Поглед в бъдещето

ГЛАВА 37

Пътуването до другата страна на Ръката на Траун и езерото, за което спомена Дете на ветровете, отне петнайсет минути. Първоначално Люк се отнесе скептично към идеята младите чуждоземци да ги пренесат, да не говорим за възможността да бъдат забелязани от неприятелската група в крепостта.

Но комкайците го изненадаха и в двете отношения. И докато майсторски се вмъкваха в сенките на дърветата, скалите и планинските дерета, майсторът джедай започна да се успокоява за тази фаза на операцията. Мара също вече бе насочила мислите си към края на краткия им полет. За съжаление същото не можеше да се каже за Арту. Увиснал в средата на мрежата, която с Мара успяха да измайсторят от последните си запаси синтетично въже, малкият дроид стенеше и мърмореше през цялото време.

Процепът в скалата се намираше на не повече от десет метра от края на езерото и се спускаше под доста остър ъгъл, а входът му бе скрит под малка козирка от обрасла с трева пръст.

— Скалата е изгладена от огнените трески, които минават оттук години наред — Мара прокара длан по повърхността на камъка.

Арту потръпна и избипка уплашено.

— Едва ли този път ще ги срещнем — успокои го Люк, докато освобождаваше малкия дроид от мрежата. След това я нави и я пъхна в тайното отделение на Арту. — Рояци с такива размери не могат да остават дълго заедно. Няма достатъчно храна за всички.

— Да се надяваме, че са достатъчно умни, за да го знаят — обади се Мара.

— Имате щастие, че дойдохте сега — каза Дете на ветровете. — През последните няколко сезона имаше много дъждове и Езерото на малките риби много нарасна.

— А малките риби нараснаха ли? — попита Мара.

— Не знам. Важно ли е? — изпърха с криле Дете на ветровете.

— Пошегувах се.

— О! — малкият комкаец погледна към Люк. — Исках да кажа, че скоро входът може да бъде залят.

— Ясно — отвърна джедаят. — Но засега не е и вие ни доведохте благополучно дотук.

— Това беше голяма чест за нас — каза Дете на ветровете.

— Какво искате да направим сега?

— Вече направихте предостатъчно — отговори Люк. — Благодаря ти. Благодаря на всички ви.

— Да ви изчакаме ли? — настоя Дете на ветровете. — За нас ще бъде чест да ви изчакаме и да ви върнем до летящата ви машина.

Скайуокър се поколеба. Може би щеше да е много полезно да ги изчакат и да ги върнат при изтребителя. За съжаление…

— Проблемът е, че нямам представа, откъде точно ще излезем.

— Ще гледаме — твърдо каза младият комкаец. — Другите също ще гледат.

— Добре — съгласи се Люк, нетърпелив да приключи с обсъждането и да продължи пътя си. — Благодаря ви.

— В какъв ред ще влезем? — попита Мара.

— Аз съм първи — отговори джедаят, седна на ръба на отвора и спусна крака вътре, — Арту е втори, а ти — последна. Ще се оглеждам за стеснения и ще ги разширявам. Ако пропусна някое, ще трябва ти да се оправяш с него.

— Добре — тя откачи лазерния меч от колана си. — Успешно приземяване и гледай да не си счупиш краката по пътя.

— Благодаря — той активира собствения си лазерен меч, завъртя лъча, така че да застане над протегнатите му крака, и се отблъсна.

Спускането не беше толкова опасно, колкото Люк се бе опасявал. Годините, през които огнените трески бяха минавали през прохода, наистина бяха изгладили скалата, но по-важното бе, че бяха отстранени повечето препятствия по пътя. Докато се пързаляше надолу, само два пъти му се наложи да сече парчета стърчаща скала, като при това в единия случай това не беше толкова необходимо. Зад себе си чуваше тракане на метал. Малкият дроид се пързаляше надолу, пиукайки нещастно.

Спускането им завърши в един от тунелите, където тримата бяха прекарали последните две седмици. Люк хвана Арту и го отмести навреме, за да осигури на Мара място за приземяване.

— А, ето ни отново тук — каза тя и освети наоколо с фенерчето си. — Не ми изглежда много познато. И накъде би трябвало да тръгнем?

— Според местоположението на крепостта натам — отговори Люк и посочи наляво.

— Добре — съгласи се Мара. — Да тръгваме.

Умишлено или случайно комкайците добре бяха избрали мястото за начало на пътуването им. Двамата с Мара бяха изминали едва стотина метра, когато след един завой на прохода се озоваха пред добре познатата естествена каменна арка.

— Пристигнахме — тихо каза Люк. — Бъди готова. Ако знаят за стълбището, вътре сигурно ни чакат стражи.

Стражи нямаше. Петнайсет минути по-късно, след като се бяха преборили с тесния процеп в кортосната скала, отново бяха в подземната зала.

— Явно не знаят за стълбището — отбеляза Мара и освети с фенерчето си процепа, който бяха направили първия път в жълтата стена.

