Лавинен огън

Петдесет c четвърта глава

СЯНКАТА ВРЪХЛЕТЯ В ОТВОРА и се разнесе такъв грохот, та Ричард си помисли, че коридорът, в който се намират, със сигурност ще се срути. Плътният тъмен силует се пръсна като стъкло върху гранитна скала, като се разтроши на хиляди черни парчета. Пламна светлина с ослепителен пурпурен блясък и в същия миг в коридора откънтяха пронизителни степания от жестока болка, глъхнейки страховито и сърцераздирателно. Край преградения с щит вход черните късове сенки се разпръснаха из стаята, озарена от блещукащите отражения на витражите. Безброй тонове обилен метеоритен дъжд се сгъстиха в кратък миг, в който разпарчетосаните сенки избухнаха в ярки пламъци, като се разлетяха във всички посоки и озариха черната бездна.

Внезапно се възцари тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ричард и Ничи.

Чудовището беше изчезнало. Поне засега.

Ричард пусна ръката на Ничи, двамата се строполиха тежко на земята и се облегнаха на сребристата стена, запъхтени до изнемога.

— Идеята ти беше да намериш един от тези щитове ли? — попита Ничи, като се мъчеше да си поеме достатъчно дъх, за да говори.

— Зед, Натан и Ан не успяха да сторят нищо, за да спрат звяра — кимна Ричард. — Твоят опит се оказа по-успешен, макар и до известна степен. Това ме наведе на мисълта, че вероятно все пак съществува достатъчно мощна противодействаща сила, която да направи поне това, което видяхме сега. Знам, че магьосниците, живели тук по времето, когато е строено всичко това, са се опитвали да държат настрана всяка неприсъща на Кулата сила. А чудовището все пак е от онези времена — Джаганг е заимствал идеята за него от древните книги. Затова си помислих, че онези, дето са издигнали щитовете, вероятно са се погрижили да противодействат на подобни опасности.

Щом щитовете са предвидени за тази цел, значи, за да преминеш през тях, е нужно да притежаваш поне частица Субстрактивна магия. Но понеже било вероятно и врагът да притежава Субстрактивна сила, предполагам, че щитовете са направени така, че да разчитат същността и качествата на онзи, който се опитва да премине през тях, като по този начин вероятно са тълкували потенциалното ниво на опасност. Дори е възможно, докато бяхме преследвани в Кулата и докато преминавахме през щит след щит, те да са натрупали информация не само за нас самите, но и за звяра. И така, когато стигнахме до тези по-мощни щитове, те да са преценили чудовището като опасност и да са го спрели. Ничи премисли думите му, като отстрани от лицето си няколко потни руси кичура.

— Всъщност никой не знае достатъчно за родените с дарбата от ония времена, но е логично опасност, създадена по древните закони, да може да бъде преодоляна посредством древни отбранителни средства. — Тя смръщи чело като че ли я бе осенила идея. — Може би тези щитове биха могли да защитят и теб при евентуално ново появяване на опасността.

— Сигурно — рече той. — Ако реша да заживея тук, долу, като къртица.

— Имаш ли представа къде сме? — огледа се тя.

— Не — отвърна той и въздъхна уморено. — Но така или иначе, няма да е зле да разберем.

Те се надигнаха с мъка и стигнаха до дъното на късия коридор. Озоваха се в най-обикновено помещение, иззидано от каменни блокове с олющена мазилка. Стаята бе дълга петнайсетина метра и доста по-тясна. Почти по цялото протежение на стената вляво бяха разположени рафтове с книги.

Въпреки многото книги обаче това не беше някоя от многобройните библиотеки на Магьосническата кула. Първо, беше твърде малка. Второ, липсваше и изисканост и уют, no-скоро изглеждаше студена и гола. Можеше да се нарече примерно практична. Освен за рафтовете в стаята имаше място за маса, натикана в далечния край. До нея тръгваше коридор, който отвеждаше право напред. На масата се мъдреше дебела свещ, а под нея — дървена табуретка. Отсрещният коридор досущ приличаше на този, през който бяха влезли.

