Поглед в бъдещето

ГЛАВА 22

Разговорът, или поне онази част, която Кароли чу през полуоткрехнатата врата, бе кратък, остър и неприятен. И извънредно показателен — пиратите Каврилу се оказваха съюзници на Империята!

От една страна, Кароли смяташе, че това не е кой знае какво откритие, особено след подслушания разговор между Соло и Калризиан. Все пак Империята въртеше незаконни сделки с отрепките от покрайнините от години, като се започнеше с онази прокълната връзка на Палпатин с принц Ксизор и се свършеше с току-що чутото. Фактът, че огромната, някога наброяваща милиони системи Империя, сега бе сведена до жалка шепа сектори, представляваше само още една причина да ги наемат, за да свършат черната работа.

Но, от друга страна, наистина бе новост. Зотип не говореше с Дизра като подчинен с началника си, а като равнопоставен. Много недоволен равноправен партньор, ако се съдеше по тона и потока хули и обиди, които пиратският главатар изсипа върху имперския моф. Още по-интересни бяха заплахите на Зотип да направи споразумението им публично достояние, което показваше, че то не е нито одобрено, нито известно на останалата част от имперското ръководство. Първоначално Кароли последва Зотип с намерението да му отмъсти за лорардианското клане преди три години, а се натъкна на нещо далеч по-интересно.

— Смяташ ли, че ще дойде? — прекъсна разсъжденията й гласът на един от пиратите.

— Разбира се, че ще дойде — изсумтя Зотип. — Да не мислиш, че предпочита да обявим уговорката си по обществената комуникационна честота на Бастион?

— Няма да дойде сам — предупреди Контрол. — Ще доведе охрана.

— Няма да е многобройна — отвърна главатарят. — Този плужек няма доверие на много хора.

— Едно скрито подкрепление няма да е излишно — каза Контрол. Кароли долови подканата в гласа му. — За всеки случай.

— Добре — въздъхна Зотип. — Кранс, Портин… заемете позиции в коридора. Ако ме чуете да свирна, влизате и убивате всеки, който не е от нашите.

Двамата пирати измърмориха нещо в потвърждение и стъпките им се насочиха към вратата. Със значително по-малко шум Кароли се оттегли зад плавния завой на коридора. Приглушената светлина, която се процеждаше през тесния процеп, стана ярка, когато пиратите отвориха вратата, след това отново угасна, когато я притвориха след себе си.

А сега трябваше да вземе решение. Тук, четири метра зад двамата пирати, които застанаха в засада и поведоха тих разговор, нямаше да може да чуе какво щяха да си кажат Дизра и Зотип. Освен това мисълта някой, пък бил той и имперски моф, да бъде нападнат в гръб от такива като пиратите Каврилу не й се нравеше. Тя се усмихна в мрака на иронията на положението. Беше съвсем същото като онова, което Шада отхвърли на онзи ветровит покрив на Боркораш преди пет седмици и което доведе Кароли тук. Но дълбокият анализ можеше да почака. Преди това пиратите Каврилу трябваше да уредят дълга си към Мистрил. А той можеше да се изплати само със смърт… и първата вноска щеше да бъде направена веднага. Кароли прибра бластера си в кобура му, извади чифт тънки ножове и тръгна напред.

Кранс и Портин бяха приклекнали един до друг до открехнатата врата, шепнеха и се подсмиваха в очакване на жертвата си и изобщо не чуха приближаването на младата жена.

Кароли премести безшумно двете тела на няколко метра по коридора, където нямаше да се виждат. След това се върна до открехнатата врата, коленичи и пъхна върха на един от ножовете си под ръба на дебелия килим в стаята. Отразеният в метала образ беше съвсем умален и изкривен, но Кароли имаше голям опит и знаеше как да разчете отражението. Както и очакваше, Зотип и тримата други пирати се бяха обърнали към украсената с орнаменти врата в дясната стена на помещението. Пиратският главатар се бе разположил доста арогантно в стола на мофа зад компютъра. Другите трима се подпираха на стените и мебелите на различни места из стаята. И четиримата триеха дръжките на бластерите и дланите си, подготвяйки се за срещата. Всички бяха извън огневата й линия и засадата, която все още мислеха, че е устроена.

Кароли тъкмо започна да обмисля евентуалния план за атака, ако се стигнеше дотам, когато от другия край на стаята се чу тихият звук от завъртане на ключ. В същия миг приглушеният разговор на пиратите стихна. Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души.

