо, дълбоко врязана в скалата и оградена със защитна преграда, се намираше огромна ниша, която опасваше две трети от залата. Вътрешната й стена бе плътно покрита с електронна апаратура.

На основния под в другия край на залата вдясно видяха по-скромна версия на командния център, който бяха зърнали на един от горните етажи в Ръката на Траун. Този имаше само един кръг конзоли, които обграждаха не холограма на галактиката, а широкия тумбест цилиндър на супервместимата библиотечно-компютърна информационна база. И тук, както и в командния център, шепа светещи точици показваха, че апаратурата търпеливо чака в режим на готовност. Друго нямаше, с изключение на малко мебели върху издигнатия бордюр с метнати върху тях найлонови покривала.

Но всичко това бе само фон, който майсторът джедай забеляза и съхрани в паметта си между другото. От първия миг, в който двамата с Мара бяха влезли в залата, цялото му внимание бе погълнато от дълбоката ниша вляво. Скрит зад дебела прозрачна стомана, се намираше пълен комплект клонираща апаратура: цилиндър спаарти, омотан в хранителни маркучи и кабели за скоростно обучение, обграден от поддържаща техника и свързан с бръмчащ фузионен генератор. В средата на цилиндъра спокойно се носеше заспал или може би още не напълно жив възрастен синьокож хуманоид. Лицето му бе изключително познато. Върховният адмирал Траун.

— Десет години — тихо каза Скайуокър. — Точно както ти каза. Обявил е, че ще се върне след десет години.

— Стар мошеник — тихо промърмори Мара. Думите й бяха в пълно противоречие с неохотното страхопочитание, което джедаят усети в нея. Люк я разбираше. Нишата и обитателят й плашеха с изтънченото величие и нямата заплаха, които излъчваха. — Сигурно е настроил часовника за десет години и го занулява всеки път, когато се отбие.

— Сигурно — съгласи се Скайуокър, откъсна очи от почти хипнотичната гледка на носещия се в цилиндъра клонинг и погледна към кръга конзоли в другия край на залата. — Арту, иди и виж дали ще можеш да намериш вход, в който да се включиш. Свали всичко, което намериш за Непознатите райони.

Малкият дроид изпиука утвърдително и се спусна по една от рампите към основния под. Слезе, без да се килне на никоя страна, и се отправи към кръга от конзоли. Колелата му тихо чаткаха по малките фуги между плочките. Арту спря до една от конзолите и тихо изсвири в потвърждение, след това протегна компютърния си куплунг и се включи.

— Вътре е — каза Люк и се обърна към клониращия резервоар. — Хайде. Искам да го видя отблизо.

Двамата с Мара заобиколиха залата и стигнаха до прозрачната стомана.

— Не го докосвай — предупреди тя. — Сигурно е свързан с аларми.

— Разбира се, че няма — успокои я Люк и се взря през прозрачната стомана. Забеляза нещо, което бе невидимо отдалеч. — Виждаш ли какво има още вътре?

— Няколко йосаламира — отвърна Мара. — В случай че намине някой странстващ джедай.

— Траун мислеше за всичко.

— Точно така — съгласи се тя. — Освен може би за езерото отвън.

Люк се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж — Мара посочи към другия край на залата.

Люк също се обърна. Видя скалната стена, покритите мебели, нишата с електронната апаратура, която обграждаше купола над главите им…

— Какво да видя? — попита той.

— Теча — отвърна тя и посочи отново. — От стената срещу изхода на коридора. Виждаш ли?

— Сега видях — кимна Люк. Макар и леко, стената там бе обезцветена. Множество вертикални ивици се точеха до пода, на местата, където се бе стичала водата. Огледа се и видя водата да сълзи на още десетина места в скалата. — Дете на ветровете каза, че напоследък водите на езерото са се повишили — каза той. — Явно са си пробили път през скалата — джедаят се обърна. — Май нашият клонинг достига десетата си година точно навреме.

