Лавинен огън

Втора глава

ДАЛЕЧНИЯТ ВОЙ НА ВЪЛК събуди Ричард от мъртвешки сън. Самотният глас отекна над планините, но не получи отговор. Ричард лежеше настрани, обгърнат от призрачната светлина на лъжливо утро, лениво заслушан, притаен в очакване на ответен вой, който така и не се чу.

Колкото и да се мъчеше, явно не можеше да задържи очите си отворени за повече от един кратък миг, колкото да изтупти сърцето му, камо ли да събере енергия, достатъчна, за да повдигне глава. В мъглявината на сумрака като че се поклащаха уродливи клони. Странна работа — да го събуди нещо толкова обикновено като далечен вълчи вой.

Спомни си, че третата нощна смяна се падна на Кара. Сигурно всеки момент ще дойде да ги събуди. С неистово усилие събра сили, за да се обърне на другата страна. Прииска му се да докосне Калан, да я прегърне, да заспи отново близо до нея и да прекарат заедно оставащите им няколко минути до събуждането. Но мястото до него се оказа празно.

Калан я нямаше.

Къде може да е? Къде ли е отишла? Може да се е наспала и да е отишла при Кара да си побъбрят.

Ричард седна. Инстинктивно провери дали мечът му си е на мястото. Пръстите му бяха посрещнати от успокояващото усещане за гладкост на ножницата, съчетано с релефната повърхност на ефеса. Мечът лежеше на земята до него.

Ричард долови тихия ромон на бавен, напоителен дъжд. Спомни си, че поради някаква причина се бе надявал да не завали.

Но след като вали, защо не усеща дъжда? Защо лицето му е сухо? Защо по земята наоколо няма нито капка?

Изправи се и разтърка очи, опита се да дойде на себе си, да проясни замъгленото си съзнание и да събере разпилените си мисли. Взря се в мрака и разбра, че не се намира под открито небе. На слабата сивкава светлина, която се процеждаше през едничкото прозорче, видя, че лежи в запусната стая. Миришеше на влажно дърво и гнилоч. Мазилката на отсрещната стена беше олющена, в долния и край се виждаше огнище с тлеещи въглени. От едната страна над пещта беше окачена опушена дървена лъжица, на пода край другата бе опряна доста проскубана метла. С изключение на това, в стаята нямаше други лични вещи, които да подскажат що за хора живеят тук.

До зазоряване имаше още време. Ритмичното тропотене на дъждовните капки по покрива беше залог, че през този студен и влажен ден няма никакъв шанс за слънце. Освен през няколкото дупки на тавана вода се процеждаше и покрай комина, така че мърлявата мазилка придобиваше още по-окаян вид.

Видът на стените, огнището и тежката дървена маса пробуди в главата му откъслечни спомени.

Тласкан от необходимостта да разбере къде е Калан, Ричард се изправи, олюлявайки се, лявата му ръка инстинктивно се притисна в болезнената област встрани на гърдите, другата му ръка намери опора в ръба на масата.

Чула раздвижване в сумрачната стая, Кара трескаво скочи от един стол наблизо.

— Господарю Рал!

Той видя, че мечът му лежи на масата. Но нали си помисли…

— Господарю Рал, ти се събуди! — Въпреки недостатъчната светлина Ричард забеляза триумфалното изражение на Кара. Не пропусна да обърне внимание и на факта, че е облечена с червената си кожена униформа.

— Чух вълчи вой и се събудих.

Кара поклати глава.

— Аз седях ето тук, будна, и те наблюдавах. Никакъв вълк не е вил. Сигурно си сънувал. — Усмивката се върна на лицето и. — Изглеждаш по-добре!

Той си спомни, че не можеше да си поеме дъх, че не му достигаше въздух. Реши да опита и вдиша енергично — никакъв проблем. Призракът на ужасната болка все още витаеше в спомена му, но усещането избледняваше.

— Да, мисля, че съм добре.

