Поглед в бъдещето

ГЛАВА 1

Имперският звезден разрушител „Химера“ се плъзгаше бавно из безкрайното черно пространство на космоса, а абсолютната му самота се нарушаваше единствено от огромния газов гигант Песитин, увиснал далеч под него.

Адмирал Пелаеон стоеше пред предния илюминатор на мостика загледан в мъртвата планета под краката си, когато капитан Ардиф пристъпи към него.

— Рапорт от майор Хач, адмирале — бързо докладва той. — Всички поражения от пиратското нападение са възстановени. Корабът ви отново е в пълна бойна готовност.

— Благодаря, капитане — отвърна върховният командващ, внимателно прикривайки усмивката си.

За трийсетте часа от неуспешната атака срещу „Химера“ Ардиф многократно бе променял мнението си. В началото бе твърдо убеден, че нападението е предвождал генералът от Новата република Гарм Бел Иблис. Впоследствие го осени подозрението, че нападателите са изменници на Империята, после пък — че са някакви бунтовници, докато накрая стигна до становището, че е отговорна неизвестна пиратска банда.

Ардиф бе прекарал последните трийсет часа в размишления над теориите си, като предварителният технически рапорт, че противниковият щурмови кръстосвач е бил тип „Калот“, явно бе повлиял върху тях.

— Нещо ново от патрулите? — попита Пелаеон.

— Нищо не са открили, сър — отвърна Ардиф. — Все още никъде в системата няма помен от движение. Десантната совалка, която изпратихте по вектора на бягство на нападателите, се обади току-що. Не ги е открила.

Адмиралът кимна. Очакванията му се оправдаваха — всеки, който може да си позволи да купи щурмови кръстосван и притежава необходимите умения да го управлява, обикновено знае някой и друг номер за укриването му.

— Длъжни сме да опитаме — каза той. — Наредете да проверят още една система в предела на обхвата на сигнала ни без ретранслация. Ако пак не ги засекат, наредете да се прибират.

— Слушам, сър — тихо отвърна капитанът на „Химера“.

Без да се обръща, върховният командващ долови колебанието му.

— Въпрос ли имате, капитане? — подканящо попита той.

— Става дума за комуникационното затъмнение, сър — отговори Ардиф. — Не ми се нрави да сме изолирани по този начин. Все едно съм глух и сляп. Честно казано, това ме изнервя.

— И на мен не ми харесва — призна Пелаеон. — Но единственият начин за връзка с останалата част от галактиката е или чрез имперските ретранслационни станции, или по Холонет. В мига, в който направим едно от двете, всичко живо от Корускант до Бастион ще научи къде сме. Опашката от пиратски шайки, желаещи да си опитат късмета с нас, ще се проточи до безкрай.

„И това ще означава — добави той наум — край на опита ми за дискретна среща с Бел Иблис. Ако, разбира се, генералът пожелае да говори с мен.“

— Това ми е ясно, адмирале — каза Ардиф. — Но минавало ли ви е през ум, че вчерашното нападение може да не е било изолирано нападение срещу самотен имперски кораб?

Пелаеон повдигна вежди.

— Да не намеквате, че това е част от мащабна атака срещу Империята?

— Не отхвърлям тази възможност, сър. В момента съм склонен да мисля, че пиратите не са наети от Новата република, а нападат по своя инициатива. Империята винаги е действала твърдо с тях. Може да са решили, че моментът е подходящ за отмъщение.

Върховният командващ замислено потърка долната си устна. На пръв поглед предположението беше глупаво. Дори на смъртния си одър Империята би имала далеч повече сили, отколкото й бяха нужни, за да се справи с който и да е пиратски съюз. Но това не означаваше, че пиратите не са в състояние да извършат глупост и да я нападнат.

— Все пак остава въпросът, как са разбрали местонахождението ни — отбеляза адмиралът.

— Все още не знаем какво е станало с полковник Вермел — припомни му Ардиф. — Може би тъкмо тези пирати са го пленили и той им е казал за срещата.

— Не го е направил доброволно — мрачно каза Пелаеон.

— Ако са го принудили да проговори, ще покрия спътника на Бастион с кожите им — закани се той.

— Да, сър — тихо каза капитанът. — Това ни връща на въпроса, колко смятате да останем тук.

Върховният командващ погледна към газовия гигант от другата страна на илюминатора. „Да, наистина. Колко да висим тук, сред нищото, с надеждата, че бавната смърт на Империята може да бъде спряна? Че можем да сложим край на войната с Новата република, запазвайки ненакърнени територията и достойнството си?“

И с надеждата, че най-сетне могат да постигнат мир.

— Две седмици — отвърна Пелаеон. — Ще дадем на Бел Иблис още две седмици, за да отговори на предложението ни.

