Мона Лиза Овърдрайв

15. СРЕБРИСТИТЕ ПЪТЕЧКИ

Тя имаше в Кливлънд една приятелка, Ланет, която я беше научила на един куп работи. Как да се измъкнеш бързо от кола, когато някой пич се опитва да ти заключи вратите, как да действаш, когато отиваш да купуваш нещо. Ланет беше малко по-голяма, и използваше маг главно, както казваше, „да размърда шемета наоколо“, бидейки често докарвана до шемет от като се почне от ендорфинови аналози и се свърши с обикновен класически опиум от Тенеси. Иначе, казваше тя, просто ще трябва да се седи по дванайсет часа пред вида и да се зяпат всичките гадости подред. Когато магът добави подвижност към топлата непроницаемост на добър шемет, казваше тя, това наистина си го бива. Но Мона беше забелязала, че хора, които са сериозно вътре в шемети изкарват маса време в драйфане, и не разбираше защо трябва да гледаш вид, когато можеш да стимваш също толкова лесно. (Ланет казваше, че симстимът е още повече това, от което тя иска да се разкара.)

Беше си спомнила за Ланет, защото Ланет понякога й даваше съвети, примерно как да обърне настроението в кофти нощ. Тази нощ, мислеше си тя, Ланет би й казала да се огледа за някой бар и за някаква компания. Все още имаше малко пари, останали й от работата през последната нощ във Флорида, така че работата опираше само до това да намериш място, което взема в налични.

Уцели го право от първия път. Добър знак. Надолу по тясна стълбичка с бетонни стъпала и право в димното бръмчене на разговори и познатото приглушено бумкане на „Белите диаманти“ на Шабу. Не беше място за костюмари, нито пък такова, което сводниците в Кливлънд наричаха пункт. Нямаше никакво намерение да пие тази нощ в какъвто и да е пункт.

Някой се надигна от бара, за да излезе, точно когато тя влизаше, така че тя се промъкна бързо и улови столчето му с още топла пластмасова седалка: втори знак за нея.

Барманът присви устни и кимна, когато тя му показа една от банкнотите си, и тя му каза да й налее чашка бурбон и една бира отделно, което беше каквото винаги поръчваше Еди, ако трябваше той да си го плаща. Ако плащаше някой друг, той щеше да поръча някакво смесено пиене, което барманът не умееше да направи, и след това дълго време обясняваше как точно се прави то. След това щеше да го изпие и да ругае как то не е така добро, както тези, дето ги правят в Лос Анджелос, или Сингапур, или някое друго място, за което тя знаеше, че никога не е бил там.

Бурбонът тук беше особен, нещо като тръпчив, но наистина приятен, след като го прокараш. Тя го каза на бармана, и той я попита къде тя обикновено пие бурбон. Тя му каза Кливлънд, и той кимна. Било е етил и някакви боклуци, които да се предполага да ти напомнят бурбон, каза той. Когато сметна колко е останало от парите й, тя реши, че бурбонът в Агломерата сигурно е скъпо нещо. Само че си вършеше работата, премахваше кофти чувството, така че тя изпи останалото и се зае с бирата.

Ланет харесваше баровете, но никога не пиеше, само кока-кола или нещо подобно. Мона винаги си спомняше един ден, когато беше дръпнала два кристала наведнъж, на което Ланет му викаше блъсване с два камъка, и беше чула в главата си да говори глас, абсолютно ясен, като че ли в стаята имаше още някой: Движи се толкова бързо, че стои на едно място. И Ланет, която беше разтворила зрънце мемфиско черно в чаша китайски чай преди към час, също дръпна половин кристал, и двете излязоха заедно да се разхождат, просто да се мотаят из дъждовните улици в нещо, което Мона чувстваше като някаква перфектна хармония, където няма нужда да говориш. И този глас беше излязъл прав, в бързането нямаше нестройност, нервничене със стиснати зъби, само чувството как нещо, може би самата Мона, се разширява настрани от един неподвижен център. И бяха стигнали до някакъв парк, равни полянки със сребристи локви по тях, и бяха обиколили всички пътечки, и Мона имаше име за този спомен: Сребристите пътечки.

И скоро след това Ланет просто изчезна и никой не я видя повече, някои хора разправяха, че е заминала за Калифорния, други — за Япония, а някои казваха, че е прехвърлила дозата и са я метнали през някой прозорец, на което Еди викаше гмуркане на сухо, но на Мона хич не й се щеше да мисли за такива неща, така че тя седна изправена и се огледа, и да, това беше екстра място, малко, така че хората бяха малко понатъпкани, но понякога това беше окей. Беше това, на което Еди викаше артистична тълпа, хора, които имаха някакви пари, но се обличаха така, като че ли нямат, освен дето дрехите им стояха добре и можеш да познаеш, че са ги купили на ново.

Зад бара имаше вид, над шишетата, и тогава тя видя там Анджи, да гледа право в камерата и да говори, но звукът беше настроен прекалено тихо, за да може да се чуе през шума на тълпата. След това се появи снимка, правена от въздуха, поглед надолу към ред къщи, които стояха до самия бряг, и след това пак Анджи, която се смееше и разтърсваше косата си, и отправяше към камерата полутъжната си усмивка.

