Лавинен огън

Двайсет и пета глава

ДОКАТО ВЪРВЕШЕ по една от централните улици на града, следвана от група местни граждани, Ничи си мислеше, че след заминаването на Ричард сякаш слънцето бе угаснало за нея. Липсваше и възможността да надникне в очите му, да види игривата искрица живот в тях. В продължение на два дни тя се отдаде неуморно на подготовката за предстоящото нападение, но без непосредствената близост на Ричард животът изглеждаше празен, не толкова пъстър, изобщо… различен.

В същото време, когато той бе наблизо, твърдоглавото му упорство да открие въображаемата си любима и действаше наистина изтощително. Дори на моменти и идваше да го удуши. Бе опитала всичко — от търпеливост до гняв — в опитите си да го накара да прозре истината, но беше все едно се опитва да премести планина. В крайна сметка беше все едно какво прави и какво му говори.

За негово добро тя отчаяно се опитваше да го отърси от илюзиите, да му помогне да разбере истината. За тази цел се налагаше да му отправя различни предизвикателства, за да дойде на себе си, преди да се е случило нещо ужасно. Но в същото време опитите и да го накара да прозре истината винаги я правеха да изглежда като някакъв злодей, чиято цел е да работи против него. Не обичаше да е в тази позиция.

Ничи се надяваше, че щом приключи мисията си да помогне на Алтур’Ранг да се отърве от приближаващите орди на Императорския орден и техния магьосник Кронос, бързо ще настигне Кара и Ричард. Тъй като той се бе подготвил с няколко двойки коне, пък и при положение, че щеше да бърза колкото му позволяват силите, Ничи си даваше сметка, че няма да успее да се присъедини към него, преди той да е пристигнал при Шота. Ако изобщо успее да стигне дотам. И ако вещицата не го убие веднага, щом го види.

Доколкото Ничи познаваше вещиците, шансовете на Ричард да излезе жив от бърлогата на тази жена бяха близки до минималните. Още повече, че щеше да му се наложи да отиде там без подкрепата и помощта на Ничи. Утешителното все пак беше, че Ричард го бе правил и друг път. Доколкото Ничи беше чувала, Шота беше жена в истинския смисъл на думата. Така че оставаше поне надеждата Ричард да се държи учтиво с нея. Защото никак не е препоръчително човек да се отнася грубо с вещици.

Но дори да успееше да оцелее след срещата си с Шота, той пак щеше да е сломен, ако тя не се съгласи да му помогне. А Ничи знаеше, че Шота и да искаше, не би могла да направи нищо, защото жената, която Ричард издирваше, просто не съществуваше. Сегиз-тогиз Ничи истински се вбесяваше, че той е такъв инат и че дотолкова се е увлякъл по тази своя илюзия. Друг път се притесняваше, че наистина си е изгубил ума. Но тази мисъл бе прекалено страшна, за да и отдава повече внимание.

Внезапно осъзнала нещо, Ничи се закова на място.

Мъжете, които я следваха, също спряха, като я изтръгнаха от мислите и. Повечето от тях бяха тук, за да изпълняват нарежданията и, касаещи отбраната на града. Неколцина бяха предвидени за куриери, в случай че и се наложи да изпрати съобщение някому. Сега всички стояха неподвижни, притихнали, нямаха представа какво е намислила.

— Ей, там, горе — посочи им тя триетажна сграда на отсрещния ъгъл. — Погрижете се да разположим там поне двайсет-трийсет стрелци по прозорците. И им осигурете достатъчно стрели.

— Ще отида да огледам — рече веднага един от мъжете и хукна през улицата, като избягваше умело трополящите каруци, коне и ръчни колички.

Забързаният поток от хора не секна нито за миг, просто всички започнаха да заобикалят Ничи и групата мъже, все едно бяха камък насред буйна река. Пешеходците разговаряха помежду си полушепнешком и си проправяха път между гръмогласни търговци, които се опитваха да продават стоката си, или сред групички хора, които тревожно обсъждаха предстоящата битка и възможностите за самозащита. Всякакъв вид превозни средства, от огромни талиги, теглени от екипажи от по шест коня, до малки каручки с едно конче, минаваха забързано, всяка в своята посока, натоварени с най-разнообразни стоки и провизии, докато все още имаха тази възможност.

