Мона Лиза Овърдрайв

22. ПРИЗРАЦИ И ПУСТОТИ

Гледайки през мръсните прозореци на каба, тя усети тъга по Колин и заплетените му коментари, след това си спомни, че това е напълно извън сферата на познанията му. Дали Маас-Неотек произвеждаха подобни блокове и за Агломерата, зачуди се тя, и ако да, какъв ли вид щяха да имат техните призраци?

— Сали, — обади се тя, след може би половин час возене из Ню Йорк, — защо Петал ме пусна да тръгна с вас?

— Защото му сече пипето.

— А баща ми?

— Баща ти ще пикае газ.

— Извинявайте?

— Ще се ядоса. Ако го разбере. Може и да не стане. Не сме тук задълго.

— Защо сме тук?

— Трябва да говоря с някого.

— Но защо аз съм тук?

— Не ти ли харесва тук?

Кумико се поколеба.

— Харесва ми.

— Добре. — Сали се размърда на счупената седалка. — Петал трябваше да ни пусне да се измъкнем. Защото не можеше да ни спре, без да нарани някого от нас. Е, може би не точно да нарани. По-скоро да обиди. Суейн можеше да те парализира, след това да ти каже по-късно, че съжалява, да каже на баща ти, че е било за твое добро, ако се стигне дотам, но ако смръзне мен, това вече е нещо като фасон, разбираш ли? Когато видях долу Петал с пистолета, разбрах, че той ще ни пусне. Стаята ти се следи. Цялата къща. Задействала съм сензорите за движение, докато ти събирах багажа. Предполагах, че ще го направя. Петал знаеше, че това съм аз. Затова и дрънна по телефона, за да ме предупреди, че знае.

— Не разбирам.

— Един вид услуга, да знам, че той ще ни чака. Да ми даде възможност да помисля. Само че нямаше избор, и го знаеше. Суейн, виждаш ли, е насилен да върши нещо, и Петал го знае. Или поне Суейн казва така, че е насилен. Аз определено съм насилена. Така че почнах да се чудя колко много съм му нужна на Суейн. Адски много. Защото ме оставиха да изляза с дъщерята на оябун, пратена чак до Нотинг Хил за надеждно съхранение. Нещо тук го плаши повече от татенцето ти. Освен ако не е нещо, което ще го направи по-богат, отколкото е татенцето. Както и да е, като те взема, това един вид поизравнява нещата. Един вид бутвам и аз обратно. Загряваш?

— Заплашена ли сте била?

— Някой знае един куп неща, които съм правила.

— И Въшката е идентифицирал това лице?

— Аха. Макар че като да го знам и без него. Шибано адски ми се щеше да съм сбъркала.

Хотелът, който Сали избра, беше облицован със стоманени панели, напръскани с ръжда и завинтени с блестящи хромирани болтове. Стилът беше познат на Кумико от Токио, и тя го смяташе за малко старомоден.

Стаята им беше голяма и сива, една дузина отсенки на сивото, и Сали отиде право до леглото, след като беше заключила вратата, свали си якето и легна.

— Нямате багаж — каза Кумико.

Сали седна и започна да си сваля ботушите.

— Мога да си купя к’вото ми трябва. Уморена ли си?

— Не.

— Аз съм. — Тя издърпа презглава черния си пуловер. Гърдите й бяха малки, с кафеникаворозови зърна; точно под лявото зърно тръгваше белег и изчезваше под дънките й.

— Била сте ранена — каза Кумико, поглеждайки към белега.

Сали хвърли поглед надолу.

— Аха.

— Защо не сте го махнали?

— Понякога е добре да си спомняш.

— Че са те ранили ли?

— Че си била глупава.

Сиво върху сиво. Неспособна да заспи, Кумико крачеше по сивия килим. В стаята има нещо вампирско, реши тя, нещо общо с милиони подобни стаи, като че ли подлудяващо безупречната анонимност изсмукваше личността й, фрагменти от която изплуваха като гласовете на баща й, повишени в спор, като лицата на секретарите на баща й с черни костюми…

Сали спеше, лицето й беше подобно на безизразна маска. Изгледът през прозореца не говореше нищо на Кумико, само че тя гледа към град, който не е нито Токио, нито Лондон, огромно общо струпване, което беше парадигмата на нейното столетие за градска реалност.

