Лавинен огън

Осма глава

РИЧАРД РАЗБЪРЗА РЕМЪЦИТЕ НА РАНИЦАТА СИ и разстла завивката си в тясната ивица между двете жени.

— Ничи, какво имаше предвид, като каза, че там се е вихрило кърваво безумие? — Опря гръб в скалата.

Ничи седеше на своята завивка, свила колене към гърдите си.

— Това, което видяхме, не беше обикновено убийство. Не си ли съгласен?

Да, май наистина беше права. Ричард никога не бе виждал сцена, родена от такава ярост. Но някак си беше убеден, че Ничи не му казва всичко, което знае. Кара се сви вляво от него.

— Казвам ти — обърна се тя към Ничи, — според мен той не знае.

Ричард изгледа ядно първо Морещицата, после и Сестрата.

— Какво не знам?

Ничи прокара пръсти през мократа си коса и махна един кичур, паднал пред очите и. Изглеждаше някак объркана.

— Нали каза, че си получил писмото, което ти изпратих.

— Да. — Оттогава бе минало известно време. Въпреки умората и изтощението Ричард напрегна мозъка си да се сети какво точно пишеше в писмото — беше нещо за Джаганг, как правел оръжия от хора. — Писмото ти ми беше от голяма полза, за да осъзная по-добре събитията, случили се в онзи момент. Много съм ти благодарен, че ме предупреди за намеренията на Джаганг и какви нови оръжия смята да създава. Николас Вселителя е отвратително творение.

— Николас — повтори Ничи и придърпа завивката по-плътно към раменете си. — Той е само муха на задницата на вълка.

Щом Николас е муха, Ричард се надяваше никога да не се сблъска с вълка. Николас Вселителя бе магьосник, когото Сестрите на мрака бяха снабдили със способности, надхвърлящи всяко човешко въображение. Внедряването на такива качества у човек се смяташе не само за изгубено изкуство, но и за невъзможно, понеже, наред с всичко друго, подобни зловещи деяния изискваха употребата не само на Адитивна, но и на Субстрактивна магия. Малцина бяха овладели тънкостите на използването и а преди да се роди Ричард, с хилядолетия не се бе появявал човек, който да владее и двете страни на дарбата.

Все пак имаше такива, които, макар да не бяха родени с тази страна на дарбата, успяваха да овладеят до известна степен някои принципи на използването на Субстрактивната магия. Сред тях бе и Мрачният Рал. Говореше се, че той предоставял на Пазителя на отвъдния свят непорочните души на деца, в замяна, на което получавал тъмни услуги, сред тях и способността да си служи със Субстрактивна магия.

Ричард подозираше, че първите Сестри на мрака са се сдобили с познанието как да използват Субстрактивна магия с цената на множество болезнени обещания, след което са започнали да предават наученото на тайните си последователи.

След падането на Двореца на пророците Джаганг залови доста от Сестрите — както Сестри на мрака, така и Сестри на светлината. Ричард разполагаше с информация, че пътешественикът по сънищата притежава способността да прониква във всяко кътче от съзнанието на човек и да го контролира изцяло. Нямаше мисъл, до която Джаганг да не може да достигне, нито интимно действие, на което да не може да стане свидетел. Това бе толкова грубо нахлуване в личното пространство, че жертвата не можеше да запази никаква частица от съзнанието си от директния поглед на пътешественика. Още по-ужасното беше, че нямаше начин да се разбере дали Джаганг е проникнал в съзнанието ти или не, дали подслушва най-съкровените ти мисли.

Според Ничи обсебващото присъствие на пътешественика по сънищата бе докарало до лудост не една Сестра. Ричард знаеше още и че посредством тази връзка Джаганг бе способен да причинява неописуема болка и дори смърт, ако пожелае. При този контрол той разполагаше със средствата да накара Сестрите да изпълнят почти всяко негово желание.

Благодарение на древна магия, създадена от един от предците на Ричард, имаше начин хората да се предпазят от проникването на пътешественика по сънищата, като се закълнат във вярност на Господаря Рал. Наред с останалата част от дарбата си, Ричард бе наследил и тази връзка и сега, когато пътешественикът по сънищата отново се бе появил на земята, тя предпазваше неговите верноподаници от проникването на Джаганг в съзнанието им и съответно — от поробване. Докато населението на Д’Хара изричаше формални слова в знак на почит към Господаря Рал, за да действа връзката, способна да защити човек от пътешественика по сънищата, той трябваше да се закълне от цялото си сърце и душа.

Ан, Прелатът на Сестрите на светлината, и Вирна, която Ан избра за своя наследница на този пост, се бяха промъкнали в лагера на Императорския орден, за да се опитат да спасят Сестрите. На пленените Сестри бе предложена защитата на тази древна връзка — всичко, което трябваше да направят, бе да се закълнат от сърце във вярност на Господаря Рал. Повечето обаче бяха толкова ужасени от Джаганг, че неколкократно отблъснаха ръката, която им предлагаше да ги изведе към свободата им. Не всеки бе готов да прегърне свободата — свободата изисква не само усилие, но и готовност да поемаш риск. Някои предпочитаха да се самозалъгват и да приемат оковите си за защитна броня.

