Лавинен огън

Четирийсет и седма глава

СГРАБЧИЛ ДЯДО СИ ЗА КЛЬОЩАВИТЕ РАМЕНЕ, Ричард го разтърси.

— Тя е тук! Калан е в Двореца на Изповедниците!

Върху лицето на Зед пробяга сянка на тревога, но той все пак успя да кимне предпазливо.

С опакото на ръката си Ричард отри сълзите, отърколили се по бузата му.

— Тука е — обърна се той към Кара и разтърси и нея. — В Ейдиндрил е! Чухте ли? Не съм си я измислил? Зед я помни. Той знае истината.

Кара явно полагаше неистови усилия да овладее почудата си, като в същото време се постарае да не изглежда като, че не се радва от изненадващата новина.

— Господарю Рал… радвам се за теб… най-искрено…, но не виждам как…

Ричард изобщо не забеляза колебливото заекване на Морещицата.

— Какво прави тя тук? — попита с треперещ от превъзбуда глас.

Сериозно притеснен, Зед хвърли поглед първо на Кара, после на Ничи, докато накрая внимателно хвана Ричард за ръката.

— Тя е погребана тук, Ричард.

Светът внезапно се закова на едно място.

Истината се стовари върху Ничи като мълния.

Нещата се изясниха. Поведението на Зед имаше обяснение. Жената, за която говореше Зед, не бе Калан, Майката Изповедник от бляна на Ричард, не бе жената, която той си въобразяваше, че го обича и че се е омъжила за него.

Тя беше истинската Майка Изповедник.

Ничи бе предупредила Ричард, че в съня си е сторил нещо ужасно, като си е въобразил своята съпруга не просто като незнайна жена, а като реално съществуващ човек, за когото е чувал някъде. Като жена, позната добре в Средната земя. Явно ставаше въпрос за истинската Калан Амнел, за истинската Майка Изповедник, погребана в Двореца на Изповедниците. Не онази, която Ричард си бе представил като своя любима. Случи се точно това, от което Ничи се притесняваше и което се опасяваше, че ще разгроми света на Ричард.

Предупреди го, че няма как да избегне разгрома. Предупреди го, че един ден ще бъде изправен лице в лице с истината. Този момент, това, което се случваше сега, бе същото, което Ничи през цялото време се опитваше да предотврати.

Но тя не изпитваше радост от факта, че се е оказала права. Почувства се смазана от съчувствие към Ричард. Изобщо не би могла да осъзнае истинските мащаби на объркването и разочарованието му. За човек, здраво стъпил на земята, какъвто Ричард винаги е бил, цялото това мъчение вероятно е било непоносимо.

Той не можеше да помръдне.

— Ричард — рече най-накрая Зед и го стисна нежно за ръката. — Добре ли си? Какво става?

Ричард само примигна. Изглеждаше в състояние на пълен шок.

— Как така е погребана в Двореца на Изповедниците? — попита колебливо. — Кога се случи?

Зед облиза устни.

— Нямам представа кога е загинала. Когато дойдох тук… армията на Джаганг настъпваше към Ейдиндрил… видях надгробна плоча. Не съм я познавал лично. Просто видях гроба и, това е всичко. Изглежда доста внушителен. Няма как да не го види човек. Изповедниците бяха избити от четворките на Мрачния Рал. Явно тя е загинала след това. Ричард, няма как да си познавал тази жена. Тя явно е загинала и погребана далеч преди ние с теб да напуснем дома си в Западната земя… далеч преди падането на границата. Още по времето, когато ти все още беше горски водач в Еленовата гора.

Ричард притисна челото си с длани.

— Не, не, ти не разбираш. С теб става същото, каквото и с всички останали. Явно не говориш за нея. Ти познаваш Калан.

Зед вдигна ръка да погали внука си.

— Не е възможно, Ричард. Четворките избиха всички Изповедници.

— Да, Изповедниците бяха избити от онези убийци, но не и тя, не и Калан. — Ричард махна с ръка, за да разсее съмненията на дядо си. — Зед, нали тя дойде при теб да те моли да назначиш Търсач… нали затова напуснахме Западната земя. Ти познаваш Калан!

Зед смръщи чело.