Въпреки врявата, която вдигаха коне, каруци и хора, Ничи сякаш бе оглушала. Мислите и бяха насочени изцяло към вещицата.

Внезапно осъзна, че Шота може не просто да не пожелае да помогне на Ричард, ами изобщо да не му каже, че няма да го направи. Вещиците имаха свои методи на действие и особени възгледи за нещата.

Ако тази жена сметнеше, че Ричард е прекалено настоятелен, можеше да реши да се отърве от него, като го изпрати за зелен хайвер на другия край на света.

Не е изключено да направи нещо подобно и просто за удоволствие, за да се позабавлява, или да го обрече на бавна смърт вследствие на безкрайно обикаляне из далечни пустинни земи. Една вещица би могла да стори нещо подобно само за да докаже, че е във възможностите и. Ричард, заслепен от желанието си да открие въображаемата си любима, едва ли ще осъзнае това. Той просто ще тръгне натам, накъдето му каже Шота.

Ничи беше бясна на себе си, задето му позволи да замине на толкова опасна среща. Но какво би могла да стори? Не можеше да му забрани.

Единственият и шанс бе да се отърве от брат Кронос и хората му възможно най-бързо и да тръгне след Ричард, за да направи, каквото е по силите и да го защити.

Мярна човека, когото бе изпратила да огледа ъгловата къща, да претичва между каруците и конете на връщане към другарите си. Направи и впечатление, че въпреки интензивното движение на хора из пълните улици глъчката и тълпите бяха далеч по-малко, отколкото в обикновен делничен ден. Хората трескаво се подготвяха. Някои вече се бяха окопали на тайни места, където смятаха, че ще са в безопасност. Ничи бе влизала в много градове с Императорския орден. За безопасност и дума не можеше да става.

Съгледвачът заобиколи близката празна каруца и най-накрая скочи при останалите. Застана мълчаливо пред нея. Боеше се да заговори, преди тя да му заповяда да докладва.

Страхуваше се от нея. Всички се страхуваха от нея. Тя не беше просто чародейка; беше чародейка в лошо настроение и всички го усещаха.

Никой не разбираше на какво се дължи сърдитостта и, но пред последните два дни всички около нея вървяха на пръсти. Всъщност настроението и нямаше нищо общо с тях, нямаше нищо общо дори с Ричард, който препускаше презглава в преследване на несъществуващата си любима. Е, това хората нямаше как да го знаят. Ничи се подготвяше мислено за предстоящата кървава атака, повтаряше си наум различните неща, които евентуално би и се наложило да направи, стягаше се вътрешно.

Когато човек е изправен пред невъобразима и дивашка жестокост, не си подпява весели песнички и не споделя с околните възхищението си от слънчевия ден. Вместо това се отдава на мрачните си мисли.

Ничи изобщо не си направи труда да им обяснява причините за настроението си. Подобни усилия биха изцедили запасите и от толкова ценната и в момента енергия. Мислената подготовка да събере всяко късче умения, знания, мъдрост и сила, с които разполагаше, изискваше известно отдръпване. Съществуваха жестоки и смъртоносни сили, чието съществуване тези хора никога нямаше да проумеят, а тя трябваше да се приготви да ги използва веднага, щом се наложи. Не можеше да обяснява тези неща на всеки срещнат. Просто трябваше да го приемат.

— Е? — попита тя спокойно, докато онзи стоеше безмълвен пред нея и се опитваше да нормализира дишането си.

— Ще стане — отвърна човекът. — Сградата представлява тъкачна и плетачна фабрика. И на трите етажа има достатъчно пространство, така че стрелците могат лесно и бързо да се придвижват от прозорец на прозорец и да избират най-подходящото за стрелба място.

Ничи кимна. Вдигна ръка към челото си, за да предпази очите си от захождащото слънце, и се обърна на запад, за да огледа широкия булевард. Огледа разположението на пресечките и ъглите. Накрая прецени, че мястото, където стояха в момента, с тухлената сграда отсреща, е най-подходящо. На това кръстовище се пресичаха два от най-широките булеварди в града и по всяка вероятност вражеската кавалерия щеше да избере именно този маршрут през източната част на града. Ничи познаваше организацията на атаките на Императорския орден. Обикновено те гледаха да има достатъчно пространство, за да могат да атакуват на широк фронт и да разчитат на неговата мощ, за да смажат врага още с първия удар. Беше почти сигурна, че ще изпратят кавалерията си по този маршрут, ако идваха от изток, както се предполагаше.

