Поглед в бъдещето

ГЛАВА 23

Треперещите ръце на Дизра намериха копчето на интеркома.

— Тирс, елате в кабинета ми — успя да каже той с глух глас заради блъскането на сърцето в гърдите му. — Веднага!

След това натисна копчето за постовите пред вратите на кабинета си.

— Кога си тръгна Пелаеон? — попита той.

— Преди пет-шест минути, ваше превъзходителство.

Това означаваше, че вече бе напуснал двореца и бе на път за космодрума, а столичната служба за сигурност бе пръсната из целия град, заета с безполезното издирване на Соло и Калризиан. Дизра стисна зъби. Грандиозният план, който бе изработил с толкова труд, се объркваше пред очите му. Всичко бе записано на тези информационни чипове… всичко. Кодирано, разбира се, но Пелаеон щеше да успее да го дешифрира… И тогава друга, още по-ужасна мисъл впи нокти в сърцето на имперския моф. Полковник Вермел, скрит в глухата тясна арестантска килия на станция Римсий…

За около минута далекообхватният предавател мина през всички ретранслатори до станция Римсий. А когато това стана… Тайната врата в другия край на стаята се отвори и в кабинета му влезе Тирс.

— Хванахме ги — съобщи той с мрачно доволство. — Корабът им е на док сто петдесет и пет…

— Пелаеон е взел информационните чипове — зловещо го прекъсна Дизра.

— Какво? — попита майорът.

— Информационните чипове, глупако! — изръмжа мофът. — „Мъст“, споразумението ни с пиратите на Зотип, имена и подробности от промишлено-финансовата мрежа, която използвах… всичко.

Бившият гвардеец издиша със свистене между зъбите си и хвърли поглед към празното чекмедже.

— Невероятно — каза той, сякаш на себе си. — Всъщност е проникнал в личните ви архиви. Не очаквах, че е способен на това. Сигурно идеята е била на Дрейф.

— Ще разберем подробностите на процеса — остро каза Дизра. — Какво ще правим?

— Какво трябва да правим? — сви рамене адютантът. — Нали са кодирани? Докато Пелаеон ги дешифрира…

— Вече ги е дешифрирал — прекъсна го мофът. — Поне достатъчно. Наясно е, че Вермел е на станцията Римсий.

Лицето на Тирс доби сериозно изражение.

— Откъде знаете?

— Току-що се опитах да се свържа — обясни Дизра. — Пелаеон е блокирал всички връзки със станцията.

Майорът намръщено погледна празния екран на интеркома.

— Бърза работа — промърмори той. — Много добре, адмирал е!

— Оставете това — процеди Дизра, който се тресеше от страх, гняв и безсилие. Нима бившият гвардеец не разбираше, че целият план щеше да се срине върху тях? — Трябва да го спрем. Трябва да изведем Вермел, преди Пелаеон…

— Не — прекъсна го майорът с решителен глас. — Трябва да хванем Соло и Калризиан, преди да са се качили на кораба си, и да им устроим едно представление с нашия адмирал Траун.

— Да не сте луд? — извика мофът. — Какво значение има Соло… става дума за главата ми!

— Успокойте се, Дизра — каза Тирс. Гласът му плисна като студена вода в лицето на мофа. — Няма значение какво е взел Пелаеон. Разбирате ли? Няма значение. Ние държим крайния печеливш коз: върховния адмирал Траун. Той трябва само да поеме командването и да заяви, че всичко, което сме правили, е било по негова заповед.

Дизра си пое дъх на пресекулки и гневно изгледа адютанта си с безмълвна и безсилна ярост, задето гвардеецът с такава лекота отхвърляше годините, които мофът бе посветил на начинанието. А и защото бе прав.

— Добре — процеди той. — Забравяме за Пелаеон. Какво ще правим?

— Не сте ме слушали — присви очи майорът. — Имаме номера на дока, на който са кацнали… жената мистрил Дълин е дошла с тях, скрита в един от контрабандните отсеци на кораба им. С адмирала трябва да сме там преди тях. Разбирате ли?

