Мона Лиза Овърдрайв

25. ПАК НА ИЗТОК

Докато Кели и помощниците му подреждаха гардероба й за пътуването, тя се чувстваше като че ли самата къща се суети около нея, подготвяйки се за един от многото си кратки периоди на празнота.

Чуваше техните гласове от мястото, където беше седнала във всекидневната, чуваше смеха им. Един от помощниците беше момиче в син поликарбонов екзоскелет, който й позволяваше да носи гардеробните куфари Хермес като че ли са безтегловни блокове стиропор. Бръмчащият опорен костюм меко пристъпваше надолу по стълбите на плоските си динозавърски крака. Син скелет, кожени ковчези.

На вратата беше застанал Порфир.

— Миси готова ли е? — Носеше дълго, свободно палто, изрязано от тъничка черна кожа; над токовете на черните маркови ботуши стърчаха остриета планински кристал.

— Порфир, — каза тя, — цивилен си. Имаме показ в Ню Йорк.

— Камерите са заради теб.

— Да, — каза тя, — заради завръщането ми.

— Порфир ще спазва достатъчно дистанция.

— Никога не бях чувала да си загрижен да не затъмниш някого.

Той се ухили, показвайки скулптирани, обтекаеми зъби, авангардна фантазия на зъботехник на тема какви биха били зъбите при по-бърз и по-елегантен вид.

— Даниеле Старк ще лети с нас. — Тя чуваше звука на приближаващия се хеликоптер. — Ще ни чака на LAX.

— Ще я удушим — каза той с конфиденциален тон, докато й придържаше синята лисица, която Кели беше подбрал. — Ако й обещаем да намекнем пред факса, че мотивът е бил сексуален, тя може дори да реши да ни помогне…

— Ти си кошмарен.

— Даниеле е кошмар, миси.

— Кой го казва.

— Ааа, — каза фризьорът, присвивайки очи, — но моята душа е душа на дете.

Хеликоптерът се приземяваше.

За Даниеле Старк, свързана със стим-версиите както на Вог-Нипон, така и на Вог-Европа, се говореше нашироко, че е към края на осемдесетте. Ако това е вярно, мислеше си Анджи, прикрито разглеждайки фигурата на журналистката, докато тримата се качваха на Лир-а, Даниеле и Порфир щяха да са наравно шампиони по цялостна хирургична модификация. Изглеждаща в началото на стройните трийсет, единствените й очевидни импланти бяха чифт бледосини Цайс. Един млад френски моден репортер веднъж ги беше нарекъл „малко демоде“; слухът твърдеше, че репортерът никога повече не е намерил работа.

И скоро, Анджи знаеше, Даниеле щеше да иска да говори за дроги, богаташки дроги, и незабравковите очи щяха да са ученически разширени, за да погълнат всичко.

Под обезкуражаващия поглед на Порфир Даниеле успя да се сдържи, докато не стигнаха някъде над Юта.

— Надявах се, — започна тя, — че няма аз да съм тази, която ще засегне темата.

— Даниеле, — контрира Анджи, — наистина съжалявам. Ама че съм недосетлива. — Тя докосна гладката повърхност на полетната кухня Хосака, която замърка меко и и започна да подрежда мънички чинийки опушено в чаен дим патешко, заливни стриди, изпечени с чер пипер, пирожки с пълнеж от речни раци, сусамени кексове… Порфир, усетил намека на Анджи, измъкна бутилка изстудено шабли — любимото на Даниеле, спомни си Анджи. Някой — Суифт? — също си беше спомнил.

— Дрога — каза Даниеле след петнайсет минути, привършвайки с патешкото.

— Не се безпокой — увери я Порфир. — Като стигнем в Ню Йорк, там имат всичко, което поискаш.

Даниеле се усмихна.

— Толкова си забавен. Знаеш ли, че имам копие от акта ти за раждане? Знам истинското ти име. — Тя погледна към него многозначително, продължавайки да се усмихва.

— „Пръчки и камъни“ — каза той, доливайки чашата й.

— Интересна нотация, когато става дума за конгенитални дефекти. — Тя отпи от виното си.

— Конгенитални, генитални… Всички ние се променяме толкова много напоследък, нали? Кой се грижи за косата ти, скъпа? — Той се приведе напред. — Голямото ти предимство, Даниеле, е че правиш останалите от твоя сорт да изглеждат що-годе хора.

Даниеле се усмихна.

Самото интервю мина напълно гладко. Даниеле беше достатъчно умел интервюиращ, за да не позволи на намеците си да преминат болковия праг, където можеше да срещнат сериозна съпротива. Но когато прокара върха на пръста си назад по слепоочието, натискайки подкожния превключвател, който деактивираше записващата й техника, Анджи се напрегна за истинското съсичане.

— Благодаря ти — каза Даниеле. — Останалата част от полета, разбира се, е извън записа.

— Защо не обърнеш още една-две бутилки и не го включиш? — попита Порфир.