Ричард огледа помещението и забеляза същите блестящи сребристи стени, както и още един щит — на вид същия като онзи, през който вече бяха преминали. Следователно, за разлика от много други зони с ограничен достъп в Кулата, тук нямаше обиколен маршрут, който да позволява да избегнеш мощните защити. Или трябва да минеш през един от двата щита, или изобщо няма да влезеш.

— Всичко тъне в прах — отбеляза Ничи. — Сякаш от хиляда години никой не е чистил.

Беше права. В стаята преобладаваше един-единствен цвят — мръсно сивото на дебел слой прах. Ричард осъзна причината за това и косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Явно от хиляда години никой не е стъпвал тук.

— Сериозно?

Той посочи с жест далечния вход, който току-що бе проверил.

— Единствените два входа са преградени от щитове и за да ги преминеш, се изисква Субстрактивна магия. Дори Зед, самият Първи магьосник, не е влизал тук. Той не може да минава през субстрактивни щитове.

— Особено през такива като тези. — Ничи разтърка длани.

— Почти през целия си живот съм се занимавала с щитове. Почувствах, че тези са смъртоносни. Подозирам, че без твоята помощ дори и аз щях да се затрудня да мина през тях първия път.

Ричард насочи вниманието си към книгите по рафтовете и наклони глава, за да прочете по-добре заглавията. На гръбчетата на някои не пишеше нищо. Някои заглавия бяха на непознат нему език. Имаше книги, които вероятно бяха дневници. Две-три разпалиха любопитството му. Едната, малка книжка, носеше името „Гегендраус“, което на високо Д’харански означаваше „Контрамерки“. Ричард издърпа съседната — пак толкова малка, — чието заглавие гласеше „Орденска теория“. След като издуха дебелия слой прах, осъзна, че явно е привлякла вниманието му, защото думата „Орденска“ му се е сторила по някакъв начин свързана с Орден, като в кутиите на Орден. Почуди се дали наистина има нещо общо.

— Ричард, виж това — подвикна му Ничи от далечния вход. Той хвърли книгата на масата и се упъти към щита.

— Какво има?

— Не знам — отекна гласът и, а после той видя как пурпурният блясък изсветлява и накрая изчезва.

Разбра, че Ничи навярно е преминала през щита. Разтревожен в първия момент, той почувства огромно облекчение, задето нямаше страховити последствия. Ничи бе опитна чародейка. Той предположи, че като е минала през предишния щит, тя се е подготвила за евентуалните опасности на следващия и е преценила дали е в състояние да преодолее и него. Сигурно първият щит, през който Ричард я преведе, се е нагодил към нея, позволявайки и да преминава през такъв тип щитове.

Ричард тръгна напред, усети плътната стена от сгъстен въздух, която се опита да му окаже съпротива, после внезапно го обля гореща вълна и той се озова оттатък. Намираше се в малка стая с витражи — същите като при входа на предишната читалня. Двете стаи явно бяха един вид преддверия към щита и служеха за предупреждение на всеки, осмелил се да приближи, а може би помагаха на самите щитове. Ничи стоеше току до прага край отворена желязна врата, с гръб към Ричард, гъстата и руса коса се спускаше над раменете.

Встрани от нея имаше площадка, осигурена с парапет. От площадката се виждаше кръгла стаичка на върха на кула, отстояща на поне трийсетина метра от мястото, където се намираха те. От вътрешната страна на крепостната стена се извиваше спираловидна стълба. Кулата беше висока най-малко шейсетина метра. Тук-там стъпалата се изравняваха в малки площадки, които водеха към входовете на стаи. Площадките досущ приличаха на тази, върху която стояха Ничи и Ричард. Горе в мрачния простор снопове светлина пронизваха тъмнината.

Миришеше на гнилоч. В основата на кулата, малко под площадката, на която стояха, той мярна пътека с желязно перило, окръжаваща стената на кулата. Долу в центъра на кулата се събираше дъждовна вода, която се процеждаше от горните отвори или пък се стичаше от планината. Над застоялата мътна вода кръжаха насекоми. Други едва докосваха повърхността и.