В съзнанието му нахлуха разпокъсани спомени. Видя се да седи сам, неподвижен, облян от демоничните първи лъчи на зората, когато откъм дърветата се изля огромната черна вълна на Императорския орден. Не можеше да забрави дивия им устрем, застрашително вдигнатите оръжия. Последва дъжд от стрели, продължиха да прииждат хора.

Ричард повдигна предната част на ризата си и огледа тялото си — нямаше рана и това му се стори странно.

— Ризата ти е съсипана — заобяснява Кара, забелязала обърканото му изражение. — Ние те изкъпахме, избръснахме те, после ти облякохме чиста риза.

Ние. Местоимението се извиси над всички други думи в съзнанието му. Ние. Кара и Калан. Сигурно това има предвид.

— Къде е тя?

— Кой?

— Калан — отвърна той и се отдалечи от масата. — Къде е?

— Калан ли? — Лицето и се изкриви в предизвикателна гримаса. — Коя е Калан?

Ричард въздъхна облекчено. Кара едва ли щеше да го баламосва така, ако с Калан се беше случило нещо — в това беше убеден. На мястото на ужаса му се плъзна приятно топло чувство на облекчение, примесено с лека умора. Значи Калан е в безопасност.

Дяволитата физиономия на Кара развесели и него. Обичаше да я вижда засмяна — може би защото не се случваше често. Обикновено, когато Морещица се усмихнеше, това бе встъпление към нещо не съвсем приятно. Това се отнасяше и за случаите, в които обличаше червената си униформа.

— Калан — включи се в играта Ричард, — нали се сещаш, жена ми. Къде е, викам?

Кара сбърчи нос в нетипична за Морещица кокетна гримаса. Подобно изражение стоеше толкова странно на лицето на Кара, че не само го изненада, ами го накара да се засмее от сърце.

— Жена ти ли? — провлечено попита тя. — Виж, това вече е нещо ново: Господарят Рал си взел жена!

Фактът, че стана Господарят Рал, владетел на Д’Хара, сегиз-тогиз продължаваше да му изглежда нереален. Това бе титла, за която обикновен горски водач, израсъл в планините на далечната Западна земя, не би могъл да копнее и в най-дръзките си мечти.

— Е, все някой от нас трябваше да е пръв. — Отри с ръка челото си, още се чувстваше леко сънлив и замаян. — Та къде, казваш, е тя?

— Калан, значи. — Усмивката на Кара грейна. Килна глава към него и повдигна вежда. — Жена ти.

— Да, точно така — Калан, жена ми — повтори Ричард. Отдавна се беше научил да не доставя на Кара удоволствието да и показва, че е забелязал закачливите физиономии, които му прави. — Помниш я, надявам се: умна, стройна, със зелени очи и дълги коси. И, разбира се, най-красивата жена, която някога съм виждал.

Кара изопна гръб и скръсти ръце, при което кожената и униформа проскърца.

— Искаш да кажеш — най-красивата жена, ако не броим мен, разбира се. — Когато се усмихна, в погледа и проблесна искрица. Той не налапа стръвта.

— Както изглежда, Господарят Рал си е поспал хубавичко и е сънувал доста интересен сън. Е, все пак спа доста време — въздъхна накрая Кара.

— Доста време ли?

— Ами да, минаха цели два дни, откакто Ничи те излекува.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Два дни… — повтори той, опитвайки се да скърпи парчетата от спомените си. Играта на Кара започваше да му омръзва. — Няма ли да ми кажеш къде е тя?

— Жена ти ли?

— Да, жена ми. — Ричард заби юмруци в хълбоците си и се наведе към Морещицата, която започваше да го отегчава. — Нали се сещаш, Майката Изповедник.

— Майката Изповедник! Виж ти, виж! Е, Господарю Рал, поне като сънуваш, не си играеш на дребно. Красива, умна, че и Майка Изповедник отгоре на всичко. — Кара се наведе и го изгледа закачливо. — И сигурно е лудо влюбена в теб, а?

— Кара…!