— Какви ги говориш, да му се не види? Наложи се да избягаме, понеже Мрачният Рал беше по петите ни. Трябваше да спасяваме кожите!

— Отчасти — да. Но Калан дойде да те търси преди това. Тя ни каза, че Мрачният Рал е задействал кутиите на Орден. Той беше от другата страна на границата. Ако не беше Калан, откъде изобщо щяхме да разберем?

Зед се втренчи в Ричард, все едно внукът му бе сериозно болен.

— Ричард, когато кутиите на Орден бъдат задействани, избуява змийската лоза — пише го в „Книгата на преброените сенки“. И ти го знаеш по-добре от всеки друг. Не помниш ли, че веднъж бе ухапан от змийска лоза в Старата гора. Вдигна температура и дойде при мене за помощ. Така разбрахме, че кутиите на Орден са задействани. После се появи Мрачният Рал и ни нападна.

— Да, всичко това е вярно в известен смисъл, но именно, Калан ни каза какво става в Средната земя — потвърди информацията. — Ричард изпухтя възмутено. — Не става въпрос само за това, не говоря само за факта, че тя дойде да те помоли да избереш Търсач. Та ти я познаваш, Зед!

— Боя се, че грешиш, момчето ми.

— Добри духове, Зед, ти прекара последната зима с нея и Д’Харанската армия. Когато Ничи ме отведе в Стария свят, Калан беше там заедно с тебе и Кара. — Посочи настоятелно Кара, сякаш това би могло да докаже тезата му и да сложи край на кошмара. — Тя и Кара се сражаваха с всички вас цяла зима!

Зед погледна Морещицата. Тя, свита зад гърба на Ричард, разпери ръце и сви рамене, за да му покаже, че не знае повече, отколкото знае Зед.

— Като спомена, че съм те избрал за Търсач, къде ти е…?

Ричард щракна с пръсти, лицето му внезапно просветна.

— Това не е гробът на Калан.

— Напротив. Няма никакво съмнение. Изглежда доста внушително и съвсем ясно си спомням, че върху камъка е издълбано точно това име.

— Да, може да е името и, но това не е истинският и гроб. Чак сега разбирам какво ми говориш. — Ричард се разсмя с облекчение. — Казвам ти… не е нейният гроб.

На Зед не му прозвуча никак смешно.

— Ричард, видях името и върху камъка. Тя е — Майката Изповедник, Калан Амнел.

Ричард тръсна категорично глава.

— Не, не е тя. Това е номер…

— Номер ли? — Зед килна глава на една страна и сбърчи чело. — Какви ги говориш? Що за номер?

— Нали са я преследвали — Орденът е бил по петите на Калан, след като са превзели Ейдиндрил. Превзели са Съвета, осъдили са я на смърт и са хукнали по петите и. За да им попречиш да я открият, ти и направи смъртно заклинание…

— Какво! Смъртно заклинание ли? Имаш ли представа, Ричард, за колко мащабно нещо говориш?

— Разбира се, че имам. Но е вярно. Беше нужно да ги заблудиш, че е умряла, за да си мисли Орденът, че са успели, и да спрат да я преследват. И тя да се измъкне. Нима си забравил? Направи онзи камък или поне поръча да ти го направят. Дойдох да я търся тук, беше преди няколко години. Помислих си, че е умряла. Но тя не беше.

Объркването на Зед бе преминало и вече изглеждаше дълбоко притеснен.

— Нямам представа какво е станало с теб, Ричард, но това просто е…

— Двамата успяхте да се измъкнете, но ми оставихте бележка върху камъка. — Ричард заби пръст в гърдите на Зед. — Така разбрах, че тя е жива. Защото иначе щях да бъда съкрушен. Да зарежа всичко. И едва не го направих, но после се сетих.

В душата на Зед бушуваше смесица от чувства — объркване, нетърпение, загриженост. Ничи познаваше това състояние.

— Да му се не види, момчето ми, за какво съобщение говориш?

— За думите върху камъка. За надписа. Беше съобщение, предвидено за мен.

Зед заби юмруци в хълбоците си.

— Какви ги говориш? Какво съобщение? Какво пишеше вътре?

Ричард крачеше напред-назад, притиснал пръсти в слепоочията си, мърмореше си нещо нечленоразделно, явно се опитваше да си спомни точните думи.

