Мона Лиза Овърдрайв

7. ТАМ НЯМА ТАМ

Тя си представи как Суифт я чака на верандата, облечен в туида, който носеше през лосанджелоските зими, пелерината и сакото не в тон, рибя кост и кучешки зъб, но всичко това изтъкано от една и съща вълна, и тя вероятно от едни и същи овце от един и същи склон, и всичко това оркестрирано в Лондон, от група, в стая над магазин на Флорал Стрийт, който той никога не е виждал. Те правеха ивичести ризи за него, поръчваха памука от Шарве в Париж; те правеха връзките, поръчваха коприната да бъде изтъкана в Осака, с избродирано стегната и малка емблема на Sense/Net. И въпреки всичко той изглеждаше като че ли майка му го е обличала.

Верандата беше пуста. Дорнието излетя, след това се стрелна обратно към гнездото си. Присъствието на Маман Бригита все още се впиваше в нея.

Тя влезе в бялата кухня и изтърка засъхващата кръв от лицето и ръцете си. Когато влезе във всекидневната, имаше чувството, като че ли я вижда за пръв път. Избелелият под, позлатените дървени части и кадифената тапицерия на столовете в стил Луи XVI, кубистичният вид на един Валмие. Като гардероба на Хилтън, помисли си тя, допълван от талантливи странници. Ботушите й ръсеха мокър пясък по пода, докато вървеше към стълбите.

Кели Хикмън, специалистът по гардероба й, беше идвал в къщата, докато тя беше в клиниката; той беше подредил работния й багаж в голямата спалня. Девет шкафа Хермес, правоъгълни и еднообразни, като ковчези от дъбена кожа за седла. Дрехите й никога не се сгъваха; те лежаха разгънати между слоеве коприна.

Тя стоеше на вратата и гледаше към празното легло и към деветте кожени ковчега.

Влезе в банята, стъклени тухли и бели плочки мозайка, и заключи вратата зад себе си. Отвори едно чекмедже, след това друго, игнорирайки правилните редове от неотваряни тоалетни принадлежности, патентовани лекарства, козметика. Намери дозатора в третото чекмедже, до блистер дермове. Наведе се близо и се вгледа в сивата пластмаса и японската емблема, без да смее да го докосне. Дозаторът изглеждаше нов, недокоснат. Беше почти сигурна, че не го е купувала, че не го е оставяла там. Извади лекарството от левия си джоб и го разгледа, преобърна го няколко пъти, гледайки как отмерените дози виолетов прах се търкалят в запечатаните си отделения.

Видя сама себе си как оставя пакета на бялата мраморна полица, как поставя дозатора над него, изважда един дерм от блистера и го поставя вътре. Видя червеното проблясване на диод, когато дозаторът беше изтеглил дозата; видя се как изважда дерма, крепейки го като бяла пластмасова дървеница на върха на показалеца си, и влажната му вътрешна повърхност е покрита с миниатюрни капчици DMSO…

Тя се обърна, направи три крачки към тоалетната чиния и пусна неотворения пакет вътре. Той плуваше вътре като миниатюрен сал-играчка, все още напълно сух. Напълно. С трепереща ръка намери неръждаема пиличка за нокти и коленичи на белите плочки. Трябваше да затвори очи, когато хвана пакета, заби върха на пиличката в шева му, и го завъртя. Пиличката тропна на плочките, когато тя натисна бутона за водата, и двете половини на празния пакет изчезнаха. Опря чело в студения емайл, след това се насили да стане, да отиде до мивката и внимателно да измие ръцете си.

Защото искаше, сега наистина знаеше, че иска да близне пръстите си.

По-късно през деня, в сивия следобед, тя намери корозирал пластмасов контейнер в гаража, занесе го в спалнята и започна да сгъва останалите от Боби неща. Те не бяха много: чифт кожени джинси, които той не харесваше, няколко фланелки, които беше захвърлил или забравил и, в най-долното чекмедже на тиковото бюро, киберпространствен дек. Беше Оно-Сендай, само малко повече от играчка, Лежеше сред омотано кълбо черни проводници, евтин набор от стим-троди и мръсна на вид пластмасова туба с електродна паста.

Спомняше си дека, който той беше използвал, и който беше взел със себе си, сив Хосака, заводска поръчка, с клавиши без надписи по тях. Беше жокейски дек; той настояваше да пътува с него, въпреки че създаваше проблеми при проверките по митниците. Защо, чудеше се тя, той е купувал Оно-Сендая? И защо го е изоставил? Беше седнала на ръба на леглото; взе дека от чекмеджето и го постави на скута си.

