Поглед в бъдещето

ГЛАВА 30

Дори късно през нощта древстранският космодрум бе като кошер. Забързани по работата си, пешеходците и превозните средства хвърляха дълги сенки на ярките светлини на лампите. „Тази светлина, помисли са Навет, докато вървеше, ще превърне космодрума в идеална мишена за бойните кораби в орбита над планетата.“ Дали същата мисъл не караше тълпите край него да бързат?

Имперският агент тихо свирна и незабавно получи отговор от един куп щайги, подредени вдясно от него. Той ги заобиколи и завари Клиф, който го очакваше.

— Докладвай — тихо каза Навет.

— Готови сме — също така тихо отвърна Клиф. — Тя влезе преди около час и изключи всичко. Дадох на късо една от лампите, за да имаме възможност да влезем.

Навет се показа иззад щайгите и внимателно погледна. „Сидонски омиротворител“ на старицата кротко седеше на площадката си за кацане. Светеха само габаритите му. Дълга сянка от друг куп щайги се простираше почти до затворения му входен люк.

— Изглежда добре — каза той. — А агентите на Новата република?

— Интересен въпрос — отвърна Клиф. — Набързо влязох в компютъра на космодрума. Според дневника са си тръгнали.

Навет се намръщи.

— Къде?

— Нямам представа — отговори Клиф. — Но направих глобално търсене на регистрацията и идентификацията на двигателите. Не личи да са кръжили около Ботауи и да са кацнали отново. Тук или другаде на планетата.

— Интересно — промърмори Навет и потърка брадичката си, загледан в „Сидонски омиротворител“. — Или сме ги заблудили напълно, или са ги призовали спешно. Сега Червената ескадрила е под разпореждането на Бел Иблис, нали?

Клиф кимна.

— Смяташ ли, че Бел Иблис е намислил нещо?

— Тази досадна ходеща торба все намисля нещо — отвърна Навет. — Но това не е наш проблем. Ще изпратим съобщение до Бастион, нека те да се занимават с него. А в момента…

— той извади бластера си от скрития под дрехите му кобур.

— …си имаме наша досадна ходеща торба, с която трябва да се справим. Хайде.

Двамата имперски агенти се измъкнаха от прикритието на сянката и се насочиха към „Омиротворителят“, наострили уши и очи. Стигнаха до кораба и заеха бойни позиции от двете страни на входния люк.

— Отвори го — тихо каза Навет, държейки бластера си в готовност и опитвайки се да гледа във всички посоки едновременно.

Антилис можеше да е изпратил други агенти на Новата република… Приглушеното щракане на шперца на Клиф бе последвано от тихо съскане и люкът плавно се отвори. Вътрешната му повърхност се превърна в рампа. Навет се огледа за последен път, изправи се и бързо се изкачи по рампата.

С изключение на слабите светлини, които очертаваха коридорите, в кораба бе тъмно. Имперският агент чуваше лекото дишане на Клиф зад себе си. Двамата се отправиха към жилищния отсек. Там също нямаше признаци на живот. Старата жена сигурно вече спеше. Той застана до първата врата в коридора и я отвори…

И изведнъж навсякъде около тях стана светло. Навет мигновено коленичи, проклинайки тихо и премигайки от внезапната ярка светлина, която го бе заслепила. Клиф го удари по рамото, докато заемаше същата позиция, опирайки гръб в неговия.

— Няма никой — процеди той.

— Тук също — каза Навет и направи гримаса, когато очите му най-сетне привикнаха към светлината и той осъзна, че това бяха редовните светлини на борда.

Нямаше стрелци, нямаше автоматично оръжие, нито дори изгарящи очите светкавици. Но тогава какво стана?

— Добър вечер, господа — прозвуча нечий глас в напрегнатата тишина.

Гласът на старата жена.

— Клиф… — процеди Навет и се огледа. От неговата страна все така нямаше никой.

— Не, не съм тук — самодоволно увери гласът. — Аз съм запис. Няма да навредите на един запис, нали? — тя изсумтя.

— Разбира се, като се има предвид що за хора сте, дори на него бихте се опитали да видите сметката.

— Там — посочи Клиф.