— Добре — обърна се тя към мъжа. — Погрижи се стрелците да заемат местата си и да разполагат с достатъчно стрели. И побързай — нямаме много време.

Щом онзи се спусна да изпълни нарежданията и, Ничи забеляза в далечината Айшак, който приближаваше с каруца, теглена от два огромни коня. Явно бързаше. Тя имаше известни предположения за причината, довела Айшак при нея, но реши да не мисли за това. Обърна се към друг от съпровождащите я мъже.

— Малко по-нататък, точно след сградата, където ще разположим стрелците, искам ограда с шипове. Мястото е удобно, от двете страни на пътя има масивни сгради. — Посочи улицата, която пресичаше главния път малко преди фабриката. — Още шипове нагоре и надолу по онази улица, така че, който и път за бягство да решат да изберат нападателите, да ги посрещнем подобаващо.

Щом врагът нахлуеше по булеварда, влизайки в Алтур’Ранг, насреща му щеше да се издигне стена от шипове, които щяха да ги разпорят най-безмилостно. Така стрелците щяха да имат прекрасна възможност да вземат на мушка хората, вкарани в капана между шиповете и напиращото отзад множество.

Мъжът кимна и се завтече да изпълнява получените заповеди. Ничи вече бе инструктирала мъжете, обслужващи самите устройства с шиповете. Виктор беше организирал производството им в своята ковачница и в още няколко работилници, които се заеха почти изцяло с изработката на елементарните, ала смъртоносни капани. Всичко се свеждаше до най-обикновени заострени железни пръти, които се привързваха един за друг, за да образуват нещо като ограда с шипове.

И така, всяка от тези своеобразни огради се вграждаше на точно определено място в улиците из целия град. Положени в земята, съоръженията не пречеха на движението по никакъв начин. Но с наближаването на вражеската кавалерия, острите шипове биваха вдигани във въздуха, а коловете — застопорявани с помощта на железни скоби. Имаше по-дълги и по-къси колове, които падаха под различен ъгъл и така оградата ставаше неколкократно по-опасна. Ако всичко вървеше по план, вражеската кавалерия би трябвало да вкара конете си право в зъбчатия капан. Веднъж сблъскали се с тази опасна стена, конете щяха да пострадат и да раздерат краката си, дори да се опитат да се дръпнат назад. Механизмът беше прост, но високоефективен.

Целият град бе осеян с подобни капани, поставени най-вече по кръстовищата. Вдигнати веднъж, ошипените огради трудно се сваляха в хоризонтално положение. Паникьосаните коне щяха разкървавят крайниците си или най-малкото щяха да се озоват затворени в клетка без изход. Щом кавалерията попадне на шиповете, войниците щяха или да бъдат изхвърлени от седлата и най-вероятно ранени или убити, или щеше да им се наложи сами да слязат и да се опитат да преодолеят препятствието. При всички положения стрелците щяха да имат далеч по-добри шансове да улучат вражеските войници така, отколкото ако те просто минаваха по пътя си.

Хората, които обслужваха съоръженията с шиповете, бяха инструктирани да преценяват ситуацията и да не пускат в действие механизмите още при появяването на първите редици кавалеристи. В някои случаи би било по-добре да изчакат малко и да вдигнат преградите едва след като част от вражеските орди е минала, като по този начин разцепят силите им и отделят редиците на командването. Така врагът щеше да изгуби предимството на единството си, а с разпокъсана войска е далеч по-лесно да се справиш. Решителното унищожаване на кавалерията бе от изключителна важност за прекратяване на нашествието.

Ничи обаче знаеше, че при вида на страховитата стена на настъпващите вражески войници, които надават бойни викове и са жадни за кръв, подобни детайлни планове обикновено се забравят. Тя бе наясно, че при страховития вид на тези войници, вдигнали застрашително оръжията си, част от местните хора ще побягнат, забравяйки да вдигнат шиповете преди това. Ничи бе виждала неведнъж този ужас. Именно това я подтикна да се погрижи за поставянето на множество огради с шипове — далеч повече от необходимото.

