Мона Лиза Овърдрайв

11. ВЛАЧЕНЕ ПО ТЕЧЕНИЕТО

Мона се събуди, докато кацаха.

Приор слушаше Еди, кимаше и проблясваше с правоъгълната си усмивка. Изглеждаше, като че ли усмивката винаги е там, зад брадата му. Беше сменил дрехите си — сигурно имаше и други на самолета. Сега носеше обикновен сив бизнес-костюм и вратовръзка на диагонални ивици. Един вид като пичовете, с които Еди я уреждаше в Кливлънд, само че костюмът му седеше различно.

Беше виждала веднъж как пич си поръчва костюм, един образ, който я беше завел в Холидей Ин. Магазинът за костюми беше настрани от хотелското фоайе, и той стоеше там само по бельо, прекръстосан с ивици синя светлина, и се гледаше на три големи екрана. На екраните сините ивици не се виждаха, защото на тях той беше с костюм, различен на всеки екран. И Мона трябваше да си прехапе езика, за да не се разсмее, защото системата имаше козметична програма, която го правеше да изглежда различно на екраните, разтягаше малко лицето му и правеше брадичката му по-волева, и той като че ли не го забелязваше. След това си избра костюм, нахлузи този, който носеше допреди, и това беше то.

Еди обясняваше нещо на Приор, някаква ключова точка в архитектурата на някой негов план. Тя се беше научила как да се изключва от съдържанието, но тонът все още стигаше до нея. Той сякаш знаеше, че хората няма да могат да схванат хитрината, с която той е толкова горд, така че я обясняваше бавно и подробно, като че ли обяснява на малко дете, и говореше тихо, за да звучи търпеливо. Така като че ли не беше досадил на Приор, но после на Мона й се стори, че на Приор изобщо не му пука какво говори Еди.

Тя се прозя, протегна се, и самолетът изтопурка на бетонната писта, изрева и започна да забавя ход. Еди не спираше да говори.

— Чака ни кола — прекъсна го Приор.

— Къде ще ни закара тя? — запита Мона, игнорирайки намръщването на Еди.

Приор й демонстрира усмивката си.

— В хотела ни. — Той откопча колана си. — Ще бъдем там няколко дни. Боя се, че ще изкараш повечето от тях в стаята си.

— Такава ни е приказката — каза Еди, като че ли това тя да стои в стаята си е негова идея.

— Обичаш ли стимове, Мона? — запита Приор, все още усмихнат.

— Че кой не обича?

— Имаш ли си любима звезда, Мона?

— Анджи — каза тя, усещайки раздразнение. — Че кой друг?

Усмивката порасна малко.

— Добре. Ще ти вземем всичките й последни ленти.

Светът на Мона се състоеше в голяма степен от неща и места, които тя познаваше, но никога не беше виждала или посещавала физически. На стимовете центърът на северната част на Агломерата не миришеше. Редактират го някак, предполагаше тя по това, че Анджи никога нямаше главоболие или лош период. Само че миришеше. Като Кливлънд, даже още по-гадно. Когато излязоха от самолета, беше предположила, че просто летището мирише така. Когато обаче бяха излезли от колата, за да влязат в хотела, миришеше още по-лошо. И освен това на улицата беше студено, и вятърът хапеше голите й глезени.

Хотелът беше по-голям от онзи Холидей Ин, но и по-стар, помисли си тя. Фоайето беше по-претъпкано от фоайетата на стим, но имаше много чисти сини килими. Приор я накара да чака до една реклама за някаква орбиталка, докато те двамата с Еди отидоха до дълго черно гише и той говори с жена с име, изписано на медна табелка. Тя се чувстваше глупаво, докато чакаше там в белия пластмасов дъждобран, който Приор я беше накарал да носи, като че ли мислеше, че дрехите й не са достатъчно добри. Към една трета от тълпата във фоайето бяха японци, сигурно туристи, предположи тя. Като че ли всичките носеха някакви записващи апарати — видео, холо, някои и със симстимови блокове на коланите — но иначе не изглеждаха като да имат кой знае какви пари. Мона мислеше, че всички те трябва да имат. Сигурно са хитри и не искат да го покажат, реши тя.