Преди много време в Аризона баща й я беше предупреждавал да не се включва. Нямаш нужда от това, беше казал той. И тя наистина нямаше, защото сънуваше киберпространството, като че ли лунните линии на мрежата я чакаха зад клепачите й.

Там няма там. Когато учеха децата какво е киберпространството, им обясняваха това. Тя си спомняше лекцията на усмихнат учител в яслите за служители на аркологията, и по екрана се местеха изображения: пилоти с огромни шлемове и тромави на вид ръкавици, и невроелектронно примитивната технология за „виртуален свят“ ги свързва по-ефективно със самолетите им, двойки миниатюрни видеотерминали наливат в тях генерирани от компютър данни, вибротактилната обратна връзка на ръкавиците им осигурява свят на допир до бутони и превключватели… С развитието на технологиите шлемовете се свиваха, видеотерминалите атрофираха…

Тя се наведе и взе набора троди, тръсна го, за да освободи жиците му от оплетеното.

Там няма там.

Тя разтвори еластичната лента и постави тродите до слепоочията си — един от характерните за човечеството жестове, който тя обаче правеше рядко. Натисна копчето за тестване на батерията на Оно-Сендая. Зелено — давай. Докосна копчето за включване и стаята изчезна зад безцветна стена от сензорни смущения. Главата й бе изпълнена от течението на бял шум.

Пръстите й напипаха някакво друго копче, и тя бе изстреляна през стената от смущения в претъпкан безкрай, умишления вакуум на киберпространството, и ярките линии на мрежата се простираха около нея като безкрайна клетка.

— Анджела — каза къщата с тих, но призивен глас, — имам обаждане от Хилтън Суифт…

— Приоритетно нареждане? — Тя ядеше боб и печени филийки в ъгъла на кухнята.

— Не — каза къщата поверително.

— Смени тона си — каза тя с уста, пълна с бобени зърна. — Нещо с оттенък на тревога.

— Г-н Суифт чака — каза къщата нервно.

— По-добре е, — каза тя, докато носеше подноса и купата към машината за миене на чинии, — но искам нещо по-близко до истинска истерия.

— Ще приемете ли обаждането? — Гласът се давеше от напрежение.

— Не, но дръж гласа си такъв. Харесва ми.

Влезе във всекидневната, броейки вдишванията си. Дванайсет, тринайсет…

— Анджела, — каза спокойно къщата, — имам обаждане от Хилтън Суифт…

— По приоритетно нареждане — добави Суифт.

Тя изпуфтя с устни.

— Знаеш, че уважавам нуждата ти да бъдеш сама, но съм загрижен за теб.

— Екстра съм, Хилтън. Няма нужда да се безпокоиш. Чао-чао.

— Тази сутрин си се препънала на брега. Изглеждала си дезориентирана. Носът ти е започнал да кърви.

— Да, потече ми кръв от носа.

— Искаме да минеш на още един…

— Супер.

— Днес си се свързала с мрежата, Анджи. Засякохме те в индустриалния сектор на СОБА.

— Това ли била работата?

— Искаш ли да поговорим за това?

— Няма за какво да говорим. Просто си губех времето. Искаш да знаеш, нали? Събирах някакви боклуци, които Боби беше оставил. Ти би го одобрил, Хилтън! Намерих някакъв негов дек и го пробвах. Натиснах някакво копче, поседях и се поогледах, и се изключих.

— Съжалявам, Анджи.

— За какво?

— Че ти развалих спокойствието. Ей сега се махам.

— Хилтън, знаеш ли къде е Боби?

— Не.

— Твърдиш, че службата за сигурност на Sense/Net не го е проследила?

— Твърдя, че не знам, Анджи. Това е истината.

— Можеш ли да откриеш, ако поискаш?

Пауза.

— Не знам. И да можех, не съм сигурен дали бих го направил.

— Мерси. Довиждане, Хилтън.

— Довиждане, Анджи.

Тя прекара тази нощ на верандата, в мрака, гледайки как мухите танцуват над осветения пясък. Мислеше за Бригита и предупреждението й, за дрогата в якето и дозатора за дермове в медицинското чекмедже. Мислеше за киберпространството и за тъжната скованост, която беше чувствала с Оно-Сендая, толкова далеч от свободата на лоата.

Мислеше за сънищата на други, за коридори, усукващи се едни около други, приглушени постелки от древен килим… Един стар мъж, една глава, направена от скъпоценни камъни, едно напрегнато бледо лице с очи, които бяха огледала… И един бряг в тъмното и вятъра.