— Какъв мислиш, че ще бъде? — попита Мара. Гласът й прозвуча странно. — Искам да кажа, колко близо до истинския Траун?

Скайуокър поклати глава.

— Този спор се води от години — отвърна той. — При същата генетична структура и скоростно обучение, взети направо от оригинала, клонингът теоретично трябва да е съвършено копие на истинския човек. И въпреки това двамата никога не са еднакви. Може би някои от тънкостите на психиката се изкривяват или се губят при прехвърлянето. А може би в нас има нещо уникално, което скоростното обучение не може да улови — Люк кимна към клонинга. — Вероятно ще владее цялата памет на Траун. Но дали ще притежава и неговия гений, водачество и целенасоченост, не знам — той погледна към Мара. — Май стигаме до въпроса, какво ще правим с него.

— Странно е, че го задаваш — замислено отвърна тя. — Преди десет години щях веднага да ти отговоря, че трябва да разбием прозрачната стомана и да се отървем от него. Може би и преди пет години щях да кажа същото. Но сега… вече не е така просто.

Люк изучаваше профила й, опитвайки се да надникне отвъд смесицата от чувства, които бушуваха в нея.

— Наистина ли се уплаши от приказките за далечни опасности?

За негова изненада тя не се обиди.

— Фел и Парк бяха разтревожени от тях — припомни тя. — Ще се обзаложиш ли, че и двамата грешат?

— Всъщност не — призна Люк и отново погледна към клонинга. — Просто се опитвам да си представя какво би причинила на Новата република появата на Траун на сцената. Предполагам, че сред населението ще избухне повсеместна паника, а Корускант трескаво ще започне да събира кораби, за да нанесе светкавичен удар по останките на Империята.

— Мислиш, че няма да чуят думите му?

— След начина, по който Траун си пробиваше път из Новата република? — джедаят поклати глава. — Няма да му имат никакво доверие дори и за миг.

— Сигурно си прав — отвърна Мара. — Според Парк се носели слухове, че се е върнал, макар да нямам представа, как би могъл да се роди такъв слух. Парк не спомена обаче каква е била реакцията.

— А реакцията на слуховете е доста по-различна, отколкото ако върховният адмирал наистина влезе през вратата — каза Люк.

За момент двамата останаха безмълвни пред резервоара. Най-сетне Люк си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че въпросът е теоретичен — каза той. — Каквото и да е направил истинският Траун, това конкретно създание не е направило нищо. Поне нищо, с което да заслужи бързата си екзекуция.

— Вярно е — съгласи се Мара. — Въпреки че няма да ти е лесно да убедиш някои личности в това. Тогава следващият въпрос е дали да го оставим да се събуди нормално и да се присъедини към приятелите ни горе? Или да видим дали не можем да ускорим процеса на растежа и да го върнем на Корускант.

Люк подсвирна тихо под нос.

— Умееш да напипваш парливия въпрос!

— Никога в живота ми не ми се е налагало да търся парливи въпроси — кисело отвърна тя. — Винаги сами са ме намирали.

— Познато ми е — усмихна се Люк.

— Бих предпочела да знаеш отговора — каза Мара. — Основното е дали Корускант ще може да се справи?

От другия край на залата изведнъж се чу пиукане. Люк се обърна и видя бурно жестикулиращия Арту.

— Какво има? — попита джедаят. — Да не намери данните за Непознатите райони? — дроидът избипка нетърпеливо. — Идвам веднага — успокои го Скайуокър и тръгна към най-близката рампа. На минаване край покритите мебели спря за миг. Имаше пет-шест различни стола, легло, още някакви неща. — За какво служат според теб?

— Може би ще му трябват, за да превърне това място в уютен апартамент, след като излезе — предположи Мара и също слезе долу. — Ще му трябва известно време, за да се възстанови, може би за да навакса с информация за събитията от изминалите десет години. Обзалагам се, че този кръг конзоли е пряко свързан с информационно-новинарския център горе.