Видя как Приор плъзва кредитен чип през гишето към жената с табелката, която го пое и го пъхна в метален слот.

Приор остави чантата й на леглото, широка плоча бежов дунапрен, и докосна копче, отваряйки стена от драперии.

— Не е като в Риц, но ще се постараем да се чувстваш комфортно.

Мона издаде неопределен звук. Риц беше бистро за закуски на крак в Кливлънд, и тя не можеше да разбере какво общо има то с всичко това.

— Виж, любимката ти. — Той стоеше до нощното шкафче до леглото. То имаше вграден стим-блок и малка подставка с набор троди в пластмасова опаковка и пет-шест касети. — Всичките най-нови стимове на Анджи.

Тя се учуди кой ли е оставил тези касети, и дали са го направили след като Приор я беше попитал какви стимове харесва. Демонстрира му усмивка и отиде до прозореца. Агломератът изглеждаше както на стимовете: прозорецът беше като холографска картичка, известни сгради, на които тя не знаеше имената, но знаеше, че са известни.

Сивотата на куполите, и поръсените с бял сняг опори, и зад тях сивотата на небето.

— Гот ли е, бейби? — Еди се приближи отзад и постави ръце на раменете й.

— Има ли тук душ?

Приор се разсмя. Тя се измъкна от хлабавата хватка на Еди и отнесе чантата си в банята. Затвори и заключи вратата. Чу Приор да се смее отново, и Еди пак да почва да плямпа. Седна на тоалетната чиния, отвори чантата и изрови оттам несесера, в който държеше мага. Бяха й останали четири кристала. Бяха достатъчно; и три бяха достатъчно, но като останеше на два, обикновено почваше да си търси. Не тъпчеше много дрога, поне не всеки ден, освен напоследък, но това беше, защото Флорида я побъркваше.

Сега можеше да почне да го намалява, реши тя, докато изтърсваше кристала от стъкълцето. Изглеждаше като твърда жълта свещичка; трябва да го смачкаш, и след това да го разтъркаш между две парчета найлон. Когато го правиш, издава мирис на болница.

Когато тя свърши с душа, и двамата бяха излезли. Беше стояла в банята, докато не й доскуча, а това беше доста време. Във Флорида беше използвала душове предимно на обществените плажове или на автогарите, от тоя тип дето работеха с жетони. Предполагаше, че към този е вързано нещо, което мери литрите и ти ги пише на сметката; така работеше онзи в Холидей Ин. Над пластмасовата глава на душа имаше голям бял филтър, и на стената имаше лепенка с око и сълза от него: става за миене, но гледай да не ти влезе в очите, като вода от плувен басейн. В плочките бяха вградени ред хромирани кранчета, и като натиснеш копчето под всяко от тях, дават шампоан, гел за душ, течен сапун, масла за баня. И когато го направиш, малка червена точка светва до бутона, защото ти се пише на сметката. На сметката на Приор. Радваше се, че са излезли, защото й харесваше да бъде сама, и литнала, и чиста. Не й се случваше често да е сама, освен на улицата, и не беше същото. Остави мокри отпечатъци на бежовия килим, докато отиваше към прозореца. Беше се увила в кърпа в тон с леглото и килима и имаше в мъхестата част гладки букви, сигурно името на хотела.

Един квартал по-нататък имаше старомодно изглеждаща сграда, и ъглите на стръмния й покрив бяха оформени да наподобяват планина, със скали и трева, и водопад, който падаше и се разбиваше в скалите и след това падаше пак. Мисълта защо някой трябва да си е дал толкова труд я караше да се усмихва. Над местата, където водата се разбиваше, се издигаше пара. Сигурно обаче не пада долу на улицата, реши тя, иначе би струвало твърде много. Предполагаше, че я изпомпват обратно горе и я използват пак, като кръг.

