Лавинен огън

Четирийсет и пета глава

ЩОМ СА’ДИН, КОНЯТ НА НИЧИ, ВЛЕЗЕ в пустия град, тропотът на копитата му по калдъръма отекна сред каньоните на запустелите сгради като самотен зов, останал без отговор. Цветните кепенци на някои от прозорците бяха затворени, другаде зееха отворени. От втория етаж на доста от къщите надничаха балкончета, надвиснали над пустите улички. Зад парапетите им се виждаха плътно спуснати пердета. Нямаше никакъв вятър, Ничи забеляза панталон, проснат да съхне на опънато между две сгради въже, който не помръдваше. Собственикът на дрехата отдавна бе заминал без нея.

Тишината бе толкова внушителна, че в нея като че имаше нещо застрашително. Усещането да се движиш из улиците на обезлюден град бе някак призрачно, все едно си попаднал в празна раковина, запазила формата си, но вече напълно безполезна. По нещо напомняше на труп — уж човекът е същият, а няма никакво съмнение в ужасната истина. Ако бъде оставен така, ако не бъде върнат от ледения ръб и изпълнен отново с живот, този град постепенно щеше да се потъне в забвение и разруха.

През пролуките между сградите Ничи мярна части от Магьосническата кула, врязана в скалистия склон високо в чутовната планина, бдяща над града. Обширният мрачен комплекс се извисяваше като озверял лешояд, готов всеки момент да се стрелне към останките от притихналия град. Кули, минарета и въздушни мостове задиряха облаците, понесли се плавно пред почти отвесната скална стена. Колосалната сграда представляваше най-зловещата гледка, която Ничи някога бе виждала. Въпреки този внушителен вид тя прекрасно знаеше, че мястото може да бъде не само страховито, и се радваше, че най-сетне пристига тук.

Пътуването от Стария свят до Ейдиндрил бе дълго и изтощително. На моменти се бе опасявала, че няма да успее да се измъкне от капаните на вражеските войници, пръснати навсякъде по пътя. Друг път се бе впускала в кръвожадни атаки и ги бе избивала със стотици. Те обаче бяха толкова много, че нямаше смисъл да таи никакви реалистични надежди да намали чувствително броя им. Вбесяваше я мисълта, че от тяхна гледна точка тя бе най-обикновен нищожен вредител. Въпреки всичко не забравяше, че крайната и цел е да достигне Ричард. Войските на Императорския орден бяха просто препятствия, които и се налагаше да преодолява по пътя си.

Благодарение на магическата връзка, която си бе изградила с Ричард, Ничи усещаше, че най-сетне е близо до него. Още не го бе зърнала, но беше убедена, че това ще стане съвсем скоро.

За известно време, преди да се отправи на път, бе започнала да си мисли, че никога повече няма да го види.

Битката за установяване контрол над Алтур’Ранг се оказа жестока. Войските, които нападнаха града, след първоначалната изненада и след като претърпяха доста сериозни жертви преди падането на нощта, бързо се окопитиха. Това бяха опитни и калени в битките войници, които знаеха как да обърнат нещата в своя полза.

Въпреки че знаеше едва ли не с подробности как ще реагира Джаганг в опита си да потуши бунта в родния си град, дори Ничи остана изненадана от всичко, което им се стовари на главите. За известно време, с помощта на неочаквано появилия се трети магьосник, нещата изглеждаха на провала, неопитните защитници постепенно губеха позициите си под натиска на вражеските орди. Имаше един мрачен безнадежден момент, когато изглеждаше, че усилията на местните хора да се защитят са напразни и са обречени на провал. Призракът на загубата, водещ след себе си кървавата картина на масовото клане, която всички вече започваха да си представят, започна да изглежда неизбежен и напълно реален. За известно време Ничи и хората от най-близкото и обкръжение бяха почти убедени, че няма да изкарат нощта.