Полускрит зад един кабел видяха електронен бележник с включено записващо устройство.

— Сигурно се мислите за голяма работа — продължи старата жена. — Да се перчите посред бял ден, да премятате трудолюбивите ботанци!

Навет приближи до електронния бележник. Лежеше си, все едно небрежно захвърлен между кабела и стената.

— Съжалявам, че така грубо спуках сапунения ви мехур — каза старицата, — но не сте толкова умни, колкото си мислите. Изобщо не сте толкова умни!

Навет улови погледа на Клиф и кимна към спалните. Другият агент кимна в отговор, излезе в коридора и тръгна към най-отдалечената врата. Прилепил гръб към стената, Навет насочи бластера си по протежение на коридора, който водеше към пилотската кабина. Гласът може би бе само за отвличане на вниманието.

— Днес следобед говорих с едни приятели — продължи гласът от записа. — Казаха ми, че всеки път, когато се опитат да идентифицират голямата лоша групировка „Мъст“, която вдига толкова много шум, тя сякаш се изпарява. Нещо като сапунения мехур, за който току-що споменах… Въздух под налягане, напомпван от… шепа имперски агенти.

Навет улови движение с крайчеца на окото си, погледна и видя Клиф, който излезе от отсека на спалните, клатейки отрицателно глава. След това кимна към товарния отсек и въпросително вдигна вежди.

— Така че, момчета, явно нещата се свеждат само до вас и мен — заключи старата жена. — Моите приятели от Новата република си тръгнаха… както навярно вече знаете… а огромната организация, която се преструвате, че представлявате, не съществува. Така че… само аз и вие. Сигурно ще е забавно.

Клиф втренчено гледаше Навет. На лицето му бе изписано изумление.

— Какви ги говори? — тихо попита той. — Предизвиква ли ни?

Навет сви рамене.

— О, заповядайте в кухнята. Вземете си каквото желаете — добави старицата. — Особено онзи, дето днес цял ден държеше под наблюдение кораба ми. Извънредно изтощителна работа. Човек така ожаднява… Само после да приберете всичко в хладилника. Е, ще се видим по-късно. Всъщност не е задължително вие да ме видите.

Чу се тихо щракване и записът свърши.

— Тази жена е луда — обяви Клиф и се огледа. — Има ли изобщо някаква понятие, с кого си има работа?

— Нямам представа — отвърна Навет и замислено изгледа електронния бележник. — Спомена, че знае, че сме имперски агенти. Но не каза и дума за прикритието ни. Нито пък, че знае, че говори на нас.

Клиф изсумтя.

— Значи събира информация.

— Събира информация — кимна Навет. — И то сама. Ако имаше някакви доказателства или официална подкрепа, щеше да е подготвила нещо повече от светлинни номера и записи. Явно планът й засега е просто да ни смути.

— Какво ще правим? — попита Клиф. — Ще я следим ли?

Навет потърка брадичката си.

— Не, мисля да се оттеглим — бавно каза той. — Ако пак се завърти около нас, ще я познаем. Но след като Антилис и партньорът му си тръгнаха, няма толкова лесно да успее — агентът хвърли поглед към пилотската кабина. — Освен ако не е още тук и не ни гледа — поправи се той и подхвърли бластера в ръката си. — В такъв случай няма да живее дълго.

— Така те искам — промълви Клиф.

— Но внимавай — каза Навет. — Може да е поставила капани.

Двамата агенти прекараха още един час на кораба в щателно претърсване, преди да си тръгнат. След края на записа те се приближиха само три-четири пъти до скрития в електронния бележник предавател, който Моранда бе заложила, за да подслуша разговорите им. Гласовете им звучаха доста раздразнено.

Наблюдавайки от скривалището си зад купа щайги на петдесет метра от кораба, старицата ги видя как се измъкнаха от „Сидонски омиротворител“ и се сляха със забързаното движение на улицата. Значи беше права. Както и Коран и Уедж. Хората на Империята бяха тук и замисляха нещо. При това бяха силно разтревожени, готови да поемат риска да извършат убийство на космодрума. Много интересно!