— Въпреки че то може да не е стигнало до него?

— Предложението е стигнало до него — твърдо заяви адмиралът. — Вермел е изключително надежден офицер със силно чувство за отговорност. Каквото и да се е случило с него, не се съмнявам, че първо е изпълнил задълженията си.

— Да, сър — каза Ардиф. Тонът му ясно показа, че не споделя увереността на началника си. — А ако Бел Иблис не дойде и след две седмици?

Пелаеон сви устни.

— Тогава ще решаваме.

Капитанът на „Химера“ се поколеба за миг, след това направи половин крачка към адмирала и попита тихо:

— Сър, наистина ли вярвате, че това е най-голямата ни надежда?

Върховният командващ поклати глава и отвърна също тихо:

— Не, капитане. Смятам, че това е единствената ни надежда.

Силуетите на приближаващите патрулни кораби „Синар“ IPV/4 се очертаха в идеална формация от двете им страни. Имперският звезден разрушител „Неумолим“ плавно се плъзна между прегрупиращите се авиокрила и зае определеното му място в орбитата.

— Много впечатляващо — измърмори моф Дизра към стройния мъж до себе си. Сърцето му се бе качило в гърлото. Застанал на мостика, мофът гледаше към синьо-зелената планета, изпълнила илюминатора на предната наблюдателница. — Надявам се, не ме влачихте дотук само за да видя как кроктарианската отбрана извършва маневри?

— Търпение, ваше превъзходителство — тихо отвърна застаналият до него майор Гордън Тирс. — Казах ви, че имаме изненада за вас.

Дизра изкриви устни. Да, Тирс бе казал, че са му приготвили изненада, и това бе всичко. Що се отнася до Флим…

Мофът обърна очи към адмиралското кресло и изкриви още по-силно уста. Актьорът седеше в креслото с драматично изражение, подсилено от синия грим, червените лещи и бялата униформа на върховен адмирал. Абсолютно копие на върховния адмирал Траун, маскарад, в който твърдо вярваха всички на борда на „Неумолим“, от капитан Дория до последния юнга.

Проблемът беше, че на планетата, към която приближаваха, нямаше нито един човек на Империята. Нито един. Кроктар, търговски център и столица на сектор Шатаум, се намираше дълбоко в територията на Новата република и разполагаше с цялата огнева мощ, която би могла да се очаква. Не съществуваха никакви гаранции, че кроктарианците щяха да се впечатлят от блестящите червени очи на Флим, от униформата му на върховен адмирал или от представлението му. И ако останеха безучастни, създаденият от Дизра малък триумвират щеше да се разпадне на парчета.

Флим може и да приличаше на върховния адмирал, но за разлика от него притежаваше тактическия гений на бацил от шахта за отпадъци. Тирс, бивш щурмовак и член на кралската гвардия на император Палпатин, бе военният мозък на групата. Ако капитан Дория видеше скромния майор да тича при бляскавия върховен адмирал, за да му даде съвет, цялата създадена дотук илюзия щеше да се пукне като сапунен мехур. Какъвто и блъф да бе замислил бившият щурмовак, той трябваше да успее.

— Съобщение от планетата, адмирале — доложи свързочникът от десния трап. — От великия лорд Босмихи, глава на Обединените фракции.

— Пуснете го през уредбата, лейтенант — нареди Траун. — Велики лорд Босмихи, говори върховният адмирал Траун. Получих позивната ви. Какво мога да направя за вас?

Дизра се свъси към Тирс, питайки го без думи:

„Те ли ни търсят?“

Майорът кимна. На устните му танцуваше тънка самодоволна усмивка:

— Шшшт! Слушайте!

— Приветстваме ви, върховен адмирал Траун — изгърмя през високоговорителите на уредбата носов чуждоземен глас, — и най-сърдечно ви поздравяваме за триумфалното завръщане.

— Благодаря — спокойно отвърна върховният адмирал. — Доколкото си спомням, не бяхте много ентусиазиран при последната ни среща.

Дизра хвърли бърз остър поглед към Тирс.

— По време на обиколката му из сектора преди десет години — тихо поясни майорът. — Не се притеснявайте. Знае всичко за нея.

Чуждоземецът се разсмя цвилещо.

— О, не сте забравили — весело добави той. — Тогава страхът от имперската власт и съблазънта на обещанията за свобода все още ни владееха.

— Подобни лъжи все още владеят мнозина — съгласи се Траун. — Да не би да намеквате, че кроктарианците са стигнали до ново разбиране на нещата?

От високоговорителя дойде хъхрещ звук на отвращение.

— Видяхме краха на обещанията — с горчивина отвърна великият лорд. — Корускант вече не може да наложи никакъв ред. Няма начертани цели, няма ясна структура, няма дисциплина. Хиляди различни чуждоземни раси дърпат галактиката във всевъзможни посоки.