Вероятно тя също беше спала по някое време, въпреки че след това не беше сигурна. Гледаше как Сали поръчва тоалетни принадлежности и бельо, набирайки поръчките си на видеото до леглото. Покупките бяха доставени, докато Кумико беше под душа.

— Окей, — обади се Сали иззад вратата, — изтривай се, обличай се, и отиваме да видим човека.

— Кой човек? — попита Кумико, но Сали не я чу.

Гоми.

Трийсет и пет процента от площта на Токио беше построена върху гоми, върху площадки, отвоювани от Токийския залив чрез системно насипване през столетията. Там гоми беше ресурс, който трябваше да се обработва, събира, сортира, и внимателно насипва.

Връзката на Лондон с гоми беше по-неусетна, по-индиректна. В очите на Кумико повечето от града се състоеше от гоми, от структури, които японската икономика отдавна щеше да е погълнала в ненаситния си глад за място, върху което да се строи. И все пак тези структури разкриваха, дори за Кумико, тъканта на времето, всяка стена кърпена от поколения ръце в един непрекъснат процес на реставриране. Англичаните ценяха тяхното гоми по свой собствен начин, който Кумико едва беше започнала да разбира: те живееха в него.

Гоми в Агломерата беше нещо различно: един богат хумус, едно разложение, което подхранваше издънки от стомана и полимери. Дори само очевидната липса на планиране беше достатъчна, за да я обърка, толкова напълно противоречаща на стойността, която нейната собствена култура отдаваше на ефикасното използване на земята.

Пристигането им с такси от летището вече й беше показало разложението, цели квартали в руини, прозорци без стъкла, зяпнали над тротоари, покрити с боклуци. И загледани лица, докато бронираният екраноплан минаваше по улиците.

Сега Сали я въвлече внезапно в пълната странност на това място, с неговото разлагане и неподреденост, от което се издигаха кули, по-високи от която и да било в Токио, корпоративни обелиски, пробиващи опушената пчелна пита на припокриващите се куполи.

На разстояние две сменени таксита от хотела им те излязоха на самата улица, в тълпата на ранната вечер и надигащите се сенки. Въздухът беше студен, но не със студа на Лондон, и Кумико си спомни за цветовете в парка Уено.

Първата им спирка беше голям, поовехтял бар, наречен „Джентълменът Мухльо“, където Сали се задоволи с тих, много бърз разговор с един от барманите.

Излязоха, без да си поръчат нищо за пиене.

— Призраци — каза Сали, завивайки остро около ъгъл, с Кумико до нея. Улиците ставаха все по-празни, след като бяха прекосили няколко квартала, сградите бяха все по-тъмни и очукани.

— Моля да ме извините?

— Маса призраци за мен наоколо, или поне трябва да ги има.

— Познавате ли това място?

— Разбира се. Изглежда си все същото, но различно, разбираш ли?

— Не…

— Някой ден ще разбереш. Намерим ли когото търся, държиш си се като добро момиче. Говориш ако те питат, иначе не.

— Кого търсим?

— Човека. Или поне каквото е останало от него…

Половин квартал по-нататък мрачната улица беше празна — Кумико никога преди не беше виждала празна улица, като се изключи пресечката на Суейн, поръсена от среднощния сняг — Сали спря пред древен и абсолютно необнадеждващ магазин. Двете му витрини бяха посребрени от дебел слой прах отвътре. Когато се вгледа, Кумико различи букви от стъклени тръби, невключен неонов надпис: МЕТРО, след това по-дълга дума. Вратата между витрините беше подсилена с лист корозирала стомана, от нея тук-таме стърчаха ръждясали дупчести болтове, и в тях беше нанизана отпусната галванизирана бодлива тел.