— Или не могат да стигнат до него — отвърна Скайуокър. — Дори заключващите механизми на вратите като че бяха направени от хиджарнски камък.

— Не ме разбирай погрешно… Просто се радвам, ако този път пропуснем срещата с домакините ни — побърза да уточни Мара. — Питам се колко ли от електропроводите работят?

— Сигурно повече, отколкото предишния път — джедаят обърна лъча на фенерчето си в другата посока. Както и тогава, другият край на залата тънеше в мрак. — Аз пък се питам колко ли е дълга залата?

— Не може да е прекалено дълга — отговори Мара. — Не забравяй, че някъде там е езерото.

— Да — каза Люк. — Да имаш някой мъдър съвет, преди да започнем?

— Само много да внимаваме — тя пристъпи до него. — Един до друг, докато можем, дроидът зад нас, лазерните мечове и сетивата в готовност.

— Кратко и ясно — отбеляза Скайуокър и се присегна напред със Силата. Не долови никаква опасност отпред. — Хайде, Арту.

Забележката на Мара за размера на залата се оказа точна. Едва направиха няколко крачки, когато лъчите на фенерчетата им паднаха върху четвъртата стена. В средата й се виждаше арка, а след нея коридор. Не беше направен от неравната естествена скала на пещерата. Стените и подът бяха гладки и лъскави.

— Интересно — Мара освети коридора и входната му арка. — Забелязваш ли нещо странно на тавана?

— Не е така гладък, както стените — отвърна джедаят, оглеждайки камъните, стърчащи от сводестия таван.

— Интересно — повтори Мара. — Арту, сензорите ти улавят ли нещо?

Отрицателният отговор на малкия дроид прозвуча доста нещастно и Скайуокър се наведе към електронния бележник, за да види превода.

— Казва, че електропроводът заглушава всичко — предаде той на Мара. — Явно бръмченето е от там. Мислиш ли, че има и нещо друго?

— Спазващия думата си каза, че това място е било фатално за комджайците — припомни му тя. — А всички знаем колко много обичат да висят по таваните.

— Да не забравяме и пещерата с хищниците, чиято любима плячка са летящи същества — кимна Люк, схващайки накъде биеше Мара. — И група чиси в крепостта, които ги смятат за паразити.

— Да не говорим за слоя кортосна руда — добави Мара. — Между другото още не вярвам, че се е появил тук по естествен начин. Това място е по-добре защитено и от Корускант.

— Както може да се очаква, щом начело е Траун — завърши Люк. — Въпросът е ще направим ли нещо с тавана, или ще приемем, че няма да ни притеснява?

— Да обърнеш гръб на опасност, никога не е добро решение — заяви Мара и направи крачка по коридора.

Тя активира лазерния си меч и пробно го хвърли към тавана. Посипа се дъжд от блестящи искри, а коридорът се изпълни с пукота и миризмата на освободено електричество… И изведнъж целият таван се сгромоляса.

Мара скочи, преди Скайуокър да успее да активира лазерния си меч и да го вдигне над главата й. Таванът се стовари върху зелено-белия лъч на меча, нагъна се за миг около него и падна прерязан на пода.

— Много хитро! — отбеляза тя и надникна през рамото на майстора джедай. — Като скулптурна конърска мрежа. Комджаецът каца на тавана и пада изпържен от високоволтов ток. След това мрежата пада и ликвидира приятелите му, които са с него.

— Наистина хитро — съгласи се Люк и побутна с върха на лъча мрежата. — Остава въпросът, дали вече е безопасно да минем.

— Сигурно — отвърна Мара. — Мрежите обикновено са единични и не е много добре да се оставят активни, щом паднат на пода.

— Има логика — каза Скайуокър, присегна се със Силата и протегна крак към мрежата. Чувството му за опасност не се обади… и той отпусна крак върху нея, без да захвърчат искри от остатъчно електричество. — Чисто е.

— Чакай! — извика Мара, направи голяма крачка напред и опря дръжката на лазерния си меч в гърдите му, за да го спре. В другата ръка вече държеше малкия си бластер. — Нещо идва.

Майсторът джедай спря, заслушан в тихото потропване на крака по пода. Едва ли съществото идваше само, ако се съдеше по звука. Той раздвижи лъча на фенерчето си, опитвайки се да види какво приближава…

И изведнъж от няколко малки отвора, които Скайуокър не бе забелязал, изпълзя рояк големи колкото юмрук насекомоподобни същества и бързо плъпна по стените към тях.

— Внимавай! — извика Мара и се прицели с бластера.

— Не! Чакай! — каза Люк и бутна ръката й встрани от движещите се мишени. Той улови метален блясък… — Продължаваме! Арту, побързай!

Майсторът джедай усети силното неодобрение на Мара, но тя преглътна възражението си. Забързаните същества ги подминаха, без да намаляват скоростта си и очевидно без да им обърнат особено внимание. Люк стигна края на конърската мрежа и стъпи на твърдата скала. След като Мара и Арту го последваха, той се обърна.