— Разбирам — отвърна Дизра. Едва сега мозъкът му започна да се отпуска от шока и паниката, които го бяха сковали. — Не съм дете.

— Радвам се да го чуя — студено каза Тирс. — Защото, докато сме там, ще говорите с Дълин. Разберете какво иска и какво е необходимо, за да привлечем Мистрил на наша страна.

Долната челюст на Дизра висна. Това, което знаеше за Мистрил от докладите…

— Искате да ги направите наши съюзници? Те мразят Империята.

— Трябва ни нова групировка, която да замести пиратите Каврилу — отвърна бившият гвардеец с изчерпващо се търпение. — И нямаме време да спорим по въпроса. Траун и Дълин са в библиотеката срещу апартамента ви. Идете и го сменете, така че ние да можем да стигнем до космодрума. Разбрахте ли? Мърдайте!

Рязката заповед накара Дизра да подскочи.

— Не ми говорете така, майоре — предупреди мофът. Гласът му бе смъртно заплашителен. — Никога!

— Тогава никога не се делете от мен отново, ваше превъзходителство — парира Тирс. С нищо не показа, че е уплашен от предупреждението на Дизра. — Хайде, мърдайте!

Легионът имперски щурмоваци, който Хан с опасение очакваше да види, не беше на космодрума. Нито пък зорките стражи на входа или наблюдаващите дроиди по улицата, която водеше към площадката за кацане. Нямаше въоръжени мъже и при вратата на дока им. А това само по себе бе тревожно. Много тревожно. Ландо също го усети.

— Не ми харесва, Хан — помърмори той и огледа улицата зад тях, докато приятелят му отключваше вратата. — Много е лесно.

— Така е — съгласи се бившият контрабандист, огледа се за последен път, хвана ръката на Лобот и го преведе през вратата. Промените, които Ландо направи в движение в програмата на мозъчния имплантант на биокомуникационния киборг, вероятно отклониха имперските им преследвачи от тях, но леко бяха замаяли Лобот. Ако се стигнеше до бой на рампата на „Дамата на късмета“, изобщо нямаше да им е от полза.

Тъмният коридор, който минаваше през сервизните и складовите помещения на дока, бе пуст.

— Палиш двигателите със стъпването ни на борда — каза Хан на Ландо, щом се озоваха на площадката под открито небе. „Дамата на късмета“ си бе на мястото, същата, каквато я бяха оставили. — Аз ще държа оръжията. Може би Моегид ще успее да влезе в компютъра на космодрума и ще ни осигури бърз изходен…

— Няма да се наложи — произнесе нечий тих глас зад тях.

Соло се завъртя, изваждайки бластера си. Зад тях на бетона се появи трептящата холограма на мъж в цял ръст. Мъж със синя кожа и бяла имперска униформа… Ландо издаде странен звук.

— Това е… — започна той.

Приятелят му кимна сковано. Наистина беше той. Върховният адмирал Траун.

— Моля оставете оръжията си на земята — каза адмиралът. — Предпочитам да говоря лично с вас, но съвсем разбираемо нямам желание да бъда застрелян.

— Наистина е разбираемо — съгласи се Хан, без да отхлабва хватката около дръжката на бластера.

Очите му шареха по дока. Тук някъде трябваше да има истински щурмоваци… Мъжът от холограмата се усмихна.

— Хайде, капитан Соло — успокоително каза той. — Едва ли мислите, че ще успеете да си пробиете път с бластера, както сте правили толкова пъти на толкова много системи през авантюристичната си кариера. Не искате ли да видите жена си и децата отново?

Пръстите на Хан се отпуснаха и отново се свиха около дръжката на бластера. По челото му изби пот.

— Да, това е част от идеята, нали? — каза той.

Мъжът от холограмата поклати глава.

— Разбрахте ме погрешно, капитане — отвърна върховният адмирал. — Няма защо да се страхувате от мен. Искам само да поговорим. След това вие и другарите ви ще сте свободни да си тръгнете — той кимна към Ландо. — Попитайте капитан Калризиан. Позволих му да си тръгне от звездния ми разрушител.

— Сега не е същото — напрегнато каза бившият картоиграч. — Това е тайната ви столица. Едва ли ще желаете местонахождението й да стане известно.