Почти целият град бе ангажиран в защитата. Едни средства щяха да се окажат по-ефективни от други. Дори жените и децата, затворени по къщите, разполагаха с изобилие от средства, от камъни до врящо олио, които да хвърлят върху настъпващите орди. Нямаше време да се изработват изкусни оръжия, но навсякъде имаше хора, въоръжени с копия. Наостреният кол не бе кой знае колко изящен, ама като го забиеш във вражески кон или раниш човек, си беше направо красив. Все едно дали нападат конници или пехотинци — всички трябваше да бъдат отблъснати. Затова в града имаше хиляди мъже, въоръжени с лъкове. И старец може да стреля с лък и да убие дори енергичен и мускулест млад войник.

Стрелата убива даже магьосник.

Би било безполезно да карат обикновените граждани да влизат в ръкопашен бой с опитни и квалифицирани войници. По-скоро трябваше изобщо да не допуснат врага да използва своите стандартни бойни средства.

Ничи възнамеряваше да превърне града в огромен капан. И да привлече Ордена в него.

Проследи с поглед приближаващата към нея каруца с Айшак. Хората се разбягваха, за да сторят път. Айшак дръпна юздите и едрите коне спряха. Вдигна се облак прах.

Той натисна спирачката и скочи от капрата — Ничи не бе очаквала от него подобна пъргавост. Докато тичаше, той протегна към нея шапката си. В другата си ръка стискаше още нещо.

— Ничи! Ничи!

— Залавяйте се със задачите, които обсъдихме — обърна се тя към мъжете около нея. — Остават ни не повече от два-три часа.

Мъжете изглеждаха изненадани и уплашени.

— Не мислите ли, че ще изчакат до сутринта? — попита един.

— Не. Смятам, че ще нападнат тази вечер. — Не им обясни защо е на това мнение.

Мъжете кимнаха и се завтекоха да си вършат работата. Айшак застана пред нея задъхан. Лицето му бе червено като шапката.

— Съобщение, Ничи. — Размаха хартийката пред лицето и. — Съобщение за кмета.

Ничи се вкамени.

— Дойде група конници. Носеха бяло знаме, точно както ти предположи. Донесоха съобщение за „кмета“. Как се досети, че ще стане така?

— Прочетохте ли го? — попита тя, без да отговаря на въпроса му.

Лицето му пламна.

— Да. И аз, и Виктор. Много е ядосан. А никак не е добре ковачът да е ядосан.

— Намери ли кон, както те помолих?

— Да, да, имам кон. — Подаде и хартийката. — Но мисля, че е по-добре да го прочетеш веднага.

Ничи разгъна листа и зачете наум.

Ничи смачка съобщението в юмрука си.

— Да вървим.

Айшак сложи шапката на главата си и хукна след нея.

— Нали не смяташ да изпълниш желанието на този обесник?

Ничи вдигна крак на желязната стъпенка и се качи на дървената капра на каруцата.

— Да вървим, Айшак.

Той не спря да мърмори през цялото време, докато се настаняваше до нея. Освободи спирачката и дръпна юздите, викна на хората да сторят път и направи широк завой. Изпод колелетата се надигнаха спираловидни пелени прах и мръсотия. Камшикът му изплющя над гърбовете на животните, които поеха напред. Каруцата се наклони, но успя да се задържи изправена и конете я дръпнаха здраво.

Ничи се хвана за страничното перило, за да възстанови равновесието си, изгубено при рязкото движение. Другата и ръка, която стискаше смачкания лист със съобщението, почиваше в скута и. Изобщо не разбра кога прекосиха града, кога минаха покрай сградите и магазините, покрай другите каруци, коне и пешеходци. Залязващото слънце проблясваше между редици дървета вляво, докато препускаха на север по широкия булевард. Пред сергиите със сирене, хляб и месо се трупаше народ. Хората се запасяваха с храна, подготвяйки се за предстоящата буря.

С приближаването си към старата част на града пътят се стесняваше и хората, каручките и конете се сгъстяваха. Без да забавя ход, Айшак слезе от широкия булевард и реши да кара напряко по странични улички зад наблъскани една в друга редици от сгради, където цели семейства живееха в една стаичка. Дворчетата бяха опасани с простори с развени на тях дрехи, на места просторите бяха опънати между две съседни сгради, от прозорците на втория етаж. Почти всяко ъгълче зад наблъсканите една в друга сгради се оползотворяваше за отглеждане на зеленчуци или кокошки. Подплашени от каруца, прелитаща покрай двора им, пернатите изпадаха в паника, пляскаха с криле, хвърчеше перушина.