Нещо сиво раздвижи там главата си и завъртя големите си извити рога, като че ли гледаше към нея. Тя отстъпи крачка назад на килима и премига. Нещо като овца, само дето сигурно беше автомат, холограма или нещо от сорта. То мотна глава и започна да яде трева. Мона се разсмя.

Вече усещаше мага отзад по глезените и по ключиците си, студено напрегнато прозвъняване, и болнична миризма в дъното на гърлото й.

Беше уплашена преди, но сега вече не беше.

Приор имаше гадна усмивка, но той беше просто играч, костюмар отвсякъде. Ако имаше пари, те бяха на някой друг. И тя вече не се боеше от Еди; повече като че ли се боеше за него, защото разбираше за какво го вземат другите хора.

Добре де, помисли си тя, това вече няма значение. Вече не отглеждаше риба в Кливлънд, и никой повече нямаше да може да я закара във Флорида.

Спомни си горящата спирт печка, студените зимни утрини, старецът, присвит в дългото си сиво палто. Зиме той поставяше втори слой пластмаса върху прозорците. Тогава печката успяваше да затопли мястото, защото стените бяха покрити с листове стиропор, и шперплат върху него. Тук-таме стиропорът се виждаше, и там можеше да го натиснеш с пръст и да направиш дупка; ако той те хване да го правиш, ще вика. Да пазиш топлина на рибата в студено време беше повече работа; трябваше да помпаш вода на покрива, където са слънчевите огледала, в прозрачните пластмасови тръби. Помагаше и гниещата растителност по ръбовете на резервоарите; когато тръгнеш да вадиш с мрежа рибата, се вдигаше пара. Той продаваше рибата срещу други видове храна, които хората отглеждаха, срещу спирт за печката и за пиене, кафе на зърна, и боклуци, дето ги яде рибата.

Той не й беше баща и го беше казвал достатъчно често, когато изобщо говореше. Понякога тя се чудеше дали е възможно все пак да е бил. Когато за пръв път го беше попитала колко е голяма, той й беше казал, че е на шест, и тя броеше според това.

Чу как вратата се отваря зад нея и се обърна. Там стоеше Приор, с увиснал от ръката позлатен пластмасов номер на ключа и отвор в брадата, демонстриращ усмивка. Той влезе навътре.

— Мона, това е Джералд.

Висок, китаец, сив костюм, посивяваща коса. Джералд се усмихна приятелски, промъкна се покрай Приор и отиде право до шкафчето край краката на леглото. Остави на него черно куфарче, капакът му изщрака и се отвори.

— Джералд е приятел. Доктор. Трябва да ти метне едно око.

— Мона, — започна Джералд, докато вадеше нещо от куфара, — на колко години си?

— На шестнайсет — обади се Приор. — Нали, Мона?

— Шестнайсет — каза Джералд. Нещото в ръцете му изглеждаше като черни очила, слънчеви очила с разни издутини и жици по тях. — Не поразтяга ли малко нещата, а? — Той хвърли поглед към Приор.

Приор се усмихна.

— Не стигат колко, десет години?

— Е, не чак — каза Приор. — Не търсим перфектност.

Джералд я погледна.

— Не се очертава да се получи. — Той закачи очилата зад ушите си и натисна нещо. Изпод дясното стъкло светна лъч. — Но има степен на близост. — Лъчът се завъртя към нея.

— Говорим за козметика, Джералд.

— Къде е Еди? — попита тя, когато Джералд се приближи.

— В бара. Да го повикам ли? — Приор вдигна слушалката на телефона, но я остави обратно, без да се обади.

— Какво е това? — Тя се отдръпна от Джералд.