— Но защо всичко е струпано така, вместо да е подредено и да го чака? — попита Люк. — Траун сигурно е знаел каква обстановка ще допадне на клонинга му.

— Интересен аргумент — съгласи се Мара с внезапна тревога в гласа.

Джедаят я погледна.

— Какво има?

— Не зная — бавно каза тя и се огледа. — Изведнъж усетих нещо.

Люк също огледа залата. Нищо не ги заплашваше… но изведнъж и той го усети…

— Може би не е зле да вземем Арту и да си тръгваме — тихо предложи той. — Каквото изтеглил, изтеглил.

— Нека първо да видим какво е изтеглил — предложи Мара. Тя се обърна към дроида и направи крачка…

— Кой си позволява да смущава съня на Миттраунуруодо? — прогърмя дълбок глас над главите им.

Люк приклекна, вдигнал инстинктивно лазерния меч. Погледна нагоре…

Над парапета и нишата на втория етаж забеляза голям овален отрязък от каменния таван, който се вълнуваше като втечнена скала. Пред очите му тя се превърна в гигантско лице, което погледна надолу към тях.

— Кой си позволява да смущава съня на Миттраунуруодо? — повтори гласът.

— Добър номер — тихо каза Мара. — Хайде… отговори му.

Люк си пое внимателно дъх.

— Ние сме приятели — каза той. — Не искаме да навредим на Миттраунуруодо.

Очите на течното лице сякаш се спряха върху майстора джедай.

— Кой си позволява да смущава съня на Миттраунуруодо?

Люк погледна към Мара:

— Запис?

— Изглежда… — напрегнато се съгласи тя. — Внимавай!

Люк вече се извърташе, стиснал лазерния меч в защитна позиция. Собствените му сетива пламтяха предупредително. Бяха двама и стояха на подиума: двойка набити стражеви дроиди с тежки гъсенични вериги за придвижване. Държаха едрокалибрени бластери.

— Застани зад мен! — кратко каза Люк на Мара и направи крачка напред.

Точно навреме. Едва бе успял да се присегне към Силата, и двата стражеви дроида откриха огън срещу тях.

— Глупачка! — чу Мара да се самообвинява зад гърба му. — Голяма тлъста диверсия… най-старият номер в света. И аз му се хванах!

— Мери си думите! — предупреди я Скайуокър. Стражите бяха добри. Трасираха залата със систематичен целеви огън, който бързо би ликвидирал по-голямата част от противниците им. Но засега майсторът джедай оставаше крачка пред тях. — Можеш ли да направиш нещо?

В същия миг над рамото му блъвна яростен бластерен огън към ставите и блестящите очи на дроидите. Без полза.

— Бронята е дебела за моя бластер — каза Мара. — Да опитаме това…

— Внимавай… единият тръгна — прекъсна я Люк.

Левият страж изведнъж пое на гъсеничната си верига към другия край на залата, без да спира да стреля. Люк стисна зъби, присегна се по-решително със Силата и усети как по челото му изби пот. Източниците на бластерните изстрели сега бяха разделени и атаките идваха от две различни посоки, като разстоянието между тях се увеличаваше, и за джедая физически ставаше все по-трудно да върти лъча на лазерния меч достатъчно бързо. Зад себе си той чу съскането от активирането на лазерния меч на Мара… Последваха внезапно изпискване и приглушено тупване.

— Какво стана? — бързо попита той, без да посмее да откъсне вниманието си от стражевите дроиди.

— Недей да говориш — предупреди го тя. Необяснимо защо гласът й идваше от пода. — Траун е приготвил още една изненада за неканените си гости.

Скайуокър се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

С крайчеца на окото си той мерна синьо-белия лъч на меча й да пресича един от изстрелите на по-далечния дроид.