— Това беше неизбежно — кратко отбеляза адмиралът. — Както и причината, поради която император Палпатин въведе Новия ред. Той се опита да предотврати срива, на който сте свидетели сега.

— Все пак бяхме предупредени да не се доверяваме на имперските обещания — подсигури се Босмихи. — Историята на Империята е история на брутално поробване на нечовешките раси.

— Говорите за управлението на Палпатин — поправи го Траун. — Империята се освободи от самоунищожителния му античуждоземен уклон.

— Заемането на ръководството от вас е доказателство за това — предпазливо отвърна Босмихи. — Но се намират такива, които твърдят, че тази склонност продължава да съществува.

— Намират се мнозина, които разпространяват всякакви лъжи за Империята — парира върховният адмирал. — Но ако искате да се уверите в думата ми, разговаряйте с която желаете от петнайсетте чуждоземни раси, които понастоящем са под властта на Империята. Те ценят стабилността и закрилата, които им предлагаме.

— Да… закрила — кроктарианецът натърти на думата. — Говори се, че Империята е слаба. Въпреки това смятам, че все още разполагате с голяма сила. Какви гаранции за сигурността предлагате на системите членки?

— Най-добрите в галактиката — отговори адмиралът. Дори Дизра потрепери от зазвучалата в гласа на актьора заплаха. — Личното ми обещание за отмъщение над всеки, който дръзне да ви нападне.

От високоговорителя излезе нещо средно между хълцане и закашляне.

— Разбрах — сдържано отвърна великият лорд. — Знам, че е малко внезапно, за което се извинявам, но от името на Обединените фракции на кроктарианския народ бих желал да подам молба за възстановяване на членството ни в Империята.

Дизра погледна към Тирс и усети как собствената му долна челюст увисна.

— Възстановяване на членството ли!? — прошепна той недоверчиво.

Бившият гвардеец се ухили:

— Изненада, ваше превъзходителство.

— От името на Империята приемам молбата ви — отвърна върховният адмирал. — Не се съмнявам, че делегацията за обсъждането на конкретните условия е готова.

— Познавате народа ми, адмирал Траун — кисело отговори великият лорд Босмихи. — Делегацията наистина е готова.

— Тогава нека дойдат — отвърна Траун. — Случайно имперският моф Дизра е на борда на „Неумолим“. Той като експерт по политическите въпроси ще води преговорите.

— За нас ще е чест да се срещнем с него — каза кроктарианецът. — Но се съмнявам, че присъствието му на борда е толкова случайно, колкото споменахте. Благодаря ви, върховен адмирал Траун. Ще се видим на борда.

— Да, велики лорд Босмихи, ще се видим на борда — отвърна Траун.

Той махна към екипажа в трапа.

— Край на връзката, адмирале — доложи свързочникът.

— Благодаря — отвърна Траун и се надигна с известна леност от креслото. — Наредете едно авиокрило прехващачи да посрещне совалката на великия лорд веднага щом напусне атмосферата, и да я придружи до „Неумолим“ като почетен ескорт. Капитан Дория, искам да посрещнете совалката лично и да придружите делегацията до шейсет и осма заседателна зала. Моф Дизра ще чака там.

— Слушам, адмирале! — отвърна Дория и на минаване покрай Дизра му хвърли доволна усмивка.

— Можехте да ми кажете нещо — обърна се мофът към Тирс, след като вратите на турболифта се затвориха след капитана.

Плещите на бившия гвардеец едва забележимо трепнаха.

— Когато се обадиха, не бях съвсем сигурен, че ще поискат да се завърнат — отвърна той и даде път на Дизра, за да премине пред него през задните врати към друг турболифт.

— Но ми се стори доста вероятно. Кроктар има няколко потенциално опасни съседи, а в рапортите на разузнаването се казва, че Обединените фракции са се разочаровали изключително много от неспособността на Корускант да реши проблема с междусекторните вражди. Кроктар е първата система — продължи Тирс в турболифта, след като вратите се затвориха и кабината потегли. — Но няма да е последната. Досега още двайсет са отправили покана към върховния адмирал Траун за разговор.

Дизра изсумтя:

— Искат само да сплашат неприятелите си.

— Възможно е — съгласи се гвардеецът. — Но нас какво ни е грижа? Важното е, че се присъединяват, а това ще предизвика сътресения чак до Корускант.

— Докато Корускант не реши да предприеме някакви действия.

— Какви действия може да предприеме? — попита майорът.

— В устава на Новата република изрично се заявява, че всяка система членка има право да я напусне във всеки момент.

От вградения в кабината интерком се разнесе звън.

— Моф Дизра?

— Да?

— Получи се съобщение, ваше превъзходителство. Носи личния ви код.