И освен ако ушите не я лъжеха, невнимателният разговор до подхвърления електронен бележник бе издал самоличността им: „откровено глуповатите“ собственици на търговския център за екзотични животни. Разбира се, едно беше да знае, а съвсем друго да го докаже. Вероятно за пръв път в живота й огромната пропаст, която обикновено я отделяше от закона, бе срещу нея.

Двамата имперски агенти вече се бяха слели с потока пешеходци. Най-вероятно бяха имперски разузнавачи или хора от тайния отряд на Убикторат. И в двата случая бяха специалисти, които знаеха какво правят. За съжаление представителят на Новата република в Древстран нямаше да прояви интерес без доказателства. Както и ботанците. Всъщност в Ботауи вероятно още бяха в сила няколко съдебни постановления срещу нея. Значи ботанците отпадаха като възможност.

Двамата мъже се изгубиха в тълпата, поемайки на запад. Вероятно вече бяха напуснали космодрума. Но Моранда отдавна знаеше, че на „вероятно“ не може да се разчита. Силно раздразнени от измъкването й, двамата навярно бяха оставили наблюдателно устройство.

Тя извади манерката от джоба си, отпи една голяма глътка от зеления ликьор и погледна часовника си. След още два часа или дори три щеше да е безопасно да излезе от скривалището си.

— Чудесно е, че те чувам, Хан! — прозвуча гласът на Лея по високоговорителя на „Дамата на късмета“. Облекчението й бе недвусмислено. — Толкова се тревожех.

— Скъпа, работата беше съвсем обикновена — отвърна съпругът й, лекичко преиначавайки истината. Щеше да има достатъчно време, за да й разкаже какво точно се бе случило по време на краткото пътуване до Бастион. А и последното, което искаше да съобщи по Холонет, дори кодирано, бе, че върховният адмирал Траун наистина е жив. — Важното е, че се прибираме невредими у дома — добави той.

— Радвам се — каза Лея. В гласа й се прокрадна слаба надежда. — Успя ли?…

— Да — отвърна той след кратка пауза. — Поне така мисля.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че взехме това, за което тръгнахме — отговори Хан. — Но… имаше известни усложнения. Да спрем дотук засега, какво ще кажеш?

— Добре — неохотно се съгласи жена му. Все пак и тя беше наясно не по-малко от него за ограниченията, наложени от Холонет. — Но не се връщай в Корускант. Аз съм на път за Ботауи.

— Ботауи?!

— Да — каза Лея. — Пътувах за Корускант, когато разбрах, че президентът Гаврисом е на Ботауи и се опитва да посредничи за разпръсването на бойната флота, която се е събрала там.

— О! — възкликна Хан. Преди десет дни я бе оставил на Малък Пакрик и вече отдавна трябваше да е на Корускант, а не на път за там. Да не се бе случило нещо на срещата с Бел Иблис? — Гостът ти да не се е забавил? — заобиколно попита бившият контрабандист.

— Гостът пристигна точно навреме — отвърна жена му. — Само че не онзи, когото очаквах. След това ми се наложи да направя едно малко пътуване.

— Какво малко пътуване? — сви Хан юмруци. — Как си?

— Добре съм — побърза да го увери жена му. — Просто нещата се развиха различно от очакванията ми. Свързано е с причината, поради която трябва незабавно да говоря с Гаврисом.

— Добре. Тръгваме за Ботауи — каза Соло. — За два-три дни ще стигнем.

— Аз ще съм там най-рано утре.

Хан отново се намръщи. Добре щеше да е, ако можеше да стигне преди нея. Съдейки от чутото, небето над Ботауи бе като барутен погреб.

— Внимавай, Лея!

— Ще внимавам — обеща тя. — Радвам се, че с теб всичко е наред. Веднага ще се обадя на Гаврисом и ще му предам добрата новина за приключването на задачата ти.

— И му кажи, че няма да му го дам, докато не ти обещае истинска почивка, когато всичко свърши — предупреди съпругът й.

— Непременно — обеща тя.

— Добре. Обичам те, Лея.

Той почти я видя да се усмихва.

— Знам — отвърна тя, както някога. — До скоро.