— Хайде, капитане! — възрази Траун. — Нима наистина смятате, че очаквам информацията за настоящото местоположение на Бастион да умре с вас? Седалището на имперската власт е било местено и преди, и то много пъти. Може да бъде преместено отново. Но явно ви трябват още доказателства.

Хан мярна някакво движение с крайчеца на окото си и вдигна поглед… На покрива на складовете заемаха позиции десетина щурмоваци с насочени към тях бластерни пушки.

Той въздъхна. Трябваше да хукнат към „Дамата на късмета“ още когато холограмата се бе появила, вместо да оставят Траун да ги оплете с приказки. Вече беше късно.

— Как ни намерихте? — попита бившият контрабандист, спусна предпазителя на бластера и го остави на земята.

— Не беше трудно — отвърна мъжът от холограмата, докато Ландо с нежелание последва примера на приятеля си и остави едрозарядния си пистолет на земята. — Наясно бяхме, че никой от вас двамата няма хакерските умения, необходими за проникване в специалните файлове. Подозирах, че използвате верпинец за целта, и инструктирах хората си да направят сканиране на тези комуникационни честоти.

— Търсили сте ехо — каза Хан и кимна. — А уж ги изключихме, преди да успеете да ги засечете.

— Не ме разбрахте, капитане. Не търсих ехо.

Изведнъж холограмата изчезна… Иззад десетината товарни колички вдясно от тях се появи самият върховен адмирал. Бялата му униформа блестеше ослепително в светлината на следобедното слънце.

Но не беше по-блестяща от бронята на шестимата щурмоваци, които го обграждаха. „Май все пак, каза си Соло, не би било добре да се втурнем презглава към «Дамата на късмета».“

— Просто търсех потвърждение, че хакерът ви е верпинец — продължи Траун, докато се приближаваше към тях. — Щом го потвърдихте, като заглушихте тези биокомуникационни честоти, трябваше само да прегледам дневниците на космодрума за кораб, който е кацнал тук осем, дванайсет или седемнайсет дни преди безпилотната сонда, която сте последвали от паршунската свързочна станция на Убикторат.

— Един момент. Не ви разбрах — каза Хан и се свъси. — Осем, дванайсет или седемнайсет дни?

Върховният адмирал се усмихна.

— Това са важни числа за верпинците — поясни той. — Не съзнателно може би, но въпреки това са дълбоко вкоренени в тях. Бе очевидно, че верпинецът е майсторът хакер в групата ви. Следователно той би трябвало да направи промените в дневниците на космодрума, за да прикрие местоположението на кораба ви. Нужно ли е да продължавам?

— Не — отвърна Хан. Студени тръпки полазиха по гърба му. На срещата им в тайното жилище в Планинската кула Ландо бе заявил, че е видял Траун. Твърдеше го и спореше независимо от всички аргументи и доказателства за противното. Тогава Хан се запита как може приятелят му да се плаши толкова лесно. Сега разбра.

— Така — каза върховният адмирал и го погледна със съчувствие, за което бившият контрабандист не даваше пукната пара. — Да минем на въпроса — той леко повиши глас.

— Майоре.

Вляво от тях иззад една купчина кашони излезе млад мъж с отличителните знаци на имперски майор на униформата. Очите му зорко наблюдаваха пленниците. В дясната си ръка мъжът държеше бластер, а в лявата — информационен чип.

— Може би си спомняте, капитан Калризиан, че при последния ни разговор — продължи Тарун, докато майорът приближаваше към тях — казахте, че ако искам да спася Новата република от настоящата й криза, трябва просто да ви дам пълния документ за унищожението на Каамас.

— Да, спомням си — отвърна Ландо. Майорът спря на метър пред него. — Казахте ми, че ще е нужно много време.

— По-малко, отколкото предполагах, както се оказа — съгласи се върховният адмирал. — Ето го.

Младият майор подаде информационния чип.

— Как така „Ето го“? — попита Калризиан и погледна така, сякаш очакваше чипът да се взриви в лицето му.