— Аз държа този — каза Мара. — Ако можеш, погледни за секунда към пода.

Майсторът джедай остави Силата да води ръката му и крадешком погледна надолу. От пода изникваха примки от зелено-черна нишка и вече се превръщаха в мрежа около краката им.

— Сигурно се излезли от фугите между плочките — продължи Мара. — Кракът ми попадна в една от примките още с първата стъпка.

— Хитро — призна Люк. — Май възможността да избягаме отпада.

— Поне разбрахме защо всичките мебели са от едната страна — добави Мара. — Не е разумно да се осее бойното поле с твърде много предмети, зад които могат да се крият жертвите. Люк, вторият страж идва.

Вторият часови дроид бе обиколил залата и приближаваше от другата страна. Вероятно след десетина секунди щеше да застане точно срещу Мара.

— Бързо… преди да се е приближил още! — каза той и се премести малко вляво, за да продължи да блокира изстрелите и на двамата стражи. — Използвай лазерния меч.

— Добре — отвърна Мара.

През мъглата на концентрацията си Люк усети потрепването в емоциите й при спомена от далеч не съвършеното й представяне в пещерната зала, където сякоха сталактитите и сталагмитите. Но този миг мина. И докато Люк се съсредоточаваше върху блокирането на баража от изстрели, видя просветването на лазерния й меч, който се завъртя като крила на мелница към по-далечния стражеви дроид. Лъчът се насочи към връзката между главата и тялото… И изведнъж синьо-белият лъч изчезна.

— Какво стана? — попита Люк.

— По дяволите! — изръмжа Мара. С крайчеца на окото си Люк видя, че лъчът отново се появява, замахва към дроида и отново изчезва. — Под бронята има слой кортосна руда.

— Опитай с бластера — каза Люк.

— Добре.

Синьо-белият лъч отново просъска… чу се пукане от счупен метал и пластмаса… и изведнъж тази част от опасността в съзнанието на майстора джедай изчезна.

— Добре — каза той през рамо и съсредоточи цялото си внимание върху стража пред себе си. — Сега се завърти и направи същото и с този…

Люк се обърна и вдигна лазерния си меч точно навреме. Изведнъж стражът откъм Мара отново започна да стреля…

— Пази се — извика тя със закъснение. — В лявата си ръка има друг бластер… о, шавит!

— Какво…? Няма значение — тихо каза Скайуокър.

В отговор на атаката на Мара дроидът срещу него извади втори бластер от тайно отделение в лявата ръка.

— И този има втори бластер…

— Видях, видях — прекъсна я джедаят и вложи още повече концентрация в защитата си.

Изстрелите се удвоиха и положението им силно се утежни. Пропуснат бластерен изстрел лизна лявото рамо на Люк…

— Съжалявам — каза Мара, опряла гръб в неговия. Бръмченето на лазерния й меч бе като жуженето на ядосано насекомо. — Какво ще правим?

Той се намръщи. Редицата чиси с йосаламири в крепостта бяха достатъчно трудно препятствие. Но тогава поне разполагаха с възможността да застрелят противниците си, ако отбраната станеше прекалено трудна. Тук, хванати в средата на просторна зала под кръстосания огън на два неуморни стражеви дроида, които не можеха да бъдат унищожени, с оплетени в примки крака, които осуетяваха възможността им за бързо бягство…

— Люк — повика го Мара през шума от изстрелите. — Чу ли ме?

— Чух те — отвърна той.

— Какво ще правим?

Майсторът джедай преглътна с мъка.

— Нямам представа.

Под Лея огромният корпус на „Надмощие“ потръпна, когато още едно протонно торпедо премина през ишорската отбрана и мощната експлозия откъсна парче от фюзелажа. Пред тях космосът представляваше море от турболазерни изстрели, които се разбиваха в дефлекторните им щитове или от време на време успяваха да преминат през тях и изпаряваха слоеве метал или прозрачна стомана.