Някога Ничи бе служила на Братството на ордена, на Сестрите на светлината, после на Сестрите на мрака и накрая на Джаганг. Вече не служеше на никого от тях. Вместо това отвори обятията си за любовта към живота, която успя да и вдъхне Ричард. Непоклатимата и лоялност към него и фактът, че започна да споделя неговите идеи и каузи, я освободи от хватката на пътешественика по сънищата. Нещо повече — освободи я от оковите на робството, които бе носила през целия си живот. Сега животът и принадлежеше само и единствено на нея.

— Не успях да прочета цялото писмо — призна той. — Преди да стигна до края, бяхме нападнати от хората, които Николас бе изпратил да ни пленят. Вече ти го казах — тогава загина Сабар. По време на битката писмото падна в огъня.

Ничи се сви още повече.

— Добри духове! Мислех, че знаеш.

— Какво да знам? — Ричард бе уморен и на ръба на търпението си.

Ничи отпусна ръце покрай тялото си. Вдигна глава към него и от устните и се изтръгна въздишка.

— Джаганг е намерил начин да използва възможностите на Сестрите на мрака, които държи в плен, и с тяхна помощ да превръща хора в оръжия, както е правено през Голямата война. В много отношения Джаганг е гениален. Той не престава да научава нови и нови неща. Където и да отиде, събира книги. Виждала съм някои от тях. В библиотеката му има всякаква литература, включително древни наръчници с магически формули от времето на Голямата война.

Проблемът му е, че макар да е пътешественик по сънищата и гений в определени области, той не притежава дарбата. Следователно разбирането му за нея, за това какво всъщност представлява Хан и как функционира е доста повърхностно — меко казано. Не е лесно за човек, който не притежава магически способности, да разбере подобни неща. Ти притежаваш дарбата и въпреки това дори ти не я разбираш съвсем, не знаеш с подробности как работи. Е, понеже Джаганг не познава механизма на магията, той допуска грешката да изисква определени неща да бъдат направени само защото ги бил сънувал, тъй като е велик император и иска виденията му да се реализират.

Ричард разтри челото си с пръсти.

— Не го подценявай в това отношение. Може би знае повече за това, което прави, отколкото предполагаш.

— Какво имаш предвид?

— Ами например аз не съм много добре запознат с магията, но едно от нещата, които научих, е, че за магията може да се мисли като за форма на изкуство. Както става с произведенията на изкуството, може да бъде създадена магия, която не е съществувала преди.

Ничи го изгледа слисано, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Нямам представа къде би могъл да чуеш подобна теза, Ричард, но нещата не стават така.

— Знам, знам. И Калан смята, че съм на много погрешен път. Тъй като е израсла сред магьосници, тя знае доста за магията и неведнъж ме е убеждавала, че не съм прав. Но аз знам, че съм. Знам го от личен опит. Използването на дарбата по нови и оригинални начини ме е измъквало от капани и ситуации, от които иначе не бих могъл да се спася.

Ничи се взираше в него, изучавайки всяко изражение на лицето му. Изведнъж той разбра защо. Не беше само заради изказването му за магията. А защото пак спомена Калан. Несъществуващата жена. Жената, родена от въображението му. В изражението на Кара се криеше няма загриженост.

— Както и да е — махна с ръка той, за да продължи мисълта си. — Това, че Джаганг не притежава дарбата, не означава, че не може да си измисля разни неща, да създава кошмари — като Николас. Именно така, от оригинални идеи, са създадени повечето смъртоносни оръжия, срещу които няма стандартно противодействие. Подозирам, че именно по този начин магьосниците от древни времена са превръщали хора в оръжия.

Ничи едва сдържаше нервите си.

— Магията просто не работи по този начин, Ричард. Не можеш просто ей така да си измислиш нещо и да го създадеш. Магията действа според законите на своята природа, както всяко друго нещо на света. Не е достатъчно само голо желание, за да се превърне едно дърво в талпа — трябва да положиш усилия, за да постигнеш желаната форма. Ако искаш да имаш къща, няма да я построиш, ако само си пожелаеш тухлите и дъските за нея да отидат по местата си. Трябва да запретнеш ръкави и да се потрудиш здраво.

Ричард се наведе към нея.

— Да, но човешкото въображение прави тези конкретни действия не само възможни, а и ефективни. Повечето хора, които се занимават със строителство, са пълни с идеи за къщи и плевни. Те правят онова, което се е правило преди тях, защото стъпват върху предишния опит. Не им се налага да се замислят и да изобретяват нови неща и обикновено си остават само с повтарянето на познатите модели. Ограничават самите себе си в повторението и за да се оправдаят, обясняват, че трябва да се прави именно така, понеже така е било правено преди тях. При магията нещата стоят по същия начин — родените с дарбата просто повтарят онова, което вече е направено преди тях, като вярват, че трябва да постъпват по този начин, и не търсят повече обяснения на причините.

