Мона Лиза Овърдрайв

20. ХИЛТЪН СУИФТ

Той пристигна без предупреждение, както винаги, и сам. Хеликоптерът на Sense/Net се спусна като самотна оса, раздухвайки нишките водорасли по мокрия пясък.

Тя гледаше до разядения от ръждата парапет как той скача на пясъка. В натрапващата се негова енергия имаше нещо момчешко, почти безпорядъчно. Носеше дълго палто от кафяв туид. През разкопчания му отвор се виждаше безупречната предница на риза на бонбонено разноцветни ивици. Вятърът от пропелера разбъркваше кафяво-русата му коса и подмяташе вратовръзката с емблема на Sense/Net. Робин е прав, реши тя: изглежда като че ли го е обличала майка му.

Сигурно е нарочно, реши тя, докато той крачеше нагоре по брега, престорен наивко. Спомни си как Порфир веднъж говореше, че големите корпорации са напълно независими от човешките същества, които съставляват корпоративните съвети. Това беше се видяло очевидно до баналност на Анджи, но фризьорът беше настоял, че тя не е схванала основната му идея. Суифт беше най-важният от хората, които вземаха решения в Sense/Net.

Мисълта за Порфир я накара да се усмихне. Суифт, счел това за приветствие, се усмихна в отговор.

Той й предложи да обядват в Сан Франциско; хеликоптерът беше изключително бърз. Тя го контрира с настояване да му приготви чиния дехидратирана швейцарска супа и да микровълнува замразена порция подквасен ориз.

Докато го гледаше как яде, тя се чудеше относно сексуалността му. Към края на трийсетте, той някак си създаваше впечатлението на тинейджър-вундеркинд, при когото началото на пубертета е било потайно забавено. По различно време слуховете му бяха приписвали всички възможни сексуални предпочитания, плюс още няколко, за които тя предполагаше, че не съществуват в реалността. Нито една от тях обаче не изглеждаше на Анджи особено вероятна. Познаваше го, откакто беше дошла в Sense/Net; той имаше добри позиции в горните ешелони на продукцията, когато тя пристигна, един от ръководните кадри в групата на Тали Ишъм, и веднага беше проявил професионален интерес към нея. Обмисляйки нещата, тя предполагаше, че Легба го е поставил на пътя й; той беше толкова очевидно на пътя й нагоре, макар че тогава тя можеше и да не го забележи, замаяна от блясъка и непрекъснатото движение на сцената.

Боби мигновено беше изпитал неприязън към него, наежен от вроденото лошо отношение на баритаунец към високопоставените, но като цяло беше успял да я прикрие заради нейната кариера. Неприязънта беше взаимна. Суифт беше реагирал с очевидно облекчение на раздялата им и изчезването на Боби.

— Хилтън, — каза тя, докато му наливаше чаша билков чай, който той предпочиташе пред кафето, — какво ли задържа Робин в Лондон?

Той вдигна поглед от вдигащата пара чаша.

— Нещо лично, предполагам. Вероятно е намерил нов приятел. — За Хилтън приятелят на Анджи винажи беше бил Боби. Приятелите на Робин бяха предимно млади атлетични мъже; приглушените еротични моменти в нейните стимове бяха сглобени от масови продукции, събрани от Континуитет, и силно модифицирани от Раебел и групата му по ефектите. Тя си спомни единствената нощ, която бяха прекарали заедно, в обветрена къща в южен Мадагаскар, неговата пасивност и търпението му. Никога не опитаха отново, и тя предполагаше, че той се бои, че интимността ще подкопае илюзията, която техните стимове създаваха така безупречно.

— Какво мисли той за отиването ми в клиниката, Хилтън? Казвал ли ти е?

— Мисля, че ти се беше възхитил за решението.

— Някой наскоро ми каза, че той разправял на хората, че съм луда.

Хилтър нави ивичестите ръкави на ризата и разхлаби вратовръзката си.

