Лавинен огън

Четирийсет и осма глава

ЗАПОЧНА ДА РЪМИ още преди да стигнат до ливадата. Ричард вече беше тръгнал. Не беше ясно с колко ги е изпреварил. Кара понечи да избърза и да го настигне, но Зед и каза, че знаят точно накъде се е запътил и че няма смисъл да рискуват да счупят някой крак на уморените коне, защото в такъв случай ще се наложи да ходят пеша да града, а после, след като посетят гробището на Изповедниците, да извървят целия път обратно до Кулата.

— Пък и бездруго няма да успееш да го настигнеш — додаде накрая.

— Виж, тука си прав — рече Кара и забави ход. — Но не искам да остава сам по-дълго, отколкото се налага. Той разчита на моята закрила.

— Особено откакто е без меча си — промърмори Зед кисело.

Не им оставаше друго, освен да се поразбързат след Кара.

Докато слязоха от планината и стигнаха до града, дневната светлина бе започнала да гасне, а дъждът се беше усилил. Ничи си помисли, че докато свършат, ще са мокри до кости, но нямаше как. Добре поне, че не беше студено.

Тъй като знаеха къде отива Ричард, се отправиха към Двореца на Изповедниците, където веднага намериха коня му, вързан за една от халките, през които минаваха вериги, окачени между декоративни гранитни подпори. Във веригите нямаше отвор, така че явно служеха като един вид ограда на дворцовите площи. Тримата привързаха конете си до Ричардовия и последваха Зед, който прескочи веригата.

По всичко личеше, че външните лица не са добре дошли тук. Закътаният двор бе преграден с редица високи брястове и плътна стена от вечнозелени хвойни. Между кичестите клони на величествените дървета Ничи мярна белите стени на Двореца на Изповедниците, които се извисяваха в близост, за да закрилят и бдят над уединеното гробище.

Ничи не очакваше да се озоват в толкова обширен и голям парк — беше си го представяла no-скоро скромен, вероятно заради откъснатостта му. Дърветата бяха разположени така, че да преградят пространството на множество по-малки участъци, всеки от които достатъчно уединен. Горе-долу през средата минаваше алея, очертана от красива, потънала в зеленина колонада, която водеше право към двореца. Явно бе предвидено в гробището да се влиза само през елегантната двойна порта на двореца. На фона на гаснещия ден притихналият гробищен парк изглеждаше още по-призрачен.

Откриха Ричард на едно леко възвишение, обособено като отделно дворче. Стоеше под дъжда и се взираше в полирана надгробна плоча, пръстите му обхождаха буквите, издялани в гранита, които изписваха името КАЛАН.

Пътьом бе взел отнякъде лопати и кирки, които лежаха на земята по-встрани, готови да влязат в действие. Ничи огледа района и забеляза складови помещения, поприкрити зад жив плет край един от ъглите на двореца — явно инструментите бяха взети от там.

Още с приближаването си към него Ничи разбра, че Ричард е на ръба да извърши нещо потенциално опасно… за него. Тя застана зад него, скръстила ръце, готова, докато той продължаваше да гали името, изписано на плочата.

— Ричард, надявам се да помислиш над всичко, което ти казах — подхвана кротко тя, като несъзнателно заговори с почтителен тон, подходящ за подобно място. — И ако се окаже, че нещата не се развият според очакванията ти, искам да знаеш, че ще ти помогнем, с каквото и както можем.

Той отвърна поглед от името върху камъка.

— Не се тревожи за мене, Ничи. Този гроб е празен. Тя не е тук. Готов съм да ви го покажа, след което се надявам най-после да ми повярвате. И когато това стане, ще осъзнаете, че наистина има нещо ужасно не наред. Ще трябва да разберем какво всъщност става и да намерим Капан.

Той задържа погледа и в своя още известно време, за да види дали ще се осмели да му каже още нещо. После, без повече приказки, грабна една лопата и натисна силно с крак в меката тревиста почва пред каменната паметна плоча на мъртвата Майка Изповедник.

Зед стоеше и наблюдаваше безмълвно. Беше донесъл със себе си два фенера. Оставени на близката каменна пейка, те мъждукаха слабо, но постоянно. От земята се вдигаше пара. Въпреки че небето бе покрито с плътна пелена от оловносиви облаци, денят още не си бе отишъл и немощните слънчеви лъчи създадоха у Ничи илюзията, че е призори. Лунният сърп щеше да бъде съвсем тънък и нямаше да успее да освети нощта, която щеше да ги обгърне — тъмна и непрогледна.

