Мона Лиза Овърдрайв

34. МАРГЕЙТ РОУД

— Май си се изгубила — каза продавачът на спаначена супа на японски. Кумико предположи, че той е кореец. Баща й имаше партньори, които бяха корейци: въртят бизнес в строителството, беше казала веднъж майка й. И те, както този тук, бяха най-често едри мъже, едри почти като Петал, с широки и сериозни лица. — Изглеждаш доста замръзнала.

— Търся един човек — каза тя. — Той живее на Маргейт Роуд.

— Къде е това?

— Не зная.

— Влез вътре — каза спанакаджията, и я покани с жест около ъгъла на масата си. Сергията му беше направена от розова разядена пластмаса.

Тя влезе между сергията със спанака и друга, която предлагаше нещо, наречено роти. Думата беше изписана с делириумно оцветени главни букви, завършващи с извити фосфоресциращи топки. Другата сергия миришеше на подправки и готвено месо. Краката й бяха съвсем замръзнали.

Наведе се под изцапан лист пластмаса. Сергията за спанак беше претъпката: плоски сини бутилки с бутан, три момичета-готвачки с високите си тенджери, пластмасови торби спанак, стълбчета еднократни купички, и непрекъснато местещото се туловище на корееца, който наглеждаше тенджерите.

— Сядай — каза той. Тя седна на жълта пластмасова туба от МСГ. Главата й беше под равнището на масата. — Японка ли си?

— Да — отговори тя.

— Токио?

Тя се поколеба.

— Дрехите ти — каза той. — Защо носиш гумени чорапи таби през зимата? Това ли е модата?

— Изгубих ботушите си.

Той й подаде еднократна купичка и пластмасови пръчки. В рядката жълтеникава супа плуваха дебели листа спанак. Тя ги изяде лакомо, след това изпи супата. Гледаше как той обслужва клиентка, черна жена, която си отнесе спанак в своя собствена тенджера с дръжка за носене.

— Маргейт — каза продавачът на спанак, когато жената изчезна. Извади мазна, подвързана с хартия книга изпод масата и я запрелиства. — Ето го, — посочи към невероятно претъпкана мъничка карта, — надолу по Акър Лейн. — Взе син флумастер и очерта пътя върху груба сива салфетка.

— Благодаря ви — каза тя. — Време е да вървя.

Майка й отново изплува, докато тя вървеше към Маргейт Роуд.

Сали беше в опасност, там някъде в Агломерата, и Кумико вярваше, че Въшката ще знае някакъв начин да се свърже с нея. Ако не по телефона, то чрез мрежата. Може би Въшката познаваше Финландеца, умрелият човек от алеята…

В Брикстън коралоподобният растеж на метрополиса беше дал почва за различен начин на живот. Тъмни и светли лица, неизброими раси, тухлени фасади, окъпани от месиво от оттенъци и символи, непредставими за строителите им. През отворената врата на пивница се чуваше ритъм на барабани, докато тя минаваше, ритъм и силен смях. Магазините продаваха видове храна, които Кумико никога не беше виждала, рулони яркоцветни платове, китайски ръчни инструменти, японска козметика…

Спря до един ярко осветен прозорец, витрина за гримове и червила, и лицето й се отрази в сребристата материя отзад, и тя усети смъртта на майка й да рухва върху нея, изпадайки от нощта. Майка й беше притежавала подобни неща.

Лудостта на майка й. Баща й не би разговарял за нея. Лудостта нямаше място в света на баща й, макар че самоубийството имаше. Лудостта на майка й беше европейска, импортирана мрежа от съжаление и самозалъгване… В Ковънт Гардън Кумико беше казала на Сали, че баща й е убил майка й. Но беше ли това истина? Той беше довеждал лекари от Дания, от Австралия, и накрая от Чиба. Лекарите бяха изслушвали сънищата на принцесата-балерина, бяха картирали и засичали синапсите й, бяха взимали проби от кръвта й. Принцесата-балерина беше отказала лекарствата им и деликатната им хирургия. „Те искат да режат мозъка ми с лазери“, беше прошепнала на Кумико.

