Мона Лиза Овърдрайв

42. ПОДЪТ НА ФАБРИКАТА

Чери продължава да пищи.

— Някой да й затвори устата — казва Моли от мястото, където е застанала до вратата с оръжието си, и Мона решава, че може да го направи, че може да предаде на Чери малко от своята застиналост, където всичко е интересно и нищо не ти причинява болка, но по средата на пътя си през стаята вижда смачканата найлонова торбичка на пода, и си спомня, че там вътре има един дерм, може би нещо, което ще помогне на Чери да се успокои.

— Ето — казва тя, когато стига до нея, обелва покритието и лепва дерма отстрани на шията на Чери. Писъкът на Чери се плъзва надолу по скалата към гъргорене, и тя се отпуска на пода край лавицата със стари книги, но Мона е сигурна, че тя ще е окей, и така или иначе отдолу се чуват изстрели, оръжия; бял трасиращ куршум профучава покрай Моли и отскача и дрънчи по стоманените подпори, и Моли крещи към Джентри не може ли той да включи проклетото осветление?

Това сигурно означава осветлението долу, защото светлината тук горе е доста силна, толкова силна, че тя може да види размити дребни зрънца, следи от цвят, струящи от предметите, ако се вгледа добре. Трасиращи куршуми. Така се наричат тези куршуми, дето светят на тъмно. Еди й го беше казал във Флорида, когато видяха надолу по брега как някаква частна охрана стреля към тях в тъмното.

— Да, осветлението — каза лицето на малкия екран, — Вещицата не вижда… — Мона се усмихна към него. Не вярваше някой друг да е чул. Вещица ли?

И Джентри и едрия Плъзгав се хвърлиха да отлепват от стените дебелите жълти жици, залепени там със сребристи лепенки, и да ги свързват едни към други с някакви метални съединители, и Чери от Кливлънд седи на пода със затворени очи, и Моли се е свила долу до вратата и държи оръжието с две ръце, и Анджи е…

Не мърдай.

Тя чу някой да го казва, но в стаята нямаше никой. Помисли си, че може би е Ланет, като че ли Ланет можеше да го каже, през времето и застиналостта.

Защото Анджи беше просто там, на пода до носилката на умрелия мъж, с крака, свити под нея като статуя, и с ръце около него.

Светлината помръкна, когато Джентри и Плъзгавия намериха нужното свързване, и й се стори, че чу как лицето на монитора хлъцва, но тя вече вървеше към Анджи, виждайки (внезапно, абсолютно, толкова ясно, че я болеше) тънката струйка кръв от лявото й ухо.

Дори и тогава застиналостта продължи, въпреки че тя усещаше болезнени парещи точки в гърлото си, и си спомняше как Ланет й обясняваше: Не го смъркай, защото прояжда дупки в теб.

И гърбът на Моли се изправи, ръцете й се протегнаха… Навън и надолу, не към онази сива кутия, а към пушкалото й, онова малкото, и Мона го чу да прави щрак-щрак-щрак, и след това три експлозии, далече някъде долу, и те сигурно бяха сини проблясвания, но дланите на Мона бяха обгърнали в момента Анджи, и окървавената козина на палтото галеше китките й. За да погледне в празните очи, където светлината угасваше, на някакво далечно, най-далечното разстояние.

— Ехо, — каза Мона, и никой не я чу, само Анджи рухна върху тялото в спалния чувал, — ехо…

Вдигна поглед нагоре, и улови последното изображение на екранчето на онзи вид, и го видя как угасва.

След това дълго време нищо нямаше значение. Не беше като липсата на грижи в застиналостта, онзи кристален овърдрайв, не беше и като гадостта след маг, просто едно усещане, че нещата са минали, както може би се чувства призрак.

Тя стоеше на вратата до Плъзгавия и Моли и гледаше надолу. В слабата светлина на големите стари крушки виждаше как нещо като метален паяк се тътрузи по мръсния бетонен под. Нещото имаше големи извити остриета, които щракаха и се въртяха, докато то вървеше, но никой друг не се движеше около него, и то просто продължаваше като повредена играчка, напред и назад пред смачканите остатъци от малкото мостче, по което тя беше преминала заедно с Анджи и Чери.

Чери се беше надигнала от пода, бледа и с отпуснато лице, и отлепваше дерма от шията си.

— Т’ва а си’ен мускулен релаксант — успя да каже тя, и Мона се почувства зле, защото разбра, че е направила нещо глупаво, докато си мислеше, че се опитва да помогне, но магът винаги правеше такива номера, и как така тя не се беше усетила, че го прави?

Защото си пристрастена, глупаче, чу тя да казва Ланет, но не й се искаше да си го спомня.

И те всички просто стояха там и гледаха надолу, към металния паяк, който се въртеше и тичаше напред-назад. Всички освен Джентри, който отвиваше сивата кутия от рамката й над носилката, стъпил с черните си ботуши до червеното кожено палто на Анджи.

— Слушайте, — каза Моли, — това е коптер. Голям.

Тя се спусна по въжето последна, с изключение на Джентри, и той просто каза, че няма да дойде, че не му пука, и че ще остане.