Преди да бъде построен голям дворец, той трябва да бъде измислен във въображението на човек, който е достатъчно дързък, за да си го представи. Дворецът не може да изникне ей така, от нищото, за всеобща изненада, докато хората се опитват да построят най-обикновена плевня. Само актът на съзнателно оформяне на идеи има силата да трансформира действителността.

За да може актът на творческо въображение да доведе до съществуването на дворец, той не бива да нарушава никой от законите за природата на използваните материали. Напротив, онзи, който чертае във въображението си величествен дворец, трябва да познава изтънко всички материали, които ще бъдат използвани в неговото построяване. Не е ли наясно, дворецът ще се срути. Такъв предприемач би трябвало да познава структурата на материалите по-добре от човека, заел се да построи обикновена плевня. Не става въпрос да искаш нещо, което надскача природните закони, а за оригинално мислене, основаващо се именно на тях. Израсъл съм в планините около Еленовата гора, никога в живота си не бях виждал дворец. — Ричард разпери ръце, сякаш за да и покаже колко много неща бе видял, откакто напусна дома си. — Докато не видях двореца в Тамаранг, Магьосническата кула, Двореца на Изповедниците в Ейдиндрил, Народния дворец в Д’Хара, изобщо не си бях и помислил, че съществуват подобни места — че изобщо е възможно да съществуват. Навремето те бяха извън границите на въображението ми.

И въпреки това, макар да не си и помислях, че е възможно да бъдат построени подобни сгради, други хора са ги измислили и са ги построили. Според мен една от важните функции на великите творения е, че вдъхновява хората.

Ничи сякаш не само бе погълната от обясненията му, но разсъждаваше най-сериозно върху думите му.

— В такъв случай да не би да твърдиш, че дадена форма на изкуство може да роди такова важно нещо като функционирането на магията?

Ричард се усмихна.

— Ничи, самата ти не беше способна да осъзнаеш смисъла на живота, преди да видиш статуята, която изваях в Алтур’Ранг. Когато видя идеята ми в осезаема форма, най-после успя да подредиш цялото познание, натрупано през досегашния ти живот, и в крайна сметка да разбереш неговия смисъл. Душата ти бе докосната от едно произведение на изкуството. Това имам предвид, като казвам, че най-важната функция на великите произведения е да вдъхновяват.

И ето, скулптурата те вдъхнови с красотата на живота, с благородството на човека, и ти направи усилие да извоюваш свободата си — нещо, което не бе и помисляла, че е възможно. И понеже хората в Алтур’Ранг също видяха в тази статуя какво може и трябва да бъде сътворено, те се обединиха и решиха да отхвърлят хомота на тиранията, който ги задушаваше. Това не стана чрез копиране на други статуи, чрез следване на приетото за норма в правенето на статуи в Стария свят, чрез произведения, които показват човека като слабо и лишено от способности създание, а чрез идеята за красота, чрез представата за благородство, която аз въплътих в мрамора.

Аз не упражних насилие върху същността на материала, който използвах, а по-скоро употребих природата на камъка, за да постигна нещо по-различно от направеното преди мен. Изучих качествата на камъка, научих се да го обработвам и се опитах да разбера какво повече бих могъл да постигна с него, за да осъществя целта си. Поръчах на Виктор да ми изработи най-фините инструменти, които да ми дадат възможност да свърша работата така, както се полага. По този начин създадох онова, което си представях и което никога преди не бе създавано.

Мисля, че магията би могла да работи по същата схема. Убеден съм, че подобни оригинални идеи са били положени в основата на превръщането на хора в оръжия. В крайна сметка, след като били създадени тези оръжия, те се оказали доста ефективни, понеже били оригинални, първи по рода си. Така противниковата страна във войната била принудена да изобрети тотално нови оръжия, направени с помощта на магията, за да отвърне на удара. В редица случаи едната страна успявала да обезвреди новосъздадените оръжия чрез противодействащо магическо средство. Тогава от другата страна запретвали ръкави, за да надскочат постигнатото с поредното нечувано оръжие. Ако не беше възможно магията да се използва творчески, тогава как са успели древните магьосници да създадат оръжия с нейна помощ? Не можеш да твърдиш, че са придобили съответното познание от книгите или че са се опирали на опита на предшествениците си. Откъде и как са се взели първите подобни оръжия, ако не са били създадени от оригинална идея? Значи някой все пак е използвал творчески магията.

Мисля, че сега Джаганг се опитва да направи точно това. Добил е известна представа за правеното по време на Голямата война и е взел пример. В някои случаи той се разпорежда да бъдат направени вече известни оръжия, като например Николас. Друг път обаче въображението му чертае никога несъществували неща, надхвърлящи всичко познато и осъществени от хора, които знаят как да използват магията така, че да бъде осъществена идеята на Джаганг.

Най-забележителното в тези творчески актове не е самото творение, а идеята, поставена в основата на бъдещия труд. Също както дърводелците и зидарите, които строят къщи и плевни, биват наети, за да построят дворец. Забележителен е не толкова техният труд, а творческият акт, който го направлява.

Ничи кимна замислено.