Беше шепнала също и други неща.

През нощта, беше казала тя, злите призраци се надигат като дим от кутиите им в кабинета на бащата на Кумико. „Старите хора“, беше казала тя, „изсмукват дъха ми. Баща ти изсмуква дъха ми. Този град изсмуква дъха ми. Тук няма изобщо нищо постоянно. Тук няма истински сън.“

Накрая не беше имало никакъв сън. Шест нощи майка й беше седяла, мълчалива и абсолютно неподвижна, в синята си европейска стая. На седмия ден беше напуснала апартамента сама — забележително постижение, като се има предвид вниманието на секретарите — и беше се запътила към студената река.

Но тъканта зад нещата напомняше очилата на Сали. Кумико извади картата на корееца от ръкава на пуловера си.

Край бордюра на Маргейт Роуд имаше изгоряла кола. Колелата й липсваха. Тя спря до нея, и огледа непроницаемите фасади на къщите от другата страна на улицата, и чу звук зад себе си. Обърна се и видя изкривено лице на гаргойл под мазна купчина къдрици в светлината от отворената врата на най-близката къща.

— Въшката!

— Всъщност Терънс — каза той, когато лицевите конвулсии отслабнаха.

Жилището на Въшката беше на най-горния етаж. По-долните етажи бяха празни, незаселени, и по отлепващите се тапети личаха призрачните следи на изчезнали картини.

Куцането му си личеше повече, докато той изкачваше стълбите пред нея. Носеше сив костюм и масивни обувки от изкуствена кожа с дебели подметки и цвят на тютюн.

— Чакаше се да пристигнеш — каза той, подхвърляйки се на по-горно стъпало, след това на по-горно.

— Така ли?

— Знаех, че си изфирясала от при Суейн. Записвах му трафика, когато ми оставаше време от другото.

— Другото ли?

— Не знаеш ли?

— Моля за извинение?

— Мрежата. Там става нещо. По-лесно е да ти го покажа, отколкото да се мъча да го обяснявам. Даже и да можех да го обясня, а не мога. Сигурно поне три четвърти от човечеството ще да се е включило в момента и да гледа шоуто…

— Не разбирам.

— Май не само ти. В сектора, дето представлява Агломерата, има нова макроформа.

— Макроформа ли?

— Много голям конструкт от данни.

— Дойдох, за да предупредя Сали. Суейн и Робин Лание възнамеряват да я предадат на тези, които кроят отвличането на Анджела Митчел.

— Т’ва не ми е грижа — каза той, достигайки горната площадка. — Сали вече е забърсала Митчел и почти е претрепала човек на Суейн в Агломерата. Така или иначе са вече подир нея. И адски скоро всеки до дупка ще е подир нея. И все пак, ще разберем, когато си покаже носа. Ако си го покаже…

Въшката живееше в обща голяма стая, чиято странна форма подсещаше, че са били събаряни стени. Беше не само голяма, но и много претъпкана; на Кумико й се струваше, че като че ли някой е разтоварил съдържанието на магазин „Акихабара“ за електроника в пространство, вече запълнено, в стила на гайджините, с прекалено много обемисти мебели. Въпреки това, всичко беше изненадващо прибрано и подредено; ръбовете на списанията бяха подравнени по ръбовете на ниската стъклена маса, на която бяха поставени, до неизползван черен порцеланов пепелник и обикновена бяла ваза с изкуствени цветя.

Тя отново опита Колин, докато Въшката пълнеше електрическа тенджерка с вода от кана за филтруване.

— Какво е това? — попита той и остави каната.

— Гидов апарат на Маас-Неотек. Счупен е в момента, и не мога да накарам Колин да се появи…

— Колин? Стим-връзка ли дава?

— Да.

— Дай да му метна едно око… — Той протегна ръка.

— Даде ми го баща ми…

Въшката подсвирна.