Въпреки раните и изтощението Ничи се стегна и събра допълнителни сили да продължи, подтиквана от искреното си желание да помогне на хората, които вече чувстваше като свои близки, на всички тези невинни и безпомощни души, които при евентуална загуба щяха да бъдат безмилостно изклани. Но силите и дойдоха най-вече от мисълта, че ако Алтур’Ранг изгуби битката, тя никога повече няма да види Ричард. Този страх разпали в душата и мощен пожар от ярост, който можеше да бъде потушен само с кръвта на изпречилите се на пътя и врагове.

В ключов момент от битката, на фона на бушуващи отвсякъде огньове и опожарени сгради, докато третият вражески магьосник се бе възкачил на платформата насред един от градските площади и сееше смърт и разрушение, като в същото време подтикваше хората си да продължават да тъпчат и унищожават всичко по пътя си, Ничи изплува като дух отмъстител между вражеските редици и скочи на платформата. Всичко стана толкова внезапно и неочаквано, че всички приковаха погледи в странната сцена. В тази кратка секунда, когато погледите бяха приковани в почуда, когато всички вражески войници стояха като вцепенени, Ничи рязко разпори гръдния кош на слисания им магьосник и с голи ръце изтръгна туптящото му сърце. Надавайки дивашки вик на неутолима ярост, Ничи поднесе кървавия орган към войниците с обещание да направи същото и с тях.

В този момент Виктор Касела и доверените му хора се врязаха насред вражеската орда. Самият той ръководен от дива ярост, ковачът не можеше да понесе не само мисълта, че тези зверове ще избият и ограбят населението на Алтур’Ранг, ами и че ще му откраднат тъй трудно извоюваната свобода. Ако в този момент някой го бе дарил с магическа сила, Виктор със сигурност щеше да изпепели само с поглед вражеските орди. Но дори и без дарбата атаката му бе колкото неочаквана, дважди по-свирепа и кървава. Натрупването на тези събития пречупи увереността на врага. Никой от нападателите не смееше да се изправи срещу разярения ковач и да попадне под разгорещения му боздуган, нито пък имаха желание да попаднат в ръчичките на обезумялата вещица, която приличаше на отмъстителен дух, за да изтръгне живи сърцата им.

Елитните части на Ордена отстъпиха назад и се опитаха да се измъкнат от града, да избягат от разгневената тълпа.

Вместо да остави местните хора да се радват на победата, Ничи настоя врагът да бъде проследен и избит до крак.

Само тя разбираше колко изконно важно е никой от вражеските войници да не се спаси, за да разказва за покъртителната им загуба. Император Джаганг вероятно очакваше знак, че контролът върху родния му град е бил възвърнат, че местните бунтари са били изтезавани до смърт и че хората от града са паднали на колене, че кръвопролитията и кланетата са били толкова страшни, че дълго време да служат за предупреждение на другите.

Макар да очакваше победа, Ничи знаеше, че Джаганг би искал да получи сведения и за евентуална загуба. И друг път бе губил битки. За него това не беше проблем. От загубите научаваше повече за враговете си. Просто следващия път щеше да изпрати по-многобройна армия, която да свърши работата, при това толкова жестоко и кърваво, че не само да си осигури победа, ами да накаже с още по-голяма строгост всеки, осмелил се да изправи глава срещу императорската власт.

Ничи познаваше този човек. За него животът на войниците му не означаваше нищо — всъщност животът по принцип не означаваше нищо. Ако хората му се биеха за каузата на Императорския орден и изгубеха живота си, щяха да получат своята награда в другия живот. Сега бе ред на саможертвите.

Но да не получи никакви сведения от бойното поле — виж това е вече съвсем друго.

Ничи знаеше, че липсата на информация дразни Джаганг повече от всеки враг. Той не обичаше неизвестността. Ничи знаеше, че ако императорът изпрати елитни бойни части, при това придружавани от трима магьосници, и никога повече не чуе нищо за тях, той ще изпадне в бяс. Ще прехвърля мистерията отново и отново в главата си, както нервен човек прехвърля в ръцете си броеница.