Вдясно беше моф Дизра. Това бе очевидно от годините, дрехата и арогантното високомерие, с което влезе в стаята. Вторият мъж, вляво от Дизра, бе облечен в имперска униформа…

Дъхът й секна. Кароли усети неприятен гъдел по тила си. Вторият мъж бе боец. Не войник, а боец. Виждаше се по стойката, по походката, по държането на ръцете, по погледа, който хвърли на стаята. Контрол бе предупредил, че Дизра няма да дойде сам. Кароли се запита дали някой от пиратите бе в състояние да разпознае боеца под униформата.

Зотип очевидно не можеше.

— Позабавихте се — процеди той, докато боецът затваряше вратата. — Кой е пазвантинът?

— Станете от стола ми — отвърна имперският моф, пренебрегвайки въпроса, и махна раздразнено към изтегнатия в стола пиратски главатар.

— Аз дирижирам разговора, Дизра — процеди Зотип, без да помръдне. — Чакай малко… познавам те — добави той и посочи с пръст боеца. — Да… ти си мерзавецът, който отведе всичките ми съветници. Ти, метиляв подъл гадняр!

Кароли потрепери, очаквайки отговорът на боеца на обидите да бъде незабавна смърт. Но не беше толкова лесно да бъде предизвикан.

— Точно така — отвърна той с леден глас. — Аз съм майор Тирс. И както обясних още тогава, Империята има по-наложителна нужда от услугите им.

— И затова ги отведе, а? — надигна Зотип глас. — Е, може би имперската измет си върши работата по този начин, но в покрайнините не се прави така. Щом се договориш за нещо, спазваш уговорката — пиратският главатар вдигна пръст. — Или последните минути от живота ти ще преминат в съжаление, че си я нарушил.

— Мислех, че в покрайнините не си изпускате нервите — презрително добави Дизра. — Пелаеон толкова много ли те изплаши?

— Остави Пелаеон — отсече Зотип. — С него ще се разправям после. В момента вие сте на топа на устата. Ще започнем с пълна компенсация за щурмовия ми кръстосвач и осемстотинте мъже, които загинаха с него.

— Очевидно е изпуснал нервите си, ваше превъзходителство — каза Тирс. — Залогът е станал твърде висок за него и иска да се оттегли.

Пиратът изсумтя.

— Приказки! Само това можеш, Дизра. Да плещиш! А ние вършим цялата работа и гинем. Стига толкова! Мисля, че двайсет милиона ще покрият щетите…

— Може би ще ни дадете възможност да ви покажем, че можем да правим и друго, освен да говорим — прекъсна го Тирс. В гласа му се прокрадна предизвикателство. — Вероятно можем да ви докажем, че Империята отново се надига и че този път няма да я спрат. И тогава ли ще искате да се откажете?

Зотип се изсмя. Напълно лишен от веселие смях.

— Доказателство, а? Ако си мислите, че можете да…

Той не довърши. Вратата зад Дизра и Тирс отново се отвори. Един от пиратите понечи да извади бластера си…

— Добър ден, капитан Зотип — спокойно каза облеченият в бяла униформа мъж, който влезе в стаята. — Позволете да се представя. Аз съм върховен адмирал Траун.

На командир Дрейф бе нужна по-малко от минута, за да намери тайното чекмедже под плота на млечнобялото коралово бюро. След още две минути то бе отворено с помощта на някои изключително незаконни средства. Вътре имаше осем информационни чипа. Три от тях бяха официални правителствени документи: един от Убикторат, другите два — от разузнаването. Но другите пет…

— Копирай ги — нареди Пелаеон, докато Дрейф пъхаше един от ненадписаните информационни чипове в електронния си бележник. — Всичките. Дори и официалните. Ще видим какво може да направят с тях шифровчиците на „Химера“.

— Нека първо да опитам нещо, сър — каза Дрейф, извади един информационен чип от джоба си и го вкара в помощния отвор на електронния си бележник. — Една от малките екстри, които ми попаднаха при проверката на финансите на лорд Граемон, бе шифърът, който е използвал за връзката си с Бастион. Да видим дали Дизра е проявил небрежност, или е бил твърде самоуверен, за да използва същия… Виж ти! Виж ти! Нашият хитър моф, изглежда, е направил грешка — той леко се усмихна на Пелаеон. — Тук е, адмирале. Всичко е тук.