— Познавам това място — каза Ричард, като се оглеждаше, за да се ориентира по-добре.

— Така ли?

Той пое надолу по стълбите.

— Да, хайде да вървим.

Щом слязоха в основата на кулата, Ричард тръгна покрай желязното перило и стигна до широка площадка, в дъното, на която преди вероятно бе имало врата. На нейно място сега зееше огромна дупка, получена вследствие на мощен взрив. Назъбените ръбове на порутения каменен зид на места бяха почернели. Другаде камъкът бе стопен като най-обикновен восък за свещи. През каменната стена около взривения отвор се разклоняваха усукани жилки, които маркираха пътя на мощната мълния, ударила мястото и взривила входа.

— Какво, по дяволите, е станало тук? — гледаше смаяно Ничи.

— Преди тази стая беше запечатана, също както Стария свят. Когато унищожих бариерата към Стария свят, входът се отвори.

— Защо? Какво има вътре?

— Кладенецът на Плъзгата.

— Съществото, за което ми спомена, дето в древността го използвали за пътуване на големи разстояния? В което и ти си пътувал?

— Аха — отвърна той и мина през нащърбения отвор на мястото на някогашната врата.

Стаята вътре беше кръгла, около двайсет метра в диаметър, стените и също бяха набраздени от зигзагообразни линии като че ли и тук бе вилняла светкавица. В средата на помещението се виждаше кръгъл каменен парапет до кръста, който ограждаше голям кладенец.

Куполовидният таван отстоеше на двайсетина метра височина. Нямаше прозорци, нито друга врата. В дъното имаше маса и няколко лавици. Именно тук Ричард откри останките на магьосника, който в древни времена се оказал заключен при Плъзгата, понеже бил в стаята точно в момента на издигане на бариерите около Стария свят, оповестили края на Голямата война. Попаднал в клопка, магьосникът умрял в залостената стая. Той бе оставил дневник, който сега се намираше у Морещицата Бердин. Ричард и Бердин преведоха дневника и получиха от него ценна информация.

Именно поради важността на този дневник двамата нарекоха автора му Колоболицин, което на високо Д’ харански означаваше „силен съветник“. Бердин и Ричард постепенно започнаха да наричат мистериозния магьосник просто Коло.

Ничи поднесе над парапета светещата сфера, която носеше, и надникна в кладенеца. Гладките стени се спускаха рязко надолу в безкрая, светлината озаряваше камъните на трийсетина метра дълбочина, после всичко чезнеше в тъма.

— Освен това ми спомена, че си приспал Плъзгата?

— Да, благодарение на тези накитници. — Ричард тупна един в друг сребърните ленти с кожена подплънка, които носеше около китките си. — Тя ми каза, че когато „спи“ — така се изрази, — се съединява с душата си. За нея спането е блаженство.

— Значи ли това, че можеш и да я събудиш с помощта на накитниците си?

— Ами да, но ще трябва да използвам дарбата си — и за събуждането, и за приспиването и. Никак не ми се иска да го правя отново. Особено пък в тази стая с един-единствен изход. Ако се опитам да събудя Плъзгата с дарбата си, може да извикам и звяра кръвопиец.

Ничи го разбра и кимна.

— Смяташ ли, че чудовището може да те последва в Плъзгата?

Ричард се замисли за момент върху въпроса и.

— Не мога да ти отговоря със сигурност, но предполагам, че е възможно. А дори и да не е, чудовището все още успява да се появява там, където съм и аз, така че не съм сигурен дали дори би си направило труда да използва Плъзгата. От това, което научих за него от теб и от Шота, а също и от срещите си с него досега, съдя, че то може да се движи в отвъдния свят.

— Всеки ли може да пътува в Плъзгата? — попита Ничи.

— Всеки, който притежава поне искрица и от двете страни на дарбата. Това създало проблеми по време на Голямата война. Именно поради тази причина стаята била винаги под охрана, а накрая се наложило да я запечатат, за да предотвратят използването и от врага. Да не забравяме, че тя се намира в самото сърце на Магьосническата кула.