Въжето беше мазно и мръсносиво и по него имаше вързани възли, за които да се хванеш. Плъзгавия и Моли спуснаха първо сивата кутия, долу на една площадка, стъпалата до която не бяха съборени. След това Моли се спусна по него като катеричка, като че ли изобщо не се хвъщаше за възлите, и го върза опънато за един парапет. Плъзгавия се спусна долу бавно, защото носеше Чери на рамото си, и тя беше още твърде отпусната, за да може да слезе додолу сама. Мона все още се чувстваше неудобно заради това, и се чудеше затова ли те решиха да я оставят тук.

Беше го решила Моли, докато стоеше до онзи прозорец и гледаше как хора изскачат от дългия черен хеликоптер и се разпръскват по снега.

— Виж ги тези — беше казала тя. — Знаят. Просто са дошли да съберат остатъците. Sense/Net. Аз си обирам крушите.

Чери изломоти, че те също си тръгват, тя и Плъзгавия. Плъзгавия сви рамене, след това се ухили и я обхвана с ръка.

— Ами аз?

Моли погледна към нея. Или така изглеждаше. Трудно беше да се каже с тези очила. За секунда над долната й устна се показа бял зъб. След това тя каза:

— Моят съвет е да стоиш тук. Остави ги да се оправят сами. Ти не си направила абсолютно нищо. Нито пък нещо от това е твоя идея. Мисля, че ще бъдат свестни с теб, или поне ще опитат. Да, остани.

Мона не можеше да разбере това, но се чувстваше толкова смазана, толкова кофти от гадостта след мага, че не можеше да спори.

И след това те просто изчезнаха, по въжето надолу и изчезнаха, и всичко беше просто така, хората си тръгват и вече никога не ги виждаш повече. Тя погледна назад към стаята и видя Джентри да крачи напред-назад пред книгите си, и да прокарва върха на пръста си по тях, като че ли търси някоя точно определена. Беше метнал одеало върху носилката.

И тя просто се спусна, и така и никога не разбра дали Джентри намери онази книга, или не, но това си беше както си беше, и тя също се спусна по въжето, и това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше от Моли и Плъзгавия, особено ако се чувстваш както се чувстваше Мона, защото Мона се чувстваше близо до причерняване, и ръцете и краката й като че ли някак си не работеха добре, тя трябваше да се концентрира, за да ги накара да се движат, и носът и гърлото й се бяха подули отвътре, така че тя не забеляза черния тип, докато не се спусна чак додолу.

Той стоеше там долу и гледаше към нещото като голям паяк, което не се движеше изобщо. Вдигна поглед, когато токът на обувката й застърга по металната площадка. И в лицето му имаше нещо много тъжно, когато я видя, но то изчезна, и той се изкачваше по металните стъпала, бавно и спокойно, и като се приближи, тя започна да се чуди дали той е наистина черен. Не точно цветът, той определено беше, но имаше нещо особено във формата на плешивия му череп, в ъглите на лицето му, не приличаше на никой, който тя да е виждала преди. Беше висок, много висок. Носеше дълго черно палто от толкова фина кожа, че тя се движеше като коприна.

— Здравей, миси — каза той, когато застана пред нея, пресегна се и вдигна брадичката й така, че тя гледаше право в ахатовите очи със златни петънца, каквито никой на света нямаше. Дългите пръсти докосваха съвсем леко брадичката й.

— Миси, — каза той, — на колко години си?

— Шестнайсет…

— Имаш нужда от подстрижка — каза той, и в това как го каза имаше нещо много сериозно.

— Анджи е там горе — рече тя и посочи, когато гласът й се върна. — Тя е…

— Шът.

Тя чу шум на метал някъде далече в голямото старо здание, и след това запалване на мотор. Екранопланът, помисли си тя, дето Моли го беше вкарала направо вътре.

Черният мъж вдигна вежди, само дето нямаше никакви вежди.

— Приятели? — Той отпусна ръка.

Тя кимна.

— Това добре — каза той, и пое ръката й, за да й помогне при спускането по стълбите. Най-долу, все още държейки ръката й, той я преведе около остатъците на мостчето. Там имаше някой умрял, камуфлажен костюм и едно от тези неща за силен глас, като на полицията.

— Суифт, — викна се черният мъж, през цялото това високо празно пространство, между черните мрежи на прозорците без стъкла, черни линии върху бялото небе, зимно утро, — намерих я.

— Но аз не съм тя…

И там оттатък, където големите врати стояха отворени, на фона на небето и снега и ръждата, тя видя да крачи насам някакъв костюмар, с отворено палто и връзка, развята от вятъра, и екранопланът на Моли профуча покрай него, навън през същите тези врати, и той дори не го погледна, защото гледаше към Мона.

— Аз не съм Анджи — каза тя, и се замисли дали да му каже какво беше видяла, Анджи и онзи момък заедно на онзи малък екран, точно преди той да угасне.

— Знам, — каза черният мъж, — но то си е върху теб.

Възнесение. Иде възнесение.