С въздишка бившият контрабандист прекъсна връзката. До Ботауи бяха два дни път, а Лея щеше да е там преди тях. Може би Ландо можеше да изстиска още малко скорост от старото корито. Хан завъртя стола си…

— Как е Лея? — попита Калризиан от вратата на мостика.

— Добре — отвърна Соло, изучавайки лицето на приятеля си. Нещо много неприятно се криеше зад изражението му. — Явно не се е прибрала направо от Малък Пакрик и трябва да променим курса към Ботауи, за да я пресрещнем. Какво има?

— Проблеми — мрачно каза Ландо и кимна през рамо. — Ела за малко.

Когато влязоха в задната контролна зала, Лобот и Моегид чакаха, седнали в противоположните краища на компютърната маса. Лобот с нищо не изглеждаше по-различен от преди, но бившият контрабандист никога не бе виждал антените на Моегид да се въртят така. На масата между двамата лежеше информационният чип, който им беше дал върховният адмирал.

— Казахте, че е чист — предупреди Хан.

Ландо взе чипа и го пъхна в четящото устройство за чипове на компютъра.

— Така мислехме — уточни Калризиан и извика документа за унищожението на Каамас на големия чертожен екран, — но Моегид се сети да опита нещо друго — той махна към монитора. — Оказа се, че е бил променян.

Цяла поредица корелиански проклятия мина през главата на Хан. Нито едно от тях не беше достатъчно подходящо за положението.

— Как променян? — попита той машинално.

— Иска ли питане? — с тих глас отвърна Ландо. — Списъкът на ботанците, участвали в саботажа на каамаския планетарен шит, е бил променян. Единственото, от което имаме жизненоважна нужда.

Соло се взря в екрана.

— Сигурни ли сте? — попита той.

— Моегид е сигурен — каза Калризиан и погледна към верпинеца. — Майсторска работа, но през последните няколко години верпинците измислиха някои неща — бившият картоиграч посочи към екрана. — Помниш ли колко изненадани бяхме първия път, когато го прегледахме и видяхме колко много елитни ботански семейства са замесени? Е, сега знаем защо са в списъка.

— Капката, от която чашата ще прелее — каза Хан с гримаса. — И ще накара останалата част от Новата република да има още по-малко доверие на ботанските вождове.

— Позна, стари приятелю — Ландо взе един стол и седна.

— А това значи, че се връщаме в изходно положение.

Хан също си взе стол.

— Нямаме дори този късмет — безрадостно отвърна той.

— Вече казах на Лея, че имаме документа.

— Не мислиш ли, че ще запази новината в тайна?

— При нормални обстоятелства да — тежко каза Хан. — За съжаление… каза, че ще предаде на Гаврисом добрата новина.

— А той няма ли да я запази в тайна?

Соло поклати глава.

— Той е на Ботауи и се опитва да предотврати избухването на война. И едва ли ще се въздържи да използва всички средства, с които разполага.

— С други думи, на Ботауи ще ни посрещнат като героите на деня! — поклати глава Ландо. — Къде са имперските засади, когато ти трябват?

— Можеш да се обзаложиш, че този път Траун ще държи Империята далеч от нас — каза Хан. — Но мнозина от нашите няма да желаят ботанците да се измъкват от отговорност.

Ландо потръпна.

— Сетих се какво каза Траун за хората на Фейлия, които били откраднали ксероловите снайпери — бавно каза той. — Но ако е излъгал за документа за унищожението на Каамас…

— Не е задължително да е излъгал и за това — отбеляза Соло. — Всъщност нямаме никакво доказателство, че именно Траун е променил имената.

Калризиан изсумтя:

— Не вярваш, нали?

— Някой ще отговаря за това — посочи Хан. — Гарантирам!

Ландо измърмори под нос:

— Бъркотията става все по-голяма. Какво ще правим?

Хан сви рамене:

— Ще отидем на Ботауи, както се разбрахме с Лея, и ще се преструваме, че нищо не знаем. Може ботанците наистина да знаят кои са замесените. В такъв случай бихме могли да ги подмамим да ни ги кажат.

— А ако наистина не знаят кои са или не успеем да ги подмамим?

Хан стана от стола си.

— Имаме два дни да измислим нещо. Хайде, да обръщаме това корито към Ботауи.

