17. СКОК ПРЕЗ ГРАДА

Тя се събуди с уста, притисната от студената длан на Сали. Другата й длан правеше знак за мълчание.

Бяха включени малките лампи, вградени в панелите от посипано със злато огледало. Една от чантите й беше отворена на огромното легло, и до нея имаше подредена малка купчинка дрехи.

Сали тупна с пръст по присвитите си устни, след това посочи към куфара и дрехите.

Кумико се измъкна изпод юргана и нахлузи пуловер, за да прогони студа. Погледна отново към Сали и се отказа да говори; каквото и да беше това, помисли си тя, само една дума може да доведе Петал. Сали беше облечена както Кумико я видя за последен път, в якето от овча кожа, и тартановият шал беше вързан под брадичката й. Тя повтори жеста си: събирай багажа.

Кумико бързо се облече и започна да подрежда дрехите в куфара. Сали се движеше непрекъснато и тихо из стаята, отваряше чекмеджетата и ги затваряше. Намери паспорта на Кумико, черна пластмасова плочка, инкрустирана със златна хризантема, и го окачи на врата на Кумико на черната му найлонова нишка. Изчезна в отделната стаичка и се появи отново с чанта от изкуствена кожа, в която бяха тоалетните принадлежности на Кумико.

Докато Кумико запечатваше куфара, телефонът от злато и слонова кост зазвъня.

Сали не му обърна внимание, взе куфара от леглото, отвори вратата, хвана Кумико за ръката и я издърпа навън в тъмния коридор. Пусна ръката й и затвори вратата зад тях, приглушавайки звъна на телефона, и обгръщайки ги в абсолютна тъмнина. Кумико се остави да бъде заведена до асансьора — позна го по миризмата му на смазка и политура за дърво, и дрънченето на металната врата.

След това потеглиха надолу.

Петал ги чакаше в ярко осветеното бяло фоайе, увит в огромна избеляла фланелена роба. Носеше протритите си чехли; под полата на робата краката му бяха много бели. Държеше в ръце оръжие, мътночерно, компактно и дебело.

— Сичките дяволи, — каза той меко, когато ги видя, — кви са тия работи?

— Тя идва с мен — отговори Сали.

— Това е абсолютно невъзможно — каза бавно Петал.

— Куми, — игнорира го Сали, постави ръка на гърба на Кумико и я избута от асансьора, — там ни чака кола.

— Не можеш да действаш така — каза Петал, но Кумико усети объркването и несигурността му.

— Че застреляй ме тогава де, Петал.

Петал отпусна оръжието.

— Суейн сто процента ще ме застрeля мен, ако я измъкнеш.

— Ако той беше тук, щеше да е в твоето положение, нали?

— Моля те, недей.

— Всичко с нея ще е наред. Не се тревожи. Отвори вратата.

— Сали, — обади се Кумико, — къде отиваме?

— Агломерата.


И се събуди отново, завита под овчето яке на Сали, сред леката вибрация на свръхзвуковия полет. Спомни си огромната, ниска кола, която ги чакаше на кръстовището; мощните лампи, светнали по фасадите на къщите на Суейн, когато те със Сали стъпиха на паважа; потното лице на Въшката се мярва през един от прозорците на колата; Сали рязко отваря вратата и я бутва вътре; Въшката ругае тихичко и непрекъснато, докато колата набира скорост; гумите протестират, когато той завива твърде рязко по Кенингтън Парк Роуд; Сали му казва да забави ход, да остави колата да кара.

И там, в колата, тя си спомня, че е оставила апаратчето на Маас-Неотек отново в скривалището му зад мраморния бюст — изоставеният Колин с цялото му лисиче позиране, и с износените като чехлите на Петал ръкави на жакета му — само като това, което той и беше, като призрак.

— Четирийсет минути — обади се Сали от седалката до нейната. — Добре, че поспа малко. Скоро ще ни донесат закуска. Спомняш ли си името в паспорта си? Добре. Сега не ме питай за нищо, докато не глътна малко кафе, става ли?


Кумико познаваше Агломерата от хиляди стимове; удивлението от огромния мегалополис беше една от чертите на популярната японска култура.

Тя имаше някакви предварителни представи за Англия, когато пристигна там: смътни образи на някои известни постройки, нефокусирани впечатления за общество, което нейното смяташе за причудливо и стагнантно. (В разказите на майка й, принцесата-балерина откриваше, че англичаните, въпреки че я обичаха, не можеха да си позволят да й платят да танцува.) Лондон до момента се беше оказал в противоречие с очакванията й със своята енергия, очевидното изобилие и подобните на Гинза големи пазарни улици.

Тя имаше много предварителни представи за Агломерата, и повечето от тях бяха разбити през първите няколко часа от пристигането й.

Но докато чакаше заедно със Сали на редицата други пътници в огромната, пуста зала на митницата, чийто тавански арки изчезваха нагоре в мрака, мрак, разкъсан на разни интервали от бледо светещи глобуси, които бяха обкръжени, въпреки че беше зима, от облаци насекоми, като че ли сградата притежаваше свой собствен потаен климат — това беше Агломератът от стимовете, чувственият наелектризиран фон на превъртаните с бърза скорост животи на Анджела Митчел и Робин Лание.

През митническите процедури — които се състояха, въпреки дългото чакане на опашка, само от пъхване на паспорта й в мръсна на вид метална цепнатина — и навън, на забързаната бетонна площадка, където колички за багаж без шофьори се провираха бавно през тълпата, която се въртеше и бореше в търсене на наземен транспорт.

Някой взе чантата й. Протегна се и я взе от нея спокойно, с убеденост, която внушаваше, че работата му е да я вземе, че той е служител, изпълняващ привична задача, като младите жени, които се покланяха в поздрав на вратите на големите магазини в Токио. И Сали го ритна. Ритна го отзад в коляното с плавен шпагат, подобно на играещите тай-бокс момичета в билярдната стая на Суейн, и дръпна чантата преди тилът му да срещне изцапания бетон с изпукване.

След това Сали я дърпаше, тълпата се беше затворила над повалената фигура, и внезапното насилие можеше да е било сън, освен че Сали се усмихваше за пръв път, откакто бяха напуснали Лондон.

Чувствайки се вече напълно объркана, Кумико гледаше как Сали огледа наличните превозни средства, бързо подкупи униформения разпределител, заплаши трима други кандидати за превоз и набута Кумико в олющен, плоскостенен екранолет, боядисан в диагонални ивици от жълто и черно. Отделението за пътници беше голо и изглеждаше абсолютно некомфортно. Шофьорът, ако изобщо го имаше, беше невидим зад поставената преграда от пластмасова броня. Там, където преградата срещаше покрива, стърчеше обективът на камера, и някой беше изрисувал там грубо мъжка фигурка, с камерата за фалос. Когато Сали се покатери и затръшна вратата зад себе си, говорителчето простърга нещо на някакъв език, за който Кумико предположи, че е диалект на английския.

— Манхатън — каза Сали. Тя измъкна от джоба на якето си пачка хартиени пари и ги размаха под камерата.

Говорителчето издаде въпросителни звуци.

— Мидтаун. Кат’ стигнем ще кажа къде точно.

Апроновата пола на таксито се изду, светлината в пътническото отделение изгасна, и те потеглиха.

Загрузка...