Дори да не валеше и да не падаше мрак, моментът не беше подходящ да се изравят мъртъвци.

Ричард копаеше ритмично, воден от контролиран, ала съсредоточен гняв. Накрая Кара грабна друга лопата.

— Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре.

Заби лопатата във влажната почва и се зае да помага на Ричард. Зед стоеше безмълвен и мрачен и само гледаше. Ничи също би помогнала, но повече от двама души нямаше да могат да копаят на толкова тясно пространство, без да си пречат. Би могла да използва магия, за да разтвори земята, но имаше смътното чувство, че Зед не би одобрил, че би предпочел внукът му сам да свърши работата, да положи усилия, да пролее пот.

Денят бавно си отиваше, а заедно с него Ричард и Кара потъваха все по-надълбоко в земята. Наложи се да използват кирката, за да прекъснат дебелите корени, плъзнали в гроба. По размерите и вида им можеше да се съди, че дупката е изкопана доста по-отдавна, отколкото си представя Ричард. Дори той да го забеляза, докато копаеше, не каза нищо. На Ничи и хрумна, че може би все пак е прав, че гробът не е истински, иначе как ще избуят в него толкова дебели корени. Ако е прав, то сред корените би трябвало да има изкопана малка яма, колкото да се положи в нея урната с тленните останки. За момента обаче Ничи не вярваше на тази версия. Копка след копка, купчината черна пръст край дупката нарастваше.

Макар Зед да не казваше нищо, по дълбоките бръчки на лицето му Ничи можеше да прецени, че гневът му нараства прогресивно и е все по-зле настроен към идеята за ексхумация на Майката Изповедник — пък дори ако това би решило въпроса. Имаше вид на човек, у когото напират потоци от думи. Ничи си каза, че той възнамерява да изчака Ричард да открие погребаната истина, но по мрачната извивка на устните му личеше, че оттам нататък нещата едва ли ще се развият по ведър и взаимноизгоден начин. Поведението на внука му е преминало границата.

Когато главите на Ричард и Кара, подгизнали от пот и дъжд, се изравниха с повърхността на земята, лопатата на Ричард удари в нещо твърдо.

Двамата спряха. Той изглеждаше озадачен и объркан. Според неговата версия в този гроб не би трябвало да има абсолютно нищо, освен може би малка урна с тленни останки, а урните обикновено не се заравяха толкова надълбоко.

— Сигурно е урна — каза все пак и стрелна с очи Зед. — Да, това ще да е. Не могат просто да пуснат пепелта в дупката. На погребението сигурно са използвали някакъв контейнер, за да сложат в него тленните останки, за които ти си ги убедил, че са на Калан.

Зед продължаваше да мълчи.

Кара погледна Ричард, после заби лопатата си в земята. Чу се същият силен звук. С опакото на ръката си тя отметна кичур руса коса от лицето син вдигна глава към Ничи.

— Е, май откри нещо — зловещият глас на Зед се прокрадна бавно през стелещата се ниско над земята мъгла. — Предлагам да видим какво е.

Ричард остана втренчен в дядо си, после продължи да копае. Не след дълго двамата с Кара разчистиха хоризонтална повърхност. Беше твърде тъмно и не се виждаше добре, но Ничи знаеше какво е.

Истината, която скоро щеше да бъде разкрита.

Краят на заблудата на Ричард.

— Не разбирам — пророни той, притеснен от размерите на това, което се показваше пред очите му.

— Разчистете хубаво цялата горна повърхност — заповяда Зед, почти, без да прави опит да сдържа неприязънта си.

Ричард и Кара внимателно, но доста бързо почистиха влажната пръст от предмета, който вече ясно се виждаше, че е ковчег. Щом свършиха, Зед им нареди да излязат от дупката.

Старият магьосник простря ръце над древния гроб и обърна дланите си нагоре. Ковчегът бавно започна да се издига. Зед отстъпи леко встрани и с помощта на дарбата си внимателно положи ковчега на тревата край отворения гроб.

Отвън бе богато украсен с красиви папратови листа, обковани в сребро. Всичко в този предмет внушаваше почит и скръб. Очите на Ричард вече бяха ококорени от ужас пред очертаващата се перспектива за съдържанието на ковчега.