— О, стига вече. — Вдигна ръка, за да го прекъсне и внезапно стана сериозна. — Ничи заръча да я извикам, ако се събудиш. При това беше доста настоятелна. Каза, че ако се събудиш, трябва да те прегледа. — Кара се запъти към едничката затворена врата в дъното на помещението. — Заспа преди два-три часа, но каза да я събудя непременно, ако при теб има развитие.

Почти веднага след като Кара потъна в задната стаичка, от тъмнината изскочи Ничи и застина на прага.

— Ричард!

Преди той да е успял да каже нещо, Ничи, в чиито ококорени очи личеше неприкрито облекчение от факта, че го вижда жив, се хвърли към него и го сграбчи за раменете, сякаш той бе добър дух, долетял в света на живите, и сега само здравата и хватка можеше да го задържи тук.

— Толкова се тревожех! Как си?

Тя изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше самият той. Буйната и руса коса не беше разресана, явно си беше легнала направо с черната рокля. Но вместо да я загрози, неугледният и вид само подчертаваше изисканата и красота.

— Ами май съм добре, като изключим, че съм изморен и ми се вие свят, въпреки че както спомена Кара, доста съм поспал.

Ничи махна с изящната си ръка.

— Това е нормално. Трябва ти още малко пълноценна почивка и ще възстановиш силите си напълно. Изгуби доста кръв. На тялото ти му е нужно време.

— Ничи, трябва да…

— Шшт! — прекъсна го тя и като долепи едната си ръка до гърба му, натисна гърдите му с другата. Съсредоточено сбърчи чело.

Макар на пръв поглед да изглеждаше горе-долу на неговата възраст, най-много година-две по-възрастна, тя бе живяла доста дълго време като Сестра на светлината в Двореца на пророците, зад чиито стени хората остаряват с друго темпо. Фините маниери на Ничи, проницателните и сини очи и уникалната и потайна усмивка — неизменно придружена от прям поглед, фиксиран право в очите му — отначало го разсейваха, после започнаха да го смущават, но впоследствие свикна с тях.

Ричард усети силата на Ничи, изтекла между ръцете и, да прониква дълбоко в гърдите му. Усещането не беше особено приятно. Сърцето му трепна. Като че ли му се повдигна, вълната премина през цялото му тяло.

— Ще се получи — промърмори тя на себе си. После го погледна в очите. — Кръвоносните съдове са здрави и силни. — Почудата в очите и му показа, че през цялото време се е съмнявала в успеха си. На устните и свенливо изпълзя успокояващата и усмивка. — Трябва ти още почивка, Ричард, но нещата вървят добре — даже страхотно.

Той кимна, зарадван да чуе, че е здрав, въпреки че в гласа и определено се долавяше изненада. Но сега трябваше да успокои и другите си тревоги.

— Къде е Калан, Ничи? Тази сутрин Кара явно я е прихванало нещо, та не ще да ми каже.

Ничи явно не разбираше за какво става въпрос.

— Кой?

Ричард я стисна за китката и махна ръката и от рамото си.

— Какво става? Да не би да е ранена? Къде е?

Кара сведе глава към Ничи.

— Докато е спал, Господарят Рал си е сънувал съпруга.

Ничи изгледа Кара учудено.

— Съпруга ли?

— Помниш ли онова име, дето го бълнува, докато ти го лекуваше? — Кара се усмихна съзаклятнически. — Ами, оказа се, че се е оженил за нея в съня си. Тя е красива и, разбира се, умна.

— Красива — примигна Ничи насреща и. — И умна.

— И, не на последно място, е Майката Изповедник — повдигна вежда Кара.

— Майката Изповедник! — повтори изумена Ничи.

— Достатъчно — прекъсна ги Ричард и пусна ръката на Ничи. — Наистина прекалихте. Къде е тя?

И двете мигновено разбраха, че благосклонното му чувство за хумор се е изпарило. Острите нотки в тона му и най-вече огненият му поглед ги накараха да млъкнат.