Сали изгледа вратата, изпъчи рамене и направи бърза серия малки, сръчни жестове.

Кумико зяпна, когато жестовете се повториха.

— Сали…

— Джайв — прекъсна я Сали. — Казах ти да мълчиш, окей?

— Аха? — Гласът, не много повече от шепот, като че ли идваше отникъде.

— Вече ти казах — отговори Сали.

— Не джайвам.

— Искам да говоря с него. — Гласът й беше твърд и внимателен.

— Той е мъртъв.

— Знам.

Последва тишина, и Кумико чу звук, който можеше да е и вятърът, студен, носещ пясък вятър, стържещ по кривата на опората далече над тях.

— Той не е тук — каза гласът, и като че ли започна да се отдалечава. — Зад ъгъла, половин квартал, и наляво в прохода.

Кумико щеше да помни прохода винаги: тъмни тухли, хлъзгави от влагата, закачулени вентилатори, от които стърчаха комини слепен прах, жълта крушка в решетка корозирала сплав, по една ниска купчина празни бутилки, натрупана до всяка от стените, гнезда с човешки размери от смачкан факс и бели опаковъчни сегменти стиропор, и звукът на токовете на Сали.

Оттатък слабата светлина на крушката имаше мрак, въпреки че блясък, отразен от влажни тухли, подсказваше задънваща стена, и Кумико се поколеба, изплашена от внезапно ехо, звук, постоянно капене на вода…

Сали вдигна ръка. Тесен лъч много ярка светлина освети рязко очертано кръгче покрита с драсканици тухлена стена, след това плавно се спусна.

Докато не спря върху нещото в основата на стената, матов метал, изправена закръглена структура, която отначало Кумико взе по погрешка за поредния вентилатор. До основата й имаше угарки от бели свещи, плоско пластмасово шише, пълно с прозрачна течност, изложба от пакети цигари, пръснати отделни цигари, и сложна, многоръка фигура, нарисувана с нещо като бял тебешир.

Сали пристъпи напред, задържайки лъча, и Кумико видя, че бронираното нещо е закрепено за стената с масивни нитове.

— Финландецо?

Бързо проблясване на розова светлина от една хоризонтална цепнатина.

— Ей, Финландецо… — В гласа й имаше необичайно колебание…

— Мол. — Стържещ звук, като от повреден говорител. — За кво ти е фенера? Нямаш ли си инфрата? Или одъртяваш, и вече не виждаш на тъмно добре?

— За приятелката ми.

Нещо се премести зад цепнатината, цветът му беше нездравото розово на гореща цигарена пепел на слънчева светлина, и лицето на Кумико беше обляно от пресекваща светлина.

— Ахъ, — простърга гласът, — и коя е тя?

— Дъщеря на Янака.

— Без майтап.

Сали отпусна фенерчето, и то освети свещите, шишето, влажните сиви цигари, бялата фигурка с пернатите й ръце.

— Пробвай даровете — каза гласът. — Това там е половинка Московская. До фигурката на худуто. Късметлийска работа; любителите на фърченето я рисуват на кокаин.

— Господи, — каза Сали, и в гласа й имаше странна дистанция. Тя приклекна. — Не мога да го повярвам. — Кумико я гледаше как взима шишето и помирисва съдържанието.

— Пий го, добро е. Требе си. Никой не се прави на хитър пред оракул, ако си знае интересите.

— Финландецо, — започна Сали, след това наклони шишето и преглътна, и избърса уста с опакото на ръката си, — трябва да си превъртял…

— Трябва да съм късметлия. Устройство като това. Изцеждам го до дупка за всяка капка въображение, та камо ли лудост.

Кумико се приближи, след това приклекна до Сали.

— Конструкт, личностова възстановка? — Сали остави шишето с водка и зачегърта влажния под с върха на белия си нокът.