— Отвори го — заповяда Зед.

Ричард се поколеба.

— Отвори го!

Накрая Ричард все пак коленичи пред обкования със сребро ковчег и с върха на лопатата си внимателно повдигна капака. Кара взе двата фенера, като подаде единия на Зед. Другият услужливо поднесе над рамото на Ричард, за да вижда той по-добре.

Като не му оставаше друго, Ричард повдигна още малко и плъзна капака встрани.

Светлината от фенера на Кара обля разложен труп, почти изцяло превърнат в скелет. Стабилният ковчег очевидно не бе позволил на влагата да проникне до тялото, поело дългия път към превръщането си в прах. Прекарали дълго време под земята, костите бяха на станали на петна. Дългата коса, по-голямата част, от която все още се крепеше за черепа, се спускаше над раменете. Беше останала съвсем малко плът, най-вече около връзките между пръстните кости. Дори толкова време след смъртта, тези пръсти продължаваха да стискат отдавна изронен букет цветя.

Трупът на Майката Изповедник бе облечен в изящна семпла бяла копринена рокля с четвъртито деколте, под което сега се виждаха оголени кости.

Букетът, който стискаха ръцете и, бе увит в осеяна с перли дантела и пристегнат с широка златна панделка. На панделката бяха извезани със сребърна нишка думите: „Обичаната Майка Изповедник, Калан Амнел. Винаги ще я носим в сърцата си.“ Вече не можеше да има никакво съмнение каква участ е сполетяла Майката Изповедник. Беше напълно ясно, че онова, което Ричард убедено вземаше за свои спомени, са просто заблуди, които сега се превръщаха в прах.

Ричард стоеше задъхан, сломен, втренчен в отворения ковчег и скелета, в бялата рокля и златната панделка около стърчащите черни останки от очевидно прекрасен някога букет цветя.

На Ничи и прилоша.

— Сега доволен ли си? — попита Зед с отмерен тон, под който кипеше буен гняв.

— Не разбирам — пророни Ричард, без да откъсва очи от потресаващата гледка.

— Не разбираш ли? На мене ми се вижда съвсем ясно — отвърна Зед.

— Но аз знам със сигурност, че тя не е погребана тук. Не мога да си обясня това. Не разбирам откъде произтича противоречието.

— Няма никакво противоречие и нищо за разбиране. Противоречия не съществуват.

— Да, но…

— Деветото правило на магьосника: противоречия не съществуват. Нито отчасти, нито изцяло. Да вярваш в противоречия, е все едно да престанеш да вярваш в съществуването на света около себе си и в природата на нещата в него, като вместо това се вкопчиш в първия хаотичен импулс, на който се натъкне въображението ти — да си представиш, че нещо е истинско, просто, защото така ти се ще.

Нещата са такива, каквито са, сами по себе си. Противоречия няма.

— Но, Зед, трябва да повярвам…

— О, ти вярваш. Искаш да кажеш, че съществуването на този ковчег и отдавна погребаното тяло на Майката Изповедник са ти разкрили нещо, което не си очаквал и не искаш да приемеш, затова предпочиташ да се скриеш в сляпата мъгла на вярата. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Ами, в този случай…

— Вярата е средство за самозаблуда, ловко движение, извършено с думи и емоции и основаващо се на ирационална идея, която би могла да бъде изфантазирана. Вярата е опит да се изкуши истината да се предаде на прищевките. С думи прости, това е опитът да се превърне животът в лъжа чрез заслепяване на действителността с красотата на желанията. Вярата е бягството на глупците, на невежите и на заблудените, а не на мислещите хора на разума. В реалния живот противоречия не съществуват. Да вярваш в противоречия означава да изоставиш най-ценното, което притежаваш — разума си. Облогът в тази сделка е животът ти. При всички положения ти си губещият.

Ричард прокара пръсти по влажната си коса.

— Зед, чуй ме, тука има нещо сбъркано. Нямам представа какво точно, само знам, че съм прав. Трябва да ми помогнеш.

— Точно това правя в момента. Позволих ти да ни покажеш доказателството, което сам избра. Ето го, в този ковчег. Признавам, че гледката не е приятна и че се разминава с очакванията, но в крайна сметка фактът си е факт. Нали това търсиш. Това е Калан Амнел, Майката Изповедник, точно както пише на паметната плоча.

Зед повдигна вежда и се надвеси към внука си.