Но в този ненадеен миг, когато сърцето й спря да бие, събитията, разиграващи се пред очите й, престанаха да имат значение. Нито битката, нито животът й, нито дори ужасната заплаха от гражданска война. След далечното трепване в чувствата, след внезапното смущение в Силата само едно нещо имаше жизнено значение за нея. Хан беше в смъртна опасност.

— Капитан Авмуру! — извика тя над врявата на мостика и бързо отиде до командната конзола. Двама стражи предупредително вдигнаха бластерите си. Без да се замисля, тя се присегна със Силата, отмести дулата на оръжията и мина край тях. — Капитане, незабавно трябва да говоря с вас.

— Зает съм, съветник — отвърна ишорецът, без дори да си направи труда да се обърне към нея.

— Ще бъдете още по-зает, ако не ме чуете — отсече Лея и с всички сили се присегна към неясното усещане, което идваше от Хан. Опасността, заплахата и безсилният гняв все още обладаваха чувствата му, но колкото и да опитваше, Лея не успя да проникне през емоциите и разстоянието до мислите му. Едно обаче бе пределно ясно.

— Има нова опасност — каза тя на Авмуру, — за която изобщо не знаете.

— Другите опасности са без значение! — едва не изкрещя капитанът на ишорския кораб. — Нищо друго не може да е по-важно от диамалските нападатели около нас.

— Капитане…

Нещо кожесто я докосна по ръката и тя прекъсна думите си.

— Няма смисъл, съветник — каза й Гаврисом. Дългото му лице бе напрегнато и измъчено. — Той не може и няма да мисли толкова надалеч във времето. Можете ли да ми кажете каква е тази опасност?

Лея погледна към илюминаторите, опитвайки се да проникне през зашеметяващото смъртоносно светлинно представление навън.

— Хан е в опасност — отвърна тя.

— Къде? Как?

— Не зная — отговори Лея. Стомахът й се сви от чувството за безпомощност. — Не мога достатъчно ясно да уловя мислите му.

— Кой друг може? — попита президентът.

Лея си пое дълбоко дъх, заставяйки спокойствието да нахлуе в съзнанието й. Гаврисом бе прав. За да помогне на Хан, трябваше да остави настрани чувствата си и да обмисли нещата трезво.

— Елегос е с него на „Хилядолетен сокол“ — каза тя и отново се присегна със Силата, но не успя да долови нищо. — Дори не мога да го усетя.

— Кой друг може? — отново попита Гаврисом. — Някой, който се намира по-близо?

Лея отново погледна към заревото на битката навън. Внезапен лъч на надежда просветна в нея.

— Ландо. Хан може да е казал нещо на Ландо.

— Тогава трябва да говорим с него — твърдо заяви калибопът. — Ще отида да говоря с капитана да пробием диамалското заглушаване. Могат ли джедайските ви умения да направят нещо по въпроса?

Лея си пое дълбоко дъх.

— Не зная — отвърна тя. — Нека опитам.

— Казвам ви, че това не може да чака — повтори Ландо, влагайки в гласа си цялата настоятелност и заплашителност, на които бе способен. — Трябва незабавно да говоря с висшия съветник Лея Органа Соло! Съдбата на Новата република може би виси на косъм. Да не говорим за живота ви.

— Нима? — невъзмутимо попита сенатор Миатамиа. Ландо знаеше, че диамалците са дяволски трудни за разгадаване, но бе пределно ясно, че сенаторът ни най-малко не се сепна. — И от какъв характер е тази опасност?

— Приятелят ми Хан отиде да види кометата — отговори той. — Наблюдавах го с макробинокъл и изведнъж… изчезна.

Страните на Миатамиа се набръчкаха.

— Искате да кажете „разби се“?

— Искам да кажа „изчезна“ — настоя бившият картоиграч. — Насред откритото пространство.

— Доколко е открито пространството около една комета?