— Започвам да разбирам, че онова, което се опитваш да ми кажеш, не е толкова безумно, колкото си мислех в началото. Никога не бях разсъждавала от такава гледна точка. Ще трябва да обмисля нещата по-сериозно. Може да се окаже, че ти си първият, който е разгадал механизмите на действие на Джаганг. А оттам и на магьосниците от древността. Това би обяснило много проблеми, над които съм си блъскала главата през годините.

Ничи говореше с уважението на начетен човек към чужда идея, която и бе нова, но която прекрасно разбираше. Нямаше човек, разговарял с Ричард на тема магия, който да се бе отнасял с по-голямо уважение и разбиране към идеите му. Той имаше чувството, че за пръв път някой разбира дълбокия смисъл на думите му.

— И така, налага се да се справям с творенията на Джаганг — продължи той. — Както вече споменах, Николас бе доста сериозен противник.

Въпреки сумрака Ничи се взря в лицето му.

— Доколкото успях да разбера, Ричард, Николас не е крайната цел на Джаганг. Той е бил, така да се каже, за упражнение.

— За упражнение ли! — Ричард удари главата си в стената. — Не знам, Ничи. Не съм много сигурен. Николас Вселителя бе забележително създание, отвратително и коварно творение. Нямаш представа колко проблеми ни създаде.

— Но ти го победи — вдигна рамене Ничи.

Ричард примигна в почуда.

— Говориш така, все едно е бил най-обикновено препятствие на пътя. Не — не беше. Уверявам те, той беше ужасяващо създание, което за малко да ни убие.

Ничи бавно поклати глава.

— Аз пък ти казвам, че колкото и да е бил ужасяващ и забележителен, Николас не е онова, към което се стреми Джаганг. Нали сам ме предупреди да не подценявам пътешественика по сънищата — е, и ти не го прави. Той нито за миг не е смятал, че Николас е достоен противник за теб.

Това, което казваш за ролята на въображението в създаването на нови неща, на практика звучи логично, особено в този случай. То дори обяснява някои неща. От малкото, което успях да науча, се убедих, че създаването на Николас е било междинна задача, чиято цел е била да разшири уменията и възможностите на Сестрите, на които Джаганг е възложил разработването на новите оръжия. Но Николас не е бил крайната цел на пътешественика по сънищата — той е само начин за натрупване на опит по пътя към постигането на истинския връх.

Но междувременно броят на Сестрите намаля драстично и Николас е трябвало да поеме и други задачи. Все пак останалите Сестри са успели да се заемат с разработването на нови оръжия.

Ричард постепенно започваше да схваща сериозността и мащабите на онова, което се опитваше да му каже Ничи, и по тялото му пробягаха ледени иглички.

— С други думи, искаш да кажеш, че създаването на Николас е нещо като възлагане на пробна задача на дърводелците и строителите. Дава им се да издигнат обикновена къща, преди да се заемат с изграждането на сложна и мащабна сграда като дворец?

— Съвсем точно го каза — усмихна се Ничи.

— Но Джаганг бе изпратил Николас с многобройна войска и му бе заповядал не само да ни залови, ами и да поеме управлението над ново завладените земи.

— Просто така му е било удобно. Джаганг е нахъсал Николас с желание да те преследва, но това е само тест за преследването на по-голямата цел. Истината е, че той не е очаквал от Вселителя да успее да постигне поставените му задачи. Императорът определено те мрази, задето сложи прът в колелото на прогреса му по отношение завладяването на Новия свят, определено те смята за нищожество, за същество без капка морал, достойно единствено да бъде унищожено. Но той е достатъчно умен, за да оцени способностите ти. Това е горе-долу същото, както когато ти си изпратил онзи пленен войник в лагера на Джаганг, за да убие императора си. Всъщност не си залагал много на успеха на тази мисия, не си вярвал, че един-единствен войник ще успее да се добере до добре охранявания пътешественик по сънищата. Но войникът не е имал никаква друга стойност за теб и тъй като си бил на мнение, че все пак съществува макар и минимална вероятност за успех, си го изпратил на тази мисия, като в същото време си се съсредоточил върху разработването на по-добри идеи, които си смятал, че ще ти донесат повече успех. И след като войникът е бил убит, си приел новината нормално, понеже си очаквал това да се случи.

Същото е и с Николас. Той е изкуствено създадено същество, упражнение за създаването на нещо по-висше. Погледнато като цяло, Николас не е бил особено ценен за Джаганг, така че императорът, вместо да нареди да го унищожат, го е използвал. Ако Николас бе успял, Джаганг щеше да спечели ценно предимство. Ако пък ти го победиш, пак добре — правиш услуга на императора.

Ричард прокара пръсти през косата си. Информацията му дойде множко. Бе укорявал Ничи, че не е достатъчно отворена, за да погледне мащабно на нещата, да види цялата картина. А ето, че се оказваше, че е постъпвал по същия начин.

— Е, в такъв случай да те попитам — какво по-страшно същество от Николас Вселителя е замислил да създаде Джаганг?

В този момент напевът на цикадите им се стори потискащ, агресивен, сякаш бяха обградени от всички страни от многочислен враг.