— Край! — каза Тирс с мрачно задоволство и махна към екрана. — Дойдоха.

— Не съм убеден — тихо отвърна Дизра и се вгледа в увеличения образ. — Които и да са, изглежда, използват имперска технология за строежа на изтребителите си. Но това не доказва нищо.

— Прелетяха край Бастион — посочи Тирс. — Несъмнено ни огледаха. А ние не сме виждали такова нещо другаде…

— Това дори не доказва, че са от Непознатите райони — отсече мофът. — Да не говорим за Парк или за Ръката на Траун.

— …Бастион е последното място, където със сигурност е бил видян върховният адмирал Траун — довърши бившият гвардеец. — Съмнявайте се колкото искате, ваше превъзходителство, но още сега мога да ви кажа, че планът ни успя. Старите съюзници на върховния адмирал се навъртат около примамката.

— Надявам се да сте прав — каза Дизра. — След отлагането на ботанския пожар и след като Пелаеон най-вероятно в този момент освобождава Вермел от станцията Римсий…

— Казах ви да не се притеснявате за това — прекъсна го адютантът му с известна грубост. — Не може да ни навреди.

— Кой не може да ни навреди? — прозвуча гласът на Флим в дъното на кабинета.

Дизра се обърна и видя актьора да излиза от вратата на тайния коридор. „Напоследък Флим започна доста често да го прави, помисли си мофът. Промъква се и подслушва двамата си партньори. Сякаш ни няма доверие.“

— Адмирал Пелаеон — отвърна му Тирс. — Разсъждавахме, че той и полковник Вермел вероятно ще се появят и ще поискат обяснения за лошото ни отношение към тях.

— А разсъждавахте ли за чуждоземния кораб, който прелетя покрай Бастион преди два дни? — попита Флим. — Или Щяхте да изчакате Ръката на Траун да почука на вратата на двореца, за да го споменете?

— Мога да ви уверя, че първото нещо, което ще направят, няма да е да се появят лично тук — каза майорът. — Това са много предпазливи хора, адмирале. И с основание, като се има предвид картата, която държат. Не, първият им контакт Ще бъде предпазливо съобщение, изпратено от дълбокия космос, откъдето ще могат да избягат бързо, ако сметнат за необходимо.

— Не разбирам как това ни помага — студено възрази актьорът. — По един или друг начин те ще поискат да говорят с Траун.

— Разбира се, че ще поискат — търпеливо се съгласи Тирс. — Но обаждане, което идва извън планетата, ми дава възможност да го приема вместо вас и да изстискам някаква полезна информация от него. Доверете ми се, адмирале. Подготвям се отдавна за този момент.

— Това ще бъде много утешаващо, ако Парк усети какво правим и превърне Бастион в скрап — намръщи се Флим.

Майорът поклати глава:

— Тези хора бяха изключително предани на Траун, адмирале. Колкото и предпазливи и скептични да са, дълбоко в себе си искат Траун да е оцелял при Билбринджи. Вие сте актьор. Несъмнено разбирате какъв ефект има самозалъгването.

— О, много е полезно — измърмори Флим. — Но и ще станат два пъти по-опасни, ако издърпаме чергата изпод краката им. Като стана дума за опасности, някой от вас знае ли, че генерал Бел Иблис е изчезнал?

Тирс и Дизра се спогледаха.

— Какво искате да кажете? — попита мофът.

— Преди няколко часа получихме съобщение от ударния отряд на Ботауи — отвърна актьорът, приближи се до бюрото и хвърли на него информационен чип. — Двама пилоти от Червената ескадрила, които са душели наоколо, внезапно са били изтеглени и са напуснали системата. Това вероятно означава, че Бел Иблис е намислил нещо.

— Възможно е — каза бившият гвардеец и взе чипа. — Нека да го проверя.

— Вече го проверих — каза Флим, притегли един стол и седна. — Официално Бел Иблис е в Котлис и събира оперативната част на Новата република за защита на Ботауи. Но ако започнете да анализирате данните, няма да намерите нито едно доказателство, че е в близост до ботанското космическо пространство.

— Как научихте всичко това? — попита Дизра.

