Мона Лиза Овърдрайв

45. ГЛАДКИЯТ КАМЪК ОТТАТЪК

Бяха дошли да живеят в тази къща: стени от сив камък, керемиден покрив, началото на лятото. Местността е ярка и дива, въпреки че дългата трева не расте повече, и дивите цветя не прецъфтяват.

Зад къщата има пристройки, неотваряни, непроучени, и поле, където привързани планери се полюляват под полъха на вятъра.

Веднъж, разхождайки се между дъбовете край полето, тя видя трима странници, обкрачили нещо, наподобяващо донякъде кон. Конете са изчезнали, техният род беше измрял години преди раждането на Анджи. В седлото седеше слабичка фигура в туидови дрехи, момче, подобно на прислужник от някоя стара картина. Пред него седеше младо момиче, японче, обкрачило подобието на кон; зад него седеше бледен, мръсен на вид дребен мъж в сив костюм и розови чорапи, и белите му глезени се виждаха над кафявите обувки. Забеляза ли я момичето, върна ли погледа й?

Тя беше забравила да спомене това на Боби.

Най-честите им посетители идват в сънищата призори, въпреки че веднъж някакъв ухилен дребен човек, подобен на коболд, сигнализира за себе си чрез блъскане по тежката дъбова врата, и когато тя изтича да му отвори, потърси „това ситно лайно Нюмарк“. Боби представи това същество като Финландеца, и като че ли се радваше да го види. Полуразпадналото се от старост яке на Финландеца излъчваше сложна миризма на застоял пушек, древен припой и сушена херинга. Боби обясни, че Финландеца винаги е добре дошъл.

— Че как иначе. Няма как да го задържиш отвън, ако той реши да влезе.

Появява се също и Джейн Трета, една от посетителите призори, и присъствието й е тъжно и само за проба. Боби като че ли почти не я забелязва, но Анджи, хранилището на толкова много нейни спомени, е чувствителна към точно тази смес от желание, ревност, яд и гняв. Анджи е започнала да разбира мотивите на Джейн Трета, и да й прощава — въпреки че какво всъщност има за прощаване, докато се разхождаш сред дъбовете, под слънчевата светлина?

Но сънищата на Джейн Трета понякога изморяват Анджи, и тя предпочита други сънища, особено тези на младото си протеже. Те често пристигат като люлеенето на дантелени завеси, като първи птичи гласове. Тя се претъркулва по-близо до Боби, затваря очи, произнася наум името Континуитет, и чака малките ярки образи.

Тя вижда, че те са отвели момичето в клиника в Ямайка, за да лекуват пристрастяването й към долнокачествени стимуланти. Метаболизмът й е фино настроен от търпеливата армия медици на Sense/Net, и накрая тя се появява, пращейки от здраве. Сензориумът й е експертно модулиран от Пайпър Хил, и първите й стимове биват посрещнати с безпрецедентен ентусиазъм. Общата й аудитория е като хипнотизирана от свежестта й, енергията й, приятно бодрия начин, по който тя като че ли открива изпълнения си с блясък живот, като че ли й е за пръв път.

Понякога по далечния екран преминава сянка, но само за момент: Робин Лание е бил намерен удушен и замръзнал върху планинския пейзаж на фасадата на Новия Сузуки Дипломат; и Анджи, и Континуитет знаят чии силни дълги ръце са довлекли звездата и са я запратили там.

Но едно нещо й убягва, един конкретен елемент от мозайката, която е историята.

И на границата на сянката на един дъб, под стоманено-пурпурния залез, в тази Франция, която не е Франция, тя пита Боби за отговора на последния й въпрос.

Те чакаха на паркинга в полунощ, защото Боби й беше обещал отговор.

Когато часовникът в къщата удари дванайсет, тя чу съскането на гуми по чакъл. Колата беше дълга, ниска и сива.

Караше я Финландецът.

Боби отвори вратата и й помогна да влезе.

На задната седалка седеше младежът, който тя си спомняше от срещата с невъзможния кон и тримата му разнокалибрени ездачи. Той й се усмихна, но не каза нищо.

— Това е Колин — каза Боби, качвайки се до нея. — Финландеца го познаваш вече.

— Никога ли не се е сещала, а? — запита Финландеца, давайки заден.

— Не — каза Боби. — Мисля, че не.

Младият момък на име Колин й се усмихна.

— Алефът е приближение на мрежата — каза той, — нещо като модел на киберпространството…

— Да, това го знам. — Тя се обърна към Боби. — Е? Обеща ми да кажеш защо-то на Когато Стана Промяната.

Финландецът се разсмя. Звукът беше доста странен.

— Няма защо, мадам. По-скоро има как. Помниш ли как веднъж Бригита ти каза, че е имало един друг? А? Е, това е както, и както-то е и защото.

— Спомням си. Тя каза, че когато мрежата най-сетне се е самоосъзнала, се е появил „другият“…

— Там отиваме тази нощ — започна Боби, обвивайки ръка около нея. — Не е далече, но е…

— Различно — каза Финландецът. — Много различно.

— Но какво е?

— Виждаш ли, — рече Колин и бръсна настрани кестенявия кичур от челото си, жест като на ученик в някоя древна драма, — когато мрежата е постигнала разумност, едновременно с това тя е разбрала за съществуването на друга мрежа, друга разумност.

— Не разбирам — каза тя. — Ако киберпространството се състои от общата сума на всички данни на човечеството…

— Аха, — каза Финландецът и зави по дългата права празна магистрала, — само че никой не говори за човечеството, разбираш?

— Другият е бил някъде другаде — каза Боби.

— Алфа Кентавър — добави Колин.

Шегуваха ли се с нея? Това някаква шега на Боби ли беше?

— Така че е доста трудно да се обясни защо мрежата се е разцепила на всички тези худута и там разни, когато е срещнала този друг, — каза Финландецът, — но като стигнем там, един вид ще схванеш идеята…

— Собственото ми впечатление, — каза Колин, — е че така всичко е много по-интересно…

— Сериозно ли говорите?

— Там сме след минута ню-йоркско време, — каза Финландецът, — без майтап.