— Ричард — внимателно подхвана Ничи, — ти беше ранен доста зле. В един момент даже се съмнявах, че… — Закачи един непокорен кичур коса зад ухото си. — Виж, когато някой пострада толкова зле, е възможно въображението да му изиграе номер. Нормално е. И друг път съм била свидетел. Стрелата, с която те уцелиха, ти пречеше да дишаш. Липсата на въздух… все едно се давиш във вода… получава се…

— Какво ви става на вас двете? Кажете ми — какво става тук? — Ричард тотално се обърка. Сърцето му препускаше лудо. — Ранена ли е? Кажете ми!

— Ричард — подхвана Ничи кротко, с явното желание да го усмири, — тази стрела мина опасно близо до сърцето ти. Ако те беше уцелила там, нямаше да мога да направя нищо. Все пак не мога да възкресявам мъртвите. Макар да пропусна сърцето ти, тя причини доста бели. Обикновено хората не оцеляват след такава тежка рана. Такава травма не се лекува по традиционния начин. Изобщо не можеше и дума да става за каквито и да било други опити за изваждане на стрелата. Имаше вътрешен кръвоизлив. Нямах друг избор…

Изречението увисна във въздуха, тя го погледна право в очите. Ричард се наведе към нея.

— Какво си направила?

— Наложи се да използвам Субстрактивна магия — вдигна рамо тя.

Сама по себе си Ничи бе могъща магьосница, но същинската и сила идеше от факта, че умееше да използва и силите на отвъдния свят. В един период от живота си тя се бе обрекла на тези сили. Тогава си заслужи прозвището Господарката на смъртта. Така че лечителството не бе основната и специалност.

Ричард застана нащрек.

— Защо?

— За да извадя стрелата от тялото ти.

— Извадила си стрелата със Субстрактивна магия, така ли?

— Нямаше време, а и не виждах друг начин. — Тя пак го стисна за рамото, макар този път с повече съчувствие. — Ако не бях предприела нещо, ти оставаха броени секунди живот. Наложи се.

Ричард погледна мрачното изражение на Кара, после плъзна очи към Ничи.

— Е, сигурно наистина е било наложително. Обяснението и звучеше логично. Но нямаше представа дали е било точно така. Тъй като бе израсъл в горските райони на Западната земя, Ричард не знаеше много за магията.

— Освен това част от кръвта ти… — продължи тихо Ничи. Това изречение никак не му се понрави.

— Какво?

— Имаше вътрешен кръвоизлив в гръдния кош. Единият ти дроб излезе от строя. Успях да установя, че сърцето ти е леко изместено. Вследствие на натиска основните артерии бяха застрашени от разкъсване. За да те излекувам, трябваше да махна кръвта, иначе дробовете и сърцето ти нямаше да могат да работят както трябва. Бяха започнали да отслабват. Ти беше изпаднал в шок и делириум. Беше на крачка от смъртта.

В сините очи на Ничи блестяха сълзи.

— Толкова се страхувах, Ричард. Никой друг освен мен не можеше да ти помогне и бях ужасно изплашена, че ще се проваля. Дори след като направих всичко, което бе по силите ми, за да те излекувам, все още не бях сигурна, че ще се събудиш.

Ричард усети мащабите на ужаса и по изражението на лицето и и по треперенето на ръцете и. Това говореше за дългия път, който бе изминала, откакто се бе отказала от каузата на Сестрите на мрака и Императорския орден.

Притеснението, изписано на лицето на Кара, затвърди впечатлението му, че ситуацията е била наистина критична. По време на неговия продължителен и непробуден сън двете жени явно бяха подремвали на съвсем кратки интервали. Представяше си какъв ужас са изживели през тези дълги часове на бдение.

Дъждът продължаваше да барабани ритмично по покрива. Освен този шум спокойствието на влажното и сумрачно помещение не бе нарушавано от нищо друго. На фона на този изоставен дом животът изглеждаше още по-подчертано преходен. Атмосферата на запуснатост действаше на Ричард ужасно потискащо.