Съществата се бяха скупчили пред края на падналата мрежа. Прехванаха краищата й и внимателно я помъкнаха нагоре по стените. Мара тихо изсумтя.

— Естествено — каза тя, леко възмутена от себе си. — Дроиди от поддръжката. Дошли са да възстановят капана. Съжалявам… май се вживях повече.

— Като се има предвид, че имаме работа с върховния адмирал Траун, вживяването няма да е много рядък проблем за нас — отбеляза Скайуокър.

— Благодаря, няма нужда да ме успокояваш — Мара пъхна малкия бластер в кобура на лявата си китка и прехвърли лазерния меч в дясната ръка. — Научих си урока. Ще тръгваме ли?

— Какво имате предвид? — попита капитан Налгол, премига, за да прогони съня от очите си, посегна към униформата си и започна да я облича. — Как така стрелят? Това беше определено за след три дни.

— Не зная, сър — напрегнато отвърна дежурният офицер на „Тираничен“. — Зная само, че разузнавателните кораби Докладват, че битката е започнала и че щитът над ботанската столица е свален. Трудно е да се разбере от това разстояние, но казват, че на няколко места в столицата бушуват пожари.

Налгол яростно изруга под нос. Някой бе направил груба грешка, и то голяма. Или ударният разузнавателен отряд…

Или самият Траун. Това беше разстройваща мисъл, дори потресаваща. Ако разчетът на върховния адмирал можеше да е толкова неточен…

Капитанът на „Тираничен“ прогони страховете си. Станалото станало. Независимо дали бяха направени грешки или неправилни изчисления, Налгол бе решен той и „Тираничен“ да не дават своя принос в тях.

— „Заличител“ и „Желязна ръка“ уведомени ли са? — попита той, изричайки наполовина последната дума, тъй като се наведе да обуе ботушите си.

— Да, сър. Разузнавателните кораби докладват, че заемат бойни позиции.

— Трябва да заемем нашата преди тях — хапливо му отвърна капитанът.

— Слушам, сър — каза офицерът. — Ще бъдем в бойна позиция след пет минути. Разузнавателните кораби продължават да подават рапорти.

— Добре — измърмори Налгол. Сега, след като шокът от новината бе попреминал, си даде сметка, че положението не е толкова лошо, колкото първоначално му се бе сторило. Битката бе започнала по-рано. Трите звездни разрушителя бяха готови или щяха да бъдат готови, преди присъствието им да бъдеше необходимо, за да елиминират оцелелите от битката кораби.

Ослепени от маскировъчния щит, те имаха нужда от ежеминутни рапорти от разузнавателните кораби. Опасността бе, че честото влизане и излизане на машините от щита можеха да привлекат нечие внимание и някой можеше да си помисли, че около ядрото на кометата става нещо, и да дойде да провери. Но имаше начин този риск да бъде сведен до минимум.

— Всички оператори на прехващащи лъчи в пълна готовност! — заповяда капитанът. — Ако който и да е си пъхне носа под маскировъчния ни щит освен разузнавателните ни кораби, искам да бъде прехванат и държан в пълно комуникационно затъмнение. Този заповед да стигне и до другите кораби. Никой, който се натъкне на нас, не бива да остава жив, за да разпространи новината. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърна дежурният офицер.

— Ще бъда на мостика след две минути — каза Налгол и грабна туниката и колана си. — Искам корабът да е в пълна бойна готовност, когато застана на него.

— Слушам, сър.

Налгол удари копчето на интеркома и напусна каютата си. Добре. Значи чуждоземните и поклонниците им не можаха да удържат самоунищожителната си омраза за времето, което Траун бе очаквал. Добре. Това само означаваше, че принудителната скука и бездействие на екипажа му щяха да приключат малко по-рано.

Той се усмихна мрачно и тръгна с внимателно премерена стъпка по коридора към турболифта. Това щеше да бъде истинско удоволствие.

Турболазерът проблесна. Смъртоносният му червен лъч изпращя опасно близо до щирборда на „Хилядолетен сокол“ устремен към ескортиращата фрегата с прослийски отличителни знаци. Хан избегна с руля втория залп и едва успя да смени посоката, за да се размине с два багмимски митнически кораба, устремени с бълващи огън батареи към прослийската фрегата. Цялата вселена беше полудяла. И той се намираше точно в средата на лудницата.

— Какво става? — извика Хан към интеркома, докато се промушваше между два опкикски крайцера.

— Според ишорците преди половин час трима души се качили на борда — чу се гласът на Лея. Отзад пищеше аларма. — Показали карти за самоличност на техници от Новата република и писмо от ишорския Висш конфлукс, което ги упълномощавало да прегледат електроразпределителите на „Надмощие“ за повреди от оксидация.

— Всичко е било фалшиво, разбира се — тихо каза Хан, стигна с „Хилядолетен сокол“ до сравнително спокойно място и се огледа.