— Аха. Виждала си ги преди. Памет в реално време, ако ща, вързана към киберпространството, ако ща. Направих си майтапа с оракула, за да държа пръст в нещата, сещаш ли се? — Нещото издаде странен звук: смях. — Имаш любовни проблеми? Имаш кофти жена, дето не те разбира? — Смехът се надигна отново, като бисерчета статичен шум. — Всъщност съм по-скоро по бизнес-съветите. Подаръците ги оставят местните хлапета. Помага за мистиката, един вид. И почна ли да ставам скептичен, някой задник току-виж решил да си помогне с това-онова. — Пурпурно косъмче блесна през цепнатината и някъде отдясно на Кумико експлодира бутилка. Статичен смях. — И какво те води насам, Мол? Ти и — розовата светлина отново проблясна върху лицето на Кумико — дъщерята на Янака?

— Набегът на „Блуждаещ лъч“ — каза Сали.

— Маса време, Мол…

— Тя е подир мен, Финландецо. Четирнайсет години и тая луда кучка ми виси на задника…

— Може да си няма кво по-добро да прави. Знаеш как е с богатите хора…

— Знаеш ли къде е Кейс, Финландецо? Може тя да е и подир него…

— Кейс се откачи от това. Заби няколко успешни удара, след като се разделихте, след това ритна работата и се изниза сух. Ако и ти го беше направила, сега може би нямаше да ти мръзне котенцето в тоя проход, нали? Последното, дето го чух, е че имал четири хлапета…

Докато гледаше хипнотичното местене на сканиращия розов въглен, Кумико започна да разбира с какво точно разговаря Сали. В кабинета на баща й имаше подобни неща, четири броя, черни лакирани кубове, подредени върху ниска чамова полица. Над всеки куб висеше официален портрет. Портретите бяха черно-бели снимки на мъже в тъмни костюми и връзки, четирима много сериозни джентълмени, чиито ревери бяха декорирани с малки метални емблеми, подобни на тази, която носеше нейният баща. Въпреки че майка й й беше казала, че кубовете съдържат призраци, призраците на злите предшественици на баща й, Кумико ги смяташе за по-скоро интересни, отколкото плашещи. Ако те съдържат призраци, предполагаше тя, то тези призраци трябваше да са доста малки, тъй като самите кубове бяха с размерите едва на детска глава.

Баща й понякога медитираше пред кубовете, коленичил на голата татами в поза, която изразяваше дълбоко почитание. Тя го беше виждала в тази поза много пъти, но едва на десет години го беше чула да говори на кубовете. И един беше отговорил. Въпросът не й говореше нищо, отговорът още по-малко, но спокойният тон на отговарящия призрак я беше смръзнал там, където се беше свила, зад хартиената врата, и баща й се беше разсмял, когато я беше намерил там. Вместо да й се скара, той й беше обяснил, че кубовете съдържат записаните личности на бивши ръководители, корпоративни директори. Душите им ли? беше запитала тя. Не, беше казал той, и се беше усмихнал, и беше добавил, че разликата е фина. „Те нямат съзнание. Отговарят, когато ги питат, по начин, който наподобява отговора на реалната личност. Ако те са призраци, тогава и холограмите са призраци.“

След лекцията на Сали върху историята и йерархията на Якудза, в бара робата на Ърлс Коурт, Кумико беше решила, че всеки от мъжете на снимките, на които бяха записани личностите, беше бил оябун.

Нещото в бронирания корпус, реши тя, имаше подобна природа, въпреки че може би по-сложна, както Колин беше по-сложна версия на гида на Мишелин, който секретарите на баща й носеха по време на експедициите й за пазаруване по Шинджуку. Сали го наричаше Финландеца, и беше очевидно, че този Финландец й е бил приятел или колега.

Но пробуждаше ли се то, чудеше се Кумико, когато коридорът беше празен? Сканираше ли лазерното му зрение тихия валеж на среднощния сняг?