Мофът усети как стомахът му се свива на топка. „Тези безмозъчни…“

— Благодаря — възможно най-спокойно каза той. — Прехвърлете го в заседателна зала шейсет и осем. Погрижете се да не бъде прослушано.

— Слушам, ваше превъзходителство.

— Това нали не е?… — попита Тирс.

— Със сигурност е точно той — ниско процеди Дизра. Вратите се отвориха. — Хайде. Застанете така, че да не се виждате.

Две минути по-късно двамата влязоха в заседателната зала и плътно затвориха вратите след себе си. Моф Дизра включи вградения в средата на масата екран, извади декодиращ чип и го пъхна в процепа. После набра шифъра…

— Време беше — просъска капитан Зотип с блеснал поглед и настръхнала от гняв гъста руса брада. — Да не си мислите, че нямам какво да правя, вместо да…

— Какво — изрева Дизра така, че накара пиратския капитан да дръпне глава назад и внезапно да прекъсне тирадата си — си… мислиш… че… правиш? — довърши мофът в настъпилата тишина, изричайки всяка дума рязко, сякаш чупеше сухи пръчки. — Как смееш да поемаш такъв риск, лишен от капчица здрав разум!

— Не се притеснявайте чак толкова за безценното си реноме — изръмжа Зотип, донейде възвърнал безочието си. — Ако сдружаването с пирати изведнъж е станало срамно за вас…

— Срамът не е предметът на разговора ни — с леден тон го прекъсна Дизра. — Мисля за главите ни и за това, дали ще ги запазим на раменете си. Или не си забелязал колко много ретранслации има в това съобщение?

— Наистина ли? — подигравателно отвърна Зотип и подсмъркна. — А пък аз си мислех, че великолепното ви имперско свързочно оборудване пак е започнало да прави номера. Къде сте? Във вилата си да броите парите ли?

— Не — отвърна Дизра. — Намирам се на борда на имперски звезден разрушител.

Лицето на Зотип сякаш помръкна.

— Ако това трябва да ме смае, по-добре измислете нещо друго.

— Добре — мофът се усмихна студено. — Нека отгатна. Бил си твърде самоуверен, хвърлил си се безразсъдно в атака и адмирал Пелаеон ви е натупал.

— Не ми се подигравайте, Дизра — предупреди го пиратът.

— Никога не ми се подигравайте! Загубих щурмови кръстосвач тип „Калот“ плюс осемстотин добри матроси. Цената за тези щети е нечия кожа. Все едно на Пелаеон или вашата.

— Не ставай смешен — презрително отвърна мофът. — И не се опитвай да хвърлиш вината върху мен. Предупредих те да не се захващаш с „Химера“. Трябваше само да накараш адмирала да мисли, че го напада Бел Иблис.

— И как според вас трябваше да го направя? — просъска на свой ред Зотип. — Като обидя семейството му ли? Или като му отправя подбрани старинни корелиански проклятия?

— Прекалено много си притиснал имперски офицер и той е отговорил — нетърпеливо отвърна Дизра. — Приеми го като полезен урок, усвоен по неприятен начин. И се моли да не ти се налага да го учиш наново.

Пиратският главатар го изгледа свирепо.

— Това заплаха ли е? — попита той.

— Предупреждение — уточни мофът. — Сътрудничеството ни беше изключително доходоносно и за двама ни. Аз имах възможността да унищожавам корабите на Новата република, а вие — да загребвате товарите им.

— И да поемам всички рискове — допълни Зотип.

Дизра сви рамене:

— И все пак би ми било неприятно толкова плодотворна връзка да се разпадне по толкова тривиална причина.

— Повярвайте ми, Дизра — меко отвърна пиратският главатар, — ако връзката ни се разпадне, неприятностите за вас ще бъдат безкрай.

— Започвам да правя списък — отвърна мофът. — Сега върви да си ближеш раните. И следващия път, когато искаш да говориш с мен, мини през съответните канали. Този шифър е един от най-добрите, но в днешно време нищо не е сигурно.

— Добър ли е? — иронично попита пиратът. — Трябва да го запомня. Може да донесе добри пари на свободния пазар, ако спешно ми потрябват бързи постъпления. Ще държим връзка.

Той махна с ръка на някой, който не се виждаше на екрана, и мониторът угасна.

— Идиот! — процеди през зъби мофът към празния екран. — Слабоумен, празноглав идиот.

Тирс се раздвижи от другата страна на масата:

— Надявам се, че с кроктарианците ще бъдете малко по-дипломатичен.

Дизра погледна бившия гвардеец.

— Да не мислите, че трябваше да го оставя да ми плаче на рамото? Или пък да му кажа „Няма нищо, няма нищо, моето момче“ и да му купя нов щурмови кръстосвач?