В края на краищата липсата на всякакво свидетелство за изхода на битката за Алтур’Ранг би го изнервила повече от всяка загуба. Той не се боеше от загубата на хора — за него животът не струваше нищо. Той би приел загубата, но не и неизвестността. А още по-страшното беше, че армията му, състояща се предимно от суеверни хора, би приела подобно нещо като прокоба.

Ничи продължи да върви по тясната калдъръмена уличка, зави зад един ъгъл и пред нея, между сградите от двете страни, се разкри гледка, от която за малко да и секне дъхът. На един хълм в далечината, огрян от слънцето, разположен връз красиви тюркоазено зелени възвишения, се издигаше великолепен дворец от бял камък. Ничи никога не бе виждала по-изящна сграда. В осанката и се долавяше гордост, сила и безпогрешна женственост. Веднага разбра, че пред нея се простира Дворецът на Изповедниците.

Тази гледка — изтънчена, властна, изчистена — беше пълната противоположност на високите планини отвъд, над които се извисяваха мрачните и страховити стени на Магьосническата кула. За Ничи бе пределно ясно, че Дворецът на Изповедниците е предвиден да внушава величественост, подплатена от смътна заплаха.

В крайна сметка това бе сградата, от която Средната земя се ръководеше от хилядолетия. По-големите държави на Средната земя бяха издигнали свои дворци в града, където живееха посланиците им, членове на Централния съвет — обединения управителен орган на цялата Средна земя. Майката Изповедник стоеше начело не само на Изповедниците, но и на Централния съвет. Крале и кралици отговаряха пред нея за действията си, както и всеки владетел на всяка държава в пределите на Средната земя. От тясната уличка, по която бе вървяла досега, Ничи не можеше да види дворците, представляващи различните държави, но бе сигурна, че никой от тях няма да е толкова могъщ и величествен като Двореца на Изповедниците — особено при безмълвната подкрепа на Магьосническата кула на заден план.

През една пролука между сградите вдясно от нея Ничи мярна движение. Щом установи, че е облак прах, вдигнат в застиналия въздух, дръпна юздите на Са’дин и го отведе в близката странична уличка. Притисна пети в слабините му и го подкара в лек галоп. Без да се обърне назад, се отдалечи по прашната уличка. Между сградите продължаваше да следи прахоляка, който се вдигаше наблизо. Някой яздеше устремено към пътя, извеждащ нагоре към Магьосническата кула. Благодарение на магическата си връзка, тя знаеше кой би трябвало да е той.

Ничи се постара да елиминира заплахата, надвиснала над Алтур’Ранг, най-вече, за да може по-бързо да настигне Ричард. Не че не и беше мило за всичките онези хора, не че не искаше да изтреби до крак кръвожадните хищници на Джаганг. Просто повече от всичко това копнееше да срещне отново Ричард. Първият и импулс беше да препусне като вятъра и да настигне Кара и него колкото се може по-скоро. Скоро обаче стана ясно, че няма никакъв шанс това да се случи. Защото той се придвижваше много бързо. Когато Ричард постави цел пред себе си, той тръгва към нея с цялата си енергия и устрем.

Ничи осъзна, че единствената и надежда да го настигне бе не да върви след него, а да се опита да стигне първа там, накъдето смяташе, че той ще се отправи, и така да го засече. Знаеше, че вещицата Шота няма как да му помогне да намери жена, която не съществува, така че предположи, че следващата цел на Ричард ще бъде в северна посока — Магьосническата кула в Ейдиндрил. Там можеше да се надява да получи помощ от единствения магьосник, когото познаваше — от своя дядо, Зед. И понеже Ничи все още бе доста далече на юг, избра по-краткия път, спестявайки си доста голяма част от заобиколния маршрут, по който би минал той.

Щом напусна границите на града, сърцето и заби лудо. Най-после се увери, че е била права. Най-после видя Ричард.