Или, рече си Ничи, за пореден път се опитваше да се измъкне от неприятната за него истина, като намери задоволително решение, което да не противоречи на теорията му. Ничи беше убедена, че този път Ричард греши и че няма да има накъде да мърда. Действителността го притискаше отвсякъде, макар той все още да не го осъзнаваше. Скоро щеше да го разбере.

За Ничи тази двусмислена смесица от заблуда и истина бе ужасна. Колкото и да и се искаше Ричард да се оправи, да преодолее лъжливите спомени, които го измъчваха, се ужасяваше от болката, която знаеше, че ще изпита той, когато най-сетне се изправи срещу неумолимата истина. Още повече я беше страх от това какво ще стане с него, ако не съумее да прозре истината или откаже да го направи, ако потъне завинаги в дълбините на своя илюзорен свят.

— Не тук — мърмореше си той. — Беше нещо за това, че не е тук. И нещо за сърцето ми.

Зед прехапа устни, явно полагаше неистови усилия да си държи езика зад зъбите, докато внукът му продължаваше да кръстосва напред-назад и в същото време вероятно се опитваше да разбере какво става с него.

— Не! — внезапно отсече Ричард и се закова на място. — Не беше сърцето ми. Не пишеше това. Паметникът е огромен. Сега си го спомних. Пишеше следното: „Калан Амнел. Майката Изповедник. Тя не е тук, а в сърцата на тези, които я обичат.“ Това бе съобщение за мен, за да не губя надежда, понеже тя всъщност не е в този гроб. Не е мъртва.

— Ричард — подхвана кротко Зед. — Това са стандартни слова за надгробна плоча. Че човек не е мъртъв, а живее в сърцата на хората, които го обичат. Предполагам, че майсторите на надгробни плочи имат издялани десетки такива готови надписи.

— Но тя наистина не е погребана тук! Не беше погребана! Нали пише — „тя не е тук“. Не случайно го пише!

— Тогава кой е положен в нейния гроб? Ричард помълча известно време.

— Никой — отсече накрая и се ококори. — Госпожа Сандерхолт, готвачката в двореца, тя бе повярвала в нейната смърт, както и всички останали. Когато най-сетне се добрах до тук, тя ми разказа, че ти си бил на ешафода, докато са обезглавявали Калан… тя била потънала в скръб, ужасно разстроена…, но била сигурна, че не би направил подобно нещо, че явно е поредният ти номер. Ти сам ми го каза — не помниш ли? Понякога най-успешната магия се състои в обикновен трик.

— Виж, това е напълно вярно — кимна Зед.

— Госпожа Сандерхолт ми каза, че тялото на Калан било изгорено на клада, а цялата процедура била извършена под надзора на Първия магьосник. После прахта на Калан била заровена под голямата надгробна плоча. Госпожа Сандерхолт дори ме заведе в уединеното дворче зад двореца, където погребват Изповедниците. Показа ми гроба. Останах покрусен. Помислих си, че е тя, че е мъртва, но после разгадах съобщението, издълбано в камъка — съобщението, което двамата ми бяхте оставили.

Ричард пак сграбчи дядо си за раменете.

— Сега разбра ли? Беше просто номер, за да престанат враговете ни да я преследват. Всъщност не е била мъртва. Изобщо не е погребана там. Там няма заровено нищо — може би малко пепел.

Ничи си помисли, че за Ричард е много удобно да казва, че е била кремирана, понеже пепелта няма как да бъде идентифицирана. Той все измисляше нещо, което по най-логичен за него начин да обяснява липсата на доказателства. Ничи не знаеше дали има традиция Изповедниците да ги кремират, но дори да имаше, това само би било поредният удобен претекст да продължи да държи на нелепата си история и да отрича, че тя е мъртва. И никой няма да може да го убеди в противното.

Освен, ако, разбира се, кладата не съществуваше само в илюзията му, а всъщност Изповедниците не бяха кремирани.

— Значи твърдиш, че си бил там? — попита Зед. — Че знаеш къде са гробовете?

— Да, а после Дена…

— Дена беше вече мъртва — за пръв път го прекъсна Кара. — Ти я уби, за да избягаш от Народния дворец. Няма как да е била тук… освен, разбира се, под формата на дух.