— Не мога да си представя Робин да мисли подобно нещо, камо ли да го разправя. Знам какво мисли той за теб. Знаеш какви слухове се носят в Sense/Net…

— Хилтън, къде е Боби?

Кафявите му очи бяха абсолютно неподвижни.

— Не приключихте ли, Анджи?

— Хилтън, ти знаеш. Трябва да знаеш. Ти знаеш къде е той. Кажи ми.

— Изгубихме го.

— Изгубихте го ли?

— Охраната го изгуби. Права си, разбира се; наблюдавахме го колкото се може по-тясно, след като той те напусна. Върна се към стария си начин на съществуване. — В гласа му имаше нотка на удовлетворение.

— И какъв е бил този начин на съществуване?

— Никога не съм те питал какво ви е събрало заедно — каза той. — Охраната ви проучи и двамата, разбира се. Той е бил дребен престъпник.

Тя прихна.

— Не беше дори и това…

— Ти беше необикновено добре представена за неизвестно лице, Анджи. Знаеш, че агентите ти включиха като ключово условие в договора ти да вземем и Боби Нюмарк.

— Имало е договори и с по-странни условия, Хилтън.

— И той получаваше заплата като твой… компаньон.

— Мой „приятел“.

Наистина ли Суифт се изчерви? Той сведе очи надолу към дланите си.

— Когато те остави, той отиде в Мексико, Мексико Сити. Охраната го следеше, разбира се; не обичаме да изгубваме следите на някой, който знае толкова много за личния живот на една от нашите звезди. Мексико Сити е доста… сложно място… Знаем, че като че ли той се опитваше да продължи предишната си… кариера.

— Преджобваше киберпространството ли?

Той отново срещна очите й.

— Виждал се е с хора в бизнеса, регистрирани престъпници.

— И? Продължавай.

— Той… се изпари. Изчезна. Имаш ли някаква представа какво е Мексико Сити, ако слезеш под линията на мизерията?

— И беден ли беше той?

— Развил е пристрастяване. Според данни от най-сигурните ни източници.

— Пристрастяване ли? Към какво?

— Не зная.

— Континуитет!

Той едва не разсипа чая си.

— Здравей, Анджи.

— Боби, Континуитет. Боби Нюмарк, моят приятел. — Поглед към Суифт. — Отишъл е в Мексико Сити. Хилтън казва, че се е пристрастил към нещо. Дрога ли, Континуитет?

— Съжалявам, Анджи. Това са засекретени данни.

— Хилтън…

— Континуитет… — започна той, и се прокашля.

— Здравей, Хилтън.

— Приоритетно нареждане, Континуитет. Разполагаме ли с тази информация?

— Източниците на охраната описват пристрастяването на Нюмарк като невроелектронно.

— Не разбирам.

— Някакъв сорт, хм, „жицомания“ — подсети я Суифт.

Тя усети желание да му каже как е открила дрогата, и дозатора.

Мълчи, дете. Главата й беше пълна със звука на кошер, нарастващ натиск.

— Анджи? Какво има? — Той беше станал от стола си и се протягаше към нея.

— Нищо. Бях… ядосана. Съжалявам. Нерви. Вината не е твоя. Смятах да ти кажа, че съм намерила киберпространствения дек на Боби. Но ти сигурно вече знаеш за това, нали?

— Да ти донеса ли нещо? Вода?

— Не, благодаря, но ще полегна за малко, ако нямаш нищо против. Но остани, моля те. Имам някои идеи за орбитални серии, за които бих искала твоя съвет…

— Разбира се. Дремни малко, аз ще се поразходя по брега, и след това ще говорим.

Тя го гледаше през прозореца на спалнята, наблюдаваше как кафявата му фигура се отдалечава по посока към Колонията, последвана от търпеливото малко Дорние.

Изглеждаше като дете на самотен бряг, изглеждаше като изгубен, имаше чувство тя.