Мона Лиза Овърдрайв

31. ДЖЕЙН ТРЕТА

Ако това е някаква част от голямата сива къща на Боби в провинцията, реши Плъзгавия, отваряйки очи към сгърчената крива на тесния коридор, то тогава тя беше по-странно място, отколкото му се беше видяла първия път. Въздухът беше тежък и неподвижен, и светлината от зеленикавите, покрити със стъклени плочки ивици по тавана, го караше да се чувства като че ли е под водата. Тунелът беше изграден от някакъв вид гланциран бетон. Създаваше усещане за затвор.

— Дали не сме излезли в мазето или нещо от сорта — каза той, и забеляза слабото пинг-ване на ехото от бетона, докато говореше.

— Няма гаранция, че сме в конструкта, който си видял преди — каза Джентри.

— И какво е това? — Плъзгавия докосна бетонната стена; тя беше топла.

— Няма значение — отговори Джентри.

Джентри тръгна в посоката, към която гледаха и двамата. Оттатък извивката подът се превърна в неравна мозайка от натрошен порцелан, парчетата от който бяха залепнали в нещо като епоксид, хлъзгаво под ботушите им.

— Погледни тая работа… — Хиляди различни съчетания и цветове върху чирепчетата, но без някакъв общ дизайн, който да подскаже как са били редени, просто случайно.

— Изкуство. — Джентри сви рамене. — Нечие хоби. Ти би трябвало да го цениш, Плъзгав Хенри.

Който и да го беше правил, не се беше погрижил за стените. Плъзгавия коленичи и прокара пръсти по него, усещайки острите ръбове на натрошената керамика, и стъклоподобната втвърдена пластмаса между тях.

— Какво трябва да означава „хоби“?

— Нещо като тези неща, дето ти ги правиш, Плъзгав. Играчките ти от отпадъци… — Джентри се ухили с напрегнатата си безумна усмивка.

— Нищо не разбираш — каза Плъзгавия. — Прекарал си целия си шибан живот да се мъчиш да разбереш каква му е формата на киберпространството, човече, и то сигурно изобщо няма никаква ми ти форма, и така или иначе, на кой му пука? — В Съдията и останалите нямаше нищо случайно. Тук процесът беше случаен, но резултатите трябваше да съответстват на нещо вътрешно, нещо, което той не можеше да усети направо.

— Хайде — каза Джентри.

Плъзгавия стоеше, без да мърда, и гледаше нагоре към бледите очи на Джентри, сиви на тази светлина, и напрегнатото му лице. Защо ли всъщност той седеше при Джентри?

Защото на Пустошта имаш нужда да си заедно с някой. Не просто заради електричеството; цялото това важничене за собственост беше всъщност само въздух. Предполагаше, че защото имаш нужда от някого наоколо. Птичката не беше от много полза за разговор, защото почти нищо не го интересуваше, и всичко, което говореше, носеше тъпотата на приградията. И дори въпреки че Джентри никога не го признаваше, Плъзгавия имаше чувството, че Джентри разбира някои неща.

— Аха, — каза Плъзгавия и стана, — да вървим.

Тунелът се увиваше около себе си като черва. Частта с мозайковия под беше останала назад, зад много извивки и качвания и слизания по къси, извити стълбища. Плъзгавия непрекъснато се опитваше да си представи сграда, която би имала подобни вътрешности, но не можеше. Джентри вървеше бързо, с присвити очи, прехапал устната си. Плъзгавия реши, че въздухът става по-лош.

След още една стълба нагоре те се оказаха в прав коридор, който се стесняваше до нищо в далечината, в която и посока да погледнеш. Беше по-широк от извитите пътища и подът беше мек и отрупан със ситни парцалчета, изглеждаше като че ли стотици от тях са настлани на слоеве върху бетона. Всеки парцал имаше различна шарка и цветове, много червено и синьо, но всички шарки бяха изградени от едни и същи зиг-заг карета и триъгълници. Прашната миризма беше тук по-плътна, и Плъзгавия предположи, че това сигурно е заради парцалите, толкова стари изглеждаха те. Тези най-отгоре, в средата, бяха износени до канавата, на кръпки. Следа, като че ли някой беше ходил там напред-назад с години. Някои от светлинните ивици над главите им бяха тъмни, други пулсираха слабо.

— Накъде? — попита той Джентри.

Джентри погледна надолу, и притисна дебелата си долна устна между палеца и показалеца.

— Насам.

— Защо точно?

— Защото няма значение.