— Документът за унищожението на Каамас — простичко отговори Траун. — Ваш е. Вземете го.

Бавно, колебливо Ландо пое информационния чип.

— Каква е уловката? — попита той, след като майорът направи крачка назад.

— Няма уловка — увери го Траун. — Както ви казах и тогава, просто искам да помогна.

— Разбира се — обади се Хан. Гласът му прозвуча грубо след мекия тон на върховния адмирал. — Както помогнахте за разрушението на сградата на Обединените кланове на Ботауи ли?

Блестящите червени очи се обърнаха към него.

— Моля обяснете!

— Зад размириците на Ботауи стоеше имперски отряд — сковано каза бившият контрабандист. Застанал до него, Ландо му шъткаше да млъкне, а и той самият трябваше да признае, че да обвинява Траун в лицето, едва ли бе най-дипломатичният жест. Но залогът бяха главите им — неговата и на Лея, и той нямаше да остави Траун да се измъкне под прикритие на помирението. Особено след жертвите и разрухата, които размириците на Ботауи бяха причинили. — Намерихме пренасочващия кристал, който са използвали за ксероловия бластерен снайпер.

Надяваше се поне на леко трепване от страна на върховния адмирал при споменаването на оръжието. Траун само се усмихна горчиво.

— Да, ксеролов бластерен снайпер — каза той. — Очевидно той все още е предпочитаното оръжие от убийците и саботьорите. Но в този случай сте тръгнали в погрешна посока. Последните пет ксеролови бластерни снайпера, притежание на Империята, бяха откраднати преди шест месеца от убикторатския склад на Маркуара — очите му проблеснаха. — Ако искате да ги намерите, ви предлагам да претърсите частното имение на висшия съветник Борск Фейлия.

Хан и Ландо си размениха стреснати погледи.

— Фейлия?

— Да — потвърди върховният адмирал. — Частната му армия ги открадна.

— Не — каза Соло. Думата излезе механично от устата му.

— Това е нелепо.

И все пак… Фейлия знаеше, че Хан и Лея отиват в сградата на Обединените кланове, за да проверят истинското състояние на ботанските финанси — задача, която така и не довършиха след размириците. Траун сви рамене.

— Няма да ви убеждавам. Истината ви очаква, открийте я, ако желаете. Междувременно… — той кимна към информационния чип в ръката на Ландо. — Приятен ден, господа, и лек път.

Без да дочака отговор, върховният адмирал се обърна и закрачи към изхода. Трима от щурмоваците му го обградиха и тръгнаха с него. Останалите трима и майорът изчакаха да се скрие от поглед, обърнаха се и също си тръгнаха. След като и те напуснаха дока, щурмоваците на покрива свалиха оръжията си и също изчезнаха.

Когато останаха сами Хан се обърна към приятеля си, който го гледаше изпод вежди.

— Е, Ландо — каза бившият контрабандист, опитвайки се да овладее гласа си. Не беше от най-сполучливите му опити.

— Май ти дължа извинение.

— Остави извиненията — отвърна Калризиан, наведе се да вземе оръжията им от земята и бързо огледа празния док. — Да се махаме!

— Да — съгласи се Хан, хвана Лобот за ръката и го обърна към рампата на „Дамата на късмета“. — Да се махаме!

— Трябваше да им видите физиономиите — каза Флим, въртейки питието в чашата си. Унилият му глас контрастираше с въодушевените думи. — Бяха толкова ужасени и така се стараеха да го прикрият. Много забавно беше.

— Навярно едва сте се сдържали да не се разсмеете — кисело отвърна Дизра. — Въпросът е дали са повярвали?

— Повярваха — увери го Тирс, пъхна един информационен чип в електронния си бележник и взе следващия от купа. Само той от тримата не изпитваше никакви съмнения в представянето на Флим. — Нашият върховен адмирал бе съвършен като полирана прозрачна стомана. Дори не трепна, когато Соло му запрати ботанския командоски отряд в лицето.

— Ботанският отряд? — попита мофът. — Нашият ботански отряд? Групата на Навет?

— Успокойте се… заговори за тях във връзка с размириците в сградата на Обединените кланове — обясни майорът. — Едва ли знаят, че Навет е на Ботауи в момента.