— Освен, ако не ми докажеш, че тук има някакъв номер, че някой поради някаква причина е погребал това тяло като част от сложна мистификация, уж, за да изглежда все едно грешиш, а всички останали са прави. Доста безсмислен спор, мене, ако питаш. Опасявам се, че пред нас има красноречиви факти — доказателството, което търсеше. Няма никакво противоречие.

Ричард продължаваше да гледа отдавна мъртвото тяло пред себе си.

— Нещо не е наред. Не може да е истина. Просто е невъзможно.

Лицето на Зед се отпусна.

— Позволих ти недопустимо оскверняване, Ричард, въпреки че имах пълното право да ти забраня да го извършиш. А сега ми кажи защо мечът ти не е у теб. Къде е Мечът на истината?

Дъждът ромолеше по гъстите корони на дърветата над главите им. Зед чакаше отговор. Ричард не откъсваше очи от ковчега.

— Дадох меча на Шота в замяна на информация, която ми беше необходима.

— Какво си направил? — облещи се насреща му Зед.

— Трябваше — отвърна Ричард, без да поглежда дядо си.

— Трябвало е? Трябвало е!

— Да.

— В замяна на каква информация?

Ричард опря лакти в капака на ковчега и пое главата си между шепите.

— В замяна на нещо, което би могло да ми помогне да открия истината за това какво става. Нужни са ми отговори. Трябва да знам как да намеря Калан.

Зед яростно заби пръст в ковчега.

— Ето ти я Калан Амнел! Тук, в гроба, както е написано на паметната плоча. И каква неизмеримо ценна информация ти даде Шота, след като ти измъкна меча?

Ричард не направи опит да се оправдае и да обясни, че всъщност вещицата не му е измъкнала меча с хитрост.

— Лавинен огън. Каза ми израза „Лавинен огън“, но не знаеше какво означава. Каза още, че трябва да намеря мястото на костите в Необятната пустош.

— Необятната пустош — повтори подигравателно Зед. Погледна черното небе и си пое дъх. — Шота едва ли е могла да ти каже каква е тая Необятна пустош.

Ричард поклати глава, без да вдига поглед към дядо си.

— Каза още да се пазя от четириглавата змия.

Зед пак изфуча гневно.

— Не ми казвай, че нито тя, нито ти имате представа какво означава това.

Отговорът на Ричард пак се състоеше в поклащане на глава.

— Е, това ли е всичко? Това е великата цена, страшно ценната информация, която си получил в замяна на Меча на истината?

— Има още едно нещо — додаде след известно колебание Ричард с глас, който едва се чуваше на фона на нежния ромон на дъжда. — Шота каза, че това, което търся, е отдавна заровено.

Зед беше извън себе си от ярост, имаше вид на човек, който ще се пръсне всеки миг.

— Ето го това, което търсиш — посочи той с пръст. — Калан Амнел, Майката Изповедник, отдавна заровена.

Ричард все така не вдигаше главата си.

— И ти даде меча си за това! Това безценно оръжие. Това оръжие, което въздейства не само на злите, ами и на добрите. Оръжие, което магьосниците от древни времена до днес са поверявали само на най-достойните. Оръжие, което аз поверих на теб. А ти го даде на една вещица. Имаш ли изобщо някаква представа през какво преминах, за да си върна Меча на истината от Шота последния път, когато тя успя да му сложи ръка.

Ричард поклати глава, забил поглед в пръстта до ковчега. Явно се опасяваше, че от устата му няма да излезе глас.

Ничи знаеше, че Ричард би могъл да изреди цяла поредица обяснения в своя защита, да се оправдае по много начини, но не го направи дори когато му бе дадена тази възможност. Докато дядо му беснееше като лятна буря, той коленичи в мълчание, увесил глава, край отворения ковчег, сякаш за да осъзнае края на своята фантазия.

— Поверих ти изключително ценна вещ. Мислех, че това опасно оръжие е в сигурни ръце у теб. Ти ме разочарова, Ричард — разочарова всички. И за какво? За да преследваш някакъв си блян? Е, добре, ето ти ги — отдавна заровените кости. Дано сделката ти се види справедлива. Аз обаче определено не смятам така.

Кара стоеше наблизо с фенера в ръка, бавният, но равномерен дъжд бе прилепил косата и плътно до главата. Сякаш и се искаше да защити Ричард, но не можеше да измисли как да го направи. Ничи също се страхуваше да се обади.