— Мисля, че вече е създал своя шедьовър — тихо, но категорично отвърна Ничи. Придърпа одеялото към раменете си и го задържа плътно до шията си. — И според мен онези мъже в гората са се сблъскали именно с него.

Ричард се взря в лицето и в почти пълния мрак.

— Какво знаеш за постижението на Джаганг?

— Не разполагам с подробна информация — призна Ничи. — Само няколко откъслечни думи, прошепнати от една от бившите ми Сестри, преди тя да се отправи на дълъг път.

— На дълъг път ли?

— До света на мъртвите.

Като прецени тона и и видя отнесения и поглед, Ричард реши да не я пита какво е подтикнало жената да предприеме подобно пътуване.

— Е, и какво ти каза тя?

Ничи въздъхна уморено.

— Че Джаганг прави разни експерименти с живота на пленници и доброволци. Част от тези млади магьосници всъщност вярвали, че се жертват в името на великото добро. — Ничи поклати тъжно глава. — Същата Сестра ми каза, че Николас е просто стъпка по пътя на Негово сиятелство към постигането на великите и благородни цели. — Погледна го, за да се увери, че я слуша внимателно. — Каза още, че Джаганг бил на път да създаде същество, идеята, за което заимствал от древните книги. Само дето възнамерявал да го направи далеч по-съвършено, смъртоносно и непобедимо.

Косъмчетата по тила на Ричард настръхнаха.

— Същество ли? За какво става въпрос?

— Звяр. Непобедим звяр.

Ричард преглътна.

— И какви способности би трябвало да има това същество? Успя ли да разбереш? Що за твар е?

Нещо като че ли му пречеше да изговори на глас тази дума, сякаш огласяването и би материализирало въпросното нещо от околния мрак.

Тревожните очи на Ничи избягаха встрани.

— Докато Сестрата потъваше в прегръдките на смъртта, тя се усмихна като самия Пазител, сложил ръка на огромна плячка от души, и рече: „Щом Ричард Рал използва силата си, звярът ще го разпознае. И ще го намери, и ще го убие. Животът му, както и моят живот, най-сетне ще свърши.“

— Каза ли нещо друго? — сепна се Ричард.

— След като изрече това — поклати глава Ничи, — тя се сгърчи в предсмъртна агония. Стаята потъна в мрак, а Пазителят сграбчи душата и и я отнесе, за да си разчистят стари сметки. Това, което ме притесняваше, беше как ни намира това същество. Въпреки всичко все още не мисля, че положението е толкова безнадеждно, колкото може би изглежда. Наистина няма категорично доказателство, че другарите на Виктор са били нападнати именно от това същество. В крайна сметка ти не си използвал силата си, така че звярът на Джаганг е нямало как да те надуши.

— Когато войниците ме нападнаха — отрони Ричард едва чуто, забил поглед в ботушите си, докато показалецът му несъзнателно започна да трие подметката, — отклонявах стрелите с помощта на дарбата си. Е, с последната не се справих особено добре.

— Господарю Рал — обади се Кара, — не ми се вярва да е било точно така. По-скоро си ги отклонявал с меча си.

— Точно тогава теб те нямаше, така че няма как да знаеш какво точно се е случило — мрачно поклати глава Ричард. — С меча си отвръщах на ударите на войниците. Не можех едновременно с това да отклонявам и десетките стрели, които летяха към мен. Затова използвах дарбата си.

— Използвал си дарбата си? — Ничи изопна гръб. — Но как успя да я призовеш?

Ричард сви рамене. Не винаги имаше точна представа как прави едно или друго нещо.

— Ами… сигурно съм бил в отчаяна нужда. Нямах представа, че това ще доведе…

Тя го стисна нежно за рамото.

— Глупаво е да се самообвиняваш. Нямало е откъде да знаеш. Ако не бе постъпил така, вече да си мъртъв. Опитвал си се да спасиш живота си. Не си знаел за съществуването на това чудовище. Освен това може да не си отговорен само ти.

— Какво имаш предвид? — смръщи чело Ричард.

Ничи се облегна на скалата.

— Опасявам се, че аз също съм допринесла за откриването ни.

— Ти ли? Как по-точно?

— Докато те лекувах, използвах Субстрактивна магия, за да унищожа кръвта, изтекла в организма ти. Макар онази Сестра да не ми каза нищо конкретно, имам вътрешното усещане, че това същество по някакъв начин е свързано с подземния свят. Ако наистина е така, когато съм изтеглила кръвта ти с помощта на Субстрактивната магия, може би несъзнателно съм му позволила да я вкуси, така да се каже.

— Ти постъпи правилно — подкрепи я Кара. — Направи единственото, което можеше. Ако беше оставила Господаря Рал да умре, все едно щеше да поднесеш тялото му на тепсия пред Джаганг.

Ничи благодари на Морещицата с кимване.

Ричард изпусна дъха, който бе задържал в дробовете си.

— Е, какво още можеш да ми кажеш за това същество?