— Европа, — започна Сали, — когато се вдигнах от Кейс, я пообиколих изрядно. Имах доста пари, които бяхме получили за набега, или поне тогава изглеждаха доста. ИИ-то на Тесие-Ашпул ни ги плати през една швейцарска банка. Изтри всяка следа, че изобщо сме се качвали нагоре по кладенеца, имам предвид наистина всичко, ако се разровиш за имената, под които бяхме пътували на совалката на JAL, там просто ги нямаше. Кейс прерови всичко, докато бяхме в Токио, проби си път до всички данни; беше все едно изобщо не се е случвало. Не разбирам как можеше да направи това, ИИ или не, но никой не можа да разбере истински какво стана там горе, когато Кейс заби оня китайски ледотрошач в корпоративния им лед.

— Пробвал ли е да ви види по-късно?

— Не съм чула. Кейс мислеше, че той се е разтопил, един вид; не че е изчезнал, ами че се е просмукал във всичко, цялата мрежа. Все едно не е вече вътре в киберпространството, а просто е. И ако не иска ти да го видиш, да знаеш, че той е там, то тогава изобщо няма никакъв начин изобщо да можеш, и няма никакъв начин изобщо да можеш да го докажеш на който и да било, дори ако знаеш… Аз пък не исках да знам. Имам предвид, каквото и да беше то, беше изчезнало, привършило. Армитаж беше мъртъв, Ривиера беше мъртъв, Ашпул беше мъртъв, растафарианецът-пилот на влекач, който ни откара оттам, си беше обратно в групата Цион, и сигурно беше отписал всичко това като поредната халюцинация на ганджа… Оставих Кейс в токийския Хайят, и никога повече не го видях…

— Защо?

— Кой знае? Нищо особено. Бях млада, и всичко изглеждаше свършило.

— Но беше оставила горе в кладенеца нея. В „Блуждаещ лъч“.

— Точно. И веднъж се бях позамислила за това. Докато си тръгвахме. Финландецо, тя имаше вид като да не й пука за това изобщо. Все едно заради нея бях убила откачилия й баща, и Кейс им беше пробил корпоративното ядро и беше пуснал ИИ-тата им на свобода из мрежата… Така че си я вписах в списъка, разбираш? Зададе ли ти се достатъчно голям проблем някой ден, заръфа ли те някой, проверяваш си този списък.

— И веднага си решила, че е тя?

— Не. Списъкът ми е бая длъшък.

Кейс, който изглеждаше за Кумико като нещо повече от обикновен партньор на Сали, никога не беше споменат повече.

Докато Кумико слушаше как Сали прехвърля сбито четиринайсет години лична история пред Финландеца, тя усети, че си представя тази по-млада Сали като герой бишонен от традиционните романтични видеота: съдбовен, елегантен и смъртоносен. От една страна, тя намираше фактологичното описание на живота на Сали трудно за проследяване, със споменаванията на места и неща, които тя не познаваше, и й беше лесно да си я представи как печели внезапните, с едно движение на китката победи, които се очакват от бишонен. Но не, помисли си тя, докато Сали спомена „една лоша година в Хамбург“ с внезапен гняв в гласа си — стар гняв, от година преди десетилетие — беше грешка да си представя тази жена според японските понятия. Тя не беше ронин, пътуващ самурай; Сали и Финландеца говореха за бизнес.

Сали беше пристигнала в началото на лошата година в Хамбург, доколкото разбра Кумико, след като беше спечелила и изгубила някакво богатство. Беше спечелила своя дял от него „там горе“, на място, което Финландецът беше нарекъл „Блуждаещ лъч“, в партньорство с мъжа Кейс. Правейки го, си беше спечелила враг.

— Хамбург — прекъсна я Финландеца. — Чувах разни истории за Хамбург…

— Парите бяха свършили. Така е то с големите печалби, когато си млад… Парите не щяха да се връщат обратно към нормалното, и бях завъртяна с едни хора от Франкфурт, дължах им нещо, и те искаха да си го получат по сделка.

— Какъв сорт сделка?

— Очистване на хора.

— И?

— И аз се измъкнах. Когато можах. Отидох в Лондон…

Кумико реши, че Сали все пак някога беше била нещо подобно на ронин, някакъв вид самурай. В Лондон обаче беше станала нещо друго, беше се захванала с бизнес. Беше се издържала по някакъв неуказан начин, след това постепенно беше станала „заемодател“, давайки средства за различни видове бизнес-операции. (Какво ли беше „кредитно кранче“? Какво ли беше „пране на данни“?)