— многозначително попита диамалецът и помръдна ухо. — Може да е направил вираж сред газовете или заслепен от блясъка на сиянието, да сте го загубили за миг от очи.

Калризиан въздъхна. Диамалецът дори не искаше да го чуе. Но Ландо знаеше какво бе видял.

— Добре тогава — каза Калризиан през стиснати зъби. — В такъв случай искам да ми върнете услугата, която ми дължите.

Този път и двете уши на сенатора помръднаха.

— Каква е била услугата?

— Закарах ви от Килпар до Корускант, забравихте ли? — припомни му бившият комарджия. — Така и не ми се изплатихте.

— Тогава заявихте, че няма да искате друго възнаграждение освен разговора ни.

— Излъгах — равно отвърна Ландо. — Сега си искам възмездието.

Миатамиа го изгледа заплашително.

— В момента водим битка.

— Тя не пречи — каза Калризиан и махна към мостика, който се виждаше през стената от прозрачна стомана на наблюдателната зала, в която бяха двамата със сенатора. — Искам единствено да се вдигне заглушаването на „Надмощие“. Само за честотата на личния предавател на съветник Органа Соло. Само за тази честота. Това е!

Диамалецът поклати глава.

— Не мога да поема риска, че едно такова действие няма да застраши живота и имуществото на диамалците — и той се обърна към битката.

Ландо преглътна едно проклятие. Погледът му се плъзна покрай сенатора и обсадения ишорски кораб към кометата, която светеше с такава измамна чистота отвъд бойното поле. Хан го помоли за помощ. Хан му вярваше. И Ландо знаеше какво бе видял.

— Добре — най-сетне каза Калризиан и решително застана пред диамалеца. Беше време да действа. — Споменахте риск. Да рискуваме тогава — той посочи ишорския кораб отпред.

— Ето какъв е облогът: веднага ме оставяте да говоря с Лея и ако опасността не се окаже толкова голяма, колкото твърдя, вие и Диамала ще получите мината и казиното ми на Варн.

Ушите на Миатамиа помръднаха.

— Сериозно ли говорите?

— Съвършено сериозно — отвърна бившият комарджия. — Приятелят ми е в беда и аз единствен мога да му помогна.

Няколко дълги секунди диамалепът го гледаше.

— Добре — най-сетне каза той. — Само честотата на личния предавател на висшия съветник Органа Соло. За не повече от две минути.

— Дадено — кимна Ландо. — Колко време ще ви отнеме да го уредите?

Сенаторът се обърна към комуникационната конзола на наблюдателната зала и изрече бързо нещо на родния си език. Отговорът, който получи, бе също толкова бързо изречен. Последва още една размяна на реплики…

— Уредено е — каза той, обръщайки се към бившия картоиграч. — Двете минути текат.

Ландо вече държеше в ръка предавателя.

— Лея.

— Ландо — облекчението в гласа й бе съвършено доловимо. — Надявах се да се свържа с теб. Хан е в беда.

— Знам — отвърна той. — Тръгнаха с Кариб да проверят кометата и ме помоли да ги следя с макробинокъла. Приближиха повърхността и изчезнаха.

— Как така изчезнаха? — разтревожено попита Лея. — Разбиха ли се?

— Не — отговори Калризиан. — Изчезнаха, все едно навлязоха в маскировъчен щит.

Той чу как тя дълбоко си пое въздух.

— Ландо, трябва веднага да отидем при кометата. Ако там се крие имперски кораб…

— Това е безспорно — прекъсна я той. — Но вече използвах всичките си услуги с това обаждане.

— Добре — каза Лея. Изведнъж гласът й стана заплашителен. — Тогава зависи от мен.

— Какво ще правиш?

— Ще помогна на Хан — Ландо никога не бе чувал в гласа й по-ледени нотки. — Не се меси… не искам да се набъркваш.

Връзката прекъсна.