— Това струва цяло състояние. Един от мини-ИИ-тата им. Как бачка?

— Хващате го в ръка и Колин се появява, само че никой друг не може да го види или чуе.

Въшката вдигна апаратчето към ухото си и го разклати.

— Счупен ли е? Как стана?

— Изпуснах го.

— Само корпусът е счупен, виж. Биософтът се е отделил от кутийката, така че нямаш ръчен достъп до него.

— Можете ли да го поправите?

— Не. Но можем да се свържем с него през дек, ако искаш… — Той й го върна. Тенджерката вече вреше.

По време на чая тя му разказа историята за пътуването си до Агломерата и посещението на Сали до светилището в алеята.

— Той я наричаше Моли — каза тя.

Въшката кимна и премига бързо последователно няколко пъти.

— Така са я знаели там тогава. За какво приказваха?

— За някакво място на име „Блуждаещ лъч“. За някакъв човек на име Кейс. За някакъв враг, жена…

— Тесие-Ашпул. Това за нея го открих, докато ровех потока данни от Суейн към нея. Суейн продава Моли на тази леди Джейн Трета, така наречена; тя има най-тлъстата колекция кал, която можеш да си представиш — за всичко и всекиго. Бях адски внимателен да не гледам особено старателно към каквото и да е от нея. Суейн я разпродава наляво и надясно, правейки цяла дузина състояния от това. Сигурен съм, че тя има достатъчно кал и на тема нашия г-н Суейн, също…

— И тя тук, в Лондон ли е?

— Изглежда като да е някъде на орбита, макар че някои хора разправят, че била умряла. Всъщност бачках точно по това, когато оня големия се пръкна в мрежата…

— Моля за извинение?

— Ела, ще ти покажа. — Когато той се върна до бялата маса за хранене, носеше плитък квадратен черен поднос с ред тумблери покрай едната страна. Постави го на масата и докосна едно от миниатюрните ключета. Над проектора премига кубичен холодисплей: неоновата мрежа на киберпространството, и в нея ярките структури, и прости и сложни, които представляват огромни натрупвания на данни.

— Това са ти стандартните бабанковци. Корпорациите. Доста скучничък и постоянен пейзаж, бих рекъл. Понякога някоя от тях ще пусне ново клонче, или ще видиш транзакции и две от тях се сливат. Но не е много вероятно да видиш тук нова, не и на това увеличение. Започват като малки и растат, сливат се с други малки формации… — Той се протегна и натисна друг превключвател. — Преди нещо към четири часа — точно в центъра на дисплея се появи бяла гладка вертикална колона — това щръкна там. Вътре. — Цветните кубове, сфери и пирамиди се бяха пренаредили мигновено, за да оставят място за кръглия бял обелиск; той се извисяваше над всички тях, и горният му край изчезваше плавно във вертикалната граница на дисплея.

— Копелето е по-голямо от всичко останало, — каза Въшката с известно задоволство, — и никой не знае какво е или чие е.

— Все пак някой трябва да знае — каза Кумико.

— Определено разумен довод. Само че хората по моята линия на работа, а ние сме милиони, до момента още не са успели да открият кой. И това в някои отношения е дори по-странно от това, че нещото изобщо се е появило. Изръшках тотално мрежата, нагоре и надолу, преди ти да дойдеш, в търсене на някой жокей с някаква идея. Никой. Абсолют никой.

— Как така тази Джейн Трета може да е мъртва? — След това обаче тя си спомни Финландеца и кутиите в кабинета на баща си. — Трябва да предам на Сали.

— За туй може само да се чака — каза той. — Тя сигурно ще дрънне. Междувременно ние ще се стегнем да пробваме да се вържем с тоя твой драгоценен мъничък ИИ, ако нямаш нищо напреки.

— Разбира се, — каза тя, — благодаря ви.

— Надявам се само тия типове от Специалния отдел на служба при Суейн да не ни проследят дотук. Засега можем само да чакаме…

— Да — каза Кумико, без изобщо идеята за чакането да й харесва.