Мона Лиза Овърдрайв

16. НИШКА В СЛОЕВЕ

— Аз съм идеалната ти аудитория, Ханс — докато записът започна за втори път. — Как би могъл да имаш по-внимателен зрител? И ти наистина си я хванал, Ханс; зная го, защото сънувам нейните спомени. Виждам колко близко си стигнал.

Да, хванал си ги. Пътуването навън, построяването на стените, дългата спирала навътре. Биваше ги по стените, нали? Лабиринтът на кръвта, на семейството. Плетеница, окачена в пустошта, казваща Ние сме туй извътре, що без него не е веч същото, тук навеки ще живеем. И мракът е бил там още от началото… Откриваш го постоянно в очите на Мари-Франс, запечатваш го в бавно приближаване към засенчените орбити на черепа. Рано си е отишла тя, за да позволи образът й да бъде записан. Работил си с каквото си имал. Разтягал си изображението й, въртял си го през слоеве от светлина, слоеве от сянка, генерирани модели, картирал си черепа й в неонови мрежи. Използвал си специални програми, за да състариш изображенията й според средностатистическите модели, и анимационни системи, за да вдъхнеш на узрялата твоя Мари-Франс живот. Редуцирал си изображението й до огромен, но краен брой точки, и си ги разбъркал, оставил си да се зародят нови форми, подбрал си тези, които са ти говорели нещо… И след това си продължил с другите, с Ашпул и дъщерята, чието лице обрамчва творбата ти, и е нейно първо и последно изображение.

Вторият преглед доочерта историята им пред нея, позволи й да сглоби парчетата на Бекер по линията на времето, която започваше с женитбата на Тесие и Ашпул, един съюз, коментиран навремето предимно в медиите, специализирани в корпоративни финанси. И двамата бяха наследници на не съвсем скромни империи: Тесие на семейно богатство, основано на девет базови патента в приложната биохимия, и Ашпул на голямата инженерна фирма, базирана в Мелбърн, която носеше името на баща му. Това беше брак по сметка, за повечето журналисти, въпреки че получената корпорация беше изглеждала за повечето зле съчетана, една химера с две абсолютно различни глави.

Но тогава вече в снимките на Ашпул се виждаше как скуката изчезва, заменена от пълна убеденост в предназначение. Ефектът беше впечатляващ, всъщност плашещ: твърдото, красиво лице ставаше още по-твърдо, безмилостно в намеренията си.

За една година след женитбата си с Мари-Франс Тесие, Ашпул беше девестирал 90% от собствеността си във фирмата, беше инвестирал в орбитална собственост и совалкови услуги, и плодът на живия им брак, две деца, брат и сестра, бяха износени от наемни майки във вилата на майка им в Биариц.

Тесие-Ашпул се бяха издигнали към архипелазите на висока орбита, и бяха открили еклиптика, рядко поръсена с военни станции и първите автоматизирани заводи на картелите. И бяха започнали да строят там. Комбинираното им богатство отначало надали би могло да се сравнява със стойността на еднопроцесен модул за орбитално производство на полупроводници, но Мари-Франс беше демонстрирала неочакван предприемачески блясък, основавайки високопечелившо убежище за данни, обслужващо нуждите на сектора с ниска репутация на международната банкова общност. Това на свой ред беше генерирало връзки със самите банки, и с клиентите им. Ашпул беше вземал големи заеми, и стената от лунен бетон, която щеше да стане Свободната станция, растеше и се извиваше, обвивайки създателите си.

Когато започна войната, Тесие-Ашпул бяха зад тази стена. Те гледаха как пламва и умира Бон, и Белград. Конструирането на вретеното продължаваше с минимални прекъсвания през тези три седмици; по-късно, през подтиснатото и хаотично десетилетие, което щеше да последва, то щеше да бъде понякога по-трудно.

Децата, Жан и Джейн, бяха сега с тях, вилата в Биариц беше жертвана финансово за конструирането на криогенно отделение към техния дом, вила „Блуждаещ лъч“. Първите в отделението бяха по десет клонирани ембриона, Жан Втори и Джейн Втора, Жан Трети и Джейн Трета… Имаше многобройни закони, забраняващи или уреждащи по различни начини изкуственото възпроизводство на генетичния материал на хора, но имаше и многобройни съображения по юрисдикцията…

Тя спря записа и накара къщата да го върне отново. Снимки на друг криогенен блок, построен от швейцарските производители на блока на Тесие-Ашпул. Тя знаеше, че предположението на Бекер за подобие е правилно: тези кръгли врати от черно стъкло, поръбени с хром, бяха централни образи в чуждата памет, мощни и тотемични.