— Много е късно, Лея — тихо каза той на немия предавател.

Поредният огневи вал от турболазерен огън излетя от по-близката от двете бойни станции Голан. Целта му бе да помете групата изтребители, които я тормозеха по фланга. Уедж преведе машината си между изстрелите и бързо провери положението на останалите членове на ескадрилата. Както при предишните четири-пет, така и при последния залп никой не бе понесъл поражения. Доколкото генерал Антилис можеше да каже, никой друг от цялата флота не бе понесъл поражения до момента. До момента тактиката на Бел Иблис да се стои точно на края на огневата зона вършеше работа. Но нямаше да е за дълго.

— До всички авиокрила, говори Перис — прозвуча напрегнатият глас на бойния координатор на „Сокол скитник“ в слушалките. — Капитан Тре-на потвърди, че генерал Бел Иблис има неприятности.

Уедж направи гримаса, питайки се какво точно имаше нужда от потвърждаване. Лице в лице с друг имперски звезден разрушител, прикован на място може би от всички силови прехващащи лъчи, с които разполагаше базата Убикторат…

— Вижте… стрелят — кратко каза Червен пет. — Като че стрелят с цялата си огнева мощ.

— Виждам — отвърна Антилис и се взря в блясъка на турболазерните изстрели, които идваха от „Странстваща авантюра“.

Последната му слаба надежда, че Бел Иблис ще се измъкне с помощта на дипломацията, се изпариха като утринна мъгла след изгрева. Щом стреляше по базата, значи блъфът му не бе успял. Това значеше, че времето му изтича. Вторият звезден разрушител, а и командирът на база Убикторат нямаше да седят със скръстени ръце, докато генералът унищожава гнездата на прехващащите им лъчи и се измъква. Тре-на и останалите членове на командния състав на борда на „Сокол скитник“, изглежда, бяха стигнали до същия извод.

— Флотата влиза в битка — продължи Перис. — Задачата на авиокрилата е да отвлекат огъня от корабите в главната сила, да помогнат, където могат, да се направи пробив в противниковата отбрана и да са готови да ни прикриват, когато Империята пусне изтребителите. Всички авиокрила да потвърдят заповедите и да се подготвят за изпълнение.

— Червен водач, разбрано — каза генералът на Червената ескадрила и премина на вътрешната честота на авиокрилото си. — Е, Червени, всички видяхте отбраната. Имате ли представа, къде са слабите й места?

— Може и да имаме някоя и друга представа — обади се Червен дванайсет. — Май щирбордовите турболазери на втория Голан малко прескачат.

— Сигурен ли си? — попита Червен три. — Не съм забелязал.

— Съвсем леко — отвърна Червен дванайсет. — Може да е достатъчно, за да се намери малка пролука…

— Генерал Антилис — прекъсна го нечий глас.

Уедж се намръщи. Гласът бе познат, но не беше на никой от ескадрилата му.

— Тук Антилис — предпазливо потвърди той.

— Талон Карде е. Как е битката?

На Уедж му бяха необходими няколко секунди, докато възвърне гласа си.

— Карде! Какво правиш тук? — смаяно попита той.

— Ако искам да съм съвсем откровен, опитвам се да мина покрай частите ви — отвърна контрабандисткият водач. — Командир Хорн с теб ли е?

— Тук съм — отвърна Червен девет. — Какво искаш?

— Искам да ми върнеш една услуга, която ми дължиш — каза Карде. — Онази, за която си говорихме последния път, когато се видяхме на борда на „Странстваща авантюра“, помниш ли?

В слушалките на Уедж се чу раздразнена въздишка.

— Карде, да не си луд! Водим битка!

— Именно затова си искам услугата — отвърна контрабандистът. — Трябва да ме ескортираш през редиците на частите на Новата република.

— Докъде? — възрази Червен девет. — Ако не си забелязал, от другата страна на нашите части е имперската база Убикторат!