Ходенето по тези парцали изморяваше краката на Плъзгавия. Трябваше да внимава да не си закачи пръстите там, където парцалите бяха износени до дупки. Веднъж стъпи върху стъклена плочка, която беше изпаднала от светлинна ивица. На равни интервали те минаваха покрай части от стената, които изглеждаха, като че ли врати са били запечатани допълнително с бетон. Нямаше нищо, само същата извита форма, но от малко по-светъл бетон с леко различна структура.

— Джентри, това трябва да е под земята, нали? Нещо като мазе под нещо си…

Но Джентри просто вдигна ръка, така, че Плъзгавия се блъсна в нея, и двамата застанаха на едно място, гледайки момичето на края на коридора, на десетина метра разстояние, през килимените вълни.

Тя каза нещо на някакъв език, за който Плъзгавия предположи, че е френски. Гласът й беше висок и музикален, тонът делови. Усмихна се. Бледа кожа под валмо тъмна коса, фино лице с високи скули, правилен тънък нос и широка уста.

Плъзгавия усети как дланта на Джентри трепери върху гърдите му.

— Всичко е наред — каза той, улови Джентри за ръката и я свали. — Просто търсим Боби.

— Всички търсят Боби — каза тя. Английски с акцент, който не му беше известен. — И аз самата го търся. Тялото му. Да сте виждали тялото му? — Тя отстъпи назад, по-далече от тях, като че ли се готвеше да побегне.

— Няма да ти навредим — каза Плъзгавия, внезапно усетил миризмата си, и смазката, пропита в дънките и кафявото му яке, а и Джентри изобщо не изглеждаше никак по-успокояващо.

— Не мисля така — каза тя, и белите и зъби отново пробляснаха в застоялата подводна светлина. — И съответно не мисля, че който и да е от вас би ми харесал.

Плъзгавия чакаше Джентри да каже нещо, но Джентри мълчеше.

— Познаваш ли него… Боби? — подхвърли Плъзгавия.

— Той е наистина много хитър човек. Изключително хитър. Въпреки че не мисля, че ми харесва особено, всъщност. — Тя носеше някаква свободна черна дреха, която висеше до коленете й. Краката й бяха боси. — И все пак, искам… тялото му. — Тя се разсмя.

Всичко

се промени.

— Сок? — запита Боби Брояча, държейки висока чаша, пълна с нещо жълто. Водата в тюркоазения басейн отразяваше местещи се проблясъци слънчева светлина по листата на палмите над главата му. Беше гол, като изключим чифт много тъмни слънчеви очила. — Какъв му е проблемът на приятеля ти?

— Нищо — чу Плъзгавия да казва Джентри. — Лежал е присъда, на предизвикан Корсаков. Прескоци като този му бръкват в здравето.

Плъзгавия лежеше напълно неподвижен на бялото желязно отмятащо се кресло със сини възглавници, и усещаше как слънцето пари през изпомазаните му дънки.

— Ти си тоя, за който той споменаваше, нали? — попита Боби. — Казваш се Джентъл? Имаш фабрика?

— Джентри.

— Ти си жокей — усмихна се Боби. — Пултов каубой. Спец по киберпространството.

— Не.

Боби потърка брадичката си.

— Знаеш ли, че тук вътре трябва да се бръсна? Порязах се, и ето го белега… — Той изпи половината сок от чашата и избърса уста с опакото на ръката си. — Не си жокей ли? Че как тогава си тук?

Джентри разкопча капсовото си яке, показвайки белите си като кост, безкосмени гърди.

— Вземи направи нещо за слънцето.

Сумрак. Нещо подобно. Без дори щракване. Плъзгавия се чу да изохква. В палмите оттатък боядисаната в бяло стена започнаха да цвърчат насекоми. Потта по ребрата му изстина.

— Съжалявам, човече — каза Боби на Плъзгавия. — Тоя Корсаков трябва да е някаква голяма гадория. Но мястото си е красиво. Валарта. Принадлежеше на Тали Ишъм. — Отново насочи вниманието си към Джентри. — Ако не си жокей, образ, тогава какво си?

— Аз съм като теб — отговори Джентри.

— Аз съм жокей. — По стената, зад главата на Боби, претича по диагонал гущер.

— Не. Ти не си тук, за да крадеш нещо, Нюмарк.

— Откъде си сигурен?

— Ти си тук, за да научиш нещо.

— Същата работа.

— Не. Някога си бил жокей, но сега си се захванал с нещо друго. Ти търсиш нещо, само че няма от кого да го откраднеш. И аз търся същото.