— Медицински преглед — каза Джералд. — Няма да боли. — Беше я избутал до прозореца, и лопатките й бяха притиснати до студеното стъкло. — Някой смята да те наеме, и да ти плаща много добре, така че трябва да е сигурен, че си в добро здраве. — Светлината блесна в лявото й око. — На някакъв стимулант е — каза той на Приор със съвсем друг тон.

— Опитай се да не мигаш, Мона. — Светлината се завъртя към дясното й око. — Какво е, Мона? И колко взимаш?

— Маг. — Тя се намръщи и извърна от светлината.

Той хвана брадичката й със студените си пръсти и отново изправи главата й.

— Колко?

— Един кристал.

Светлината изчезна. Гладкото му лице беше много близо, очилата бяха отрупани с лещи, куплунги, малки чинийки от

черна метална мрежа.

— Няма как да се прецени чистотата.

— Абсолютно чист — каза тя и се изкиска.

Той пусна брадичката й и се усмихна.

— Няма да е особен проблем. Би ли си отворила устата?

— Устата ли?

— Искам да видя зъбите ти.

Тя погледна към Приор.

— Имате късмет тук — каза Джералд на Приор, след като беше погледнал със светлинката в устата й. — Доста прилично състояние и близо до целевата конфигурация. Коронки, вставки.

— Знаехме, че можем да разчитаме на теб, Джералд.

Джералд свали очилата и погледна към Приор. Върна се до черния куфар и ги остави.

— Имате късмет и с очите. Много близо. Само малко оттенък. — Той измъкна пликче от фолио от куфара, скъса го и размота светла хирургична ръкавица върху дясната си ръка.

— Махни кърпата, Мона. Чувствай се удобно.

Тя погледна към Приор, след това към Джералд.

— Искате да видите документите ми, кръвните ми проби и там от сорта ли?

— Не, — каза Джералд, — това е окей.

Тя погледна през прозореца, надявайки се да види бигхорна, но той беше изчезнал, и небето изглеждаше много по-тъмно.

Размота кърпата, остави я да падне на пода и легна по гръб на бежовия темперопор.

Не беше много по-различно от това, за което й плащаха; дори не траеше толкова дълго.

Седнала в банята с несесера отворен на коленете, и разтърквайки друг кристал, тя реши, че е в правото си да й е писнало отвсякъде.

Първо Еди се изнизва без нея, след това Приор се пръква с тоя шибан медик, след това й казва, че Еди спи в друга стая. Във Флорида можеше да си прекара добре малко време без Еди, само че тук беше различно. Не искаше да е тук вътре сама, и беше твърде уплашена, за да поиска от Приор ключ. Той имаше поне един, гаранция, и можеше да се намъкне когато му скимне с шибаните си приятелчета. Що за сделка беше тая?

И работата с найлоновия дъждобран също й пареше задника. Шибан еднократен найлонов дъждобран.

Тя избута стрития маг измежду парчетата найлон, внимателно го натъпка в блъскача, издиша силно, лапна мундщука и дръпна яко. Облакът жълт прах покри лигавиците на гърлото й; част от него сигурно беше стигнала чак до дробовете. Беше чувала, че това не е хубаво.

Нямаше какъвто и да е план, когато беше влязла в банята да си дръпне дозата, но когато започна да усеща гъдел отзад по врата си, се хвана да мисли за улиците около хотела, колкото беше забелязала от тях, докато влизаха. През прозореца се виждаха клубове, барове, магазини за дрехи. Музика. Музиката щеше да й дойде екстра сега. И тълпата. Начинът, по който можеш да изчезнеш в тълпата, да забравиш себе си, просто да бъдеш там. Вратата не беше заключена, знаеше го, беше пробвала. Щеше да се заключи зад нея, а тя нямаше ключ. Но живееше в стаята, така че Приор сигурно я беше регистрирал на рецепцията. Помисли дали да не слезе долу и да поиска ключ от жената зад гишето, но идеята не й хареса нещо. Познаваше костюмарите зад гишетата и това как те те гледат. Не, реши тя, най-добрата идея е да си остане вътре и да стимне тези новите на Анджи…

След десет минути тя се измъкваше през страничен вход на главното фоайе, и магът звънеше в главата й.