Върховният командващ се приближи до офицера си и погледна над рамото му. Наистина всичко беше там: имена, дати, суми, подробности за различни парични преводи. Всичко.

— Ще можете ли да свържете всичко това с онова, което знаете за Граемон? — попита той.

— Без проблем — увери го Дрейф, докато преглеждаше файловете. — Дизра е бил така добър да слага дати на всичко. Трябва само да…

— Момент — прекъсна го Пелаеон и сложи ръка на рамото му. Нещо привлече вниманието му, докато командирът бе преглеждал файловете. — Върнете няколко страници назад. Не… още една. Още една.

Ето го. Името, което адмиралът бе мярнал. Името, настоящото местоположение, заповедта за задържане…

— Полковник Мейз Вермел — прочете на глас командир Дрейф и се намръщи. — Той не е ли един от адютантите ви, адмирале?

— Да — отвърна адмиралът. Доволството му от току-що направеното откритие изведнъж се разтопи в мъглата на яростния гняв. — Изчезна по време на специална мисия, която изпълняваше по моя заповед.

— Значи Дизра е замесен и в отвличания — каза Дрейф. Неговият глас също подрезгавя.

— Само в специални случаи — отвърна Пелаеон, загледан в тайното чекмедже.

Командирът бе свършил добра работа, разбивайки ключалката, но нямаше как това да бъде прикрито. В мига, когато мофът отвореше чекмеджето, щеше да разбере, че някой е разглеждал съдържанието му. И адмиралът взе решение.

— Няма да се занимаваме с копиране — каза той и събра информационните чипове. — Ще вземем оригиналите.

Дрейф премига.

— Сър? Но…

— И си тръгваме — добави върховният командващ и погледна към единия от щурмоваците, който стоеше на пост при вратата. — Съобщете на „Химера“ — нареди той. — Капитан Ардиф да е готов за тръгване, щом се кача на борда. След това се обадете на лейтенант Маршиан и му кажете, че идваме.

— Слушам, сър! — отвърна щурмовакът и извади предавателя си.

— А Дизра? — попита Дрейф. — Още не сме свършили с него.

— Дизра ще почака — мрачно отвърна Пелаеон. — В момента главната ми грижа е да стигна до Вермел, преди Дизра да реши, че е тежест за него.

— Лично ли ще отидете?

— Да — твърдо каза адмиралът и затвори тайното чекмедже. — В зависимост от това, как Дизра е формулирал заповедта за задържане, може да се наложи да използвам правомощията си на върховен командващ, за да го освободя. Освен това нямам доверие на никого извън „Химера“, че не е във връзка с Дизра.

— Или с Траун? — тихо добави командирът.

Пелаеон направи гримаса.

— Ако Траун наистина е жив — каза той. — Въпреки това тръгвам.

— Може да е трудно — предупреди другият офицер и тръгна в крачка до адмирала към двойните врати на кабинета. — Станция Римсий е на няколко дни път. Дотогава Дизра със сигурност ще установи липсата на информационните чипове.

— Не се притеснявайте. И аз имам своите номера-отвърна Пелаеон. — Щурмовак.

— Лейтенант Маршиан доложи, че совалката ще бъде готова за полет, когато пристигнем — докладва щурмовакът. — Същото доложи и капитан Ардиф от „Химера“.

— Добре — върховният командващ махна на щурмоваците да отворят вратите. — Да не ги караме да чакат.

В продължение на няколко секунди в стаята се възцари тишина като в пещера или гробница. Дизра я остави да се проточи, пиейки на едри глътки от насладата, която изразът на неверие върху лицето на Зотип предизвика у него. Отдавна бе време нахалният устат пират да се сблъска с нещо, което да се опре на крясъците и истериите му. На имперския моф му се искаше вцепенението да продължи още малко. Но по причини, известни само нему, актьорът реши да развали магията.

— Изглеждате изненадан от присъствието ми тук — каза той. Плавният му трауновски глас бе съвършен като предхождащата го тишина. — Мога единствено да заключа, че не сте обърнали внимание на новините, идващи от Корускант.

Устата на Зотип се отвори и пак се затвори, без отвътре да излезе звук. Движението бе гротескно подсилено от гъстата брада. Най-сетне пиратският главатар възвърна гласа си.

— Чух, че сте се върнали — каза той. Думите с мъка излизаха от устата му. Звукът на гласа му явно го окуражи. — Просто не повярвах — добави той и изпъна рамене.