Актьорът вдигна вежди в учтива изненада.

— Аз съм върховният адмирал Траун, ваше превъзходителство — напомни му той. — Обадих се на разузнаването и попитах.

— Получихте ли писмен доклад? — попита Тирс.

Информационният чип бе вече в електронния му бележник и той преглеждаше данните от него.

— В края на записа е — отвърна му Флим. — Бяха много отзивчиви… попитаха ме дали искам някой да прелети покрай Котлис и да провери данните.

— Губене на време! — възкликна майорът. — Ако Котлис е прикритие, Бел Иблис ще се е погрижил да не бъде разкрит от едно небрежно прелитане.

— Точно това им казах — самодоволно заяви Флим. — Започвам да добивам истински нюх за тактиката, ако смея да кажа.

— Не се самоласкайте! — разсеяно подметна бившият гвардеец, загледан в електронния бележник. — И за в бъдеще бъдете така добър да не влизате във връзка с никого, без аз или моф Дизра да сме в течение. Сега запазете тишина и ме оставете да помисля.

Неприятна тръпка пропълзя по гърба на имперския моф, докато гледаше лицето на адютанта си. Тирс все по-често оставаше така взрян в пространството, сякаш изпадаше в транс. Дали напрежението и умората не започваха да си казват думата? Или винаги е бил такъв, а Дизра просто не бе забелязал? Майорът тръсна глава.

— Адмирале, казахте, че Дълин се е обадила на една от мистрилските водачки да дойде да говори с нас, нали?

— Да — потвърди Флим. — Последното, което чух, е, че идва.

— Кажете на Дълин да се свърже е нея и да я предупреди да промени курса си — нареди Трие. — Кажете й, че ще се срещнем с нея на Ята Минор.

— На Ята Минор? — повтори Дизра и се свъси.

— Да — потвърди адютантът му и се усмихна леко. — Смятам, че можем да направим жива демонстрация на тактическия гений на Траун пред Мистрил в нейно лице. И да убедим Парк, че върховният адмирал наистина е жив. И да нанесем унизителен удар на един от най-блестящите военни специалисти на Корускант.

— Един момент! — извика мофът. — Не ви разбрах.

— Май иска да ни каже, че Бел Иблис дотам е загубил разсъдъка си, че да нападне Яга Минор — каза Флим, гледайки Тирс с открито недоверие.

Гвардеецът наведе глава:

— Много добре, адмирале. Само че не е загубил разсъдъка си. Това е последният им шанс да избегнат гражданската война. Кого другиго да изпратят, ако не самия Бел Иблис?

— Според мен за пръв път Флим е прав — отбеляза Дизра. — Говорите за документа за унищожението на Каамас. Но те вече имат копието, което дадохме на Соло и Калризиан.

— Бел Иблис не знае това — майорът чукна върху електронния бележник. — Според доклада той е заминал за Котлис осем дни преди предателят Кариб Девист да занесе фалшифицирания си запис на паршунската станция на Убикторат и Соло да научи местонахождението на Бастион. Ако допуснем, че Бел Иблис не е във връзка с Корускант, а много вероятно да е точно така, той няма да знае нищо за авантюрата на Соло до Бастион.

— А ако влезе във връзка с Корускант преди нападението и оттам му кажат да чака? — попита Дизра.

— Тогава просто ще поразим мистрилите с размера и мощта на имперската база Убикторат — отвърна Тирс. — Не е нужно да знаят, че очакваме атака, докато тя действително не започне — гвардеецът погледна към Флим. — Това е класическа актьорска техника — добави той. — Ако публиката не знае какво трябва да стане, не се разочарова, ако то не стане.

— Така е — съгласи се Флим.

— Добре — каза мофът. — А ако Корускант изведнъж промени решението си и вместо към Яга Минор изпрати Бел Иблис да нападне Бастион?

Майорът сви рамене.

— На какво основание? Дадохме им документа за унищожението на Каамас…

— Променен.

— Което те не знаят и няма как да докажат — напомни им Тирс. — Работата е, че ако си покаже носа в системата на Бастион, Бел Иблис ни дава пропагандно оръжие, за което има да съжалява години наред. Дайте ми няколко холоса на непредизвикано нападение на Новата република срещу Бастион, и само за един месец хиляда системи ще напуснат Корускант.