— Ти ми спаси живота, Ничи. Спомням си как ме беше страх, че ще умра. Но ти ме изтръгна от лапите на смъртта. — Погали я по бузата с върха на пръстите си. — Благодаря ти. Ще ми се да изразя благодарността си някак по-дълбоко и по-истински, да ти кажа колко високо ценя всичко, което си сторила за мен, но не знам как да го направя.

Усмивката на Ничи, придружена с леко кимване, му показа, че тя разбира искреността на чувствата му.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че използването на Субстрактивна магия е създало някакъв… проблем? — попита я след малко.

— Не, Ричард, не! — Тя го стисна за рамото, сякаш за повече убедителност и за да прогони всичките му страхове. — Предполагам, че не ти е навредила по някакъв начин.

— Би ли ми го обяснила по-подробно — какво означава това, че „предполагаш“?

Тя се поколеба за миг, но все пак отговори на въпроса му.

— Никога преди не бях пробвала подобно нещо. Изобщо не бях чувала някой да го е правил. Добри духове, дори не знаех дали е възможно да стане. Както вероятно знаеш, използването на Субстрактивна магия е рисковано — меко казано. Ако нещо живо бъде докоснато от нея, може да бъде унищожено. Наложи се да използвам сърцевината на стрелата, която те беше пробола, като пътека навътре в тялото ти. Трябваше да бъда изключително внимателна, за да унищожа само стрелата и… изтеклата в тялото ти кръв.

Ричард се запита какво ли става, когато нещо бъде докоснато от Субстрактивна магия — какво ли е станало с кръвта му. Но информацията като че ли му дойде малко в повече и вече нямаше търпение да чуе края на разказа и.

— Но наред с всичко това — продължи Ничи, — наред с масивната кръвозагуба, раната, критичното ти състояние, невъзможността да си поемеш въздух, стреса, който преживя, докато използвах обикновена Адитивна магия, за да облекча състоянието ти — излишно е да споменавам и допълнителния елемент на Субстрактивната магия, — с теб стана и нещо, което бих описала като непредвидимо. Такава тежка криза може да отключи неочаквано развитие.

Ричард не я разбра.

— Какво по-точно неочаквано развитие?

— Никой не може да каже. Нямах друг избор, трябваше да използвам крайни методи. Ти се намираше отвъд всички граници, които би могло да си представи съзнанието ми. Опитай се да ме разбереш — за известно време ти не беше себе си.

Кара закачи пръст на червения си кожен колан.

— Ничи има право, Господарю Рал. Ти не беше себе си. Опитваше се да ни отблъснеш. Наложи се да те държа залепен за масата, за да може тя да ти помогне.

— И друг път съм била край хора, застанали на прага на смъртта. Там се случват странни неща. Повярвай ми — през онази първа нощ ти прекара доста време в тази ивица.

Ричард разбираше прекрасно какво има предвид Кара, като каза, че е била край хора, застанали на прага на смъртта. Професията на Морещиците бе да измъчват — поне до момента, в който Ричард не промени изцяло нещата. Сега той носеше Агнела на Дена, Морещицата, на която някога бе поверен животът му. Тя му бе подарила своя Агиел като свещен дар в знак на благодарност, задето я бе освободил от безумието на ужасния и дълг…, макар да бе наясно, че цената на тази свобода може да бъде заплатена единствено с преминаването на острието на меча му през сърцето и.

Ничи разпери ръце в жест на безсилие и се опита да му обясни нещата още веднъж.

— Ти беше в безсъзнание, после прекара няколко дни в сън. Трябваше да те закрепя достатъчно, за да можеш да приемаш вода и бульон, но в същото време бе наложително да останеш дълбоко заспал, за да можеш да възстановиш силите си. За да те държа в това състояние, използвах специално заклинание. Беше изгубил доста кръв. Ако ти бях позволила да се събудиш прекалено рано, имаше риск липсата на кръв в тялото ти да изстиска цялата ти жизнена енергия и да те изпуснем.

Да умре — това имаше предвид тя. Могъл е да умре. Той въздъхна дълбоко. Не знаеше какво точно се е случило през изминалите три дни. Общо взето, единственото, което си спомняше, беше битката и мига на събуждането си, след като бе чул вълчия вой.