— Защо?

Очите на Зотип се стрелнаха към един от хората му, сякаш за да се увери, че той командва.

— Защото реших, че всеки, който се е измъкнал от тази помийна яма, наречена Империя, не би бил толкова глупав, че да се върне в нея — отвърна пиратът. Гласът му отново бе станал агресивен.

Застанал до Траун, Тирс се раздвижи. Но самият върховен адмирал просто се усмихна.

— Не е зле — каза той. — Малко бавно, но иначе съвсем не е зле.

Зотип вдигна вежди.

— За какво говорите?

— Империята ще се вдигне отново — отвърна върховният адмирал и застана пред Дизра, като изгледа от главата до петите всеки от тримата пирати в стаята. — И въпреки че нямаме нужда от съюзници, не ги отхвърляме.

Един от разбойниците, който стоеше облегнат на дясната стена зад Зотип, изсумтя.

— Така ли ни виждате? — попита той и скръсти ръце на гърдите си. — Като съюзници?

— Контрол е прав — съгласи се Зотип и посочи с палец другия пират. — Вие давате заповедите и прибирате парите, а ние вършим мръсната работа. Що за съюзници са това?

— Съюзниците ще се радват на положение, което не са и сънували — отвърна Траун. Гласът му стана по-студен: — Положението, властта и богатството да купуват и да продават цели системи.

— И кога трябва да стане всичко това? — попита Контрол.

Дизра забеляза, че в поведението му се долавя известна нервност и че мъжът леко се отдръпва от Зотип. Сякаш отстъпваше от шефа си, подготвяйки се за действие… Тирс също го забеляза. С крайчеца на окото си мофът видя, че гвардеецът направи една безшумна крачка в същата посока, в която се оттегляше пиратът, запазвайки разстоянието между себе си и Контрол, като същевременно се приближи до другия пират, облегнат на стената вляво от Зотип.

Така оставаше само един разбойник, вдясно от пиратския главатар, който бе извън обсега на гвардееца. Дизра тайно погледна в тази посока, надявайки се, че майорът не е забравил за този противник.

— Доста скоро — увери Траун пирата. — Почти всички части са готови и са заели позициите си. Онези, които не са, скоро ще го направят.

— Тези части са другите ви съюзници, така ли? — попита Контрол.

— Така ли ни виждате? Като части от игра? Не ми харесва да съм част от ничия игра — изръмжа пиратският главатар, преди върховният адмирал да успее да отговори. — Ние сме пиратите Каврилу. Не играем други игри освен собствените си — иззвъняване от компютъра прекъсна думите му. — Очаквате ли обаждане? — саркастично попита той.

Дизра остави въпроса без отговор, отиде до компютъра, натисна копчето на интеркома и завъртя екрана към себе си.

— Да?

Беше лейтенантът от ситуационната зала… и от изражението на лицето му мофът разбра, че новините не са добри.

— Ваше превъзходителство, имаме проблем — отривисто каза мъжът от екрана на интеркома. — Изглежда, шпионите са се изплъзнали от мрежата.

Дизра преглътна ругатнята си.

— Как?

— Използвали са дроидите от един магазин, за да заглушат биокомуникационната верпинска честота — отговори лейтенантът с погнуса. — Докато определим местоположението на магазина и изключим излъчванията, те бяха излезли от обхвата на еходетекторите ни. Върховният адмирал Траун при вас ли е?

— Да — каза Траун и застана до мофа. — Ще остана тук за малко. В това време разпръснете еходетекторите си в двете посоки спрямо последното им местонахождение и вижте дали няма да ги засечете отново.

— Слушам, сър — отвърна лейтенантът.

Дизра изключи екрана и хвърли зъл поглед към адютанта си. Не трябваше да се оставя да бъде предуман да се въвлече в конфронтация срещу пиратския главатар, докато Соло и Калризиан бяха още на свобода.

— Най-добре да се връщаме — каза той и погледна към върховния адмирал.

— Как така? И ще ни оставите тук? — попита Контрол. Той бе направил още една крачка назад и все още държеше ръцете си скръстени на гърдите.

— Не ставайте смешни — остро отвърна мофът, изведнъж много уморен от Зотип и пиратите му. — Щом не искате да сте на печелившата страна, ваша работа. Има достатъчно, които искат. Майор Тирс, обадете се за ескорт, който да изпрати гостите ни.

