Мона Лиза Овърдрайв

29. ЗИМНО ПЪТУВАНЕ

Петал накрая се съгласи, но само след като тя му предложи да се обади на баща й за разрешение. Това го беше пратило да търси нещастно Суейн, и когато беше се върнал, изглеждайки не по-щастлив, отговорът беше да. Увита в няколко слоя от най-топлите си дрехи, тя стоеше в боядисаното в бяло фоайе, изучавайки ловните репродукции, докато Петал държеше лекция насаме на мъжа с червеното лице, чието име беше Дик. Тя не можеше да различи отделните думи, само глухия поток наставления. Апаратчето на Маас-Неотек беше в джоба й, но тя избягваше да го докосва. Колин вече на два пъти се беше опитал да я разубеди.

Дик се появи след лекцията на Петал; малката му присвита уста беше напасната в усмивка. Под стегнатия си черен костюм той носеше розов кашмирен пуловер с висока яка и тънък сив вълнен кардиган. Черната му коса беше сплескана върху черепа, по бледите му бузи си личеше няколкочасова брада. Тя улови апаратчето в джоба си.

— Драсти — каза Дик и я огледа отгоре додолу. — Къде ще ходим да се разхождаме?

— Портобело Роуд — каза Колин, подпрян на стената до претрупаната закачалка за палта. Дик взе едно тъмно палто от редицата, протягайки се през Колин, нахлузи го и го закопча. След това нахлузи чифт големи черни кожени ръкавици.

— Портобело Роуд — каза Кумико и пусна апаратчето.

— От колко време работите за г-н Суейн? — запита тя, докато вървяха по заледения тротоар на пресечката.

— От достатъчно — отговори той. — Глей да не се плъзнеш. Тия ботуши са с шибани токчета…

Кумико тропаше покрай него с черните си френски фирмени ботуши с висок ток. Както и беше предположила, беше на практика невъзможно да се движи по твърдите като стъкло заледени места на тези токчета. Тя улови ръката му, за да се подпира, и усети твърд метал върху дланта му. Ръкавиците имаха тежести в тях, и пръстите бяха подсилени с карбонова мрежа.

Той мълчеше, докато вървяха по улицата, тръгваща от пресечката, но когато достигнаха Портобело Роуд, спря за момент.

— Извинете ме, мис. — В гласа му имаше нотка на колебание. — Вярно ли е дето го разправят момчетата?

— Момчетата ли? Извинете?

— Момчетата на Суейн, редовните му служители. Че сте дъщеря на голямата клечка — на голямата клечка там в Токио?

— Съжалявам — каза тя. — Не ви разбирам.

— Янака. Името ви е Янака, нали?

— Кумико Янака, да…

Той я зяпна с несдържано любопитство. След това по лицето му премина загриженост и той се огледа внимателно наоколо.

— Господи, сигурно е истина… — Набитото му, стегнато закопчано в костюма тяло беше напрегнато. — Шефът разправя, че искаш да пазаруваш?

— Да, благодаря ви.

— Къде трябва да те заведа?

— Тук — каза тя и го поведе към тясна аркада, отрупана гъсто с британско гоми.

Пазарните експедиции по Шинджуку бяха добър опит срещу Дик. Техниките, които беше изобретила, за да тормози секретарите на баща си, се оказаха също толкова ефективни и сега. Тя караше мъжа да й помага в дузини безсмислени избирания между един медальон от Едуардово време и друг, или този или онзи съд от опушено стъкло, въпреки че внимаваше накрая да избира само неща, които бяха чупливи или много тежки, неудобни за носене и изключително скъпи.

Приветлива помощничка в магазин, с отличен японски, таксува осемдесет хиляди лири от чипа от МицуБанк на Кумико. Кумико плъзна ръка в джоба, където стоеше апаратчето на Маас-Неотек.

— Изключително — каза англичанката на японски, докато увиваше покупката на Кумико, ваза от позлатен бронз с инкрустирани грифони.