Поради изискването да притежаваш елемент и от двете страни на магията малцина могат да използват Плъзгата. Кара беше взела в плен родени с дарбата, които притежават Адитивна магия, също и един мъж, за когото Калан твърдеше, че не е съвсем човек и който се оказа, че притежава и частица Субстрактивна сила. Това позволи на Кара да пътува в Плъзгата. Изповедническата сила е древна и съдържа елемент Субстрактивна магия, така че Калан също може да пътува в Плъзгата. С изключение на Сестрите на мрака, Кара и Калан са единствените, за които знам, че са пътували по този начин. Една от бившите ми учителки, Мериса, реши да ме последва и скочи в Плъзгата след мен. Ти също можеш да пътуваш. Това знам за нея. При всички положения, събудена, тя е опасно същество, защото Джаганг би могъл да прати по нея някоя от своите Сестри на мрака — поне теоретично.

— Какво става, ако не притежаваш поне искрица от двете страни на магията? — попита Ничи. — Ако човек, роден с дарбата, да речем, като Зед, който притежава само Адитивна магия, се опита да пътува в нея?

Ричард понечи да отпусне ръка на ефеса на меча си, но не го намери. В първия момент се сепна, но после се сети, че го остави на Шота, no-скоро на Самюъл. Изтика от съзнанието си постоянното натрапчиво безпокойство.

— С Плъзгата могат да се изминават огромни разстояния, но процесът не е мигновен, нужно е малко време. Мисля, че то варира според конкретното разстояние, но при всички положения е не по-малко от няколко часа. Плъзгата е нещо като живак. За да останеш жив в нея, докато те пренася до желаното място, трябва да я вдишаш, да поемеш в дробовете си тази сребриста субстанция. Щом го направиш, тя по някакъв начин поддържа живота в теб. Ако не притежаваш елемент от двете страни на магията, Плъзгата не функционира и ти умираш. Много е просто.

На Ричард му хрумна да събуди Плъзгата, за да я пита дали си спомня Калан. Веднага след това обаче си спомни, че древните магьосници, хора с изключителни умения, бяха създали това същество от много скъпа и елитна проститутка. Жената била замесена в политическа интрига, която накрая и коствала живота. В Плъзгата продължаваше да прозира същността на проститутката — тя никога не разкриваше самоличността на своите „клиенти“.

— Предлагам да се върнем горе и да успокоим Зед, че сме добре. — Ричард се върна към непосредствените проблеми. — Кара вероятно вече е извън себе си от ярост.

— Ричард — отрони с тих глас Ничи, когато той се готвеше да тръгва.

— Да? — обърна се той и установи, че тя го гледа.

— Какво ще правиш с Ан и Натан?

— Нищо. Какво имаш предвид? — сви рамене той.

— Мисълта ми е, какво ще им отговориш? Какво ще направиш във връзка с войната? Часът удари и съм убедена, че и ти го знаеш. Не можеш да продължиш да гониш своя блян, докато останалата част от света е изправена пред своята гибел — пред края на всички свои надежди и мечти.

Той се втренчи в нея за миг. Тя устоя на погледа му.

— Както сама каза, тялото в онзи гроб не доказва нищо.

— Почти нищо, защото безспорно доказва едно: че ти не позна какво ще открием в него. Разкопахме гроба, но намереното в него не оправда твоите очаквания — меко казано. Това поражда въпроса защо. Защо нещата се оказаха по-различни? Единственият възможен отговор, който ми хрумва, е, че някой е положил тялото там с идеята ти да го откриеш. Но защо? От онази нощ, когато разкопа гроба, измина доста време. Оттогава ти се дръпна и не правиш нищо. Може би е време да помислиш по-мащабно. А излезеш ли от кръга на личните си проблеми, ще установиш, че пророчеството определя залога по недвусмислен начин. Разбирам колко ценен е за теб животът на твоята любима — дори тя да съществуваше наистина, — но не смяташ ли, че е време да поставиш на едната везна нейния живот, а на другата — живота на всички останали?