Ендор отново се повтаряше. Само че този път Империята не се виждаше никъде. Този път бунтовници се биеха срещу бунтовници.

— Но това го знаем сега — отвърна жена му. — Щом се качили на борда, убили ескорта и превзели една от турболазерните батареи. След като щитът на Древстран падна…

Хан, успяха да произведат осем изстрела към повърхността, преди да прекъснем захранването на батареята. Ишорците още не могат да влязат в помещението и да ги обезвредят въпреки помощта на Баркимк и Сакисак.

Елегос промърмори нещо на родния си език.

— Какви са щетите на Древстран? — попита Хан. — Няма значение… сега това не е важно. Какво става с теб и кораба?

— Атакуват ни — отговори Лея. Гласът й бе напрегнат. — Три диамалски кораба се присъединиха към атаката срещу нас. Един е застанал между нас и планетата, за да не стреляме отново по Древстран. Май още няма сериозни поражения и от двете страни, но няма да е за дълго.

— Не им ли казахте какво е станало? — попита съпругът й.

— Казах им го аз, каза им го капитанът на „Надмощие“, каза им го Гаврисом — отвърна Лея. — Не чуват.

— Или не ги интересува — каза Хан и стисна зъби до болка. Лея бе на борда на кораб, подложен на масирана атака… — Ще се опитам да дойда — каза той. — Може да успея да ви измъкна с Гаврисом.

— Не… не идвай — остро възрази жена му. — Моля те! Няма да успееш!

Бившият контрабандист погледна със свито сърце към битката. Лея беше права. От новото си местоположение виждаше „Надмощие“ сред сияние от яростен турболазерен огън. Хан прекрасно знаеше, че щитовете на „Хилядолетен сокол“ нямаха шанс да издържат на такъв обстрел. Но не можеше и да стои безучастен.

— Виж… и преди съм се справял със звездни разрушители — каза той.

— Надхитряше ги — поправи го Лея — Има голяма разлика. Моля те, Хан, недей!…

Чу се пукане и изведнъж връзката се разпадна.

— Лея! — извика Соло. Усети стягане в гърдите, когато погледна към ишорския кръстосвач. Засега още беше цял. Нужен бе само един случаен изстрел по мостика…

— Тя е добре — каза Елегос и посочи екрана на комуникационната конзола. — Отново ги заглушиха.

Хан въздъхна, не съзнавайки, че бе стаявал дъх.

— Трябва да направим нещо — каза той, докато оглеждаше космоса, търсейки вдъхновение. — Трябва да я изведем от кораба…

Интеркомът изпука отново.

— Лея! — извика Хан и обнадежден се наведе към микрофона.

— Соло? — отвърна мъжки глас. — Тук Кариб Девист.

Бившият контрабандист се намръщи.

— Какво искаш? Малко сме заети.

— Така ли! — остро отвърна Кариб. — И по чия вина?

— Вече знаем — ниско отвърна Хан. — Някакви несигурни елементи са се качили на борда на „Надмощие“ и са започнали да стрелят. Сигурно са агенти на Империята.

— Определено са агенти на Империята — каза Кариб. — А други имперски агенти подтикнаха останалите към битка. Не чухте ли записите на заповедите за атака, които излъчиха на десетина различни езика?

Соло погледна ядосано към Елегос. Значи затова се бяха навъртали около Ботауи онези малки имперски кораби, които Кариб бе разпознал. Очевидно. Или поне щеше да бъде очевидно, ако някой бе отделил време да се замисли. Но никой не го бе направил.

— Но това може да почака — продължи Девист. — Обадих се, за да ви предупредя. Смятам, че около ядрото на кометата става нещо.

— Така ли? Какво? — попита Хан. Вниманието му отново бе насочено към „Надмощие“ и въпроса, как да измъкне Лея от там.

— Не знам — отвърна Кариб. — Но около него се въртят десетина минни влекача и всичките се управляват от имперски пилоти.

Бившият контрабандист се намръщи към високоговорителя на интеркома.

— Как така всичките се управляват от имперски пилоти? Каква работа имат те с минни влекачи?

— Казвам ви, че са имперски пилоти — настоя Девист. — От целия им стил на пилотиране личи.

— Добре — съгласи се Соло. Не му се спореше. — Какво искаш да направя?

От високоговорителя дойде съскането на въздишка.

— Ще отидем да проверим — отвърна Кариб с неудоволствие. — При дадените обстоятелства очаквах, че ще проявите интерес и вие да дойдете. Съжалявам, че ви притесних.

Интеркомът изпука и връзката прекъсна.

— Аз също — тихо каза бившият контрабандист, поглеждайки към Елегос, отклони очи и после пак го погледна. — Какво?

Доверителят вдигна ръце.

— Нищо не съм казал.

— Но мислите, че трябва да отида с него и да видя какво става — възрази Соло. — Да оставя Лея и да тръгна да гоня вятъра?