— Отвратително — коментира Колин на японски. — И освен това имитация. — Той беше седнал на викторианска софа от конски косъм, и беше вдигнал ботушите си на стойка за коктейли в стил арт-деко, поддържана от обветрени алуминиеви ангели.

Помощничката добави увитата ваза към товара на Дик. Това беше единайсетият му антикварен магазин и осмата покупка на Кумико.

— Мисля, че е добре да действаш — посъветва я Колин. — Вече всеки момент нашият Дик ще дрънне на Суейн за кола, за да откара тази порция у дома.

— Мисля това да е всичко, а? — попита с надежда Дик над покупките на Кумико.

— Само още един магазин, моля ви — усмихна се Кумико.

— Добре — каза той мрачно. Докато излизаха през вратата, тя заби токчето на левия си ботуш в цепнатина в паважа, която беше забелязала, докато влизаше.

— Добре ли си? — попита той, виждайки я как се спъва.

— Счупих си тока на ботуша… — Тя закуца обратно вътре в магазина и седна до Колин на софата от конски косъм. Помощничката объркано запредлага помощ.

— Сваляй ги бързо, — посъветва я Колин, — преди Дики да е разтоварил покупките.

Тя отвори ципа на ботуша със счупения ток, след това на другия, и ги смъкна. На мястото на дебелите китайски копринени чорапи, които обикновено носеше зиме, беше обула тънките черни гумени чорапи с набраздените пластмасови подметки. За малко да се промуши между краката на Дик, докато хукваше към вратата; закачи с рамо бедрото му, докато се промъкваше покрай него, и го катурна върху щанд с фасетирани кристални гарафи.

И след това беше на свобода, и се провираше през тълпата от туристи надолу по Портобело Роуд.

Краката й бяха замръзнали, но набраздените пластмасови подметки осигуряваха отлично сцепление — но не и върху лед, напомни си тя, докато се надигаше от второто подхлъзване с мокър пясък по дланите. Колин я беше насочил надолу по тесен проход от почернели тухли.

Тя сграбчи апаратчето.

— Сега накъде?

— Оттук — каза той.

— Трябва да стигна до „Розата и Короната“ — напомни му тя.

— Трябва най-напред да си внимателна. Дики ще е докарал вече хората на Суейн наоколо, даже да не броим търсенето, което онова приятелче на Суейн от Специалния отдел може да организира, ако му бъде поискано. И направо не виждам защо да не му бъде поискано…

Тя влезе в „Розата и Короната“ през една странична врата, с Колин до лакътя, благодарна за уютната тъмнина и излъчваната топлина, които изглежда бяха в центъра на идеята на тези изби за пиене. Беше изненадана от количеството килими и тапицерии по стените и столовете, от дебелите завеси. Ако цветовете и тъканите бяха по-ярки, ефектът щеше да е някак си по-малко топъл. Пивниците, реши тя, бяха крайна форма на изразяване на английската почит към гоми.

По съвет на Колин тя си проби път през пияниците, скупчени пред бара, надявайки се да намери Въшката.

— Какво да го бъде, скъпа?

Тя погледна нагоре към широкото лице зад бара, руса коса, ярко червило и руж по страните.

— Извинете ме, бих искала да говоря с г-н Бивън…

— Пинта за мен, Алис, — обади се някой и плесна на бара три монети по десет лири, — светло. — Алис натисна дълъг бял керамичен лост и напълни една халба със светла бира. Постави халбата на издраскания бар и бръсна парите в подрънкващо чекмедже зад него.

— Някой иска да говорите, Бивън — каза Алис, докато мъжът вдигаше халбата.

Кумико погледна към зачервеното лице с белези. Горната устна на мъжа беше късичка. Кумико помисли за зайци, въпреки че Бивън беше едър, почти толкова едър, колкото Петал. Имаше също и очи на заек: кръгли, кафяви, с много малко бяло.

— С мен ли? — Акцентът му напомни на Кумико този на Въшката.