— Да, именно — обърна се той към Кара. — Точно така стана. Дойде като дух и ме отведе на едно място между световете, за да бъда там с Калан.

Кара стрелна с очи магьосника. На лицето и бе изписано категорично недоумение, което явно и бе невъзможно да скрие. Затова тя предпочете да отвърне очи от Ричард и да се съсредоточи върху щателното чесане на тила си.

На Ничи и се прииска да изкрещи. Версията му ставаше все по-заплетена и все по-откачена. Спомни си, че като беше още послушница в Двореца на пророците, Прелатът веднъж и обясняваше за семето на лъжата. Каза и, че веднъж бъде ли посято, семето на лъжата избуява и с течение на времето се превръща в истинска джунгла.

Зед нежно стисна Ричард за раменете.

— Хайде, момчето ми, мисля, че трябва първо да си починеш, а после…

— Не! — изкрещя Ричард и се дръпна рязко. — Не си въобразявам! Не си измислям!

Ничи беше абсолютно убедена в обратното. В известен смисъл беше удивителна тази негова способност да импровизира и в момента да си измисля все нови и нови събития, основаващи се на онази негова първоначална заблуда, и непрекъснато да успява да избегне капана на истината.

Но това не можеше да продължава вечно. Фактите са си факти: Майката Изповедник е погребана и това е самата истина — освен, ако не се окажеше, че в Средната земя кремират Изповедниците, в който случай Ричард щеше да продължи да упорства и да твърди, че това, което е сънувал, се е случило наистина. Рано или късно обаче все нещо щеше да разтърси заблудата му.

— Уморен си, Ричард — подхвана пак Зед. — Така като те гледам, май не си слизал от коня от…

— Имам доказателства — отрони Ричард.

Всички притихнаха.

— Знам, че не ми вярвате. Никой от вас не ми вярва. Но въпреки това аз мога да ви докажа, че съм прав.

— Какво имаш предвид? — попита Зед.

— Хайде, елате с мен при гроба.

— Нали ти казах, Ричард; че на надгробната плоча пише точно онова, което ти си спомняш, но това не доказва нищо. Това е просто фраза, която хората пишат в такива случаи.

— Съществува ли традиция да изгарят телата на Изповедниците на погребална клада? Или това е част от номера ти, за да не се налага да покажеш трупа и когато би трябвало да са я погребали.

Зед започваше да се изнервя все повече и повече.

— Поне докато аз живеех тук, беше недопустимо да бъде осквернено тяло на Изповедник. Майката Изповедник се полагаше в обкован със сребро ковчег, облечена в бялата си рокля, и на хората се позволяваше да се простят с нея, да я видят за последен път, преди да бъде погребана.

Ричард стрелна с поглед дядо си, после Кара и накрая Ничи.

— Добре. Ако трябва да разровя гроба и да ви покажа, че под надгробния камък няма нищо — добре, готов съм да го сторя. Трябва да разрешим този проблем веднъж завинаги и да продължим напред със сериозните неща, които очакват вниманието ни. А за да направим това, имам нужда всички вие да ми повярвате.

— Не е необходимо, Ричард — разпери ръце Зед.

— Напротив, необходимо е! Искам си живота! Искам го такъв, какъвто си беше!

Никой не оспори това му желание.

— Някога да съм те лъгал злонамерено, Зед?

— Не, момчето ми, никога не се е случвало.

— Е, и сега не лъжа.

— Разбери, Ричард — обади се и Ничи, — никой не твърди, че лъжеш. Според нас просто преживяваш неприятните ефекти от делириума, причинен от раняването ти. Вината не е твоя. Всички знаем, че не го правиш съзнателно.

Той се обърна към дядо си.

— Нима не разбираш, Зед? Помисли си. Нещо става. Има някаква ужасна, потресаваща нередност. Поради някаква причина, която не мога още да разгадая, аз съм единственият, който си спомня Калан. Зад това има сериозна причина. Злонамерен акт. Може би трябва да търсим вината в Джаганг.

— Джаганг създаде онзи могъщ звяр, който те преследва — прекъсна го Ничи. — Той вложи в този процес всичките си усилия. Не му трябва нищо повече. Освен това звярът вече е по петите ти. За какво му е да опитва друго?