— Не мърдайте — изръмжа Зотип, надигна се от стола си и отпусна ръка върху дръжката на бластера си. — Ще си тръгнем, след като си получа двайсетте милиона. Сега се бръкнете или…

— Или какво? — попита Дизра. — Неблагодарен, мръсен…

— Достатъчно — извика пиратът, вдигна пръсти към устата си и изсвири пронизително. Двамата пирати, които стояха от двете му страни посегнаха към бластерите си…

Тирс се раздвижи. Най-близкият до гвардееца пират дори не успя да извади оръжието си от кобура. Кратко намушкване, бързо движение на ръце, приглушено пукане на кости и пиратът се свлече на дебелия килим като празен чувал. Другарят му, от дясната страна на Дизра, изруга стреснато. Мофът обърна глава, за да го погледне, и докато още се обръщаше, от страната на Тирс се чу тихо прошумоляване и изведнъж от гърдите на мъжа щръкна дръжката на нож.

Тя бе втора, една вече стърчеше от гърлото му.

Дизра стаи дъх. Бързо обърна поглед към високата стройна жена, която изневиделица се бе появила в стаята през скритата в стената врата. Ръката й трепна, проблесна отразена светлина…

И Зотип простена от болка и политна напред право към ритника, който бившият гвардеец заби в стомаха му и който изтръгна още един болезнен стон от гърлото му. Пиратският главатар се просна с тежък звук върху компютърното бюро, а бластерът изхвърча от ръката му и падна на пода. А Дизра се хвана, че не може да откъсне поглед от дръжката на ножа, която се появи в средата на гърба на пирата. Без всякакво съмнение, дар от жената.

Той вдигна поглед към нея. Тя безшумно отиде до бюрото, пренебрегвайки тримата мъже. Хвана брадата на Зотип и вдигна главата му, така че замъглените му очи да я погледнат.

— Това беше за Лорардиан — тихо, но безжалостно каза тя.

Устата на разбойника се отвори веднъж, но от нея не излезе звук. Замъглените му очи се замъглиха още повече и се затвориха. Жената пусна брадата му, Зотип клюмна отново и не помръдна повече.

В стаята отново се възцари тишина. И отново Траун я наруши.

— Добра работа — каза той. — Благодаря за съдействието.

— Не че имах нужда от него — стегнато добави Тирс. Дизра го погледна и с лека изненада забеляза, че гвардеецът бе извадил отнякъде малък бластер и го държеше насочен към жената.

— Коя сте вие?

Тя вдигна поглед от тялото на мъртвия пиратски главатар. Очите й бяха безрадостни и леко пренебрежителни. Жената изгледа Тирс от глава до пети.

— Очевидно не всичките ви хора умеят да ценят другите както вие, адмирал Траун — каза тя, пренебрегвайки въпроса на гвардееца.

— Простете на майор Тирс — успокояващо каза върховният адмирал. — Безопасността ми е една от първостепенните му грижи. Той приема много сериозно тази отговорност. Но не ви разбира като мен — Траун махна към бластера на гвардееца. — Можете да свалите оръжието, майоре. Тайните охранители на Мистрил не убиват безразборно или без причина.

Дизра изведнъж изстина. Тайните гардове на Мистрил? В неговия дворец? Жената премига, очевидно изненадана от разкритието на самоличността й.

— Как разбрахте коя съм? — попита тя и присви очи.

— Хайде, хайде — каза Траун с лек укор и махна към касапницата около тях. — След демонстрацията на бойните ви умения каква друга бихте могли да бъдете освен мистрил? А и забележката ви за Лорардиан… — добави той с мек глас.

— Моите съболезнования.

— Благодаря — отвърна тя и с неохота наведе глава в поклон. — Не мислех, че някой друг знае или го интересува какво стана там.

— Информацията е част от работата ми — отвърна върховният адмирал.

— Предполагам — каза жената и кимна вляво от себе си.

— Какво смятате да правите с останките?

— Още не знам — каза Траун. — Кажете ми, Контрол, какво да правим с вас?

Дизра отмести очи от жената и изведнъж със закъснение осъзна, че последният пират не е бил включен в сметките. И с основание. Контрол стоеше напълно неподвижен на същото място както в началото на битката. Ръцете му бяха празни и вдигнати пред него. Бластерът не бе напускал кобура му. Лицето му не изразяваше нищо, нито страх, нито гняв.