— Точно тя е целта ми в случая — отвърна търговецът на информация.

Антилис тихо изсумтя.

— „Волният Карде“ трябва да е доста по-добре въоръжен, отколко съм смятал.

— Имперските сили няма да са проблем — отвърна контрабандистът. — Имам код от високопоставено място, с който ще мина през тях. Проблемът ми са вашите части.

— Виж, Карде, не знам какво си намислил — каза Червен девет, — а и, честно казано, не ме интересува, но имаме работа.

— Може би мога да направя тази работа излишна — отвърна търговецът. В гласа му се прокрадна внезапна нервност. — Вкарайте ме вътре и може да прекратя изцяло битката.

— Нима! — възкликна Червен две. — Мога ли да попитам как точно възнамеряваш да го направиш?

В настъпилата, пауза Уедж си представи как върху лицето на Карде се появява закачливата му усмивка, която толкова много обичаше.

— Да речем, че държа решаващия коз — меко отговори той.

— А той е…?

— До всички авиокрила, говори Перис — отново се разнесе гласът на бойния координатор. — Заемете позиции. Влизаме.

Антилис си пое дълбоко дъх. Това бе официална заповед и нямаха никаква възможност да лавират, да кръшкат или каквото и да е друго. Животът на генерал Бел Иблис бе заложен на карта…

— Карде, тук Антилис — каза той. — Къде си?

— Зад и над „Сокол скитник“ — отвърна контрабандистът. — Атака ли започвате?

— Нещо такова — каза Уедж и погледна към екрана на задния си скенер. „Волният Карде“ бе там, увиснал на почетно разстояние от часовите на Новата република. — Остани на място… идваме. Червени, да вървим.

Генералът на Червената ескадрила рязко обърна изтребителя си и се насочи към ариергарда. Слушалките му изпукаха… някой набра личната му честота…

— Уедж, какво правиш? — попита Червен девет. — Под разпореждане сме. Виж, ако е заради услугата, която уж му дължа…

— В момента не се интересувам от услуги, Коран — успокои го другият пилот. — Нали чу какво каза Карде? Има имперски код за преминаване през защитата.

— Да, чух. Но това, че има кода, няма да ни е от полза.

— При други обстоятелства не — съгласи се Уедж и се усмихна. — Спомни си какво каза Червен дванайсет за прескачането на турболазерите. Ако преведем Карде оттам и останем близо зад него…

Червен девет подсвирна.

— Може да стане.

— Поне си струва да опитаме — отвърна генералът.

Ако преодолееха имперската отбрана, им се откриваха далеч по-добри шансове да поразят гнездата на прехващащите лъчи, които държаха „Странстваща авантюра“. А колкото по-скоро извадеха от строя, толкова по-скоро Бел Иблис щеше да се оттегли на безопасно разстояние.

— Уедж — повика го Червен девет. Гласът му звучеше странно. — Нали не смяташ, че Карде може наистина да спре битката?

Приятелят му понечи да поклати глава, но се отказа. Питаше го джедаят Коран Хорн.

— Не особено — предпазливо отвърна той. — Империята иска Бел Иблис… това е сигурно. Единствената причина да пуснат Карде, за която мога да се сетя, е той да носи нещо, което желаят повече от генерала.

— И аз това си помислих — каза Червен девет. Гласът му все още беше странен. — Но защо си мисля, че Карде има шанс?

Антилис усети да го полазват студени мравки по тила.

— Не зная — мрачно отговори той. — Зная само, че това е най-добрата възможност, с която разполагаме, за да измъкнем Бел Иблис и Бустър живи. В момента само това ме интересува.

Вече бяха стигнали до „Волният Карде“ и Антилис рязко извъртя изтребителя си, за да застане начело на ескорта.

— Хайде, Карде, тръгваме — каза той и на два пъти провери дали ескадрилата се е построила. — Следвай ме отблизо!