Не този бряг, не Малибу.

И някъде в черното калифорнийско утро, може би час преди зората, сред коридорите, галериите и лицата на съня, и фрагменти от разговори, които смътно си спомняше, събуждайки се до бледата мъгла оттатък прозорците на по-голямата спалня, тя успя да освободи нещо и да го издърпа обратно през стената на съня.

Претъркули се, порови в чекмеджето на нощното шкафче, измъкна химикалка Порше, подарък от асистент-оператор, и изписа съкровището си на лъскавия гръб на италианско модно списание:

— Повикай Континуитет — каза тя на къщата над третата си чаша кафе.

— Здравей, Анджи — каза Континуитет.

— Орбиталната серия, която правихме преди две години. Яхтата на белгиеца… — Тя отпи от изстиващото кафе. — Какво беше името на онова място, което той искаше да ми покаже? Дето Робин реши, че е твърде несигурно.

— Свободната станция — отговори експертната система.

— Кой е снимал там?

— Тали Ишъм е записала девет серии на Свободната станция.

— И за нея не е било твърде несигурно?

— Това беше преди петнайсет години. Тогава беше на мода.

— Дай ми тези серии.

— Готово.

— Чао.

— Довиждане, Анджи.

Континуитет пишеше книга. Робин Лание й беше казал за нея. Тя беше попитала на каква тема е книгата. Не е такова нещо, беше отговорил той. Тя постоянно се отпращала обратно към себе си и непрекъснато мутирала. Континуитет я пишел винаги. Тя беше попитала защо. Но на Робин вече му беше омръзнало да обяснява: защото Континуитет е ИИ, а ИИ-тата правят подобни неща.

Повикването на Континуитет й костваше повикване от Суифт.

— Анджи, относно прегледа…

— Не си ли го назначил вече? Смятам да се връщам обратно на работа. Свързах се с Континуитет тази сутрин. Смятам да запишем една орбитална серия. Преглеждам едни неща, които Тали Ишъм е правила. Може да ми хрумнат някои нови идеи.

Последва тишина. Искаше й се да се разсмее. Не беше лесно да накараш Суифт да млъкне.

— Сигурна ли си, Анджи? Това е чудесно, но то ли е наистина каквото смяташ да правиш?

— Много по-добре съм, Хилтън, направо съм екстра. Искам да работя. Ваканцията свърши. Накарай Порфир да дойде тук и да ми оправи косата преди да трябва да се срещам с някого.

— Знаеш ли, Анджи, това прави всички нас много щастливи.

— Повикай Порфир. Уреди прегледа. — Коп-пудре. Кой, Хилтън. Може би ти?

Той има необходимите ресурси, мислеше си тя час по-късно, докато крачеше по обвитата в мъгла веранда. Пристрастяването й не беше заплаха за Sense/Net, не беше попречило на продуктивността й. Нямаше физически странични ефекти. Ако щеше да има, Sense/Net никога нямаше да й позволи да започне. Проектантът на дрогата, помисли си тя. Би знаел. И никога не би й казал, дори ако тя можеше да го открие, в което се съмняваше. Да предположим, помисли тя с ръце върху ръждата на парапета, че той не беше дизайнерът? Че молекулата е проектирана от някой друг за неговите цели?

— Фризьорът ти — каза къщата.

Тя влезе вътре.

Порфир я чакаше, облечен в жарсе с приглушени цветове, нещо от парижкия сезон. Лицето му, гладко като полиран ебонит, се разцепи в усмивка на удоволствие, когато я видя.

— Миси, — сгълча я той, — изглеждаш като лайно домашно производство.

Анджи прихна. Порфир премига, приближи се с досада на лицето и прекара дългите си пръсти през кичурите на Анджи с престорено отвращение.

— Миси била лошо момиче. Порфир казвал, че тия дроги са гадни!

Тя го изгледа. Беше много висок, и тя знаеше, че е и страхотно силен. Като хрътка на стероиди, беше казал някой веднъж. Депилираният му череп демонстрираше симетрия, непозната на природата.

— Окей ли си? — попита той с другия си глас. Маниакалното му оживление изчезна, сякаш някой беше щракнал превключвател.

— Екстра съм.

— Болеше ли?

— Болеше, я.

— Знаеш ли, — започна той, докосвайки леко брадичката й с върха на показалеца си, — никой изобщо не можа да разбере какво получаваш от тая гадост. Като че ли не литваше от нея…

— Не беше предназначена за това. Беше просто да си си тук, да си тук, само че не ти се налага да…

— Да чувстваш много силно?