— Освен това, ваше превъзходителство — добави Флим, небрежно махвайки с ръка, — дори и Бел Иблис да нападне Бастион, ние тримата ще сме в безопасност на Яга Минор. Стига да не сте така привързан към лукса си тук, че да не можете без него.

— Само отбелязах — отвърна Дизра, — че няма да се отрази добре на образа на Траун, ако не е тук, когато имперската столица бъде нападната.

— Не се притеснявайте — успокои го адютантът му решително. — Бел Иблис няма да нападне Бастион. Той ще нападне Яга Минор. И щом го победим, престижът на Империята ще се повиши чувствително.

— Но може и да подтикнем Корускант да ни нападне по всички фронтове — предупреди мофът.

Тирс поклати глава.

— След пет дни Корускант ще трябва да се справя с гражданска война — каза той. — И много преди да могат да насочат вниманието си към нас, ще имаме Парк и Ръката на Траун — очите му блестяха. — И този път нищо няма да ни спре. Нищо!

Коридорът бе дълъг, мрачен и сив. По протежението му имаше също такива мрачни сиви врати. Заключени, разбира се, като в затвор. Стените и таванът бяха от здрав метал, по пода бяха разхвърляни метални стърготини, които издаваха глухо скърцане при всяка стъпка. В момента на много места се чуваше такова глухо скърцане, установи Пелаеон, докато крачеше към втория пост на охраната, който се намираше зад ъгъла в другия край. Звучаха като процесия или като внезапен дъжд, плиснал по метален покрив.

Стражата вече бе забелязала раздвижването. Иззад ъгъла се подадоха четири глави с черни метални каски, за да видят какво става. Двамина останаха да наблюдават, а другите двама се скриха, отивайки вероятно да докладват на началника на поста. Докато върховният командващ стигна ъгъла, те се появиха отново. Четиримата се изпънаха уставно, а той мина край тях, без да каже дума или да ги погледне.

Други четирима стражи стояха също така уставно изпънати зад поста на охраната, на три метра от една допълнително подсилена врата. Зад бюрото седеше млад майор, вдигнал към Пелаеон поглед, в който се четеше неувереност. Той отвори уста…

— Аз съм адмирал Пелаеон — каза адмиралът. — Върховен командващ имперската флота. Отворете вратата.

На бузата на майора трепна едно мускулче.

— Съжалявам, адмирале, но имам изрична заповед затворникът да бъде държан в пълна изолация.

В продължение на няколко секунди Пелаеон просто го гледаше.

— Аз съм адмирал Пелаеон — повтори той, натъртвайки на всяка дума. Гласът му бе точно подобие на погледа. Пелаеон не искаше да остави никакво съмнение в стражите, но също така нямаше и никакво намерение да се бави с разни глупости. — Върховен командващ имперската флота. Отворете вратата!

Майорът видимо преглътна с мъка. Погледът му прескочи от Пелаеон към десетината щурмоваци, които идваха по коридора зад него. Мислите му вероятно прескочиха и до другите десетина щурмоваци, които не се виждаха и за които хората му бяха докладвали. След това с нежелание върна очи към адмирала.

— Заповедите ми идват лично от моф Дизра, сър — бавно каза той.

Командирът на щурмоваците, който стоеше до върховния командващ, се раздвижи.

— Моф Дизра не е военно лице — напомни адмиралът и даде последна възможност на майора. — Отменям заповедите му.

Майорът си пое внимателно дъх.

— Слушам, сър! — най-сетне капитулира той. После се извърна и кимна на един от стражите.

Стражът, който също гледаше щурмоваците, не прояви никакво колебание. Той пристъпи към вратата зад себе си, набра кода и бързо се дръпна настрани.

— Чакайте тук — нареди Пелаеон на командира на щурмоваците, заобиколи бюрото и влезе в килията.

Сърцето му биеше лудо. Ако Дизра някак си бе успял да пробие комуникационното затъмнение и да нареди ликвидирането на всички очевидци…

Зад малка маса, подредил една-единствена ръка на сабак пред себе си, седеше полковник Вермел. Когато вдигна поглед, очите му се разшириха от изненада.