Ричард бавно направи няколко крачки, като прокара пръсти по каменния зид около кладенеца на Плъзгата. При последното си пътуване в Плъзгата заведе Калан при народа на Калните, за да се оженят.

— Трябва да я намеря — обърна очи към Ничи. — Няма да позволя на пророчеството да се разпорежда с живота ми.

— Къде ще отидеш? Каква ще е следващата ти стъпка? Отиде при Шота, дойде и при Зед. Никой не знае нищо нито за Калан, нито за лавинния огън, нито за останалите неща. Изчерпа всичките си идеи, всичките си възможности. Ако не го направиш сега, кога най-накрая възнамеряваш да се изправиш лице в лице с реалността?

Ричард потърка чело с върха на пръстите си. Колкото и да не му се щеше да го приеме, се опасяваше, че Ничи е права. Какво ще прави? Не му хрумваше къде би могъл да отиде, какво друго би могъл да предприеме. Поне засега нямаше никаква конкретна идея. Съмняваше се, че ще постигне нещо, ако просто броди насам-натам без план, без никаква представа къде да търси Калан.

В стаята цареше гробна тишина. Кладенецът на Плъзгата беше празен. Тя бе нейде далеч със своята душа. Ричард се запита дали Калан е още жива. Преглътна, сломен от поредния кратък, но съкрушителен момент, когато се питаше дали изобщо някога е съществувала. Чувстваше се изтощен от непрестанно нарастващите съмнения не само по отношение на Калан, но и за самия себе си.

В същото време го смазваше тежестта на вината, че отказа да поведе Д’харанците срещу страховитата заплаха за тяхната свобода. Често си мислеше за безбройните добри хорица, които дори не познаваше, но които също имаха свои близки и любими и над тях бе надвиснала смъртна заплаха от приближаващата буря на Императорския орден. Нима може просто ей така да ги изостави и да хукне да дири Калан?

Ничи се приближи до него.

— Ричард — подхвана тя с тих, кадифен и състрадателен глас, — знам, че е трудно да сложиш точка… и да осъзнаеш, че си длъжен да продължиш напред.

Той отмести поглед.

— Не мога да го направя, Ничи. Разбирам, че на никого не бих могъл да дам задоволително обяснение, но просто не съм в състояние да го направя. Разбираш ли, ако тя се беше разболяла и бе умряла, щях да рухна, но след време постепенно щях да започна да се вдигам на крака, да продължа напред. Сега е съвсем различно. Все едно да знам, че е паднала в дълбока и мътна река, че вика за помощ… и аз съм единственият, който я чува и който знае, че я грози ужасната съдба да се удави.

— Ричард…

— Наистина ли мислиш, че не ме е грижа за всички тези невинни хора, заплашени от ордата, която настъпва насам, за да ги изколи и пороби? Напротив — много ме е грижа. Сън не ме хваща от безпокойство и то не е само за Калан. Имаш ли изобщо някаква, макар и най-бегла представа колко съм отчаян? Ти как би се чувствала, ако от едната си страна имаш човек, когото обичаш, а от другата е поставено онова, което според всички е редно да направиш? Будя се късно посред нощ, плувнал в студена пот, и пред погледа ми изниква Калан, а също и лицата на хората, които няма да имат шанс да оцелеят, ако Джаганг не бъде възпрян. Когато някой ми подхвърли, че животът им зависи от мен, сърцето ми се къса — защото искам да им помогна, а и защото те смятат, че се нуждаят от мен; смятат, че аз, един човек, бих могъл да изиграя решаваща роля във война, в която участват милиони. Как смеят да ми възлагат такава огромна отговорност?

Ничи се приближи още малко към него и нежно го докосна по ръката в знак на съпричастност.

— Ричард, знаеш, че никога не бих настоявала да сториш нещо, което според теб е неправилно. Не го направих дори когато трябваше да те убедя, че тя е мъртва, защото доказателствата, с които разполагах, не бяха убедителни — е, аз им вярвах, но по други причини.