— Поздравления, адмирале — каза той и кимна първо към Траун, след това към Тирс. — Майоре. Очаквах щурмоваци, скрити в ниши в стената. Подходът ви беше много по-изтънчен и не по-малко ефикасен — той обърна глава към жената. — Вашата поява, от друга страна, бе пълна изненада. Разбирам, че сте се промъкнали зад нас. Давам мило и драго да разбера как.

— Единственото нещо, което Мистрил може да предложи на пиратите Каврилу, е смърт — отвърна студено тя. — Посочете ми причина, поради която да не продължа с вас?

Контрол сви рамене. Дизра знаеше, че не е толкова спокоен, колкото се опитваше да изглежда.

— Вече отмъстихте за смъртта на мистрилите, загинали на Лорардиан — каза той. — Зотип бе този, който създаде проблемите. Никой от нас не можеше да направи нищо — пиратът отново погледна към имперския моф. — Пак той настояваше за отмъщение срещу вас и адмирал Пелаеон за фиаското при Песитин, ваше превъзходителство — добави пиратът. — Предлагам да оставим всичко това зад гърба си.

Тирс изсумтя под нос.

— Не му липсва смелост, нали?

— Не сте схванали думите му, майоре — каза Дизра и се усмихна на Контрол. Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Контрол не се опитва да си спаси кожата. Той е планирал конфронтацията от самото й начало.

Жената се намръщи към мофа.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че се е уморил все да бъде на второ място — отвърна й Дизра, без да изпуска разбойника от очи. Леката многозначителна усмивка на устните на Контрол бе доказателството, че е познал. — Всичко е било чиста политика.

— Беше повече от политика, ваше превъзходителство — поправи го Контрол. — Зотип беше устат и самохвалко, но нямаше ум да ръководи голяма организация, като нашата. От години аз я удържам цяла. Отдавна е време да взема не само работата, но и наградата за нея.

— Колко удобно, че разчистихме пътя вместо вас — каза Траун. — Има ли още нещо, което можем да направим за вас?

— Като начало бих искал да си тръгна от тук жив — отвърна пиратът и се усмихна на всеки от тримата мъже. Това беше едновременно самодоволна и умилкваща се усмивка. — Освен това… — той се поколеба. — Зотип бе прав за уговорката ни с моф Дизра — каза Контрол и прехвърли вниманието си към върховния адмирал. — Справихме се доста добре, но и поехме доста рискове. А, изглежда, и Новата република е тръгнала по петите ни. Мисля, че е време да се оттеглим.

— Тогава се отказвате от възможността да участвате в подялбата на галактиката след победата на Империята — предупреди мофът и се запита защо изобщо си прави труда да убеждава Контрол. Изобщо не го интересуваше дали пиратите Каврилу щяха да останат в играта или не.

Нямаше нужда да се притеснява.

— Ще рискуваме — каза Контрол. — Може и да сте гений, адмирале, но често казано, не мисля, че дори вие бихте могли да се справите.

— Както желаете — отвърна Траун. — Вие, разбира се, ще оставите производствената линия на „Хищни птици“ да работи.

— Ще я оставим да работи — обеща пиратът. — Всъщност ще ви поднеса дела ни от линията като дар за добре дошъл — той се усмихна, но според Дизра усмивката му бе малко неестествена. — И като знак за предишното ни сътрудничество с Империята и приятелското ни разделяне.

— Разбира се — каза върховният адмирал и му се усмихна многозначително в отговор. — И в случай че грешите за границите на гениалността ми.

Усмивката на пирата трепна и се стопи.

— Много групировки от покрайнините бяха въвлечени в конфликта последния път, когато тръгнахте срещу Новата република, адмирале — каза той. — Предпочитам пиратите Каврилу да не се окажат в същото положение.

— Мисля, че това може да се избегне — съгласи се Траун. — Особено ако хищните птици продължат да се произвеждат.

— Смятайте го за уредено — каза Контрол. Очите му за миг прескочиха към жената. След това той предпазливо свали ръце. — Ако това е всичко, бих искал да тръгвам. Чака ме реструктуриране на цяла организация. Успех, адмирале!

— И на вас, капитан Контрол! — отвърна Траун и леко сведе глава. — Очаквам да не видя повече вас или някого от пиратите ви в имперското космическо пространство.

Контрол преглътна с мъка.