— Нищо важно, опасявам се. Сестрата ми спомена, че Николас е бил един вид репетиция, за да се изпробват някои подготвителни детайли, преди да се пристъпи към съществената работа. Макар това да било само първи етап от мащабен план, в процеса на създаване на Вселителя някои от Сестрите загинали. И понеже броят им вече критично е намалял, Джаганг не може да си позволи да изгуби нито една повече. И е побързал да използва всички налични ресурси, докато все още ги има, за да осъществи целите си. Създаването на този звяр очевидно е било доста по-сложно и трудно от създаването на Вселителя, но излиза, че усилията са си стрували. Подозирам, че в процеса на работата Джаганг се е разпоредил да действат по кратката процедура, а тя вероятно е включвала и свързване с отвъдния свят. Ако ще се борим с това същество, ни е нужна колкото се може повече информация за него. При това трябва да я съберем, преди да ни е надушило. Като гледам какво се случи с хората на Виктор, не мисля, че имаме много време.

Ричард разбра прекрасно неизказаното продължение на думите и — че е по-добре да зареже безсмислените си блянове за Калан и да се съсредоточи изцяло върху опасното ново творение на Джаганг.

— Трябва да открия Калан — рече той тихо, но с категоричност, която не търпеше възражение.

— Ако си мъртъв, няма да можеш да направиш каквото и да било — не се стърпя Ничи.

Ричард свали ремъка на меча си през главата. Подпря лъскавата ножница на Меча на истината на скалата.

— Виж, изобщо не сме сигурни, че съществото, което разгроми онези мъже в гората, е същото, за което говориш.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, след като ме намира, когато използвам дарбата си, защо нападна другите, а не мен? Вярно, мястото го уцели — именно там призовах дарбата си. Но цели три дни преди днешното нападение. Ако това същество ме разпознава по използването на дарбата ми, защо ще напада онези момчета?

— Може да се е заблудило, че си с тях? — предположи Кара.

— Възможно е, защо не — кимна Ничи.

— Да, сигурно е възможно, но ако наистина ме разпознава по използването на дарбата ми, а и ти на свой ред си го улеснила, като си му дала възможност да усети вкуса на кръвта ми, тогава не е ли по-логично да предположим, че е знаело, че не съм сред онези мъже?

— Не знам — сви рамене Ничи. — Възможно е, като си отключил дарбата си, да си го призовал в района, в който се намираш. А когато си престанал да я използваш, звярът да е останал сляп за теб, така да се каже. И толкова да се е вбесил, задето те изпусна, че да е изгубил контрол и да е започнал да коли наред, каквото му попадне пред погледа. Ако е така, предполагам, че му е необходимо отново да използваш дарбата си, за да те локализира пак. Да не забравяме, че вече е доста близо.

— Но нали Сестрата ти е казала, че използвам ли дарбата си, то ще ме познае. В такъв случай не вярвам да се налага да го правя втори път, за да разбере къде се намирам.

— Може би вече те познава — предположи Ничи, — но му е нужно още време, за да стигне до теб. А след като веднъж те е разпознало, е достатъчно просто да използваш дарбата си още веднъж, за да се нахвърли отгоре ти.

Звучеше доста плашещо.

— Предполагам, че в случая е по-добре, че не съм свикнал да разчитам на дарбата си.

— По-добре е да се постараеш да оставиш на нас задължението да се грижим за безопасността ти — сопна му се Кара. — Не мисля, че трябва да рискуваш да отключиш неволно дарбата си по какъвто и да е начин.

— Боя се, че Кара е права — потвърди Ничи. — Не мога да твърдя със сигурност, че съществото вече познава вкуса на кръвта ти, но знам какво ми каза Сестрата: ако използваш дарбата си, то ще те намери. Докато звярът те преследва и докато не научим повече за него и не елиминираме заплахата, не бива да прибягваш до дарбата си за нищо на света.

Ричард се съгласи с кимване. Не знаеше дали това изобщо е възможно. Не беше специалист в призоваването на дарбата си, но в същото време нямаше и представа как да предотврати отключването и. Тя се събуждаше от гнева му и откликваше на определена негова нужда. Не беше запознат с точните условия, които предразполагаха към изява на способността му — просто се случваше. Макар че имаше смисъл в предупреждението им да не използва дарбата си, той не бе убеден, че може да я контролира до такава степен, че да не и позволи да се появи, ако обстоятелствата го наложат.

Хрумна му и друга плашеща мисъл. Възможно бе звярът да го е открил и да знае точното му местонахождение. И да е избил момчетата на Виктор просто за да утоли жаждата си за кръв. Сега може би дебнеше някъде в гората, възползвайки се от песента на цикадите, за да заглуши шума от стъпките си, и се приближаваше към тайното им леговище.

Ничи не откъсваше поглед от Ричард. Докато той обмисляше безрадостните им перспективи, тя за пореден път вдигна ръка на челото му.

— Няма да е зле да починем — рече, след като отпусна ръката си. — Трепериш от студ. Опасявам се, че в твоето състояние лесно може да вдигнеш температура. Легни. Не ни остава друго, освен да се топлим взаимно. Но преди всичко трябва да изсъхнеш, защото иначе никога няма да се стоплиш.