Той и Кара се катереха по стръмния път, като вдигаха зад себе си дълга прашна опашка. Ничи си спомни, че напуснаха Алтур’Ранг с шест коня. Сега разполагаха само с три. Като ги гледаше как яздят, Ничи подозираше, че знае защо. Когато Ричард реши, че е важно да постигне определена цел, за него нямаше пречки. Вероятно бе уморил другите три коня до смърт.

Докато Ничи се спусна в силен галоп, за да ги настигне, Ричард я забеляза и забави ход. Са’дин препусна покрай хълмчета, поляни, конюшни, работилници, изоставени пазарни сергии, покрай една запусната ковачница и стопански дворове с обори в дъното. Покрай нея прелитаха борове и смърчове, над главата и се поклащаха едрите листа на дъбове, подредени като шпалир покрай пътя.

Ничи нямаше търпение да се срещне с Ричард. Животът и изведнъж придоби нов смисъл. Запита се как ли е успяла вещицата да го убеди, че онази жена не съществува, че е образ, роден от сънищата му и придобил плътност. Ничи дори хранеше искрица надежда, че Ричард се е отърсил от всичките си илюзии и пак си е същият, както преди. Облекчението, което изпита, щом го видя, яхнал коня си, не бе помрачено дори от тревогата какво ли го е накарало да се отправи към Магьосническата кула. Откакто той напусна Алтур’Ранг, Ничи прехвърли в главата си всичко случило се, опита се да изолира източника на заблудите му и постепенно си изгради плашеща теория. След като разсъждава над нея хиляди пъти, опитвайки се да запомни и най-незначителната подробност, Ничи стигна до извода, че в крайна сметка тя е причината за възникването на проблема.

Докато се опитваше да спаси живота му, бе принудена да действа трескаво и светкавично. Наоколо имаше и други хора, които допълнително я разсейваха. Беше притеснена да не би вражеските войници да открият запустялата къща и да ги нападнат, така че не смееше да изгуби нито секунда време. Още по-страшното беше, че правеше нещо, което не бе опитвала никога преди, за което дори не бе чувала да е правено. В крайна сметка Субстрактивната магия се използваше да сее разруха, не да лекува. Нямаше как да е сигурна в положителния резултат от действията си. Но в същото време знаеше, че друга надежда няма, че няма избор.

Но се опасяваше, че в този опасен коктейл тя е единствената причина за отключването на проблема в съзнанието на Ричард. Ако бе така, никога нямаше да си го прости.

Ако е допуснала грешка в използването на Субстрактивната магия, ако е докоснала някаква частица от мозъка на Ричард, която, да речем, отговаря за взаимодействието между света на въображението и реалността, нямаше да може да възстанови подобна загуба. Унищожението на нещо посредством Субстрактивна магия бе необратимо като смъртта. Ако бе засегнала мозъка му, той никога повече нямаше да е същият, оттук до края на дните си щеше да обитава сумрачния свят на собственото си въображение, без да може да разпознае истината за света около себе си… И всичко това щеше да е по нейна вина.

Тази мисъл я докарваше до ръба на отчаянието.

Ричард и Кара бяха спрели край пътя, докато чакаха Ничи да ги настигне. В полите на гористите хълмове зад тях растяха буйни летни треви. Конете им се възползваха от възможността да попасат от избуялата край пътя зеленина.

Срещата с Ричард изпълваше сърцето на Ничи с лекота и радост. Косата му беше попораснала, изглеждаше прашен от ездата, но иначе си беше същият — изправен гордо на седлото, висок, красив, царствен, съсредоточен, целеустремен, вгледан във всяка мъничка подробност наоколо. Въпреки обикновените пътни дрехи, с които бе облечен, имаше вид на истинския Господар Рал.

Но в него имаше и нещо особено.

— Ричард! — провикна се тя отдалеч, нищо че и той, и Кара явно вече я бяха забелязали. Щом приближи, дръпна юздите на Са’дин. Ричард и Кара я чакаха сред облак прах. Внезапният и вик остави у тях впечатлението, че има да им казва нещо неотложно. Но всъщност той се дължеше единствено на огромната и радост от срещата.

— Толкова се радвам да видя, че и двамата сте добре.