— Но какво общо има всичко това с Калан? Кажи ми, Ничи? — попита той, като се опита да и покаже, че може да бъде спокоен и да прояви разбиране, макар да се чувстваше доста по-различно.

На лицето и бе изписано съчувствие и тревога.

— Ричард, тази жена, Калан, е плод на въображението ти, роден по времето, докато си бил в състояние на шок и делириум, преди да те излекувам.

— Напротив, Ничи, не си въобразявам…

— Ти бе на прага на смъртта — продължи тя и протегна ръка, за да му покаже, че е по-добре засега да замълчи. — Дълбоко вътре в себе си ти си търсел човек, който да ти помогне, като тази Калан. Моля те, опитай се да разбереш, че това наистина е нормално. Но сега си буден и е време да застанеш лице в лице с истината. Тя е въображаем образ, роден вследствие на тежкото ти състояние.

Ричард не можеше да повярва, че Ничи изобщо би могла да си помисли подобно нещо. Обърна се към Кара с надеждата ако не да му се притече на помощ, то поне да се вразуми.

— Как изобщо може да ти хрумне подобно нещо? Как можа да повярваш?

— Нима никога не си сънувал сън, в който си изпитвал ужас, а в един момент се появява отдавна починалата ти майка, съвсем жива, и ти помага? — Ококорените сини очи на Кара бяха втренчени в нещо невидимо. — Не помниш ли как се събуждаш след такъв кошмар, убеден, че е истина, че майка ти си е жива и здрава и ще ти се притече на помощ? Не си ли спомняш усещането да искаш да задържиш това убеждение? Как отчаяно се надяваш всичко това да е истина?

Ничи докосна мястото, където го бе пробола стрелата.

— След като те закрепих, така че вече нямаше опасност за живота ти, ти потъна в дълбок сън. Тези плодове на въображението ти са те съпроводили и там. Сънувал си ги, разкрасявал си ги, живял си с тях по-дълго, отколкото в обикновен сън. Този удължен сън, успокояващата илюзия, божественият копнеж са имали време да проникнат във всяко кътче на съзнанието ти, да се превърнат в истина за теб, точно както казва Кара. И поради продължителността на времето, през което си спал, са придобили още повече сила. Сега, когато току-що си се събудил, още ти е трудно да пресееш каква част от изпитанието ти е било сън и каква част — истина.

— Ничи има право, Господарю Рал. — Ричард не беше виждал Кара по-сериозна. — Просто си сънувал, както си сънувал и онзи вълчи вой. Сънувал си онази жена, сънувал си, че си се оженил за нея. Това е — най-обикновен сън.

Ричард имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Идеята, че Калан е само сън, плод на въображението му, роден в състояние на делириум, бе сама по себе си ужасяваща. Този ужас облада цялото му същество. Ако това, което казват, наистина е вярно, той предпочиташе да не се събужда изобщо. Щом е така, по-добре Ничи изобщо да не го бе излекувала. Нямаше желание да живее в свят, в който Калан е илюзия.

В това бурно и мрачно развълнувано море Ричард имаше нужда от стабилно дъно, на което да стъпи. Не можеше да намери начин да се пребори с надвисналата заплаха. Цялото това изпитание тотално го обърка, имаше чувството, че му се губят доста спомени. Увереността му в нещата, които смяташе за истина, се разколеба.

Успя да се окопити. Нямаше да се остави на някакъв си страх, нямаше да допусне да превърне страха в реалност. Макар да не можеше да си обясни защо Кара и Ничи се бяха вкопчили в тази чудовищна идея, той знаеше със сигурност, че Калан не е сън.

— След всичко, което преживяхте заедно, как можете да твърдите, че Калан е просто сън?

— Наистина, как — попита Ничи, — ако това, което казваш, е истина?

— Господарю Рал, нима мислиш, че сме способни на подобна жестокост — да се опитаме да те заблудим за нещо толкова важно за теб.