— Знам ли. Не разполагам с готови отговори, но знам, че това, което ви говоря, е самата истина.

— А как става така, че ти единствен знаеш истината, а всички други са заблудени? Защо паметта изневерява на всички ни, освен на тебе? — попита Зед.

— И това не ми е известно, но мога да ви докажа, че всичко, което казвам, е истина. Нека ви заведа при гроба. Хайде.

— Колко пъти да ти повтарям, че надписът е съвсем стандартен и обичаен, Ричард.

Ричард изгледа дядо си със свиреп поглед.

— Тогава ще разровя гроба, за да можем всички да видим, че е празен и че не съм луд.

Зед вдигна ръка към вратата, която още зееше отворена.

— Но скоро ще мръкне. Още по-неприятното е, че май всеки момент ще завали.

Ричард, който вече стоеше на прага, се извърна.

— Имаме кон и за тебе. Има време да слезем до града по светло. Ако се наложи, съм готов да копая и на тъмно. За мен това е по-важно — не ме е страх нито от дъжд, нито от липсата на светлина. Време е окончателно да приключим с този въпрос. Време е най-после да се захванем със съществения проблем и да намеря Калан, преди да е станало твърде късно. Хайде, тръгваме.

— Но това е… — заръкомаха разпалено Зед.

— Да направим, каквото иска — прекъсна го Ничи и привлече всички погледи върху себе си. — Вече изприказвахме достатъчно по въпроса. За него това е важно. Да му позволим да стори онова, което се чувства длъжен. Това е единственият шанс, който имаме, за да разрешим проблема.

Преди Зед да успее да и отговори, между две от червените колони в другия край на залата се появи Морещица. Русата и коса бе пристегната на плитка на гърба — досущ като прическата на Кара. Жената беше малко по-ниска, но изглеждаше също толкова внушително и се движеше със същия финес и достойнство. От цялото и същество се излъчваше решителност и липса на какъвто и да е страх.

— Какво става тук? Чух… — Спря по средата на изречението и облещи очи. — Кара? Ти ли си това?

— Рика! — рече Кара и кимна. — Радвам се да те видя.

Рика също кимна, след това обърна глава към Ричард.

Пристъпи напред.

— Господарю Рал! — възкликна тя и очите и се ококориха още по-широко. — Не съм те виждала, откакто…

— Откакто напуснах Народния дворец в Д’Хара — довърши той. Когато дойдох, за да затворя входа към отвъдния свят, ти беше сред Морещиците, които ми помогнаха в Градината на живота. Ти държа ризата на лявото ми рамо, докато ме превеждахте през двореца. Онази нощ една от посестримите ви пожертва живота си, за да мога да довърша своята мисия.

— Значи си спомняш — усмихна се тя изненадана. — Тогава всички ние бяхме облечени в червените си униформи.

Направо не е за вярване колко добра памет имаш, че да си ме спомняш — камо ли пък да се сетиш, че съм била от лявата ти страна! — Сведе дълбоко глава. — За нас е чест, че си спомняш жертвата на посестримата ни, загинала в бой.

— Вярно е, имам чудесна памет. — Изгледа мрачно първо Ничи, после и Зед. — Всичко това се случи точно преди да дойда в Ейдиндрил и да видя надгробната плоча с името на Калан отгоре. — Обърна се към Рика. — Ще останеш ли да надзираваш Кулата, Рика? Налага се да слезем до града.

— Разбира се, Господарю Рал! — непосредствената и близост до Ричард явно я изпълваше с гордост и дълбока радост.

Ричард плъзна свирепия си поглед върху останалите.

— Тръгваме!

Щом той прекрачи прага и се изгуби в мрака, Зед хвана Ничи за ръкава.

— Бил е ранен, нали? — След като тя забави отговора си, той продължи: — Чух те да споменаваш за делириум, получен вследствие на раняването.

— Уцелиха го със стрела. Беше на косъм.

— Ничи го излекува — намеси се шепнешком Кара. — Тя спаси живота на Господаря Рал.

— Излиза, че наистина е верен приятел — повдигна вежда Зед.

— Излекувах го, но бе по-трудно от всичко, което съм правила някога. Спасих му живота, но се опасявам, че не съм се справила особено успешно.

