Мона Лиза Овърдрайв

24. НА САМОТНО МЯСТО

И Джентри стоеше там с Формата, горяща зад очите му, хванал в ръка мрежата троди, и обясняваше на Плъзгавия защо трябва да стане така, защо Плъзгавия трябва да постави тродите и да се включи в каквото сивият блок вкарваше в неподвижната фигура на носилката.

Той поклати глава, спомняйки си как беше пристигнал до Кучешката Пустош. И Джентри започна да говори по-бързо, приемайки жеста за отказ.

Джентри казваше, че Плъзгавия трябва да се включи, казваше може би само за няколко секунди, докато той хване данните и изработи някаква макроформа. Плъзгавия не знае как да направи това, казваше Джентри, иначе той би се включил сам; това, което му трябваше, не бяха данните, а общата форма, защото мислеше, че тя ще го доведе до Формата, онази, която беше преследвал толкова дълго.

Плъзгавия си спомни как пресичаше Пустошта пеша. Беше изплашен, че Корсаковият ще се появи отново, че той ще забрави къде е и ще пие раковата вода от заслузените червени локвички върху ръждивата равнина. В тях плуваха червена слуз и мъртви птици, плаващи с разперени криле. Тираджията от Тенеси му беше казал да тръгне на запад от магистралата, и че ще стигне до двупосочен черен път за към час и ще хване стоп надолу до Кливлънд, но като че ли вече беше минал повече от час, и той не беше особено сигурен в коя посока беше запад, и това място го омотаваше, като че ли гигантска боклукчийница, която някакъв гигант е стъпкал до равно. По едно време забеляза някого далече, на нисък хълм, и му махна. Фигурата изчезна, но той продължи в тази посока, вече без да се опитва да заобикаля локвите, шляпайки през тях, докато стигна до хълма и видя, че това е безкрилата черупка на самолет, заровен наполовина в ръждясали консервни кутии. Той се покатери нагоре по склона по пътечка, където крака бяха утъпкали кутиите, до квадратен отвор, който беше бил авариен изход. Пъхна главата си вътре и видя стотици мънички глави, увиснали от вдлъбнатия таван. Замръзна на място, премигвайки във внезапната сянка, докато не започна да разбира какво вижда. Розовите пластмасови глави на кукли, найлоновата им коса вързана на възли и възлите залепнали в дебел черен катран, и висят като плодове. Нищо друго, само няколко парцаливи дюшека от мръсен зелен дунапрен, и нещо никак не му се щеше да се върти наоколо, за да разбере чие място е това.

След това тръгна на юг, без да го разбере, и намери Фабриката.

— Никога няма да имам друг шанс — каза Джентри. Плъзгавия изгледа напрегнатото лице, разширените от отчаяние очи. — Никога няма да го видя…

И си припомни как Джентри го беше ударил, как той беше погледнал към гедорето и беше усетил… Добре де, Чери не беше права за тях, но тук имаше нещо друго, той не знаеше как да го нарече. Дръпна мрежата с тродите с лявата си ръка и блъсна Джентри силно в гърдите с дясната.

— Млъквай! Млъквай, по дяволите!

Джентри полетя назад върху ръба на стоманената маса. Плъзгавия го наруга тихо, докато нахлузваше деликатната мрежа от контактни дерматроди върху челото и слепоочията си.

И се включи.

Под ботушите му скърцаше чакъл.

Отвори очи и погледна надолу: чакълена пътечка, гладка в светлината на зората, по-чиста от всичко на Кучешката пустош. Погледна нагоре и видя къде тя завиваше, и зад зелени разлати дървета покривът от наредени керемиди на къща наполовината на Фабриката. Сред дългата влажна трева близо до него имаше статуи. Мечка, направена от желязо, и изпочупена фигура, човешко тяло, изрязано от бял камък, без глава, ръце и крака. Пееха птици, и това беше единственият звук.

Той тръгна напред по пътечката, към сивата къща, защото като че ли нямаше какво друго да направи. Когато стигна до края на пътеката, можеше да види покрай къщата по-малки сгради, и широко равно поле с трева, на което под вятъра се поклащаха планери.

Приказка, помисли си той, разглеждайки широката каменна фасада на къщата, оловните ромбовидни украшения, като в някакъв вид, който е гледал, когато е бил малък. Имаше ли наистина хора, които да живеят на места като това? Но това не е място, напомни си той, само се усеща като такова.

— Джентри, — каза той, — изкарай ме оттука, окей?

Разгледа гърбовете на дланите си. Белези, втрита мръсотия, черни полулуния от смазка под изпочупените му нокти. Смазката пропиваше в тях и ги омекчаваше, така че се чупеха лесно.

Започна да се чувства глупаво, просто стоейки така. Може би някой го гледаше от къщата.

— По дяволите — каза той и тръгна по широката каменна алея, несъзнателно възприемайки нафуканата походка, която беше научил при Тъжните Дякони.