Образите течаха отново, в безтегловното конструиране на структурите по вътрешната част на вретеното, инсталирането на Ладо-Ачезонова система за слънчева енергия, установяването на атмосфера и ротационна гравитация… Бекер се беше оказал затруднен от материалите, часове лъскава документация. Отговорът му беше жесток, препъващ се монтаж, който беше остъргал повърхностната лирика на оригиналния материал, беше изолирал напрегнатите, изтощени лица на отделни работници и подобната на кошер машинария. Свободната станция зеленееше и цъфтеше в превъртан бързо напред блясък на записани изгреви и синтетични залези; богата, запечатана земя, обсипана с тюркоазни басейни. Тесие и Ашпул се появяваха за церемониите по откриванията, излизаха от „Блуждаещ лъч“, тяхната прикрита постройка на върха на вретеното, изразено дезинтересирани към страната, която бяха построили. Тук Бекер забавяше ход и започваше отново натрапливия си анализ. Това беше последният път, когато Мари-Франс беше заставала пред камера; Бекер изучаваше плановете на лицето й в измъчена, разтегната фуга, и движението на образите му беше в разточителен контрапункт на заплетената линия на обратна връзка, която се извиваше и мяташе през местещите се шумови слоеве на звука.

Анджи отново нареди пауза, надигна се от леглото и отиде до прозореца. Усещаше сладост, едно неочаквано чувство за сила и вътрешна цялост. Беше се усещала по този начин преди седем години, в Ню Джърси, когато научи, че и други знаят за тези, които идваха при нея в сънищата й, наричат ги лоа, Конници на Господа, дават им имена, призовават ги и се пазарят с тях за услуги.

Дори и тогава имаше неясни неща. Боби твърдеше, че този Линглесу, който яздеше Бийвър в омфора, и онзи Линглесу, който беше в мрежата, са две отделни неща, ако първият изобщо беше нещо. „Те са правили това от десет хиляди години,“ казваше той, „да танцуват и да откачат, но тези неща в киберпространството ги има от само седем-осем години“. Боби вярваше на старите жокеи, онези, на които беше купувал пиене в „Джентълменът Мухльо“, когато кариерата на Анджи го беше отвела към Агломерата, че лоата са се появили скоро. Старите жокеи разправяха за време, когато умът и талантът са били единствените определящи фактори за кариерата на пултов артист, въпреки че Бийвър би се противопоставил с мотива, че за да работиш с лоата те също ти трябват в не по-малка степен.

— Но те идват при мен, — спореше тя. — На мен не ми трябва дек.

— Той е това, което е в главата ти. Дето го е направил баща ти…

Боби й беше казал, че сред старите жокеи има общ консенсус, че е имало ден, когато нещата са се променили, въпреки че имаше различия по въпроса как и кога точно.

Когато Стана Промяната, му викаха те, и Боби беше довел Анджи дегизирана в „Джентълменът Мухльо“ да ги слуша, последвана от разтревожени хора от сигурността на Sense/Net, които не бяха допуснати оттатък вратата. По това време недопускането на хората от сигурността я беше впечатлило повече, отколкото разговорите. „Джентълменът Мухльо“ беше бар на жокеи от времето на войната, която беше довела до раждането на новата технология, и в Агломерата нямаше по-изключителна криминална среда — въпреки че по времето на посещението на Анджи тази изключителност вече от много време включваше известен елемент на пенсионираност от страна на редовните посетители. Хитрите хлапета вече не душеха там, само някои от време на време идваха да послушат.

И сега, в спалнята на къщата в Малибу, Анджи си спомни за разговорите им, за разказите им за Когато Стана Промяната, и разбра, че някаква част от нея се опитва да свърже тези спомени, тези разкази, с нейната собствена история и тази на Тесие-Ашпул.

Джейн Трета беше нишката, Тесие-Ашпул — слоевете. Рожденият й ден беше официално вписан като същия като на другите деветнайсет клонинга. „Разследването“ на Бекер ставаше все по-нажежено, когато Джейн Трета беше износена до раждане от друга наемна утроба, и родена чрез цезарово сечение в хирургията на „Блуждаещ лъч“. Критиците бяха единодушни, че именно Джейн Трета е привлякла вниманието на Бекер. С раждането й фокусът на повествованието се изместваше леко, показвайки ново интензифициране, засилване на втренчеността — чувство за грях, както беше казал не един критик.