— Можете ли да й помогнете в момента? — меко възрази на свой ред Елегос. — Можете ли да я освободите или да отблъснете нападащите кораби? Или да спрете самата битка?

— Точно там е работата — отсече Хан. — Обзалагам се десет към едно, че това са миньори, които са работили за Империята. В Новата република има хиляди такива… Стилът на летене не доказва нищо.

— Може би — отвърна доверителят. — Трябва да поставите и това на везните.

— А какво да поставя от другата страна?

— Всичко останало — каза Елегос. — Това, което знаете за Кариб Девист и за способностите му да наблюдава. Вярата ви или липсата й, че той всъщност не ви е предал, докато сте били на Бастион. Собственият ви опит с имперските процедури и стил на работа и това, дали вярвате, че някой с уменията на Кариб може да ги разпознае. Доверието ви в съпругата ви и мнението й за този човек — каамасецът вдигна вежди. — И преди всичко вроденото ви чувство за правилно и неправилно. Ако там наистина има някаква опасност, бихте ли го оставили сам срещу нея?

— Той не е сам — отвърна Хан. — С него са и другите клонинги.

Елегос не отговори. Хан безшумно издиша и бързо огледа космоса. Очуканият товарен кораб тип „Действие 2“ на Кариб се носеше към пределите на бойното поле и ярката комета в далечината. Съвсем сам.

— Знаете ли, вие каамасците можете да бъдете извънредно досадни, стига малко да се постараете — каза бившият контрабандист на доверителя, обърна „Хилядолетен сокол“ по курса на Кариб и набра честотата на предавателя на Ландо.

— Ландо? Ей, Ландо, събуди се!

— Да, Хан, какво има — чу се напрегнатият глас на Калризиан.

— Върна ли се на „Дамата на късмета“?

— Иска ми се — разгорещено отвърна приятелят му. — Още съм на „Усърден размисъл“ със сенатор Миатамиа.

Соло се намръщи.

— Това да не е един от корабите, които атакуват Лея?

— Ако Лея е на „Надмощие“, да — отговори Ландо. Гласът му бе едновременно възмутен и леко нервен. — Хан, трябва да спрем битката, и то бързо.

— Не го оспорвам, приятелю — каза бившият контрабандист, докато избягваше двойка фрофлийски патрулни кораби, които обстрелваха с яростен оръдеен огън една дфарианска космическа баржа.

— Гаврисом е с Лея. Ако можеш да убедиш Миатамиа да прекъсне заглушаването им, може да го убедят.

— Вече опитах — въздъхна Ландо. — Аз съм последният човек на борда, когото някой би послушал.

— Чувството ми е познато — отвърна Хан. — Виж, трябва ми една бърза услуга. Тръгвам към кометата с Кариб Девист. Хвърляй ни по едно око с макробинокъла… ако ни се случи нещо.

Настъпи кратка пауза.

— Ясно. Нямаш проблем. Каква по-точно може да е случката?

— Сигурно никаква — отвърна Соло. — Кариб смята, че минните влекачи се управляват от имперски пилоти. Просто ни наглеждай, става ли?

— Ще ви наглеждам — обеща Калризиан. — Успех!

Хан изключи интеркома и се промуши покрай последните кораби, които стояха между него и кометата.

— Дръжте се — каза на Елегос и подаде пълна тяга на подсветлинните двигатели.

— Полека — предупреди Бел Иблис, застанал до Бустър. — Бавно, леко и внимателно. Нали сме приятели. Между нас и противната бунтовническа оперативна част стои външната защита. Сега сме в безопасност и няма нужда да бързаме.

— Да, не искаме да имаме вид на хора, които бързат — тихо отвърна контрабандистът. Той смутено гледаше огромния приближаващ силует на имперската база Убикторат. Изведнъж любимата му „Странстваща авантюра“ вече не му изглеждаше така голяма, силна и уверена.

— Спокойно, Терик — каза генералът. За най-дълбоко раздразнение на Бустър гласът му бе овладян и съвършено спокоен. — Голямото представление е зад нас, нали не сте забравили? Последното нещо, което искаме, е да обърнат очи към нас.

Търговецът на информация кимна и хвърли поглед към екраните. Зад звездния му разрушител наистина се изнасяше представление. Корабите на Новата република се натъкваха на отбраната на Ята Минор. Или поне така трябваше да изглежда. Ако наистина следваха заповедите, те всъщност се държаха достатъчно далеч, за да не понесат истински сериозни поражения от масирания турболазерен огън. Дано в цялата суматоха имперските сили не забележеха това.

— Не знам — каза търговецът. — Не ми харесва, Бел Иблис. Влязохме много лесно.

— Генерале, засичаме движение — доложи офицерът пред сензорната конзола. — Откъм щирборда приближава имперски звезден разрушител.