— Не, сър — каза той, докато се отдалечаваше към вратата на тайния коридор. — Няма да ни видите.

— Надявам се, че постъпихме правилно, като го пуснахме да си върви — тихо промърмори Дизра. В другия край на коридора бе Пелаеон, а те разполагаха само с думата на Контрол, че не търси отмъщение.

— Не се притеснявайте — увери го върховният адмирал. — Както сам отбелязахте, посветил е много време и размисъл в планирането на отстраняването на Зотип. Ще отиде право на кораба си и ще разкаже за неволите си на останалите пирати.

— Ами тя? — попита Тирс и кимна към жената. Той бе свалил оръжието си, както му бе наредено, но все още го държеше в готовност в ръката си. — Тя е дошла с тях.

— Дойдох след тях — поправи го жената. — Подслушах разговор за клонинги и пиратски споразумения между Империята и…

— Клонинги? — прекъсна я Дизра. — Кой е говорил за клонинги?

Тя го изгледа студено.

— Двама агенти на Новата република, Хан Соло и Ландо Калризиан — отвърна тя. — Може да сте чували за тях.

— Да, мисля, че сме чували — каза Траун с весела усмивка. — Всъщност в момента се опитваме да установим контакт с тях.

Устните й се изкривиха.

— Не се и съмнявам.

— Но ми е по-интересно — продължи той — да чуя отговора ви на предложението, което ви направих преди няколко минути.

Тя се свъси.

— Какво предложение?

— Не помните ли? — попита върховният адмирал. — Отбелязах, че реакцията ви на появата ми бе малко бавна, но иначе нелоша. След това споменах за желанието на Империята да има нови съюзници.

Тя сбърчи чело.

— Какво искате да кажете? — попита тя. — Отправихте това предложение към Зотип, не към мен. Тогава дори не знаехте, че съм тук.

— Точно обратното — тихо възрази Траун. — Прекрасно знаех, че сте тук. И ако си спомните думите ми, ще установите, че не съм назовавал нито Зотип, нито пиратите му.

Тя се взря в него. На лицето й се изписа борба, докато се опитваше да разбере дали е искрен, или я лъже. Флим бе направил още една магия… и въпреки че публиката бе предубедена към него, тя стана. Но в момента Дизра нямаше време да се наслаждава на представлението.

— Сигурен съм, че с дамата имате да обсъдите много неща, адмирале — промърмори той и направи крачка към вратата. — Бихте ли ме извинили, трябва да се върна при адмирал Пелаеон.

— Разбира се, ваше превъзходителство — каза Траун и го освободи с махване на ръката. — Може би ще отидем да продължим разговора си другаде — той вдигна вежда към жената. — Разбира се, при условие че се интересувате какво може да предложи новата ми Империя на Мистрил.

— Никога преди не сме работили с Империята — предпазливо отвърна жената, докато Дизра излизаше от стаята и затваряше вратата след себе си.

— Това беше Империята на Палпатин — напомни й върховният адмирал. — Империята, която аз предлагам да издигнем отново…

Останалата част от думите на адмирала останаха нечути от мофа, който затвори вратата след себе си и забърза по коридорите. Тайният коридор щеше да съкрати пътя, но Пелаеон не знаеше за него, а Дизра държеше да запази тайната си. Той зави покрай последната извивка и пое по главния коридор към двойните врати на кабинета си.

— Адмирал Пелаеон питал ли е за мен? — попита той постовите, които отдадоха чест и се дръпнаха настрани, за да го пропуснат.

— Не, ваше превъзходителство — отвърна единият от тях. Двойните врати започнаха да се отварят. — Всъщност той си тръгна.

Мофът спря на място.

— Как така си тръгна? — повтори той и надникна в пролуката между отварящите се врати. Кабинетът му наистина бе пуст. — Къде отиде?

— Не каза, ваше превъзходителство — отвърна постовият.

Дизра влезе в кабинета си и се намръщи, оглеждайки стаята, докато вратите се затваряха зад гърба му. Не беше логично. Защо Пелаеон и онзи мазник Дрейф си бяха тръгнали? Със сигурност не защото бяха решили да го оставят на мира. Погледът му падна върху бюрото…

Той го заобиколи с бързи крачки, като през цялото време ругаеше. Студена пот изби по челото му. „Не. Не могат.“

Но бяха. Тайното чекмедже бе разбито. Информационните чипове ги нямаше.