— Пиратите Каврилу могат да бъдат опасен противник — предупреди го майорът. — Не като военна заплаха, разбира се, а заради онова, което знаят за вас.

— Само Зотип знае нещо — тихо отвърна мофът. Тирс бе прав. Може би наистина трябваше да бъде малко по-сдържан. Но във всеки случай пиратският главатар не биваше да се свързва с него по този начин. Особено след като Дизра не се намираше в обезопасения си кабинет. Но пък един имперски моф никога нямаше да си признае грешка пред своя адютант. — Не се притеснявайте. Той печели твърде много от тази поръчка, за да съжалява прекалено за един щурмови кръстосвач.

— Дали? — замислено каза Тирс. — Не бива да се подценява онова, което някои са в състояние да извършат от гордост.

— Не го подценявам — многозначително отвърна мофът. — Както и онова, което могат да направят от високомерие.

Бившият кралски гвардеец леко присви очи.

— Какво означава това?

— Означава, че отидохте твърде далеч — равно отвърна Дизра. — Опасно далеч. В случай че сте забравили, работата на Флим е да вдъхнови армията на Империята и да я поведе след нас. В плановете ни никога не е влизало открито да предизвикваме Новата република по такъв начин.

— Вече обясних, че Корускант няма законово основание за предприемане на действия…

— И смятате, че това ще ги спре? — остро възрази Дизра, без да го изслуша докрай. — Наистина ли мислите, че тънките параграфи на закона ще имат значение за ужасените чуждоземни, които смятат, че върховният адмирал Траун им диша във врата? Сякаш не ви стига, че успяхте да ме предумате Флим да се покаже пред диамалския сенатор, а сега и това! — мофът махна с ръка към синьо-зелената планета, която се виждаше от илюминаторите.

— Диамалският случай доведе до онова, което целяхме — студено отвърна майорът. — Предизвика съмнения и ужас, задълбочи още повече старите вражди и заглуши малкото разумни гласове, които се чуваха сред бунтовниците.

— Чудесно! Само дето сегашният ви малък номер напълно обезсмисли предишния — контрира мофът. — Как някой ще продължи да смята, че Диамала лъже, ако цяла планета заяви, че е видяла Траун?

Тирс се усмихна.

— Точно там е работата. Не го е видяла цялата планета. Само избраната от великия лорд делегация. Останалите ще разполагат единствено с думата им, че Траун се е върнал. И тъй като част от посланието на лорда към съседните системи ще бъде, че Кроктар е под закрилата на Траун, твърдението му, че го е видял, ще бъде подложено на не по-малко съмнение от това на Диамала.

— От вашата уста всичко винаги звучи логично — кисело отвърна Дизра. — Но вие не ми казвате нещата докрай. Искам да зная какво премълчавате.

Адютантът му вдигна вежди.

— Това звучи като заплаха.

— То е част от заплахата — студено го поправи мофът. — Ето и останалата.

Той пъхна ръка под туниката си и извади малък бластер. Не успя да се прицели. Преди да извади оръжието, бившият гвардеец бе успял да се хвърли през голямата заседателна маса. Набрал скорост от скока, майорът се плъзна по ламинираната й повърхност по хълбок към Дизра. Мофът инстинктивно отскочи надясно в опит да се изплъзне от протегнатите напред ръце. Докато той вдигаше бластера, Тирс се превъртя и хвана вградения в масата екран. Възползва се от него, за да се обърне по гръб и едновременно с това да смени посоката на движение. Гвардеецът извъртя крака напред и се отблъсна от монитора, за да увеличи скоростта си.

Промяната свари мофа неподготвен. Преди той да успее да коригира прицела си, адютантът удари с десния крак перпендикулярно дулото на бластера и запрати оръжието към другия край на залата. Дизра направи несигурна крачка назад. В гърлото му заседна горчивата буца на поражението. Той вдигна ръце в безполезен жест на защита, докато бившият гвардеец скачаше от масата. Бе имал възможност да измъкне контрола на собствения си план от ръцете му и я бе проиграл. Сега Тирс щеше да го убие. Но майорът още веднъж го изненада.

— Това беше изключително глупаво, ваше превъзходителство — каза той, докато пресичаше залата, за да вземе бластера от пода. — Изстрелът щеше да докара отряд щурмоваци за броени секунди.

Мофът едва-едва си пое дъх и бавно свали ръце.

— Това се отнася и до вас — успя да каже той.

Още докато изричаше думите, Дизра си даде сметка, че ако бившият щурмовак поиска да го убие, няма да си послужи с нещо толкова шумно и грубо, като бластер.

— Упорито не искате да разберете — поклати глава Тирс.

— А вие упорито работите зад гърба ми — сопна се мофът. — Привличането на една или две системи не си струва риска да уплашим Корускант толкова, че да предприеме ответни действия. Какво не ми казахте?