На централната дъска на вратата имаше закачено нещо, малка и грациозна ръка, стиснала сфера с размера на топка за голф, всичко това направено от желязо. Закачена за китката, така че да можеш да я вдигнеш и да я спуснеш. Той го направи. Рязко. Два пъти, после още два. Нищо. Дръжката на вратата беше медна, с изрязани листа, почти изтрити от годините употреба. Завъртя се лесно. Той отвори вратата.

Премига от богатството на цветове и форми: повърхности от тъмно полирано дърво, черен и бял мрамор, килими с хиляди меки цветове, които блестяха като църковни прозорци, полирано сребро, огледала… Той се ухили при мекия шок от всичко това, очите му прескачаха от едно зрелище на друго, толкова много неща, за които той нямаше имена…

— Образ, да търсиш някого специално?

Човекът стоеше пред огромна камина, носеше стегнати черни дънки и бяла фланелка. Краката му бяха боси. Държеше голяма стъклена чаша с течност в дясната си ръка. Плъзгавия премига при вида му.

— По дяволите, ти си той…

Човекът дръпна кафявата обвивка настрани от ръбовете на чашата и отпи глътка.

— Очаквах Африканчето накрая да забърка нещо такова. Само че, приятел, нещо не ми приличаш на неговия стил на помощ.

— Ти си Брояча.

— Да — каза онзи. — Аз съм Брояча. А кой, по дяволите, си ти?

— Плъзгавия. Хенри Плъзгавия.

Онзи се разсмя.

— Искаш ли коняк, Хенри Плъзгавия? — Той посочи с чашата към някаква мебел от полирана дървена фурнитура, където имаше подредени орнаментирани бутилки, всяка с малко сребърно етикетче, закачено на верижка.

Плъзгавия поклати глава. Човекът сви рамене.

— Така или иначе не можеш да се напиеш с него… Извинявай, че го казвам, Плъзгав, ама изглеждаш като не знам какво. Прав ли съм да предполагам, че ти не си част от действията на Африканчето? И ако да, какво точно правиш тук?

— Прати ме Джентри?

— Какъв Джентри?

— Ти си оня на носилката, нали?

— Оня на носилката е мен. Къде точно, и точно в този момент е тази носилка, Плъзгав?

— При Джентри.

— Къде е това?

— Фабриката.

— А къде е пък това?

— Кучешката Пустош.

— И как така съм се оказал там, където и да е това?

— Африканчето те докара. Докара те с едно момиче на име Чери, нали? Виж, дължах му услуга, и той ми поиска да те покрия за известно време, теб и Чери, и тя се грижи за теб.

— Нарече ме Брояча, Плъзгав…

— Чери каза, че Африканчето те е нарекъл така веднъж.

— Кажи ми, Плъзгав, имаше ли Африканчето загрижен вид, когато ме докара?

— Чери мислеше, че са го уплашили нещо там в Кливлънд.

— Вярвам, че са. Кой е тоя Джентри? Твой приятел?

— Фабриката е негово място. И аз също живея там…

— Тоя Джентри, Плъзгав, той жокей ли е? Пултов каубой? Имам предвид, че за да си тук, той трябва да е техничар, нали?

Сега беше ред на Плъзгавия да свие рамене.

— Джентри е един вид човек на изкуството, нещо от сорта. Има си едни теории. Трудно е да се обясни. Включи набор разклонители към онова нещо на носилката, дето ти си включен към него. Отначало се опита да изкара образ на холомонитор, ама там беше само оная там маймуна, нещо като сянка, и той ме уговори да се включа…

— Господи… Добре де, зарежи. Тази фабрика, дето говориш за нея, тя някъде по бунищата ли е? Сравнително изолирана?

Плъзгавия кимна.

— И тази Чери е някакъв вид наета сестра?

— Аха. Била имала свидетелство за медтехник, казва.

— И засега никой не е дошъл да ме търси?

— Никой.

— Това е добре, Плъзгав. Защото ако дойде някой, някой различен от моя приятел, лъжливия копелдак Африканчето, всичките вие можете да се окажете сериозно позагазили.

— А?

— Да. Слушай ме, става ли? Искам от теб да запомниш едно нещо. Ако в тая ваша фабрика се пръкне някаква компания, единствената ви надежда на света е да ме включите в мрежата. Разбра ли ме?

— Как така ти викат Брояча? Имам предвид, какво означава това?

— Боби. Името ми е Боби. Едно време прякорът ми беше Брояча, това е то. Мислиш ли, че ще запомниш каквото ти казах?

Плъзгавия отново кимна.

— Добре. — Онзи остави чашата си отново на нещото с всичките бутилки. След това добави: — Слушай. — Откъм отворената врата се понесе звукът на гуми по чакъла. — Знаеш ли кой е това, Плъзгав? Анжела Митчел.

Плъзгавия се обърна. Боби Брояча гледаше навън към пътечката.

— Анджи Митчел? Стим-звездата? И тя ли е вътре в тая работа?

— В определен смисъл, Плъзгав, в определен смисъл…

Плъзгавия видя как дългата черна кола се плъзва покрай тях.

— Ей, — започна той, — Брояч, искам да кажа Боби, какво…

— Спокойно, — говореше Джентри, — просто стой седнал. Спокойно. Спокойно…