Бустър направи няколко крачки по командната пътека към илюминатора и надзърна. Стомахът му бе свит от лошо предчувствие. Звездният разрушител се появи иззад десния край на базата и застана на курса на „Странстваща авантюра“. Спря там, между тях и базата, увиснал в космическия вакуум, сякаш ги предизвикваше да минат…

— Идентификацията на кораба е „Неумолим“ — обади се някой. — Капитанът е записан под името Дория.

Изведнъж лошото предчувствие на контрабандиста се засили. „Неумолим“…това не беше ли корабът, който винаги се свързваше в слуховете с върховния адмирал Траун? Бел Иблис отново бе застанал до Бустър.

— Генерале… — тихо каза контрабандистът.

— Знам — отвърна Бел Иблис. Спокойствието в гласа му бе намаляло едва забележимо. — Но ако избягаме сега, само ще признаем вината си. Единственото, което можем да направим, е да изиграем ролята си докрай.

— Съобщение от „Неумолим“, генерале — каза свързочникът. — Искат да говорят с капитан Налгол.

Бустър погледна към Бел Иблис.

— Единственото, което можем да направим, е да изиграем ролята си докрай — повтори генералът. — Опитайте.

— Разбира се — контрабандистът си пое дълбоко дъх, улови погледа на свързочника и му кимна. Офицерът натисна някакъв бутон и кимна в отговор… — Говори капитан Раймеуз, временно командващ имперския звезден разрушител „Тираничен“ — каза той, имитирайки по най-добрия начин, на който бе способен, типичната прекомерно рязка имперска реч. — Капитан Налгол бе сериозно ранен по време на последното нападение и в момента е подложен на лечение.

От високоговорителите на мостика се чу хихикане.

— Наистина ли? — отвърна спокоен глас. Уверен глас. Школуван глас. Глас, от който Бустър изтръпна целият. — Говори върховният адмирал Траун. Разочаровате ме, генерал Бел Иблис.

Бустър погледна към Бел Иблис. Генералът продължаваше да гледа през илюминатора. Лицето му не издаваше нищо.

— Наистина няма смисъл да продължавате с този маскарад — каза Траун. — Но може би се нуждаете от по-убедителна демонстрация.

Сякаш някой зад Бустър бе издърпал килима изпод краката му. Изведнъж той рязко залитна напред, махайки с ръце в опита си да запази равновесие. Останалите членове на екипажа около него извикаха смаяно. Над всичко това се извиси зловещият звук на скърцащ метал.

— Малка демонстрация, както казах — продължи върховният адмирал. Тонът му бе почти закачлив. — Звездният ви разрушител вече е напълно безпомощен, прикован на място от приблизително петдесет силови прехващащи лъча.

Бустър преглътна едно проклятие, което с всички сили се стремеше да излезе от устата му. Каква беше тая работа с другия звезден разрушител и прехващащите лъчи? Той трепна, когато Бел Иблис го тупна по ръката. Генералът втренчено го гледаше и нетърпеливо му махаше да дойде при комуникационната конзола. Контрабандистът го погледна в отговор и си пое дълбоко дъх.

— Адмирал Траун, сър, какво правите? — попита търговецът на информация, като се опитваше да смеси респект и смутен уплах в гласа си. — Сър, на борда има ранени офицери и матроси…

— Достатъчно — студено го прекъсна върховният адмирал. Опитът за непосредственост очевидно дойде в повече на червеноокия мелез и той отново бе станал властен. — Възхищавам се на смелостта ви да направите опит, но играта свърши. Трябва ли да наредя на турболазерните батареи да превърнат кораба ви на съставните му части?

Бел Иблис тихо въздъхна.

— Няма да е необходимо, адмирале — каза той. — Говори генерал Бел Иблис.

— А… генерале! — възкликна Траун. Той отново промени тона, забеляза Бустър. Този път студената заплашителност се превърна в почти сърдечна приветливост между колеги професионалисти. Човекът бе гъвкав. — Сър, поздравявам ви за опита, въпреки че бе безуспешен.

— Благодаря, адмирале — отвърна Бел Иблис. — Все пак смятам, че изходът на операцията тепърва предстои.

— Така ли смятате? — попита Траун. — Добре тогава, да го направим официално. С настоящото ви призовавам да прекратите диверсията си и да се предадете.

Бел Иблис погледна към Бустър.

— А ако откажа?

— Както казах преди малко: вие сте безпомощен в ръцете ми — отговори върховният адмирал. Гласът му преливаше от заплашителност. — По моя заповед корабът ви ще бъде систематично унищожен.

На мостика настъпи продължителна пауза. Бустър наблюдаваше Бел Иблис. На свой ред генералът гледаше звездния разрушител отпред.

— Трябва да обсъдя положението с офицерите си — най-сетне каза той.

— Разбира се — отвърна Траун. — Не бързайте. Но бих ви препоръчал да не се бавите прекалено. Диверсионната ви част се бие храбро, макар и неефективно, но търпението ми към тях няма да е вечно. Прехващащите кръстосвачи вече заемат позиции, за да ги пленят, а командирите ми молят за разрешение да пуснат изтребителите си.