— Надявам се, че не знаят — тихо каза Дизра. Но пък цялата схема бе описана в информационните чипове, които Пелаеон бе откраднал от бюрото му. Все пак не беше вероятно адмиралът да хукне към Корускант, за да предупреждава. — Как са разбрали, че ние стоим зад размириците?

Тирс сви рамене:

— Кой знае? Няма значение… нашият адмирал отби блестящо атаката — той погледна към Флим: — Какво беше това оръжие, откраднато от склада на Маркуара? Не си спомням да съм чувал такова нещо.

Флим отпи от питието си.

— Не си спомняте — отвърна той, — защото измислих всичко. Реших, че ще бъде…

— Измислили сте си го? — прекъсна го Дизра. — Що за глупав номер?

— Такъв, че да ми се махне Соло от главата — сковано отговори Флим. — Защо? Не го ли одобрявате?

— Не, не го одобрявам — отсече мофът. — Не отговаря на образа. Траун не си измисляше разни работи… ако не знаеше нещо, го казваше.

— Успокойте се, ваше превъзходителство — каза Тирс. Но той самият сякаш бе позагубил от въодушевлението си, когато погледна към актьора. — Трябваше да каже нещо… не можем с едната ръка да предлагаме помощ на Корускант, а с другата да организираме размирици. Поне спечели време, докато проверят думите му.

Дизра изсумтя.

— Колкото и да е малко.

— Колкото и да е малко, ще ни стигне — твърдо заяви майорът. — Гражданската война в Новата република ще започне след седмица. Тогава никой няма да се интересува от някакви размирици и откраднати бластерни снайпери — той кимна към вратата на тайния коридор. — И като стана дума за печалби, как мина разговорът ви с нашата гостенка? Ще можем ли да се възползваме от услугите на мистрил?

— Не зная — отвърна Дизра и за миг стисна уста. — Мистрил не работи за Империята… сигурно го повтори поне петнайсет пъти. От друга страна, се съгласи да се обади на една от ръководителките им, за да дойде да говори с нас. Има нещо, което искат много, но не можах да я накарам да ми го каже.

— Искат отмъщение — сериозно каза Флим. — Като всеки в днешно време.

— Отмъщение срещу кого? — попита мофът.

Актьорът сви рамене.

— В покрайнините се говори, че светът им е бил унищожен от война с човек или хора, неизвестни допреди няколко десетилетия. Парите, които Мистрил печели, като продава услугите си, все още отиват за издръжка на оцелелите.

— Как се казва светът им? — попита Дизра.

— Не зная — отвърна Флим. — Пазят го в тайна. Може би се страхуват, че онзи, който го е довел до това състояние, ще се върне и ще довърши делото си.

— Тя спомена нещо за отмъщение за Лорардиан — каза Тирс. — Може ли това да е системата?

— Нямам представа — сви рамене актьорът. — Дори не знам какво е Лорардиан.

— Как така не знаете? — попита мофът и се намръщи. — Там говорехте така, сякаш знаете всичко.

— Да си добър актьор, означава да убедиш публиката, че знаеш повече, отколкото всъщност знаеш — търпеливо обясни Флим.

— Разбира се. Забравих — намръщи се Дизра.

— Не се изпълвайте така с благородно негодувание срещу мен, Дизра — предупреди Флим. Лицето му помръкна. — Вашите набези с пиратите Каврилу срещу корабите на Новата република са същата работа. Както и свещеното ви движение „Мъст“ — добави той и премести очи към майора. — Няколко имперски агенти, които се преструват, че са голяма група недоволни граждани. Без да споменаваме цялата тази комедия с Траун. Затънали сте до гуша в подобни представления. И двамата. Не че сте имали някакъв избор при днешното състояние на Империята — той бавно се изправи от стола си. — Ще ви кажа и още нещо — добави актьорът. — Дори да се сдобиете с военната мощ, която си пожелавате, пак ще имате нужда от мен — той се удари в гърдите. — Аз единствен от вас познавам покрайнините. Кои са пиратите и наемниците, къде може бързо да се намери добър ловец на глави… Ако искате да наемете други пирати, пак мен ще трябва да попитате. Аз веднага разбрах, че Дълин е мистрил, от начина, по който се биеше.