Майорът го изгледа.

— Добре — каза той. — Чували ли сте за Ръката на Траун?

— Не — поклати глава Дизра.

— Отговорихте доста бързо.

— Разработвах този план далеч преди вие да се появите на сцената — сухо му припомни мофът. — Открил съм и съм прочел всичко в имперските архиви, което има дори далечна връзка с Траун.

— Включително тайните архиви на императора ли?

— Да, когато успях да намеря начин да проникна в тях — Дизра се намръщи. Внезапна мисъл мина през главата му. — Затова ли беше пътуването ви до Ята Минор миналия месец?

Тирс сви рамене.

— Основната цел беше точно тази, която обсъдихме: да се промени копието на документа за унищожението на Каамас в съответствие с това, което вече бяхте направили за архива на Бастион. Но когато влязох в системата, посветих малко време в търсене на препратки.

— Разбира се — каза мофът. Гвардеецът нямаше да допусне грубостта да излъже пряко. Той просто бе премълчал част от истината. — И?

Майорът поклати глава.

— Нищо, поне в имперския архив. Понятието може вече да не съществува.

— Какво ви кара да смятате, че някога е съществувало?

Бившият гвардеец го погледна в очите.

— Защото веднъж чух Траун да го споменава на борда на „Химера“. Във връзка с крайна и окончателна победа на Империята.

Изведнъж в залата стана много студено.

— Имате предвид супероръжие ли? — предпазливо попита Дизра. — Друга Звезда на смъртта или Слънчева мелница?

— Не знам — отвърна Тирс. — Не мисля, че е супероръжие. Това беше повече в стила на императора и на адмирал Даала, не на Траун.

— Да. Той се справяше прекрасно и без тях — съгласи се мофът. — Всъщност интересуваше се повече от завладяване, не от масово изтребление. Освен това, ако някъде имаше скрито супероръжие, бунтовниците със сигурност щяха да са го открили досега.

— По всяка вероятност — на свой ред се съгласи майорът. — За съжаление не можем да приключим с въпроса толкова лесно. При задълбоченото си проучване на Траун стигнахте ли до имената Парк и Нириз?

— Парк е имперският капитан, който е открил Траун на изоставена планета в покрайнините на Непознатите райони и след това го е върнал при императора — отвърна Дизра. — Нириз е капитанът на имперския звезден разрушител „Пре-дупредител“, с който Траун се е върнал вероятно за да картографира Непознатите райони няколко години по-късно.

— Вероятно ли?…

Мофът сви рамене.

— Близко е до ума, че Траун е направил опит да се включи в политиката на имперския двор и се е опарил. Както и да го наричат, задачата му в Непознатите райони е била един вид изгнание. Просто и ясно.

— Да, по онова време такова беше общото мнение и сред кралската гвардия — замислено каза Тирс. — Факт е, че нито Парк, нито Нириз, нито пък „Предупредител“ са се върнали на официална служба за Империята. Дори и след завръщането на самия Траун.

— Може да са загинали при изпълнение на служебния си дълг — сви отново рамене мофът.

— Или пък се крият някъде — предположи майорът. — Може би охраняват Ръката на Траун.

— А тя какво представлява? — попита Дизра. — Казвате, че не е супероръжие. Тогава какво е?

— Не съм казал, че не е супероръжие — възрази гвардеецът. — Само казах, че супероръжията не бяха в стила на Траун. Според мен съществуват две вероятности. Чували ли сте за жена на име Мара Джейд?

— Май не.

— В момента работи за контрабандисткия шеф Талон Карде — каза Тирс. — Но в зенита на Империята беше сред най-добрите тайни агенти на Палпатин и носеше титлата Ръката на императора.

Ръката на императора… Ръката на Траун….

— Интересна възможност — замислено отбеляза мофът. — Но ако Ръката е човек, къде е бил през цялото това време?

— Вероятно също се е крил — отвърна майорът. — Но втората възможност е още по-интересна. Спомнете си, че преди всичко Траун беше майстор на стратегията. Съвсем в стила му би било да остави след себе си генерален план за победа?

— След десет години разруха няма никаква полза от него — изсумтя Дизра.

— Не бих бързал толкова в оценката — предупреди Тирс.

— Стратег като Траун не виждаше бойните планове само като брой кораби, изкарани на бойното поле. Той вземаше предвид и геополитическото равновесие, културните особености, психологическите слабости и места, историческите вражди и съперничества и редица други фактори, от които вероятно все още можем да се възползваме.

Мофът разсеяно потърка ръката си там, където майорът я бе ритнал, за да избие бластера. На пръв поглед предположението на адютанта беше абсурдно. И все пак… Дизра познаваше постиженията на Траун. Нима бе възможно върховният адмирал да е създал боен план, който да може да се използва след десет години и хиляди поражения?