— Знам.

— Но след онази нощ в гробището, откакто започна да бродиш непрекъснато насам-натам и да си блъскаш главата какво би могъл да направиш, аз също доста размишлявах.

Ричард перна с пръсти няколко малки камъчета от парапета около кладенеца, не искаше да вдигне поглед към нея.

— И какво измисли?

— Докато те гледах как кръстосваш насипите, покрай другите неща ми хрумна и една тревожна идея. Още не съм ти споменавала за нея, защото, от една страна, не съм сигурна дали идеята ми би могла да обясни случващото се с теб. Ако обаче тя наистина се окаже ключът към разбирането на цялата каша, се опасявам, че би била по-обезпокоителна от всяка заблуда, породена от раняването ти. Не знам дали това е верният отговор, но се боя, че е твърде възможно да е така. Но най-важната причина да не ти спомена нищо досега е, че доказателството вече го няма, следователно няма как да те убедя в него. Въпреки всичко смятам, че вече дойде време да споделя с теб.

— Доказателство ли? — запита Ричард. — Какво доказателство имаш предвид? Как така е изчезнало?

— Стрелата, с която те раниха — кимна Ничи. — Опасявам се, че всичко, което се случва с теб, може да е причинено от стрелата. Само че досега не сме си давали сметка за пораженията и последствията от нея.

Ричард забеляза сериозното и изражение и се сепна.

— Какво имаш предвид?

— Видя ли кой изпрати стрелата, която те уцели? Кой държеше арбалета?

Той си пое дълбоко въздух, заби поглед в далечината и се опита да извика в главата си смътните спомени от утринта на битката. Тъкмо го беше събудил вълчи вой. В тъмнината около него се разлюляха призрачни клони на дървета. Изведнъж навсякъде плъпнаха войници. Отблъскваше набезите им от всички страни, нападаха го отвсякъде. Спомняше си съвсем ясно чувството, че държи Меча на истината, усещането за релефната повърхност на ефеса в ръката си, за силата на оръжието, която нахлуваше в тялото му.

Между дърветата се спотайваха вражески войници, които го засипваха със стрели. Повечето лъкове бяха обикновени, но имаше и няколко арбалета — характерно въоръжение за патрулиращ отряд от войските на Императорския орден.

— Не… Не съм сигурен кой изпрати стрелата, която ме уцели. Защо? Какво ти се върти в главата?

Ничи го измери с поглед в продължение на един безкрайно дълъг момент. Неостаряващите и очи понякога му напомняха за други хора, които притежаваха магия: за стария Прелат Ан, за новия Прелат Вирна, за Ейди, за Шота и… за Калан.

— Острието на онази стрела беше извито така, че бе невъзможно да я извадя от тялото ти навреме по стандартния начин и да ти спася живота. Ужасно бързах. Дори не ми мина през ума да проверя стрелата, преди да приложа Субстрактивна магия и да я унищожа.

На Ричард не му се нравеше посоката, в която поемаше тревогата на Ничи.

— За какво да я проверяваш?

— За заклинание. Неимоверно просто заклинание, което би било изключително пагубно.

Ричард вече бе сигурен, че идеята и не му допада, въпреки че още не я беше изслушал докрай.

— Какво заклинание?

— Заклинание за любов.

— Моля? — смръщи чело Ричард. — Това пък как действа?

— Ами представи си го като любовен еликсир.

Той се вторачи изненадано в Ничи.

— Любовен еликсир ли?

— Да, в известен смисъл. — Тя събра върховете на пръстите си и леко ги потупа, докато търсеше най-лесно за разбиране обяснение. — Този тип заклинания предизвикват мисловна представа за жена. Обикновено тя е реално съществуващ човек, но като се замисля, може да стане и с въображаем обект. При всички положения резултатът е, че се оказваш влюбен в тази жена. Това е съвсем общо и опростенчески казано, защото става въпрос за изключително мощно заклинание. Мъж, на когото е направено заклинание за любов, е буквално обсебен от жената. Той е способен да загърби всичко останало в живота си.