— И как смяташ да го стоплиш без огън? — попита Кара, като се наведе през Ричард.

— Лягайте и двамата — сопна им се тя.

Ричард послушно легна по гръб. Кара се подчини неохотно. Ничи се надвеси над тях и почти долепи длани до челата им. Ричард усети лекото гъделичкане на магията и но не му стана неприятно като предния път. Мярна леко сияние над челото на Кара. Хрумна му, че е свидетел на удивителен факт: Ничи не се страхуваше да използва магията си върху Кара. При подобен акт Морещицата имаше възможност да улови чуждата магия и да я използва, за да контролира съответния човек. Още по-удивителното обаче беше, че и Кара явно имаше нужното доверие в Ничи, за да и позволи да вкара магията си в нея. Морещиците никак не си падаха по тези неща.

Ръцете на Ничи се плъзнаха бавно надолу. Когато стигнаха до стъпалата му, Ричард установи, че е напълно сух. Прокара пръсти по ризата, после по панталоните си — наистина бяха съвсем сухи.

— Е, сега как е? — попита Ничи.

— Предпочитам да съм си мокра — тросна се Кара.

— Може да се уреди, стига да искаш — повдигна вежди Ничи.

Кара пъхна длани под мишниците си, за да ги стопли, но не каза нищо. Доволна, че е помогнала на Ричард, Ничи повтори същата процедура и със себе си, като плъзна двете си ръце надолу по тялото, сякаш изтласкваше водата от мокрите си дрехи.

Когато свърши, цялата трепереше и зъбите и тракаха, но черната и рокля беше суха.

Ричард я погледна притеснен и лекичко я стисна за ръката.

— Добре ли си?

— Просто съм изтощена — призна тя. — Напоследък ми се събира съвсем малко сън, а изразходвах голяма част от енергията си за твоето лечение. Като прибавим и днешното изтощително пътуване… Май ми дойде в повече. Изсушаването на дрехите ни окончателно изчерпа силите ми. Просто ми е нужен един хубав сън, това е. Ти сигурно не го съзнаваш, Ричард, но това се отнася и за теб — може би дори в още по-голяма степен. Хайде, лягай и заспивай. Моля те. Ако се сгушим един в друг, ще се топлим с телата си.

Сух, но уморен, Ричард се намести под завивката. Засега не успяваше да се стопли. Ничи беше права — нужна му е почивка и сън. Ако не е отпочинал, как ще помогне на Калан?

Без никакви притеснения Кара се притисна от лявата му страна, за да го стопли. Ничи направи същото отдясно. Топлината им му се отрази добре. Изобщо не си бе давал сметка колко му е студено всъщност, докато не усети топлината, излъчваща се от сгушените им едно в друго тела. Беше му ясно, че не се е възстановил напълно и че Ничи е права. Трябваше му почивка.

— Как мислиш, възможно ли е звярът да е похитил Калан, за да се добере до мен? — попита той в мрака.

Ничи замълча, преди да отговори.

— На същество като него едва ли са му нужни толкова сложни методи, за да те открие, Ричард. Ако Сестрата е права, звярът вече би трябвало да знае местоположението ти. И двамата му помогнахме — аз, докато те лекувах, ти, когато си използвал дарбата си. Спомни си какво стана с момчетата на Виктор днес.

Върху Ричард се стовари безмилостното чувство на непоносимо тежка вина. Ако не беше той, другарите на Виктор щяха да са живи и здрави.

В гърлото му заседна буца, която той с мъка успя да преглътне. Де да можеше да върне времето назад, да промени нещата, да съживи онези мъже.

— Господарю Рал — прошепна Кара. — Бих искала да споделя с теб нещо, ако обещаеш никога да не го повтаряш.

Това бе най-странното нещо, което Кара бе изричала пред него.

— Е, добре, обещавам. Какво толкова важно искаш да споделиш?

Отговорът и дойде със закъснение, при това бе прошепнат толкова тихо, че той едва ли би го чул, ако главите им не бяха почти долепени една до друга.

— Страх ме е.

Почти, без да се замисли, Ричард протегна ръка и я прегърна през раменете.

— Не се бой. Това нещо преследва мен, не теб.

Тя вдигна глава и го изгледа изпод вежди.

— Нали точно затова ме е страх. След като видях какво е направило с онези мъже, ме ужасява мисълта, че преследва теб и че няма да мога да направя нищо, за да те защитя.

— Виж, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, мога да те уверя, че мен също ме е страх — отвърна Ричард.

Кара прислони глава на гърдите му, успокоена от близкия приятелски контакт. Натрапчивата песен на цикадите караше Ричард да се чувства още по-уязвим. Седемнайсетгодишният цикъл на насекомите беше неизменен, неумолим, непреодолим.

Като звяра на Джаганг. Как да се скрие човек от такова нещо?

— Би ли споделил с нас къде се запозна с онази жена на мечтите ти? — попита Ничи, явно в опит да поразведри обстановката.

Ричард не можа да прецени дали тя се опитва да смекчи въпроса си и затова го задава шеговито, или просто е саркастична. Ако не познаваше Ничи достатъчно добре, дори би заподозрял, че в тона и се долавят нотки на ревност.