— Разбрах — отвърна Бел Иблис. — Ще ви дам отговора си възможно най-бързо.

Генералът махна към свързочника и той прекъсна връзката.

— Какво ще правим сега? — попита Бустър. Мисълта „Странстваща авантюра“ отново да попадне в имперски ръце…

— Ще му дам отговора си, както му обещах — хладно отвърна генералът. — Танерис, Бодуае, откъде идват тези прехващащи лъчи? От базата или от защитата?

— Трийсет и осем са разположени в защитната линия — доложи Танерис пред сензорната конзола.

— Петнайсет други са от самата база — добави Бодуае. — Имам местоположенията им.

— Благодаря — каза Бел Иблис. — Саймънс, имаме ли някаква свобода на движение?

— Не, сър — отвърна кормчията. — Държат ни здраво.

— А ротация? Можем ли да се въртим около вертикалната си ос?

— А… да, сър, мисля, че можем — отвърна Саймънс и се намръщи към екраните пред себе си. — Все пак едва ли ще можем да направим повече от четвърт оборот.

— А това няма да е достатъчно, за да се обърнем и да изчезнем от тук — тихо измърмори Бустър.

— Целта не е да се измъкнем — припомни му Бел Иблис. — Саймънс, завърти бакборда на деветдесет градуса или максимално близо до това положение. Бакбордовите турболазерни и протонните батареи готови за стрелба по гнездата на прехващащите лъчи в отбранителния периметър по моя заповед. Щирбордовите батареи да се прицелят в гнездата по базата.

Хоров отговор потвърди получаването на заповедта. Бустър погледна към базата и звездния разрушител, застанал в бойна готовност пред нея. И докато гледаше, собственият му кораб започна да се завърта надясно. Бавно и тромаво, но все пак се въртяха. Контрабандистът направи крачка към Бел Иблис.

— Разбира се, давате си сметка, че няма да заблудите никого с този ход — предупреди той. — Най-малкото Траун. Ще види, че се прицелваме в гнездата на прехващащите лъчи, и ще нареже на парченца кораба под краката ни.

Бел Иблис поклати глава.

— Едва ли. Не още. Явно се опитва да възстанови Империята, а купчина останки няма да му помогне в това начинание. Много по-ценни ще сме му като високопоставени затворници от Новата република, които да развежда пред потенциалните противници на каузата си.

— Без да споменаваме спечелването на един допълнителен звезден разрушител, който да вкара в употреба срещу онези, които няма да убеди лесно.

— Точно така — съгласи се генералът. — Казано накратко: няма да открие стрелба, докато не се освободим почти напълно. А може дори и тогава да не стреля.

Бустър свъси вежди. Не, Траун нямаше да бърза, докато „Странстваща авантюра“ бе от неподходящата страна на огневата мощ на защитния периметър.

— Тогава как смятате да се измъкнете?

Бел Иблис поклати глава.

— Не се опитвам да се измъкна. Вече ви го казах. Имаме работа и тя ни чака там — той кимна към базата Убикторат.

— Със звезден разрушител и Траун на пътя ни! — възкликна Бустър. — Сигурен съм, че сте прекрасен военен, генерале, и така нататък, но ако се опитате да изиграете номер на върховния адмирал, той ще ни изпържи като мишки.

— Знам — отвърна Бел Иблис. Внезапно гласът му бе станал опасен. — Затова няма да въвличаме него. Поне не в смисъла, в който очаква.

Бустър внимателно го изгледа. В изражението и гласа на генерала имаше нещо, от което стария контрабандист го полазиха студени тръпки. — За какво говорите?

— Трябва да минем от другата страна на „Неумолим“, Терик — тихо каза генералът, загледан през илюминатора. — Трябва да го обезвредим толкова, че да не е в състояние да ни попречи да вкараме хакерите в базата.

— Ами отбраната на самата база?

— Трябва да го направим така, че отбраната на базата да няма време да се обърне към нас — отвърна Бел Иблис. — Огледайте положението от всички страни и ще видите, че има само един начин да се измъкнем — все още загледан през илюминатора, генералът сякаш набра сили. — Веднага щом се освободим от прехващащите лъчи, трябва да се обърнем и да се втурнем с всичка сила срещу „Неумолим“… и да го ударим.

Бустър изпусна въздуха от дробовете си с безшумна въздишка.

— Не говорите сериозно — промълви той.

Бел Иблис се обърна към него и го погледна право в очите.

— Съжалявам, Бустър. Съжалявам за кораба ви, но преди всичко съжалявам, че ви позволих — на вас и на екипажа ви — да дойдете.

— Генерале? — обади се кормчията. — Постигнахме седемдесет и девет градуса. Това е максимумът.

Бел Иблис задържа погледа си върху Бустър още една секунда. След това откъсна очи и мина покрай него.

— Достатъчно — отвърна той. — До всички огневи гнезда: огън по гнездата на прехващащите лъчи.