Ричард примигна насреща им. Как е възможно? Отчаяно се опита да си представи дори минимална възможност казаното от тях да е истина. Стисна юмруци.

— Престанете — веднага!

Това бе молба да се вразумят. Не искаше да звучи заплашително, но всъщност прозвуча точно така. Ничи отстъпи. Лицето на Кара изгуби малко от цвета си.

Ричард не успяваше да овладее учестеното си дишане, побеснелия си пулс.

— Не помня сънищата си. — Изгледа ги една по една. — Такъв съм си — още от съвсем малък. Не си спомням нито един сън, който съм сънувал — независимо дали съм бил ранен или просто съм спал. Нито един. Сънищата са нещо безсмислено. Докато Калан не е. Не ми го причинявайте — моля ви. Това с нищо няма да ми помогне, само влошава нещата. Моля ви, ако и се е случило нещо, просто ми кажете.

Явно нещо се беше случило. И те смятат, че не се е възстановил достатъчно, че да понесе страшната вест.

Страхът му се превърна в истински ужас, когато си припомни думите на Ничи, че не може да възкресява мъртвите. Възможно ли е да се опитват да го предпазят от това?

Стисна зъби, за да задържи вика си, за да запази гласа си равен и под контрол.

— Къде е Калан?

Ничи предпазливо сведе глава, сякаш го молеше за прошка.

— Тя съществува във въображението ти, Ричард. Знам, че подобни неща могат да изглеждат много истински, но всъщност не са. Тя е илюзия, родена, докато си бил зле… Това е.

— Не съм си измислил Калан. — Молбата му пак се насочи към Морещицата. — Кара, ти си с нас повече от две години. Била си се с нас, била си се за нас. Още по времето, когато Ничи беше Сестра на мрака и ме доведе тук, в Стария свят, ти направи нужното и защити Калан. Както и тя те е защитавала неведнъж. Двете с нея сте преживели заедно толкова неща, колкото малцина са преживели. Вие станахте приятелки.

Той посочи Агнела и — оръжието, което приличаше на най-обикновена палка от червена кожа и висеше на златна верижка от дясната и китка.

— Дори удостои Калан с честта да носи името Сестра по Агиел.

Кара се изопна, без да каже нито дума.

Признаването на Калан за Сестра по Агиел бе неофициален, но дълбоко тържествен акт, извършен спрямо жена, някога считана за смъртен враг, в знак на почит и доверие.

— Кара, в началото ти беше просто защитник на Господаря Рал, но с течение на времето аз и Калан те приехме за доста повече от това. Ти стана член на нашето семейство.

Кара с готовност и без капка колебание би пожертвала живота си за Ричард. Тя бе не само безскрупулен и жесток, но и безстрашен негов закрилник.

Единственото, от което се страхуваше, бе да не го разочарова.

И сега този страх проблясваше в очите и.

— Благодаря ти, Господарю Рал — отрони след известна пауза, — че си включил и мен в прекрасния си сън.

Кожата на Ричард настръхна, през тялото му премина ледена вълна. Напълно разгромен, допря ръка до челото си и приглади косата си назад. Двете жени не си измисляха някакви небивалици, за да скрият от него лоша новина. Те казваха истината.

Поне онази истина, която виждаха със своите очи. Понякога истината придобиваше качеството да се превръща в кошмар.

Не можеше да разбере какво става, не проумяваше нищо от онова, което се разиграваше пред очите му. След всичко, което бяха преживели заедно с Калан, след всички перипетии, през които бяха преминали, след толкова много време заедно той не можеше да проумее защо двете жени му говорят такива работи.

Но те го правеха.

Макар той да не можеше да прозре мотивите им, очевидно имаше нещо дълбоко не наред. Над него надвисна зловещо предчувствие. Сякаш светът бе обърнат с главата надолу и той не успяваше да натъкми отделните му части.

Трябваше да стори нещо — същото, което се канеше да направи, преди да го нападнат войниците. Може би все още не беше твърде късно.