— Това, което не разбирам, скъпа, — каза Даниеле, игнорирайки го, — е защо си се загрижила…

— Защо съм се загрижила за какво, Даниеле?

— Изобщо да отидеш в онази скучна клиника. Казвала си, че това не влияе на работата ти. Казвала си също, и че не дава „полет“, поне не в обичайния смисъл. — Тя се изкиска. — Въпреки че твърдиш, че е било субстанция с ужасяващо силна зависимост. Защо си решила да го оставиш?

— Беше ужасно скъпо…

— За теб това сигурно е чисто теоретично.

Вярно е, помисли си Анджи, въпреки че дозата за седмица струва нещо от порядъка на годишната ти заплата.

— Предполагам, че е трябвало да почна да зачитам плащането, за да се чувствам нормална. Или поне нещо подобно на нормална.

— Липса на ефекта ли е започнала?

— Не.

— Колко странно.

— Никак даже. Кадърните дизайнери правят вещества, които се предполага да нямат традиционните нежелани ефекти.

— Аха. Какво ще кажеш обаче за новите нежелани ефекти, за съвременните нежеланите ефекти? — Даниеле си наля още вино. — Чула съм и друга версия за всичко това, разбира се.

— Наистина ли?

— Разбира се, че съм. Какво е било това, кой го е направил, и защо си се отказала.

— Да?

— Че е било антипсихотик, произведен в собствените лаборатории на Sense/Net. И че си престанала да го вземаш, защото предпочиташ да си луда.

Порфир внимателно взе чашата от ръката на Даниеле, докато клепачите й затрепкаха тежко върху брилянтносините очи.

— Лека ти нощ, драга — каза той. Очите на Даниеле се затвориха и тя започна лекичко да похърква.

— Порфир, какво…?

— Подправих й виното — каза той. — Тя няма да разбере разликата, миси. Няма да си спомня нищо, което не е записала… — Той се ухили широко. — Нали не ти се ще да слушаш тая кучка по целия път чак дотам?

— Но тя ще разбере, Порфир!

— Не, няма да разбере. Ще й кажем, че е унищожила три бутилки самичка, и че е направила отвратителна мръсотия в банята. И тя ще се чувства така. — Той се изсмя.

Даниеле Старк още хъркаше, вече доста силничко, на една от двете спускащи се койки в задната част на кабината.

— Порфир, — започна Анджи, — мислиш ли, че тя може да е била права?

Фризьорът я изгледа с пищните си, нечовешки очи.

— И ти нямаше да го знаеш?

— Не знам…

Той въздъхна.

— Миси се тревожи прекалено много. Сега си свободна. Радвай се.

— Аз чувам гласове, Порфир.

— Че не чуваме ли всички, миси?

— Не, — каза тя, — не като мен. Знаеш ли нещо за африканските религии, Порфир?

Той намигна.

— Аз не съм африканец…

— Но когато си бил дете…

— Когато бях дете, — каза Порфир, — бях бял.

— О…

Той се разсмя.

— Религиозна ли си, миси?

— Преди да дойда в Sense/Net, имах приятели. В Ню Джърси. Те бяха черни и… религиозни.

Той намигна отново и извъртя очи.

— Худу знаци, миси? Пилешки кости и масло от блатна мента?

— Знаеш, че не е така.

— И какво, ако знам?

— Не ме дразни, Порфир. Имам нужда от помощта ти.

— Миси я има. И да, знам какво имаш предвид. Тези ли са твоите гласове?

— Бяха. След като започнах да смуча праха, те си отидоха…

— А сега?

— Сега ги няма. — Но импулсът беше преминал, и тя се бореше да не му каже за Гранде Бригита и за дрогата в якето.

— Добре — каза той. — Това е добре, миси.

Lear-ът започна да се спуска над Охайо. Порфир гледаше към предницата, неподвижен като статуя. Анджи погледна навън към облачното царство отдолу, докато то се надигаше към тях, спомняйки си играта, на която си беше играла като дете, да изпрати една въображаема Анджи да тича през облачните каньони и по пухкавите върхове, станали като по магия плътни. Тези самолети бяха принадлежали на Маас-Неотек, предполагаше тя. От корпоративните реактивници на Маас се беше прехвърлила на Lear-овете на Sense/Net. Търговските аеролинии й бяха познати само като места за стимовете й; от Ню Йорк до Париж с първия полет на възстановения от JAL „Конкорд“, с Робин и добре подбрана компания от хора на Sense/Net.

Спускане. Бяха ли вече над Ню Джърси? Дали децата, гъмжащи по покривните площадки за игра на аркологията на Бийвър, чуваха двигателя на Lear-а? Дали звукът от преминаването й отекваше едва чуто над блоковете от детството на Боби? Колко немислимо сложен беше светът, с какви детайлни механизми, чрез които минаването на звезда на Sense/Net раздвижваше мъничките костици в ушите на неизвестни и не познаващи известността деца…

— Порфир знае някои неща, миси — каза той много тихо. — Но Порфир има нужда от време да помисли, миси…

Те извиваха за насочване за кацане.