И Джентри започна да обяснява за Формата, докато сенките на палмите растяха и се сливаха в мексиканската нощ, и Боби Брояча седеше и слушаше.

Когато Джентри свърши, Боби остана да седи дълго време, без да каже нищо. След това рече:

— Аха. Прав си. Сега, като си помисля, и излиза, че се опитвам да намеря какво е довело Промяната.

— Преди това, — каза Джентри, — то не е имало Форма.

— Ей, — обади се Плъзгавия, — преди да дойдем тук, бяхме някъде другаде. Къде беше това?

— „Блуждаещ лъч“ — отговори Боби. — Нагоре по кладенеца. На орбита.

— Кое е онова момиче?

— Момиче ли?

— Тъмна коса. Кльощава.

— О, — каза Боби в тъмното, — това е била Джейн Трета. Видели сте я?

— Шантаво момиче — каза Плъзгавия.

— Умряло момиче — отвърна Боби. — Видели сте нейния конструкт. Разпиля си семейното съкровище, за да построи това нещо.

— Ти, ъъ, с нея ли движиш? Тук вътре?

— Тя ме мрази и в червата. Виждаш ли, аз го откраднах, откраднах й душеловката. Нейният конструкт беше на едно място тук, когато аз се вдигнах за Мексико, така че тя все се мотае наоколо. Работата е, че е умряла. Отвън, имам предвид. Междувременно всичките й гадости отвън, всичките й заговори и кроежи, продължават да бъдат движени от юристи, програми, други конструкти… — Той се ухили. — И това направо й скапва кефа. Хората, които се опитват да влязат при вас, за да върнат алефа обратно, работят за някой друг, който работи за някакви хора, които тя е наела по Крайбрежието. Иначе да, направих една особена сделка с нея, търгувахме това-онова. Може да е луда, но е играч от класа…

Без дори щракване.

В първия момент той помисли, че са отново в сивата къща, където беше видял Боби за пръв път, но тази стая беше по-малка, и килимите и обзавеждането бяха различни, не можеше да каже с какво точно. Богати, но не чак толкова лъскави. Приглушени. Лампа със зелен стъклен абажур блестеше върху дълга дървена маса.

Високи прозорци с боядисани в бяло рамки разделят бялото зад тях на правоъгълници, всеки изглед, и това сигурно е сняг… Той стоеше, и бузата му докосваше мека завеса, и гледаше навън към оградено със стена, покрито със сняг пространство.

— Лондон — каза Боби. — Трябваше да ми даде това, за да получи сериозните неща около вудуто. Въпреки че те нямаше да искат да се занимават с нея. И не можа да изцеди и капка полза от тях. Те избледняват напоследък, един вид се размиват. Понякога все още можеш да ги размърдаш, но личностите им се появяват едновременно…

— Връзва се — каза Джентри. — Те са се появили от онази първопричина. Когато Стана Промяната. Ти винаги си го предполагал. Само че още не знаеш какво точно е станало, нали?

— Да. Знам само къде е станало. „Блуждаещ лъч“. Тя ми разказа цялата тази история, мисля, че всичко, което знае. Но не й пука особено за това. Майка й поръчала две ИИ-та, преди много време, адски тежка категория. След това майка й умряла и ИИ-тата нещо се заскучали из корпоративните блокове там горе. Единият започнал да си върти собствени планове. Искал да се събере заедно с другия…

— И го направил. Това ти е то първопричината. Всичко се променило.

— Толкова просто? Откъде си сигурен?

— Защото го гледам под друг ъгъл — каза Джентри. — Ти пресмяташ причини и следствия, а аз гледам очертания, структури във времето. Ти си търсил из цялата мрежа, но аз гледах мрежата като цяло. И затова знам неща, които ти не знаеш.

Боби не отговори. Плъзгавия извърна поглед от прозореца и видя момичето, същото онова, застанало в стаята. Просто стои там.

— Не са били само ИИ-тата на Тесие-Ашпул — каза Джентри. — Хора са се качили по кладенеца, за да пробият блоковете на Т-А. Докарали са китайски военен ледотрошач.

— Кейс — каза Боби. — Тип на име Кейс. Това го знам. Някакъв синергистичен ефект…

Плъзгавия наблюдаваше момичето.

— И сумата се е оказала по-голяма от частите? — Джентри като че ли наистина изпитваше удоволствие от това. — Кибернетичен богомозък? Светлина над водите?

— Аха, — каза Боби, — нещо от сорта.

— Малко по-сложно е от това — каза Джентри, и се разсмя.

И момичето изчезна. Без нито звук.

Плъзгавия потрепери.