Внезапно от другата страна на илюминатора избухна заря от турболазерни изстрели, които излетяха от двете страни на завъртения корпус на звездния разрушител.

— Руля и подсветлинните двигатели — спокойно добави генералът, — подгответе пълна мощност.

— Ето го — каза Елегос и посочи напред. — Ей там, точно до щирборда.

— Виждам го — отвърна Хан. За момент бе изгубил от поглед товарния кораб на Кариб сред вихрения блясък на опашката на кометата. — Виждате ли някой от минните влекачи, за които той спомена?

— Още не — отговори каамасецът. — Може би е сгрешил.

— Изключено — пошепна Хан. Косата му настръхна. Може и да не вярваше, че Кариб е в състояние да различи имперските летци само по стила им на пилотиране, но беше сигурен, че Девист не можеше да сбърка минни влекачи с празно космическо пространство. — Питам се къде ли са изчезнали?

— Може да са се скрили зад опашката — предположи Елегос.

— Може да работят в задната четвъртина от повърхността на кометата.

— Миньорите никога не работят там — поклати глава бившият контрабандист. — Прахта и ледът много силно влияят на алувиалните овлажнители.

— Тогава къде са?

— Не знам — мрачно отговори Хан. — Но започвам да имам много лошо предчувствие. Ще ме свържете ли с товарния кораб на Кариб?

Елегос набра честотата и натисна бутона на комуникационната конзола.

— Готово.

— Кариб — повика го Хан. — Виждаш ли нещо?

— Нищо — отвърна Кариб. — Но бяха тук, Соло.

— Вярвам ти — каза Хан и хвърли бърз поглед към оръжейната конзола на „Хилядолетен сокол“. Всичко беше в готовност. — Мисля, че е време да хвърлим отблизо един поглед на ядрото. Да видим какво може да се крие там.

— Съгласен съм — отвърна Кариб. — Ние ли да водим?

— Корабът ти въоръжен ли е?

Настъпи съвсем леко колебание.

— Не съвсем.

— Тогава по-добре аз — бившият контрабандист подаде по-голяма мощност на подсветлинните двигатели на кораба си.

— Задръж и ме пусни да мина.

— Както кажете.

— Искате ли да отида в едно от огневите гнезда? — тихо попита Елегос.

Хан му хвърли бърз поглед.

— Мислех, че каамасците мразят да убиват.

— Така е — сериозно отвърна доверителят. — Но има моменти, за които се признава, че убийството на неколцина е за добро. Сега може да е настъпил един от тези моменти.

— Може — съгласи се Соло и намали тягата, след като „Хилядолетен сокол“ подмина товарния кораб „Действие 2“. Приближаваха към ядрото на кометата и Хан не искаше да налети на някои отломък скала, решил изведнъж да се откъсне и да застане на пътя им. — Не се притеснявайте… каквото и да крият, мога да се справя и сам. Не е като да обсипеш с огън някой от минните влекачи…

Точно по средата на изречението изведнъж право пред очите му кометата и звездите зад нея изчезнаха. На тяхно място в настъпилия пълен мрак се извиси, зловещо огрян от светлините по корпуса, огромният силует на имперски звезден разрушител.

— Хан! — промълви Елегос. — Какво…

— Звезден разрушител зад маскировъчен щит! — бързо отвърна Соло и рязко дръпна щурвала. За миг всичко му стана ясно. Битката над Ботауи… армадата от кораби, които се избиват… и звездният разрушител, който чака да ги довърши и може би дори да унищожи Ботауи. Без оцелели, без свидетели. Само битка, за която всички в Новата република щяха да се обвиняват един друг. А гражданската война, която тази единствена искра щеше да запали, можеше никога да не свърши.

— Бъдете готов със съобщение — каза той на каамаския доверител, докато „Хилядолетен сокол“ се обръщаше назад към невидимия край на маскировъчния щит. — Мигът, в който излезем…

Заповедта му остана недоизречена. Предпазните колани се врязаха в тялото му. „Хилядолетен сокол“ залитна на една страна и потрепери като ранено животно. Ревът на подсветлинните двигатели се смеси със скърцането на претоварените връзки и греди на корпуса.

— Какво става? — тихо попита Елегос.

Хан преглътна с мъка и безполезно стисна щурвала. — Прехващащ лъч — бившият контрабандист хвърли отчаян поглед към сензорния екран.

Ако го бяха хванали странично, за ръба или не съвсем добре, можеше да се измъкне. Но го бяха хванали здраво.

Вниманието му бе привлечено от някакво движение и Хан вдигна очи. Товарният кораб на Кариб, който също бе влязъл под маскировъчния щит, сега подобно на „Хилядолетен сокол“ се мяташе уловен в невидимата хватка на прехващашия лъч.

— Хванаха ни, Елегос — въздъхна Хан и горчивият вкус на поражението изпълни устата му. — Хванаха ни и двамата.