Заклинанието за любов е сред тъмните тайни, които пазят чародейките, обикновено се предава от родена с дарбата майка. Целта на това заклинание е да накара даден човек да насочи цялото си внимание върху избрания обект — както казах, обикновено това е реално съществуваща жена, в повечето случаи самата чародейка. Както споменах, става въпрос за един вид любовна магия. Има жени, родени с дарбата, които просто не успяват да се въздържат да не приложат тази магия върху мъжете. Действието и е толкова ефикасно, че в Двореца на пророците се смяташе за сериозно нарушение, ако някоя Сестра бъде само заподозряна, че го използва. А да те хванат, че наистина го правиш, се считаше за тежко престъпление — един вид морален еквивалент на изнасилване. Наказанието беше строго. Най-меката присъда за чародейката, за която се докажеше, че го е използвала, бе изгнание, но можеше да се стигне и до обесване. Имало е Сестри, получили си заслуженото за извършване на това престъпление. Помня, че последният случай, когато в двореца бе осъдена Сестра, беше преди повече от петдесет години. Извършителката бе още послушница, казваше се Валдора. Мненията на съда се разделиха на две — едните искаха обесване, другите — заточение. Прелатът наклони везните в полза на заточението. Предполагам, че Сестрите на Джаганг знаят как се прави заклинание за любов. Не вярвам да е било особен проблем някоя от тях да го е прикачила за една или няколко стрели. Ако стрелата не успее да те убие, ще те омагьоса.

— Не е заклинание — отрони мрачно Ричард.

Ничи не обърна внимание нито на тона му, нито на факта, че не приема версията и.

— Това би обяснило доста неща. Заклинанието за любов внушава на жертвата абсолютно реални от нейна гледна точка чувства. Цялото и съзнание, всичките и мисли са насочени към избрания обект.

Ричард отново зарови пръсти в косата си, като полагаше усилия да не избухне срещу Ничи.

— И какъв е смисълът да ми правят подобно заклинание? Джаганг иска да ме убие. Нали ти лично дойде да ми съобщиш, че е създал чудовище, с помощта, на което възнамерява да осъществи плановете си. Магията, за която говориш, е напълно безсмислена.

— О, напротив, изобщо не е безсмислена. Тя има за цел много повече от физическото ти убийство, Ричард. Нима не разбираш? Тя ще разруши вярата на другите в теб. Ще те остави жив, за да съсипеш сам каузата си.

— Сам ли? Какво искаш да кажеш?

— Обектът на заклинанието ще те обсеби така, че за теб всичко останало ще престане да съществува. Хората ще си мислят, че с теб нещо не е наред, че си луд. Ще започнат да се съмняват в теб, а също и в каузата ти. Заклинанието ще те обрече на жива смърт. Всичко, в което намираш смисъл, ще рухне. Ще те сполети налудничавата мания, че това, в което вярваш дълбоко, наистина съществува, но то никога няма да ти донесе удовлетворение. Не без основание прилагането на заклинание за любов е признато за сериозно престъпление. Докато обикаляш в търсене на обекта на изопачената си памет, ти ще виждаш как каузата ти започва да се пропуква, защото онези, които си вдъхновявал и които са ти вярвали, ще започнат да си казват, че след като ти си луд, значи и изреченото от теб също е лудост.

Ричард си помисли, че жертвата на подобен капан не би била в състояние да разпознае, че и е направено заклинание за любов. И със сигурност беше вярно, че почти всички щяха да започнат да го смятат за откачен.

— Истината не зависи от човека, който я изрича. Истината си остава истина дори ако е произнесена от човек, когото не уважаваш.

— Може и да си прав, Ричард, но другите не винаги проявяват такава прозорливост.

— Сигурно — въздъхна той.

— Колкото до чудовището, Джаганг явно не разчита само на едно средство за постигане на целта си и е готов да направи повече от необходимото, за да срази враговете си. Вероятно е преценил, че с две оръжия би сложил край на заплахата Ричард Рал с повече категоричност, отколкото само с едно.

