Мона Лиза Овърдрайв

32. ЗИМНО ПЪТУВАНЕ (2)

Нощта падаше над вечерното пиково движение в Ъндърграунд, въпреки че дори тогава не приличаше на Токио, нямаше ги широшисан, които да се борят да натъпчат последните няколко пътници зад затварящите се врати. Кумико гледаше пъстървенорозовата мъгла на залеза от ветровит перон по Сентрал Лайн. Колин се беше облегнал на повреден търговски автомат с ред счупени, прашни прозорчета.

— Време е, — каза той, — и си дръж главата унило наведена по Бонд Стрийт и Оксфорд Съркъс.

— Но трябва да платя, когато напусна системата, нали?

— Всъщност не всеки го прави — каза той и тръсна кичура си.

Тя тръгна към стълбите, без да търси повече съветите му, за да намери пътя към перона от другата страна. Краката й пак бяха замръзнали, и тя си спомняше немските ботуши с вълнена подплата, останали в гардероба на стаята й при Суейн. Беше измислила комбинацията от гумените чорапи и високите френски токчета като привидност, която да подлъже Дик, да го накара да се съмнява, че тя ще побегне, но при всяко ухапване на студа през тънките подметки съжаляваше за идеята.

В тунела към другия перон тя отхлаби пръстите си около апаратчето, и Колин изчезна. Стените бяха от износена бяла керамика с декоративна зелена ивица. Тя извади ръка от джоба си и прокара пръсти по зелените плочки, докато вървеше, мислейки си за Сали и за Финландеца и за различния мирис на зимата в Агломерата, докато първият Дракула не й препречи ловко пътя, и тя не се оказа мигновено и плътно обградена от четири черни шлифера, четири слаби до кост и бели като кост лица.

— Я скив, — рече първият, — гот’на джурка.

Стояха очи в очи, Кумико и Дракулата; дъхът му миришеше на тютюн. Вечерната тълпа продължаваше да се точи около тях, увита в тъмна вълна.

— Оо, — каза единият до нея, — скив. К’во ’й туй? — Той държеше апаратчето на Маас-Неотек, ръката му носеше черна ръкавица от напукана кожа. — Запалчица, джурка? Че дай по пиронче, джапи. — Ръката на Кумико се плъзна в джоба й, мина през прореза от бръснач, и улови въздуха. Момчето се изкиска.

— Пирончетата в чантата — каза друг. — Помогни й, Редж. — Една ръка се стрелна, и коженият ремък на чантата й се раздели на две.

Първият Дракула улови чантичката, омота висящия ремък около нея с оттрениран замах и я пъхна в предницата на шлифера си.

— Мерсаж.

— Скив, държи си ги в гащите! — Те прихнаха, докато тя ровеше през напластените пуловери. Тиксото, което беше използвала, се отлепи болезнено от корема й, когато тя откъсна пистолета с две ръце и го опря в бузата на момъка, който държеше апаратчето.

Не се случи нищо.

След това другите трима бягаха лудешки към стълбите в далечния край на тунела, високите им черни ботуши се подхлъзваха в разтопения сняг, и дългите им палта плющяха като криле. Някаква жена изпищя.

А те още стояха неподвижни, Кумико и Дракулата, и дулото на пистолета беше притиснато до лявата му скула. Ръцете на Кумико започнаха да треперят.

Тя гледаше в очите на Дракулата, кафяви очи, разширени от простичък древен ужас; Дракулата виждаше маската на майка й. Нещо тупна на бетона между краката й. Апаратчето на Колин.

— Бягай — каза тя. Дракулата се присви, отвори уста, издаде странен, ридаещ звук, и се изви настрани от пистолета.

Кумико погледна надолу и видя апаратчето на Маас-Неотек в локвичка сива кал. До него лежеше блестящият сребрист правоъгълник на едностранно заточено индустриално острие. Когато вдигна блокчето, тя видя, че кутийката му е пропукана. Изтръска влагата от пукнатината и го стисна силно. Тунелът се беше оказал празен. Колин го нямаше. Въздушният пистолет Валтер на Суейн в другата й ръка беше огромен и тежък.

Тя пристъпи към правоъгълно кошче, прикрепено за керамичната стена, и натъпка там пистолета между напръскана с мръсотия изолираща кутия за храни и старателно сгънат листинг новинарски факс. Обърна се настрани, след това се върна за факса.

Нагоре по стълбите.

Някой на перона я посочи, но влакът избоботи с древното си дрънчене, и след това вратите се затвориха плътно зад нея.

Действаше както я беше инструктирал Колин, Уайт Сити и Шепърдс Буш, Холънд Парк, вдигна факса, докато влакът забавяше към Нотинг Хил — кралят, който беше много стар, умираше — и го държа така до Бонд Стрийт. Станцията на Оксфорд Съркъс беше много претъпкана, и тя беше благодарна заради скриващата я тълпа.

Колин беше казал, че е възможно да напусне станцията, без да плаща. След известен размисъл тя реши, че това е възможно, въпреки че изискваше скорост и точна преценка за момента. Всъщност нямаше друг начин: чантичката й, заедно с чипа от МицуБанк и няколкото английски монети беше изчезнала с Джак Дракулите. Прекара десет минути в гледане как пътниците подават жълтите си пластмасови билети на автоматичните пропускатели, пое дълбоко въздух и хукна. Нагоре, през тях, зад нея вик и силен смях, и след това отново бягаше.

Когато стигна вратите в горния край на стълбите, видя Брикстън Роуд да чака като парцалив Шинджуку, претъпкан с вдигащи пара сергии за храна.