— Хей, — каза тя на бармана, — това е Анджи.

— Кой?

— Анджи — каза Мона и посочи екрана.

— Ахъ, — каза той, — на някакви дизайнерски боклук е и е решила да ги ритне, та ще ходи в Южна Америка или там някъде и ще плати няколко милиона да я почистят като новичка.

— Че тя не може да е на боклук.

Барманът я изгледа.

— На квот’ си ще.

— Но как тя изобщо може да почне каквото и да било? Имам предвид, тя е Анджи, нали?

— Върви си с територията.

— Но погледни я, — запротестира Мона, — тя изглежда толкова добре… — Но Анджи беше изчезнала, заменена от черен играч на тенис.

— Мислиш, че това е тя ли? Това е говореща глава.

— Глава?

— Като кукла — каза зад нея някакъв глас, и тя се обърна достатъчно назад, за да види чорлава пясъчножълта коса и широка бяла усмивка. — Кукла, — и вдигна нагоре ръка, мърдайки пръстите си, — разбираш?

Тя усети как барманът й подхвърля рестото и минава нататък по бара. Бялата усмивка се разшири.

— За да не й се налага да прави тя всички тия работи, нали?

Тя също се усмихна. Сладур, хитри очи и таен ореол, което й подава точно този сигнал, който тя очаква. Не е костюмиран пич. Малко кльощав, това можеше да й хареса тази нощ, и свободната веселост около устата му се съчетаваше странно с хитрите светли очи.

— Майкъл.

— А?

— Името ми. Майкъл.

— Ох. Мона. Аз съм Мона.

— Откъде си, Мона?

— Флорида.

И нямаше ли Ланет да я посъветва да го закачи?

Еди мразеше народа от артистичните тълпи: те не купуваха това, което той предлагаше. Щеше да мрази Майкъл още повече, защото Майкъл имаше работа и някакво ателие в кооперация. Или поне той казваше, че това е ателие, но когато стигнаха там, то се оказа по-малко, отколкото Мона мислеше, че едно ателие трябва да бъде. Сградата беше стара, фабрика или нещо от сорта; някои от стените бяха остъргани с пясъчна струя до тухли, и таваните бяха от дъски и греди. Но цялото беше разделено на жилища като това на Майкъл, стая не много по-голяма от онази там в хотела, с мястото за спане на едната страна и кухнята и банята на другата. Само дето беше на най-горния етаж, и таванът му беше главно прозорец; може би това го правеше ателие. Под прозореца имаше хоризонтален сенник от червена хартия, закачен на връвчици и ластици като голямо хвърчило. Жилището беше абсолютно неподредено, но всичко пръснато наоколо беше съвсем ново: някакви бели столове от метални пръчки, с опънати по тях пластмасови нишки, на които да се сяда, купчина модули за забавления, работна станция и кушетка, обвита в сребриста кожа.

Започнаха на кушетката, но не й харесваше, че гърбът й залепва за нея, така че се преместиха на леглото, навътре под косия таван.

Тогава тя видя записващата апаратура, за стимове, на бели полици на стената. Но магът отново я беше подхванал, и като решиш да го правиш, що не и така. Той й сложи датчиците, яка от черна гума с пръсти с троди на върховете, опиращи в основата на черепа. Безжично: тя знаеше, че са скъпи.

Докато той си слагаше своя датчик и проверяваше апаратурата по стените, говореше за работата си, как работи за фирма в Мемфис, която измисля нови имена за фирми. Точно в момента той се опитваше да измисли нещо ново за компания на име „Катоден Катай“. Имат спешна нужда, каза той и се разсмя, но след това каза, че не е лесно. Защото вече е имало толкова много фирми, че всички хубави имена вече са използвани. Той имаше компютър, който знаеше всички имена на всички компании, и друг, който правеше думи, които можеш да използваш като имена, и друг, който проверяваше дали така направените думи не означават „тъпанар“ или нещо от сорта на шведски или китайски. Но фирмата, за която той работеше, продаваше не само имена, а това, което наричаше имидж, така че той трябваше да работи с един куп други хора, за да е сигурно, че името, което е измислил, пасва на останалата част от цялото.

След това влязоха в леглото, и вече не беше толкова екстра, готиното беше изчезнало и тя су чевстваше като с някой пич, и просто лежеше и си мислеше, че сега той го записва всичкото, и че може да си го върти когато поиска, и колко ли други още са минали оттук така?

След това тя лежеше до него, слушаше го как диша, докато магът не започна да стяга малки кръгчета в основата на черепа й, премятайки през нея все една и съща несвързана верига от образи: пластмасовия плик, в който тя си държеше нещата във Флорида, с отвор стегнат с жица, да не влизат буболечките — старецът седи до шперплатовата маса и набучва картоф на касапски нож, износен до тънко острие с дължината на палеца й — ресторантче за крил в Кливлънд, оформено като скарида или нещо подобно, плочите на извития му гръб бяха огънати от листов метал и обикновена пластмаса, боядисано в розово и оранжево — проповедникът, който беше видяла, когато отиваше за нови дрехи, него и бледия му размит Исус. Всеки път, когато проповедникът се покажеше, той тъкмо се готвеше да каже нещо, но никога не го казваше. Тя знаеше, че това няма да спре, докато тя не стане и не впрегне ума си в нещо друго. Измъкна се от леглото и застана до него, гледайки Майкъл в сивия отблясък от небето. Възнесение. Иде възнесение.