Ричард не се съмняваше в думите и за Джаганг. Но продължаваше да не и вярва.

— Джаганг дори не знаеше къде се намирам. Онези войници попаднаха на мен случайно, докато патрулираха из гората и се оглеждаха за евентуална опасност.

— Той знае, че си вдигнал бунт в Алтур’Ранг. Може да е разпоредил на войските си в района да носят стрели с прикрепени от Сестрите заклинания, в случай че се натъкнат на теб.

Ричард си даде сметка, че Ничи е разсъждавала доста по тези въпроси. Имаше готов отговор за всичко.

Той изпъна напред ръце с дланите нагоре и вирна брадичка.

— Тогава положи ръце върху моите, чародейке. Вкопчи се в това заклинание и изтръгни от мен гнусните му пипала. Върни ми здравия разум. Ако наистина смяташ, че в основата на всичко лежи заклинание за любов, използвай дарбата си и го потърси, за да го премахнеш.

Ничи извърна поглед и се втренчи през порутения вход в мрака, който бе обгърнал основата на огромната кула.

— Бих могла да го направя, но ми е нужна стрелата. А тя вече не съществува. Съжалявам, Ричард. Изобщо не помислих да проверя дали не е обвита в магия, преди да я унищожа. Единствената ми мисъл беше, че трябва да я извадя от тялото ти час no-скоро, за да ти спася живота. А трябваше първо да я проверя.

— Постъпила си правилно, приятелко — сложи ръка на рамото и той. — Спаси ми живота.

— Дали наистина ти спасих живота? — обърна се към него Ничи. — Или те обрекох на жива смърт?

— Не мисля, че е второто — поклати глава той. — Както сама каза, не би ме принудила да повярвам в нещо, ако не си убедена, че има достатъчно силни доказателства в негова подкрепа. Онова тяло, положено в гроба, не беше такова доказателство. Макар че, от друга страна, то не би трябвало изобщо да е там, следователно наличието му доказва, че наистина става нещо. Просто още не съм разбрал какво.

— А може би доказва, че твоята версия е част от измислица, плод на налудничава мания, създадена посредством заклинание за любов.

— Никой освен мен не си спомня случилото се и не знае, че Калан не е погребана там. Никой освен мен. Но за мен това е силно доказателство, което ме убеждава, че не си въобразявам.

— Или е просто част от заблудата — независимо от какво е породена тази заблуда. Ричард, това не може да продължава вечно. Все някога трябва да приключи. Ти си в задънена улица. Не ти ли е минавала мисълта, че е време да пробваш нещо друго?

Той сложи ръце върху каменния парапет около кладенеца на Плъзгата.

— Виж, Ничи, признавам, че идеите ми са на изчерпване, но още не съм готов да изоставя Калан, да се откажа от усилията да и помогна. Тя означава твърде много за мен, за да направя подобно нещо.

— И колко дълго смяташ да бродиш наоколо и да я търсиш, а в това време Императорският орден да напредва все повече и повече към нашите войски? И двамата приемаме еднакво неохотно намесата на Ан и в моя, и в твоя живот, но тя не го прави от злонамереност. Просто се опитва да опази свободата. Полага усилия да спаси невинни хора и да не позволи на онези свирепи гадове да ги изколят.

Ричард преглътна буцата в гърлото си.

— Трябва да обмисля нещата, да си събера мислите. Намерих някои книги в онази стая. Искам да ги прегледам набързо и да премисля внимателно нещата, да видя дали ще мога да проумея какво се случва и защо. Ако нищо не ми хрумне… Трябва да реша каква да бъде следващата ми стъпка.

— А ако не решиш каква да бъде следващата ти стъпка?

Ричард се облегна на ръцете си и се взря в тъмния кладенец. С усилие сдържа сълзите си.

— Моля те…

Де да знаеше срещу кого трябва да се сражава! Де да можеше да замахне срещу конкретен враг! Той нямаше представа как да се бори с призраците в главата си.

Ничи нежно сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, Ричард. Всичко е наред.