Отвън прокапваше, може би кондензат от куполите. Беше облякла белия дъждобран за през фоайето, предполагайки, че Приор знае какво е нужно да се прави, но сега се радваше, че го носи. Дръпна парче факс от преливащо кошче за боклук и го вдигна над главата си, за да опази косата си суха. Не беше толкова студено както преди, и това също беше добре. Дрехите й не бяха точно на каквито викат топли.

Погледна нагоре и надолу по авенюто, избра в коя посока ще върви, тръгна покрай половин дузина почти еднакви фасади на хотели, ред педикабове, проблясващ на дъжда ред малки магазини. И хора, пълно с тях, като в центъра на Кливлънд, но всеки облечен толкова ярко, и всички ходят като че ли са върхът отвсякъде, всеки бърза занякъде. Просто върви с тях, помисли си тя, и магът й даде сладък втори тласък, който я хвърли в реката от приятни хора, без тя дори да се замисли. Тракаше с новите си обувки и държеше факса над главата си, докато не забеляза — още късмет — че дъждът е спрял.

Не би се отказала да метне поглед през витрините на магазините, когато тълпата я носеше покрай тях, но потокът беше удоволствие, и никой друг не спираше. Тя се задоволи със странични мярвания на всяка витрина. Дрехите бяха все едно като на стим, някои от тях, стилове, каквито тя никога не беше виждала.

Трябваше да съм си била тук, помисли си тя. Трябваше да съм си била тук от самото начало. Не в рибарник, не в Кливлънд, не във Флорида. Това е то място, истинско място, и всеки може да дойде тук, не е нужно да го стимваш. Всъщност тя никога не беше виждала тази част от него на стим, частта на обикновените хора. За звезда като Анджи това не беше нейната част. Анджи щеше да седи в някой красив замък с останалите стим-звезди, не тук долу. Но си беше направо готино, нощта толкова ярка, и тълпата течеше около нея, и наоколо всичките хубави неща, които можеш да имаш, ако имаш късмет.

Еди не го харесваше това. Или поне винаги разправяше колко гадно е тук, колко е претъпкано, колко високи са наемите, колко много полиция, колко много конкуренция. Не че се беше замислил и за секунда, когато Приор му направи предложението, де, напомни си тя. Така или иначе тя си имаше собствена идея за това защо Еди толкова го мрази. Нещо беше оплескал тук, предполагаше тя, беше го раздал яко уилсън. Или не му се щеше да си го спомня, или тук имаше хора, които с гаранция щяха да му го напомнят, ако се върнеше обратно. Личеше си по скапания начин, по който той говореше за такива места, същия, по който говореше за някой, който му е казал, че кроежите му няма да ги бъде. Новият образ, толкова дяволски печен първата нощ, на следващата изведнъж ставаше уилсън отвсякъде, тъп та вдлъбнат, без визия.

Мина покрай голям магазин с изглеждащо супер стим-оборудване, всичкото матовочерно и източено, и отгоре над него страхотно холо на Анджи, която гледа как всички вървят покрай нея с тъжната си полуусмивка. Кралицата на нощта, направо.

Тълпата-река се вливаше в нещо като кръг, на място, където се сливаха четири улици, и по средата имаше фонтан. И понеже Мона всъщност не отиваше никъде, спря там, защото хората около нея се отклоняваха всеки в своята посока, без да спира. Е, и в кръга също имаше хора, и някои от тях седяха по напукания бетон, който заобикаляше фонтана. В центъра имаше някаква статуя, мраморна, цялата износена и очукана. Нещо като бебе, което язди голяма риба, делфин. Като че ли устата на делфина трябваше да пръска вода във фонтана, ако той работеше, само че не работеше. Тя виждаше през главите на седналите хора във водата да плуват парчета смачкан и подгизнал факс и бели пластмасови еднократни чаши.