Ричард изглеждаше спокоен, бе отпуснал двете си ръце върху рога на седлото. Конят му размахваше опашката си, за да прогони наглите мухи. Кара седеше на седлото, изопнала гръб, конят и бе малко по-назад от Ричард, тръскаше глава и пръхтеше, явно уморен от усилния галоп.

— И аз се радвам да те видя в добро здраве — отвърна на поздрава и Ричард. Топлата му усмивка потвърждаваше искреността на думите му. Ничи бе готова да избухне във весел смях, щастлива от тази реакция, но се въздържа и само се усмихна в отговор. — Как мина в Алтур’Ранг? Градът в безопасност ли е?

— Унищожихме нашествениците. — Ничи дръпна юздите, за да усмири разгорещения Са’дин. Потупа го приятелски по гривата. — Засега всичко е наред. Виктор и Айшак поръчаха да ти кажа, че са свободни и възнамеряват и за в бъдеще да е така.

— Значи и ти си добре, а? — попита той, след като кимна доволно. — Тревожех се за теб.

— Добре съм — отвърна тя, неспособна да сдържи широката усмивка, напъпила на устните и само при мисълта, че той се е тревожил за нея. Нямаше никакво намерение да му разказва за понесените наранявания, които и бездруго вече бяха зараснали. Важното беше, че отново го вижда.

Стори и се уморен, явно двамата с Кара не бяха спали много-много по време на пътешествието си на север. Като се има предвид огромното разстояние, което бяха изминали, явно не бяха си давали много време за почивка.

Ничи изведнъж разбра какво е различното в него.

Меча му го нямаше.

— Ричард… къде…

Кара се надвеси иззад него и я стрелна с многозначителен поглед, като в същото време прокара пръст през гърлото си в красноречив жест. — … къде са другите коне? — довърши въпроса си Ничи, променила внезапно посоката на интереса си. Все пак в кратката пауза бе успяла да се промъкне смътна, но застрашителна напрегнатост.

Ричард въздъхна, явно не се досети какво се бе канила да го попита всъщност.

— За жалост им давах прекалено много зор. Някои окуцяха, други не издържаха. По пътя се наложи да се снабдим с нови коне. Специално тези ги откраднахме от един лагер на Императорския орден край Галеа. Войските им са пръснати из цялата Средна земя. От време на време се възползвахме от конете, храната или други неща, които ни бяха нужни.

Кара се усмихна доволно, но си замълча.

Ничи се запита как ли е успял да свърши тези неща без меча си. Веднага след това осъзна цялата глупост на тази си мисъл — не мечът правеше от Ричард това, което той е.

— Ами звярът?

— Имахме още няколко сблъсъка — отвърна Ричард след бърз поглед към Кара.

Поради някаква причина Ничи долови в гласа му нещо притеснително — не бяха думите, no-скоро тонът, с който ги изрече.

— Няколко сблъсъка ли? Какви по-точно? Какво става тук? Нещо не е наред ли?

— Успяхме — това е важното. Ще говорим по-късно, когато имаме повече време.

По раздразнението в погледа му тя разбра, че в момента не му се говори по този въпрос. Той дръпна юздите на коня си и прекъсна закуската му.

— В момента обаче бързам да стигна до Кулата.

— Ами вещицата? — попита Ничи, като тръгна край него. — Какво разбра? Какво ти каза тя?

— Че това, което търся, е отдавна заровено — измърмори обезсърчен той почти на себе си. Отри с уморена ръка челото си, после се отърси от внезапно нападналите го мисли и я погледна с пронизителния си поглед. — Да ти говори нещо „Лавинен огън“? — Когато Ничи тръсна глава, той продължи: — А „Необятната пустош“?

— Необятната пустош ли? — Замисли се, след малко рече: — Не, какво е?

— Нямам никаква представа, но трябва да разбера. Надявам се Зед да може да ме осветли по някой от тези въпроси. Хайде да вървим.

След като каза това, той пришпори коня си. Ничи веднага подкани Са’дин да го последва.