Тя съзнаваше, че каквото и да кажат в този момент, само ще влошат положението. В иначе притихналата мъглива нощ се чуваше само съсъкът на дъжда в листата.

— Съжалявам, Зед — пророни колебливо Ричард.

— Това, че съжаляваш, няма да изтръгне меча от лапите на Шота; няма да спаси онези, които ще покоси с него Самюъл. Ти си ми като син, обичам те, Ричард, и винаги ще те обичам, но никога досега не си ме разочаровал повече. Никога не бих повярвал, че може да направиш нещо толкова глупаво и безразсъдно.

Ричард кимна.

— Добре. Доволен съм, че поне това го разбираш. — Обърна се към Кара и Ничи, в погледа му се долавяше мрачната решителност на истински Първи магьосник. — Вие двете се връщате с мен в Кулата. Трябва да ми разкажете всичко за онзи звяр. До последната подробност.

— Трябва да остана и да охранявам Господаря Рал — възрази Кара.

— Не, идваш с мен, за да ми разкажеш случилото се при вещицата до най-малката подробност. Искам да чуя всяка дума, излязла от устата на Шота.

— Зед, не мога…

— Върви, Кара — тихо, но властно отрони Ричард. — Направи, каквото ти казва. Моля те.

Ничи видя колко безпомощен се чувства Ричард, принуден да търси оправдание на действията си пред Зед, независимо от категоричната си убеденост, че е направил онова, което е смятал за нужно. Разбираше го, понеже самата тя винаги се бе чувствала безпомощна в присъствието на майка си, когато получаваше укори, че не е постъпила както трябва. А това се бе случвало доста често. Майка и имаше удивителната способност да прави всички решения на Ничи да изглеждат егоистични и жалки. Макар вече отдавна да не беше дете, за тези, които я бяха отгледали, тя си оставаше такова. Дори след като Ничи бе прекарала дълги години в Двореца на пророците, майка и я караше да се чувства десетгодишна глупачка.

Тъй като Ричард обичаше и уважаваше дядо си, явно му бе още по-трудно, отколкото на Ничи. Въпреки всичко, което Ричард бе постигнал, въпреки цялата му сила, познания, способности той не можеше да оспорва фактите — бе разочаровал дядо си и понеже го обичаше и уважаваше, сега се чувстваше ужасно.

— Върви — каза Ничи на Кара, като леко постави длан на рамото и. — Послушай го. На Ричард и бездруго му е нужно малко време, докато се поокопити и осмисли случилото се.

Погледът на Кара премина от Ничи върху Ричард и обратно, накрая реши да се съгласи и кимна.

— Ти също — настоя Зед. — Майката Изповедник трябва да бъде върната на мястото си и Ричард ще се погрижи за това. Искам да ми разкажеш ти каква роля играеш във всичко това. Нужна ми е всяка незначителна подробност, за да се опитам да схвана картинката и да потърся начин за решаване не само на този проблем, ами и на стореното от Джаганг.

— Добре — отвърна Ничи. — Пригответе конете, аз идвам веднага.

Зед хвърли последен поглед към Ричард, който все още стоеше на колене край ковчега, после кимна към Ничи.

След като двамата с Кара се стопиха в мъглата, Ничи приклекна до Ричард и вдигна ръка на рамото му.

— Всичко ще се оправи, Ричард.

— Не знам, не съм сигурен дали изобщо някога ще бъде наред.

— Сега ти е трудно да повярваш, но наистина всичко ще бъде наред. Зед ще преодолее гнева си, ще осъзнае, че си направил каквото ти е било по силите, за да се справиш с конкретна ситуация. Знам, че те обича и не е искал да те нарани с думите си.

Ричард кимна, без да вдига глава и без да става от калта край ковчега с трупа на отдавна починалата Калан Амнел, жената, за която си бе мислил, че е негова любима.

— Би ли направила нещо за мен, Ничи? — попита той след малко толкова тихо, че шепотът му едва надви ромона на дъжда.

— Всичко ще направя, Ричард.

— За последен път… бъди Господарката на смъртта за мен.

Тя потърка рамото му, дъждовните капки по лицето и се смесиха със сълзите й. Успя да овладее емоциите си и да не позволи на гласа си да трепери.

— Не мога, Ричард. Ти ме научи да обичам живота.