Джейн Трета беше станала фокусът, един шев перверзно злато по гранита на семейството. Не, помисли си Анджи, сребро, бледо под лунните лъчи. Изучавайки снимка, направена от китайски турист, на Джейн Трета и две нейни сестри до басейна на хотел в Свободната станция, Бекер непрекъснато се връща към очите й, извивката на гръдната кост, деликатността на китките. Физически сестрите са еднакви, но все пак нещо информира Джейн Трета, и търсенето на Бекер на същността на тази информация се превръщаше в главна идея на изследването му.

Свободната станция просперира, докато архипелагът расте. Банков възел, публичен дом, убежище за данни, неутрална територия за воюващите корпорации, вретеното играе все по-сложна роля в историята на високите орбити, докато в същото време Тесие-Ашпул К. А. се прикрива зад още една стена, изградена от подчинени корпорации. Името на Мари-Франс се появява за кратко във връзка с патентно дело в Женева, свързано с определени открития в сферата на изкуствения интелект, и тогава за пръв път се забелязват големите инвестиции, вложени от Тесие-Ашпул в тази област. Още веднъж семейството демонстрира особеното си умение да изчезва от сцената, и навлиза в нов период на прикритост, който ще свърши със смъртта на Мари-Франс.

Ще има упорити слухове за убийство, но всеки опит за разследване ще се задавя в богатството и изолацията на семейството, и особената взаимосвързаност и сложност на техните политически и финансови връзки.

Преглеждайки Бекер за втори път, Анджи откри самоличността на убиеца на Мари-Франс.

На разсъмване тя си направи кафе в кухнята, без да пали осветлението, и седна да гледа бледата ивица на прибоя.

— Континуитет.

— Здравей, Анджи.

— Знаеш ли как да се установи връзка с Ханс Бекер?

— Имам номера на неговия агент в Париж.

— Правил ли е нещо след Антарктика?

— Нищо, което да ми е известно.

— Колко време е минало оттогава?

— Пет години.

— Благодаря.

— Няма защо, Анджи.

— Чао.

— Чао, Анджи.

Беше ли предполагал Бекер, че Джейн Трета е виновна в крайна сметка за смъртта на Ашпул? Той като че ли го внушаваше по страничен начин.

— Континуитет.

— Здравей, Анджи.

— Фолклорът на пултовите жокеи, Континуитет. Какво знаеш за него? — И какво ли ще измъкне от всичко това Суифт, помисли си тя.

— Какво би искала да знаеш, Анджи?

— Когато Стана Промяната…

— Тази митоформа обикновено бива срещана в две разновидности. Едната предполага, че мрежата на киберпространството е населена, или може би посещавана от същества, чиито характеристики съответстват на първичната митоформа за „скритите хора“. Другата включва предположения за всесъщност, всемогъщество и непонятност на части от самата мрежа.

— Че мрежата е Бог ли?

— В известен смисъл да, въпреки че съгласно термините на същата митоформа би било по-точно да се каже, че мрежата има Бог, тъй като вездесъщността и всемогъществото на това същество се предполага, че са ограничени в рамките на мрежата.

— Ако има рамки, значи то не е всемогъщо.

— Точно така. Отбележи, че тази митоформа не предполага безсмъртие за това същество, както е обикновеният случай в системи на вярвания, включващи върховно същество, поне в границите на твоята култура. Киберпространството съществува, доколкото може да се каже, че то съществува, чрез умението на хората.

— Както и ти.

— Да.

Тя тръгна към всекидневната, където столовете в стил Луи XVI се очертаваха като скелети в сивата светлина, и извитите им крака бяха като полирани кости.

— Ако имаше подобно същество, ти щеше да бъдеш част от него, нали?

— Да.

— Щеше ли да го знаеш?

— Не е задължително.

— Знаеш ли такова нещо?

— Не.

— Изключваш ли такава възможност?

— Не.

— Мислиш ли, че това е странен разговор, Континуитет? — Бузите й бяха мокри от сълзи, въпреки че не беше усетила кога са потекли.

— Не.

— Как историите за… — тя се запъна, едва не казвайки лоата, — за нещата в мрежата съответстват на идеята за върховно същество?

— Никак. И двете са варианти на Когато Стана Промяната. И двете са от много скорошен произход.

— Колко скорошен?

— Около петнайсет години.