— Адмирале! — каза той, без да скрива, че не вярва на очите си. — Аз… — той рязко скочи на крака. — Полковник Мейз Вермел, адмирале — отривисто доложи той. — Разрешете да се върна на служба, сър.

— Разрешавам, полковник — отвърна върховният командващ, без да си прави труда да прикрие облекчението си. — Нека ви кажа колко се радвам, че ви виждам.

— Благодаря, адмирале — каза Вермел и въздъхна с облекчение, заобикаляйки масата. — Надявам се, че не сте дошли сам.

— Не се притеснявайте — мрачно го увери Пелаеон и махна към вратата на килията. — Не съм превзел станцията, но хората ми са заели подходящи позиции… ако някой от хората на Дизра възрази срещу това, че си тръгваме.

— Да, сър — каза Вермел и погледна особено адмирала. — Въпреки това мога ли да ви предложа да побързаме?

— И аз мисля, че не е зле — съгласи се Пелаеон и свъси вежди. В този поглед имаше нещо…

Те минаха покрай поста, без да кажат дума, и завиха зад ъгъла. Според предварителните инструкции на върховния командващ щурмоваците бяха заели позиции по дванайсет пред и зад двамата офицери.

— Не изглеждахте много уверен, когато преди малко споменах хората на Дизра — каза Пелаеон, докато вървяха по дългия коридор.

— Опасявам се, че не срещу Дизра може да ви се наложи да се изправите, адмирале — отвърна Вермел и се доближи до Пелаеон, сякаш се страхуваше някой да не ги чуе. — Когато ме качи на борда на кораба си, след като ме прехвана при Миришим, капитан Дория каза, че бил получил лична заповед от върховния адмирал Траун.

Гърлото на Пелаеон се стегна.

— Траун?

— Да, сър — каза полковникът. — Надявах се да е някой номер на Дизра… спомням си, че казахте какъв противник на мирните преговори бил, но Дория изглеждаше съвършено сигурен.

— Да — тихо отвърна Пелаеон. — И до мен стигнаха тези слухове. Твърди се, че бил видян и от високопоставени лица от Новата република.

Вермел не отговори веднага.

— Но вие не сте го видели лично.

— Не — Пелаеон събра сили. — Но мисля, че е време да го видя. Ако наистина се е върнал.

— Може да имате проблеми с него заради освобождаването ми — неохотно каза полковникът и погледна през рамо. — Може би ще е по-добре да се върна.

— Не! — твърдо отвърна адмиралът. — Траун никога не е наказвал офицерите си за това, че са направили нещо с твърдото убеждение в правотата си. Особено когато не им е дал заповед или необходимата информация, за да мислят обратното.

Стигнаха края на коридора и поеха по централния. Стражите и офицерите стояха все още там, където ги бе оставил Пелаеон, и гледаха безмълвни и смръщени под зоркия поглед на друг отряд щурмоваци от контингента на „Химера“.

— Не, няма да се връщаме на Бастион, за да изслушаме мнението на моф Дизра — продължи той, след като излязоха от централния коридор и тръгнаха към дока, където ги очакваха совалките. — Ако слуховете са неверни, не трябва повече да се занимаваме с моф Дизра. С командир Дрейф се сдобихме с няколко информационни чипа… с личния код на мофа… които разкриват цялата операция: имена, места и сделки, включително връзките с пиратите Каврилу и с няколко сенчести финансисти от двете страни на границата — изражението на върховния командващ стана по-сурово. — И някои подробности за опитите му да разпали гражданска война в Новата република. Това само по себе си ще ни бъде от голяма полза в евентуалните бъдещи мирни преговори с Корускант. Дизра със сигурност ще отиде зад решетките за дълго време.

— Да, сър — каза Вермел. — А ако слуховете са верни?

Пелаеон преглътна.

— Ако слуховете се окажат верни, ще му мислим тогава.

Вермел кимна.

— Да, сър.

— Междувременно, полковник — малко по-бодро продължи адмиралът, — последният ви рапорт много закъснява. Искам да чуя какво точно се случи при Моришим.