Втренчи се в мрака, отдаден на спомените си.

— Обикалях гората, за да търся доказателства за убийството на баща ми. Имам предвид човека, който ме отгледа и когото тогава смятах за свой баща. Казваше се Джордж Сайфър. Забелязах Калан да върви по пътеката покрай едно езеро. Зад нея се промъкваха четирима мъже. Оказаха се убийци, изпратени от Мрачния Рал. Той вече бе избил всички други Изповедници. Калан беше последната.

— Значи ти си я спасил? — включи се и Кара.

— Помогнах и. С общи усилия успяхме да обезвредим убийците. Тя беше дошла в Западната земя, за да търси отдавна изгубен магьосник. Оказа се, че този велик магьосник е Зед. Макар да бе избягал от Средната земя още преди моето раждане, той все още заемаше поста Първи магьосник. Като малък не съм и подозирал че Зед е магьосник, камо ли велик. Нито пък съм знаел, че ми е дядо. За мен той беше моят най-добър приятел.

Замлъкна за малко, усетил как Ничи се взира в лицето му в тъмнината. Дъхът и леко погали бузата му.

— И какво е искала Калан от този велик магьосник?

— Мрачният Рал беше задействал Кутиите на Орден. Най-страшният кошмар за всички хора бе на път да се осъществи. — Ричард помнеше ужаса, който изпита, когато научи това. — Някой трябваше да попречи на Мрачния Рал да отвори правилната кутия. Калан бе изпратена да открие оттеглилия се в изгнание Първи магьосник, за да може той да определи Търсач. От мига, когато я срещнах край езерото, животът ми се промени завинаги.

— Един вид, любов от пръв поглед? — попита Кара в настъпилата тишина.

Преструваха се, че му вярват, опитваха се да отклонят мислите му от чудовището, изпратено от Джаганг по следите му, да го накарат да не мисли за избитите си другари и за надвисналата опасност.

Хрумна му ужасяваща мисъл — че някъде там, в гората около бивака, на място, до което не е достигнал, се валят кървавите останки на Калан.

Мисълта бе толкова болезнена, че очакваше сърцето му да експлодира всеки миг.

Не вдигна ръка да изтрие сълзата, изтърколила се по бузата му. Ничи го направи вместо него. Пръстите и нежно се плъзнаха по лицето му.

— Наистина трябва да поспим — рече той.

Ничи отдръпна ръката си и склони глава на рамото му. В тъмното Ричард сякаш не можеше да си наложи да затвори пламналите си очи. Не след дълго чу равномерното дишане на Кара, която се унесе в сън. Ничи леко притисна буза до рамото му и се сгуши още по-плътно до него, за да се възползва от споделената им топлина.

— Ничи? — прошепна той.

— Да?

— Как измъчва пленниците си Джаганг?

Усети как тя си поема дълбоко дъх и го изпуска бавно през устата.

— Няма да ти отговоря на този въпрос, Ричард. И бездруго знаеш, че Джаганг е човек, за когото убиването е необходимост.

Ричард не можеше да не зададе този въпрос. Изпита облекчение, че Ничи прояви достатъчно разум и не му отговори.

— Когато Зед ми даде меча, му казах, че няма да стана убиец. Впоследствие започнах да разбирам, че злото трябва да се унищожава, за да оцелее животът. Де да можеше и прогонването на Императорския орден от Новия свят да е толкова просто, колкото убиването на един човек, пък бил той и Джаганг.

— Мога да те уверя, че безброй пъти ми се е искало да убия Джаганг, когато съм била близо до него. Но си прав, че това не би сложило край на войната. Не искам повече да мисля за пропуснатите възможности. Не искам да мисля за онова, което не успях да направя.

Той се пресегна и обгърна треперещите и рамене.

Усети как мускулите и бавно се отпускат. Дишането и постепенно се успокои и тя заспа.

Ричард трябваше да намери Калан, но за да има шанс да го стори, се нуждаеше от възстановените си сили и от почивка. Затвори очи, усети как по бузата му се изтърколва още една сълза. Калан ужасно му липсваше.

Мислите му се отнесоха към онзи ден на първата им среща, когато я видя в прелестната и бяла копринена рокля. Едва по-късно разбра, че тя е отличителният белег на Майката Изповедник. Съвсем ясно си спомняше колко красива беше Калан в тази рокля, колко аристократичен вид имаше. Помнеше как косата и падаше на вълни върху разкошните и рамене, как сияеше като ореол около главата и на фона на меката светлина на гората. Спомни си как нейните красиви и умни зелени очи го погълнаха още щом я видя. Още в онзи първи миг, още с първия споделен поглед се почувства така, сякаш бе познавал Калан цял живот.

Ричард я предупреди за четиримата мъже, които бе видял да я преследват.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Да — чу се да казва той, още преди в главата му да се е оформила ясна мисъл.

Никога, нито за миг не бе съжалявал за взетото решение. Сега тя се нуждаеше от помощ.

Последната му мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, бе за Калан.