— А петгодишната кампания, която открих в архива? — попита той. — Да не съм пропуснал нещо в нея?

— Не — Тирс поклати глава. — Вече я прегледах. Тя е само набелязване на плана му за действие след сблъсъка при Билбринджи. Ако Ръката на Траун е генерален план, то той е скрит някъде другаде.

— При капитан Нириз и „Предупредител“ — подхвърли Дизра.

— Може би — отвърна майорът. — Или пък окончателната победа е в ръцете на човек, наречен Ръката на Траун. И в двата случая някъде някой притежава нещо, което ние искаме.

Мофът се поусмихна. Изведнъж всичко му стана кристално ясно.

— И за да примамите този някой от скривалището му, решихте да използвате нашия приятел Флим.

Бившият гвардеец леко наклони глава на една страна.

— При дадените обстоятелства смятам, че рискът си струва.

— Може би — тихо промърмори мофът. — Разбира се, при положение че всичко това не са само небивалици.

Ъгълчето на устата на Тирс се изкриви.

— Прекарах няколко месеца на борда на „Химера“ с Траун, Дизра. Преди това го наблюдавах в продължение на две години, докато служех на императора. През цялото време не го чух да дава обещание, което не може да изпълни. Щом е казал, че Ръката на Траун е ключът към окончателната победа, значи е така. Можете да разчитате на това.

— Дано само онзи, който държи ключа, да излезе от скривалището си, преди в Корускант да са се изнервили толкова, че да предприемат нещо — отвърна мофът. — Какво ще направим най-напред?

— Вие специално трябва да се приготвите и да посрещнете делегацията на Кроктар — каза Тирс и постави бластера на Дизра върху масата. След това извади от туниката си информационен чип и го сложи до оръжието. — Тук има кратка анотация за расата и за великия лорд Босмихи — продължи той, тръгвайки към вратата. — Май с друго не разполагаме на борда.

— Ще свърши работа — отвърна Дизра, пристъпи към масата и взе чипа. — Вие къде отивате?

— Мислех си да се присъединя към капитан Дория при посрещането на делегацията в хангара — отвърна майорът. — Нямам търпение да видя на практика уменията ви в преговорите — и без да дочака отговор, той излезе.

— И да видите дали бившият гвардеец и актьорът все още се нуждаят от моф — довърши след него на глас Дизра.

Но това нямаше значение. Нека гледа. И Флим да гледа, щом желае. Ще им покаже. Когато кроктарианската делегация си тръгне, и двамата ще са напълно убедени, че Дизра не е просто един уморен стар политик, чийто блестящ план се е изплъзнал от ръцете му. Той беше важна част от триумвирата. Част, която няма просто така да бъде изтласкана. Особено след като на една ръка от тях стоеше гарантирана окончателна победа.

Той бе започнал всичко това. И сега се кълнеше в кръвта на императора, че щеше да остане докрай.

Мофът мушна бластера в кобура под туниката си, пъхна чипа в отвора на електронния си бележник и зачете.

От мостика на имперския звезден разрушител „Тираничен“ не се виждаха никакви планети. Нито планети, нито астероиди, кораби или звезди. Нищо освен абсолютна чернота.

И все пак имаше едно изключение. Откъм щирборда, едва видим от мястото на капитан Налгол, мъждиво се белееше неголям диск. Това бе малък отломък от ядрото на кометата, до която летеше „Тираничен“. Вече месец летяха така. Съвършено слепи и глухи за света извън изолацията им.

За Налгол това не беше проблем. Като кадет бе служил на един от най-отдалечените имперски ретранслационни постове и това, че навън нямаше нищо за гледане, не го притесняваше. Но не всички хора от екипажа бяха калени като него. Развлекателните зали и салоните за бойни упражнения бяха три пъти по-натоварени от обикновено. До капитана достигнаха слухове, че на пилотите на разузнавателните кораби се предлагали сериозни подкупи, за да вземат по един-двама пътници със себе си, когато излизаха извън маскировъчния щит.

В зенита на Империята на звездните разрушители служеше елитът на галактиката. Но това бе минала слава. Ако не се случеше нещо скоро, Налгол щеше да се сблъска със сериозни проблеми с екипажа.

Откъм горния бакбордов квадрант проблесна нещо ярко. Или поне относително ярко. Беше светлината от двигателя на един от разузнавателните кораби, които бяха старателно преправени, за да приличат на стари очукани минни влекачи.

Налгол се загледа. Машината направи заход и изчезна под заострения корпус към хангара. Абсолютната чернота не го притесняваше и все пак трябваше да признае, че бе приятно да разнообрази сетивата си за миг.

Някой застана на мостика до него.