— Не го оспорваме — каза Дизра, леко изненадан от разпалеността на Флим. — Какво искате да кажете с всичко това?

— Казвам, че ако тази Ръка на Траун се появи, може вече да нямате нужда от моята маска на Траун — остро отвърна той. — Но ще имате нужда от мен.

В продължение на няколко минути в стаята се установи тишина. Флим ядно мяташе поглед ту към мофа, ту към адютанта му, дишайки тежко. Майорът пръв наруши мълчанието.

— Свършихте ли? — меко попита той.

Флим се взря в лицето му и сякаш част от сковаността му го напусна.

— Да — промълви той. — Просто… това ще раздвижи духовете, Тирс, от Корускант до Външния ръб. Ръката на Траун няма да разбере само ако живее под земята.

— И преди ви казах, че можем да ви предпазим от него — отвърна гвардеецът. — И ще го направим. Не се притеснявайте.

— Добре — актьорът отпи голяма глътка от чашата си. — Добре.

Ландо дръпна дръжката на хипердвигателите и звездите в небето над Бастион се разтеглиха в бели линии.

— Е! — каза той. Искаше възклицанието му да прозвучи небрежно, но вместо това в него се усети напрежение. — Изглежда, наистина ни пуска да си вървим.

Хан, който стоеше в креслото до него, не отговори. Всъщност той едва ли бе казал и десет думи, откак Траун напусна дока. Ландо погледна приятеля си и се запита дали не е време да се разтревожи за него. Бившият контрабандист сигурно усети погледа му.

— Наистина ли беше той? — тихо попита Хан, без да откъсва очи от пъстрото хиперпространство.

Ландо кимна с пресъхнало гърло.

— Съвършено спокоен, съвършено овладян, през цялото време три крачки пред нас — каза той. — Не може да е друг освен Траун.

— Нямаше да повярвам — Хан погледна към Ландо и изкриви уста. — Не повярвах — поправи се той. — Каквото и да съм ти казал тогава в Планинската кула…

— Забрави за това — прекъсна го Ландо и махна с ръка. — Когато го видях за пръв път, и аз не повярвах. Поне не исках да повярвам.

— Имаме проблем, Ландо — поклати глава Хан. — Отсега нататък не можем да вярваме на нищо, което виждаме. На нищо, което виждаме, на нищо, което чуваме, на нищо, което се случва пред очите ни. След връщането на Траун на сцената.

— Не знам — неуверено отвърна приятелят му. — Със или без Траун територията на Империята пак си остава осем сектора. Може би точно това цели, да обърка Корускант до степен на окаменяване.

— Кой знае… — отвърна Хан. В гласа му се прокрадна известно оживление. Поне вече не звучеше толкова отпаднало. „Време беше“, помисли си Ландо. — Точно това те влудява в него. Правиш нещо и се оказва, че той е искал да направиш точно това. Не мърдаш и той хвърля примка върху теб.

— Какво според теб очаква да направим в случая? — попита Ландо и посочи информационния чип.

— Не знам какво очаква — каза Соло, пресегна се и го взе. — Но ще ти кажа какво ще направим ние. Първо ще го прочетем и ще видим дали съдържа имената, които всички умират да научат. Второ, ще се обадим на Лея веднага щом влезем в обхвата на холонет, и ще й кажем, че документът е у нас. И, трето… — той посочи с палец зад рамото си, — …ще го дадем на Моегид и ще го накараме да го провери шестнайсет пъти. Да видим дали Траун не е скрил някоя изненада.

Ландо уморено погледна информационния чип.

— Мислиш, че има изненади?

— Имаме работа с Траун — простичко отговори Хан.

— Да — кимна Ландо.

Приятелят му стана от креслото и погледна уредите на контролното табло.

— Хайде… не поверявам това чудо на корабния компютър — той размаха информационния чип в ръката си и тръгна към вратата. — Да намерим електронен бележник и да видим какво има на него.