— Кажи му да — каза Колин. — И през ум не му минава защо може малко японско момиче по гумени чорапи да е дошло в пияндурника да го търси.

— Искам да открия Въшката.

Бивън я изгледа неутрално над ръба на вдигнатата халба.

— Съжалявам, не мога да кажа, че познавам някой дето да се казва така. — Той отпи.

— Сали ми каза, че трябва да намеря вас, ако Въшката го няма тук. Сали Шиърс…

Бивън се задави с бирата, и в очите му се провидя малко бяло. Остави халбата на бара, кашляйки, и измъкна кърпичка от джоба на палтото си. Издуха носа си и избърса устата си.

— Застъпвам на пост в пет — каза той. — Дай да влезем отзад.

Алис вдигна част от бара, монтирана на панти; Бивън избута Кумико през нея с леки потупващи движения на големите си длани, хвърляйки бърз поглед през рамо. Той я преведе през тесен проход, който тръгваше от пространството зад бара. Стените бяха тухлени, стари и неравни, дебело покрити със зелена боя, и мръсни. Той спря до кошница от надупчена стомана, отрупана с покривки за бар, които воняха на бира.

— Момиче, ще съжаляваш, ако въртиш номер — каза той. — Кажи ми защо ти е нужен този Въшката.

— Сали е в опасност. Трябва да намеря Въшката. Трябва да му предам.

— По дяволите — каза барманът. — Постави се на мое място…

Колин сбръчка нос по посока на кошницата с мокри покривки.

— Да? — запита Кумико.

— Ако ти си нарк, и те пратя при този твой Въшката, да предположим, че го познавам, и той се окаже накиснат в тая, то той ще ми го върне, нали? Ама ако не си, тогава тази Сали, пък тя ще вземе да се погрижи по мой адрес, ако не те пратя, разбираш ли?

Кумико кимна.

— Между камъка и паважа. — Това беше идиом, който беше използвала Сали, и Кумико го намираше много поетичен.

— Точно — каза Бивън и я изгледа странно.

— Помогнете ми. Тя е в много голяма опасност.

Той прекара пръсти назад през оредялата си коса с цвят на джинджифил.

— Вие ще ми помогнете — чу се да казва тя, и усети как студената маска на майка й щраква на мястото си. — Кажете ми къде да намеря Въшката.

Барманът като че ли потрепери, въпреки че в прохода беше доста топло, една топлота, изпълнена с пара, и миризмата на бира се смесваше с грубите нотки на дезинфектант.

— Познаваш ли Лондон?

Колин й намигна.

— Мога да се оправя — каза тя.

— Бивън, — каза Алис, подавайки глава иззад ъгъла, — смрадта.

— Полиция — преведе Колин.

— Маргейт Роуд, SW2, — каза Бивън, — не знам номера, ни телефона.

— Сега го хвани да ти покаже задния изход — каза Колин. — Тези не са обикновени полицаи.

Кумико щеше да си спомня винаги безкрайното си промъкване през потайните кътчета на града. Как Колин я беше превел от „Розата и Короната“ към Холанд Парк, и след това надолу, обяснявайки, че чипът й от МицуБанк сега е по-зле и от безполезен; ако тя го използва за каб, или за каквато и да било покупка, казваше той, някой оператор от Специалния отдел ще види транзакцията да проблясва като магнезий в мрежата на киберпространството. Но тя трябваше да намери Въшката, каза му тя, да открие някак Маргейт Роуд. Той се намръщи и каза: Не, чакай да се стъмни. Брикстън не е далеч, но улиците сега са твърде опасни, на дневна светлина, когато полицията е на страната на Суейн. Но къде мога да се скрия, беше запитала тя. Имаше много малко пари: концепцията за валута, за монети и банкноти, беше за нея мъглива и чужда.

— Тук, — каза той, докато тя се спускаше надолу към Холанд Парк. — На цената на един билет.

Издутите сребристи форми на влакчетата.

Меките сиво-зелени стари седалки.

И топлина, прекрасна топлина, тук в царството на непрекъснатото движение…