— Предварителен рапорт от разузнавач две, сър — доложи шефът на разузнаването Оисан с глас, който винаги звучеше на капитана като непрестанно мляскане. — Бойните кораби около Ботауи са нараснали на петдесет и шест.

— Петдесет и шест? — повтори Налгол, взе електронния бележник на разузнавача и прегледа цифрите. Ако си спомняше правилно списъка от вчерашното разузнаване… — Четири нови диамалски кораба?

— Три диамалски и един монкаламариански. — уточни Оисан. — Сигурно са дошли в отговор на шестте опкиски кораба, които пристигнаха преди два дни.

Налгол поклати глава в безмълвна изненада. От самото начало бе изпитвал леки, но сериозни съмнения относно тази мисия. Идеята Ботауи да се превърне в център на каквато и да било военна дейност, да не говорим за конфронтация от такъв мащаб, на пръв поглед бе смешна. Но лично върховният адмирал Траун бе стигнал до нея и капитанът се надяваше да не е сбъркал.

— Много добре — каза Налгол. — Искам разузнавач две да подаде пълен доклад най-късно след два часа.

— Слушам, капитане! — командирът на разузнаването се поколеба. — Не искам да се бъркам в работите на ръководството, сър, но по някое време ще трябва да науча какво става, за да можем да си вършим работата.

— Сам бих искал да ви помогна, полковник — откровено отвърна капитанът, — но и аз не знам много.

— Но вие бяхте на съвещанието при върховния адмирал Траун в палата на моф Дизра, нали? — настоя другият офицер.

— Не можеше да се нарече съвещание — отговори Налгол. — Той просто ни възложи задачите и призова да му се доверим — капитанът кимна към другите два звездни разрушителя, които също като тях летяха със спуснати маскировъчни щитове. — Задачата ни е проста. Чакаме, докато корабите, които се събират над Ботауи, не започнат военен конфликт, в който ще въвлекат себе си и планетата. След като приключат битката, излизаме ние, довършваме оцелелите и самата планета.

— Довършването на Ботауи ще бъде добър ход — бе сухият коментар на Оисан. — Съмнявам се, че ботанците са се скъпили за системата на планетарния си щит. Траун намекна ли как смята да се справи с него?

— Поне не пред мен — отвърна Налгол. — При дадените обстоятелства все пак съм склонен да мисля, че знае какво прави.

— Предполагам — тихо се съгласи шефът на разузнаването. — Питам се как ли е накарал всички тези кораби да застанат един срещу друг.

— Вероятно отговорът се крие в онзи слух, за който донесоха вашите хора в покрайнините точно преди да спуснем маскировъчния щит — отвърна Налгол. — За групата ботанци, замесени в унищожението на Каамас.

— Едва ли това е достатъчно, за да се нахвърлят един върху друг — каза Оисан. — Особено след като е изтекло толкова време.

— Чуждоземците се разгорещяват за много странни неща — напомни капитанът с презрително изкривени устни. — Съдейки по доказателството, което имаме отвън, Траун е намерил болното място, по което да ги удари.

— Така изглежда — отново се съгласи другият офицер. — Как ще разберем кога да вдигнем маскировъчния щит и да нападнем?

— Мисля, че една битка ще бъде доста очевиден знак — сухо отвърна Налгол. — В последното съобщение на върховния адмирал, преди да спуснем щита, се казваше, че скоро на Ботауи ще пристигне ударен имперски отряд, който периодично ще ни подава информация.

— Полезно би било — замислено каза шефът на разузнаването. — Разбира се, като се има предвид Траун, сигурно е насрочил битката за момента, в който кометата ще е най-близо до планетата, за да ни даде максимална възможност да се възползваме от изненадата. А това ще стане след около месец.

— Логично е — съгласи се Налгол. — Въпреки че нямам представа, как ще ги накара да следват толкова точно разчета му.

— Аз също — усмихна се Оисан. — Сигурно затова върховен адмирал е той, а не ние.

Капитанът на „Тираничен“ също се усмихна в отговор.

— Сигурно — съгласи се той и с това съмненията, които го измъчваха, отслабнаха още повече. Да, Траун се бе доказал многократно в миналото. Каквато и да бе магията му, явно още имаше сила в нея. И с нея Империята щеше да си възвърне част от това, което й принадлежеше. А друго не го интересуваше. — Благодаря, полковник — каза той и подаде електронния бележник. — Можете да се върнете към задълженията си. Но преди това искам да направите справка с разузнаването, дали можем да увеличим полетите на два пъти дневно, без да привлечем нежелано внимание.

— Слушам, сър — отвърна Оисан и отново се позасмя. — Стараем се да не пропуснем момента на появата си.

Налгол се обърна, за да погледне отново към чернотата навън.

— Няма — тихо обеща той. — Не е възможно.