След това като че ли тълпата се сля зад нея, извита, плъзгаща се стена от тела, и тримата срещу нея на фонтана изведнъж се очертаха рязко. Пълно момиче с боядисана в черно коса, уста полуотворена, като че ли стоеше непрекъснато така, и цици, увиснали навън от червеното гумено боди; блондинка с продълговато лице и тънка синя ивица червило, от подобната на птичи нокът длан стърчи цигара; мъж с намазнени ръце, голи в студа, присажданите мускули се издуват като камъни под синтетичен загар и груби затворнически татуировки…

— Ей, курво, — кресна пълното момиче с някаква злоба, — да не ти се е врътнало в канчето, че ще светнеш някоя бройка тук!

Блондинката изгледа Мона с уморените си очи и се усмихна слабо, в стил не-съм-аз-виновна, след това погледна настрани.

Сводникът скочи от фонтана като понесен от вятъра, но Мона вече бягаше, подсетена от изражението на блондинката. Той я хвана за ръката, но шевът на пластмасовия дъждобран се откъсна, и тя си проби с лакти път обратно в тълпата. Магът я завладя, и следващото, което осъзна, беше че е на поне едно каре разстояние, опряна на желязна будка, кашля и диша усилено.

Магът обаче вече се беше обърнал, както ставаше понякога, и всичко беше грозно. Лицата в тълпата изглеждаха уморени и гладни, като че ли имаха някакви собствени потайни отчаяни задължения, и светлината от витрините на магазините беше студена и безразлична, и всички неща зад стъклата бяха там специално за да й кажат, че тя не може да ги има. Отнякъде се чуваше глас, глас на сърдито дете, плюещо вулгаризми в безкрайна и безсмислена поредица, и когато разбра кой го крещи, тя спря да го прави.

Лявата й ръка беше вкочанена. Тя погледна натам и видя, че ръкавът е изчезнал, и че шевът отстрани е скъсан до кръста. Тя свали дъждобрана и го наметна като пелерина; може би така щеше да е по-трудно да се забележи.

Тя опря гръб на будката, когато магът стовари върху нея вълна закъснял адреналин; коленете й започнаха да треперят, и тя помисли, че сигурно ще падне, но тогава магът извъртя един от триковете си, и тя се оказа свита в светлината на летния залез в калния двор на стареца, сивата пръст беше издраскана с играта, която тя играеше, но сега просто се беше свила неподвижно там, и гледаше покрай резервоарите към мястото, където мухите танцуваха из гъсталака къпини над някакво усукано старо шаси. Зад нея домът светеше, и тя усещаше миризмата на печено тесто и на кафето, което той вареше и преваряваше отново, докато лъжицата започне да стои права в него, както казваше той, и сега той беше там вътре, и четеше някоя от книгите си, сухи кафяви листа, всички страници с откъснати ъгълчета, той ги получаваше в стари найлонови торбички и понякога те просто се разпадаха на прах в ръцете му, но ако намереше нещо, което искаше да запази, той измъкваше малък джобен ксерокс от чекмеджето, поставяше в него батерии и го прокарваше по страницата. Тя обичаше да гледа как излизат копията, новички, с онази миризма, която бързо изчезва, но той никога не й разрешаваше да работи с ксерокса. Понякога четеше на глас, и в гласа му имаше някакво колебание, като на човек, който се опитва да свири на инструмент, който не е подхващал от дълго време. Това, дето го четеше, не бяха истории, нито пък имаха край или разказваха нещо весело. Бяха като прозорци в нещо много странно: той никога не се опитваше да обясни нещо от тях, сигурно и сам не ги разбираше, може би никой не ги разбираше…

И внезапно се появи улицата, ярка и контрастна.

Тя разтърка очи и се закашля.