Тя отиде в стаята и нахлузи роклята си, защото й стана студено. Седна на сребристата кушетка. Навън ставаше по-светло, и червен оттенък превръщаше сивото небе в розово. Чудеше се колко ли струва жилище като това.

Сега, като не можеше да го види, й беше трудно да си припомни как изглежда той. Добре де, помисли си тя, той няма да си дава особен зор да ме помни, но тази мисъл я накара да се почувства като ударена, или ранена, или раздрусана. Май като да й се щеше да си е стояла в хотела и да е стимвала Анджи.

Сиво-розовата светлина пълнеше стаята, трупаше се, започваше да обтича ъгълчетата. Нещо в нея й напомни Ланет и историите за това, че е прехвърлила дозата. Понякога се случваше някой да прехвърли дозата в чуждо жилище, така че най-лесното беше просто да го метнеш от прозореца, та ченгетата да не могат да кажат откъде е паднал.

Но не й се щеше да мисли за това, така че отиде до кухнята и метна един поглед в хладилника и чекмеджетата. В хладилника имаше пликче кафе на зърна, но ако си на маг, почваш гърчове от кафето. Имаше много малки пакетчета от фолио с надписи на тях на японски, сублимирани работи. Тя намери кутийка пакетчета чай и разпечата една от бутилките с вода в хладилника. Сложи малко вода в тенджера и се побори с готварския блок, докато го накара да топли. Елементите му бяха бели кръгове, отпечатани върху черната горна плоча. Слагаш тенджерата в центъра на някой и пипваш червената точка, отпечатана до него. Когато водата кипна, тя пусна вътре една торбичка чай и махна тенджерата от елемента.

Наведе се над тенджерата и завдишва парата с миризма на треви.

Тя никога не забравяше как изглежда Еди, когато го нямаше. Може да не беше кой знае какво, но каквото и да беше, все беше нещо. Имаш нужда да има около теб едно лице, което не се променя. Но да си мисли точно сега за Еди може би не беше много добра идея. Много скоро щеше да дойде гадното, и преди това тя трябваше да намери начин да се върне в хотела, и внезапно всичко започна да изглежда прекалено сложно, прекалено много неща за вършене, завои за обмисляне, и това вече беше гадното, когато трябва да почнеш да мислиш как да си подредиш деня отново.

Тя не мислеше обаче, че Приор ще позволи на Еди да я бие, защото каквото и да искаше той, имаше нещо общо с това как изглежда тя. Обърна се, за да вземе чаша.

Приор стоеше на вратата, облечен в черно палто. Тя чу как гърлото й само издава странен кратък звук.

Беше виждала преди разни неща по време на гадното след маг; ако се вгледаш в тях достатъчно напрегнато, те изчезват. Тя го пробва с Приор, но не стана.

Той просто стоеше там с някакво пластмасово пушкало в ръка, без да го насочва към нея, просто го държеше. Носеше ръкавици като онези, които Джералд беше носил по време на прегледа. Не изглеждаше бесен, но за пръв път не се усмихваше. И дълго време не каза абсолютно нищо, и Мона също.

— Кой е тук? — Все едно да те питат нещо в компания.

— Майкъл.

— Къде?

Тя посочи към мястото за сън.

— Обуй си обувките.

Тя се промъкна покрай него, излезе от кухнята, наведе се пътем да вдигне бельото си от килима. Обувките й бяха до кушетката.

Той я последва, и я гледаше как си слага обувките. Все още държеше оръжието в ръка. С другата ръка вдигна коженото яке на Майкъл от облегалката на кушетката и й го подхвърли.

— Облечи го.

Тя го направи, и пъхна бельото си в един от джобовете.

Той взе разкъсания бял дъждобран, смачка го на топка и го пъхна в джоба на палтото си.

Майкъл хъркаше. Може би скоро щеше да се събуди и да си просвири всичко отново. С апаратите, които имаше, той реално нямаше нужда от друг човек.

В коридора тя видя как Приор заключва обратно вратата със сива кутийка. Оръжието беше изчезнало, без тя да забележи кога е прибрано. От кутийката излизаше червен гъвкав проводник с обикновен магнитен ключ накрая.

Навън на улицата беше студено. Той я отведе до края на карето и отвори вратата на малка бяла триколка. Тя влезе. Той седна откъм страната на шофьора и махна ръкавиците. Запали колата; Мона гледаше как облак газове се отразява в медно-огледалната стена на бизнес-небостъргач.

— Той ще си помисли, че съм го откраднала — каза тя, гледайки якето.

След това магът измъкна последния си коз, парцалива каскада неврони през синапсите й: Кливланд в дъжда и приятното чувство, което беше имала тогава, разхождайки се.

Сребро.