— Аха, — каза Финландеца, — оправила си се екстра. Хванала си пакет в някакво немско казино.

— Аикс-ла-Шапел. Бях в съвета на директорите. Още съм, като намеря подходящ паспорт.

— Улегнала си. — Отново смях.

— Да де.

— Не чувам много нещо тук.

— Движех казино, това е всичко. Вървеше екстра.

— Била си се за награди. „Мъгливото Острие“, аугментирано перо. Осем боя. Направих книга по пет от тях. Кървави работи, сладурче. Нелегални.

— Хоби.

— Ега ти хобито. Гледах вида. Бирманеца те разпори отгоре додолу, само вътрешности…

Кумико си спомни за дългия белег.

— И се махнах. Беше преди пет години, и вече бях пет години по-стара от нужното.

— Биваше си те, но „Мъгливото Острие“… Господи.

— Чакай малко де. Не съм го организирала аз.

— Така де. И какво за нашата приятелка там горе, как те е докопала?

— Суейн. Роджър Суейн. Прати едно от момчетата си в казиното, бъдещ бос на име Приор. Преди към месец.

— Суейн услугаджията? Лондон?

— Същият. И Приор ми домъкна подарък, към един метър разпечатка. Списък. Имена, дати, места.

— Лошо?

— Всичко. Неща, които почти бях забравила.

— Набегът в „Блуждаещ лъч“?

— Всичко. Така че си събрах куфара и обратно в Лондон, при Суейн. Той съжалявал, не било по негово желание, но щял да ме понатисне. Защото някой го натискал него. Имал си свой метър разпечатка на главата. — Кумико чу как токовете на Сали се местят по паважа.

— Какво иска той?

— Двойник, топло тяло. Келеб.

— И що ти?

— Е де, Финландецо, тук съм да те питам точно това.

— Суейн ли ти каза, че е Джейн Трета?

— Не. Пултовият ми жокей в Лондон.

Кумико усещаше болка в колената.

— Хлапето. Защо си дошла с нея?

— Появи се при Суейн. Янака я иска извън Токио. Суейн му дължи гири.

— Тя така или иначе е чиста, няма импланти. Доколкото чувам от Токио напоследък, Янака си има бая нещо на главата…

Кумико потрепери в тъмното.

— А мулажът, келебът?

Тя усети как Сали се колебае.

— Анджела Митчел.

Розовият метроном се люлееше тихо, отляво надясно, отдясно наляво.

— Тук е студено, Финландецо.

— Аха. Ще ми се да можех да го усетя. Поразходих се да ти потърся нещичко. Улица „Памет“. Знаеш ли достатъчно за това откъде идва Анджи?

— Не.

— Аз се правя на оракул, сладурче, не съм научна лаборатория… Баща й е бил Кристофър Митчел. Бил е важната клечка в създаването на биочиповете в Биолаборатории Маас. Израснала е в тяхна запечатана собственост в Аризона, дете на компанията. Преди към седем години там е станало нещо. Улицата разправя, че Хосака са наели група профи да помогнат на Митчел да направи голямо прехвърляне. Факсът пише, че е имало мегатонен взрив в собствеността на Маас, но никой не е намерил никаква радиация. Нито пък наемниците на Хосака. Маас са съобщили, че Митчел е мъртъв, самоубийство.

— Това е от библиотеката. А какво знае оракулът?

— Слухове. Нищо, което да се връзва на обща верига. Улицата разправя, че тя е изникнала ден-два след взрива в Аризона, и се е забъркала с някакви яко шантави чернилки, бачкащи в Ню Джърси.

— Бачкащи какво?

— Търговия. Най-вече софтуер. Купуват, продават. Понякога купуваха от мен…

— Какво им е било шантавото?

— Худута. Мислят, че мрежата е пълна с мамбота и там подобни. Да ти кажа ли нещо, Мол?

— Кажи.

— Прави са.