— Да.

Той кимна бавно.

— Тогава е била наистина голяма гадост.

— Майната й — каза тя. — Връщам се на работа.

Усмивката му се появи отново.

— Дай да ти измия косата.

— Че аз я мих вчера!

— С какво? Не! Не ми казвай! — Той я избута в посока към стълбата.

В покритата с бели плочки баня беше започнал да втрива нещо в скалпа й.

— Да си виждал Робин напоследък?

Той наля прохладна вода в косата й.

— Мистах Лание е в Лондон, миси. Мистах Лание и аз нещо не си говорим напоследък. — Той вдигна облегалката на стола й и обви кърпа около шията й.

— Защо не? — Тя усети, че поддава ухо на слуховете на Sense/Net, които бяха другата специалност на Порфир.

— Защото — каза фризьорът с внимателен тон, докато прокарваше гребена през косата й, — той имаше някои лоши неща за казване за Анжела Митчел, докато тя беше далече в Ямайка да си оправя мъничката главица.

Не го беше очаквала.

— Наистина ли?

— Че не го ли е правил, миси? — Той започна да й подрязва косата с ножици, които бяха един от професионалните му белези: отказваше да използва лазерен молив, твърдейки, че никога не е докосвал такъв.

— Шегуваш ли се, Порфир?

— Не. Той не би казал тези неща пред мен, но Порфир чува, Порфир винаги чува. Отлетя за Лондон сутринта след като ти пристигна тук.

— И какво си чул да казва той?

— Че си луда. Със или без дрога. Че чуваш гласове. И че психиатрите на Sense/Net го знаят.

Гласове…

— Кой ти го е казал? — Тя се опита да се обърне на стола.

— Не си мърдай главата. Така. — Той продължи да работи. — Не мога да ти кажа. Имай ми доверие.

След като Порфир си тръгна, пристигнаха куп позвънявания. Работният й екип, нетърпелив да я поздрави.

— Повече никакви повиквания тази сутрин — каза тя на къщата. — Ще прегледам записите на Тали на горния етаж.

Тя намери бутилка „Корона“ отзад в хладилника и я отнесе в главната спалня. Стим-блокът в тиковото нощно шкафче беше оборудван с троди студиен клас; когато тя беше отпътувала за Ямайка, ги нямаше. Техниците на Sense/Net периодично ъпгрейдваха оборудването в къщата. Тя отпи голяма глътка бира, остави бутилката до леглото и легна с тродите на челото.

— Окей, пускай.

В плътта на Тали, дишането на Тали.

Как изобщо те замествам, чудеше се тя, завладяна от физическото чувство на бившата звезда. И аз ли давам на хората също толкова удоволствие?

Тали-Анджи гледаше навън през окичена с лози пропаст, която също беше булевард, и хвърляше поглед към извърнатия хоризонт, квадрати на далечни тенискортове, „слънцето“ на Свободната станция — аксиална нишка от блясък високо горе…

— Превърти напред — каза тя на къщата.

Плавно помпане на мускули и размазан бетон. Тали кара велосипед във велодром с ниска гравитация…

— Превърти напред.

Сцена от вечеря, допирът на кадифени ивици върху раменете й, младежът от другата страна на масата се навежда, за да налее още вино…

— Превърти напред.

Ленени чаршафи, ръка между краката й, пурпурен полумрак през дебелото стъкло, шум на течаща вода…

— Назад. Ресторантът.

Червеното вино клокочи в чашата й.

— Още малко. Задръж. Така.

Очите на Тали бяха фокусирани върху загорялата китка на момчето, не върху бутилката.

— Искам графична разпечатка на визуалния вход — каза тя и дръпна тродите. Седна и отпи глътка бира, която се смеси странно с призрачния вкус на записаното вино на Тали.

Принтерът долу прозвъня меко, когато привърши работа. Тя се насили да слезе по стълбите бавно, но когато стигна до принтера в кухнята, изображението я разочарова.

— Можеш ли да почистиш малко това? — запита тя къщата. — Искам да мога да прочета етикета на бутилката.

— Настройвам образа и завъртам обекта на осем градуса — отговори къщата.

Принтерът забръмча меко, изкарвайки новата разпечатка. Анджи откри съкровището си преди машината да дрънне, емблемата от съня й в кафяво мастило: Т-А.

Имали са и собствени лозя, помисли тя.

Тесие-Ашпул К.А., с царствен, паешки шрифт.

— Пипнах те — прошепна тя.