— Какво имаш предвид? — попита Зед.

— Мисля, че донякъде съм причината да страда от тези илюзии.

— Не е вярно — защити я Кара.

— Питам се дали не бих могла да сторя още нещо, или да пробвам нещо друго.

Преглътна буцата в гърлото си. Наистина вярваше, че тя е причина за сегашното състояние на Ричард, че всичко е по нейна вина, че не е реагирала достатъчно бързо или че е допуснала фатална грешка. Непрекъснато прехвърляше в главата си онази ужасна сутрин и решението, което взе тогава, да отведат Ричард на безопасно място, преди да се заеме с раните му. Тогава логиката и беше, че е възможно да бъдат атакувани, докато тя се опитва да го излекува, но сега се чудеше дали не е било по-правилно да се заеме веднага, още там, на бойното поле. Дали ако го бе направила, щеше да му спести всичко това и да го спаси от нападналите го призраци.

В крайна сметка второ нападение не последва, така че излизаше, че е взела погрешно решение, като го отведе в запуснатата къща. По онова време нямаше представа, че никой не възнамерява да ги напада отново, но може би, ако беше накарала хората на Виктор да отцепят района, вместо да губи време в път, щеше да започне да лекува Ричард доста no-навреме. Не го направи, защото се опасяваше, че ако се пръснат да патрулират, ще попаднат на вражески войници, в който случай така или иначе щеше да се наложи да местят Ричард, а тогава вече би било твърде късно.

При всички положения решенията бе взела тя и сега Ричард страдаше от ужасна заблуда. През онази нощ нещо се бе объркало — тежко и мащабно.

Нямаше човек на света, който да и е по-скъп от Ричард. Опасяваше се, че неволно се е превърнала в разрушителната сила, която сега бавно съсипваше живота му.

— И как точно пострада, ако мога да попитам? — извади я от мислите и Зед. — Къде го уцели стрелата?

— В гърдите, отляво. Стрелата не бе проникнала през цялото му тяло, не се показваше през гърба. Той бе успял да я отклони леко, така че не го бе улучила право в сърцето, но дробовете и гръдният му кош бързо се напълниха с кръв.

— И ти си успяла да извадиш стрелата и да го излекуваш? — повдигна вежда Зед.

— Да, тя спаси живота на Господаря Рал — отговори вместо нея Кара.

— Не знам… — Ничи се затрудняваше с обясненията. — Не бях с него известно време, срещнахме се тук. Сега, като го виждам отново, установявам, че е потънал толкова дълбоко в заблудата си, че изобщо е изгубил видимост към истината. Така че се съмнявам, че съм направила нещо добро за него. Как ще живее занапред, ако не може да види истината за околния свят? Вярно, тялото му е излекувано, но той е измъчван от бавна смърт, която бавно поразява ума му.

Зед я потупа по рамото. Ничи долови искрицата на живота в очите му. Същата, която блестеше и в очите на Ричард. Поне доскоро.

— Ще трябва да му помогнем да види истината.

— Ами ако тя нарани сърцето му?

Зед се усмихна. И усмивката му беше подобна на Ричардовата — усмивката, която толкова и липсваше сега.

— Ами тогава ще се наложи да излекуваме и сърцето му, не мислиш ли?

— И как ще стане това? — успя да пророни треперливо Ничи, но гласът и не бе по-силен от шепот.

Зед и се усмихна пак и я стисна по-здраво за ръката.

— Ще трябва да намерим начин. Първо ще му помогнем да види истината, а после ще се тревожим за това как да намерим начин за излекуването на сърцето му.

Ничи успя само да кимне. Не искаше да гледа как Ричард страда.

— А за какъв звяр спомена? Нещо, което е създал Джаганг ли?

— Това е оръжие, създадено от Джаганг и неговите Сестри на мрака. Идеята за него е заимствана от оръжията, създавани по време на Голямата война.

Зед изруга под мустак. Кара сякаш понечи да му каже нещо за този звяр, но после размисли и тръгна към вратата.

— Да вървим, не искам Господарят Рал да ни изпревари много.

— Май ще трябва да се понамокрим — процеди през зъби Зед.

— Поне ще отмие малко от миризмата на кон от тялото ми — отбеляза Морещицата.