Айшак умело управляваше екипажа, който се носеше с шеметна скорост. Конете му заобикаляха всякакви прегради — колиби, огради, стени и тук-там по някое дърво. Щом излезеха на по-натоварен булевард, кочияшът крещеше на хората да сторят път. Те отскачаха встрани и ги пускаха да минат.

Каруцата свърна по улица, която Ничи прекрасно помнеше и която минаваше покрай ниска стена, отвеждаща към входа на складовете на транспортната компания на Айшак. Каруцата изтрополи по набраздения от коловози двор пред сградата и спря рязко под сянката на огромни дъбове, надвесени над стената.

Още със слизането от капрата Ничи видя как двойната врата на сградата се отваря. Явно чул врявата, Виктор излезе на прага. Имаше свиреп и страховит вид, сякаш бе готов да убие всеки, който му падне в ръчичките.

— Видя ли съобщението? — попита.

— Да, видях го. Къде е конят, който поисках?

Той посочи през рамо към една отворена врата.

— Е, какво ще правим сега? Най-вероятно ще ни атакуват призори. Не можем да позволим на тези войници да те отведат със себе си в лагера на Императорския орден. Но и не можем да ги оставим да си тръгнат с празни ръце и да докладват на Кронос, че не изпълняваме заповедите му. Какво ще им кажем?

Ничи посочи сградата с глава.

— Айшак, би ли ми докарал коня?

— Ти трябва да се ожениш за Ричард — изгледа я кисело той. — Направо сте си лика-прилика. И двамата сте напълно откачени.

Изненадана от думите му, на Ничи не и оставаше друго, освен да го изгледа.

— Моля те, Айшак, времето ни е ценно — рече след малко, възвърнала гласа си. — Нали не искаме онези момчета да си тръгнат с празни ръце.

— Да, Ваше величество — отвърна иронично той, — позволете ми да ви докарам кралския ат.

— Никога не съм виждала Айшак да се държи така — рече тя на Виктор, докато погледът и следеше отдалечаващия се към вратата Айшак, който не преставаше да сипе ругатни.

— Той те смята за луда. Както и аз. — Виктор вдигна юмруци на хълбоците си. — Какво стана? Номерът ти с онзи пленник в конюшнята не мина или си планирала точно такова развитие на нещата?

Ничи не беше в настроение да дава дълги обяснения, затова само го изгледа свирепо.

— Планирала съм да приключа с цялата тази история възможно най-бързо и да спася населението на Алтур’Ранг от кърваво клане! — изсъска тя през зъби.

— И това какво общо има с предаването ти в ръцете на брат Кронос?

— Ако им позволим да ни атакуват призори, предимството ще е на тяхна страна. Трябва да ни нападнат днес.

— Днес ли! — Той се обърна на запад, към залеза. — Но скоро ще мръкне.

— Именно — рече тя и като се протегна към каруцата, издърпа едно въже.

Замислен над думите и, Виктор се загледа към града.

— Ами, предвид обстоятелствата, ми се струва, че би било по-добре да не скачаме според техния аршин и да не влизаме в бой с тях денем. Ако има начин да ги подмамим да ни нападнат днес, съвсем скоро ще се озоват без светлина. И това ще е добре за нас.

— Аз ще ви ги доведа. Вие само се пригответе да ги посрещнете.

Бръчките по челото на Виктор се вгънаха още по-навътре.

— Не знам как ще ги подмамиш да ни нападнат днес, но когато дойдат, ние ще сме готови.

Айшак излезе от склада, повел бял жребец на черни точки. Гривата, опашката и краката под коленните сухожилия бяха черни. Освен, че бе красив и елегантен, конят явно беше доста силен и издръжлив. Но не беше онова, което Ничи искаше.

— Не изглежда толкова едър — каза тя на Айшак. Айшак го погали с любов по бялата муцуна.

— Ти не каза, че искаш едър, каза, че ти е нужен силен и надежден кон, който не се плаши лесно и има смело сърце.

Ничи пак огледа коня.

— Просто предположих, че за да притежава всички тези качества, конят трябва да е едър.

— Откачена жена! — промърмори Айшак на Виктор.

— Съвсем скоро ще е не само откачена, ами и мъртва! — отвърна ковачът.

Ничи подаде въжето на Виктор.

— Ще стане по-лесно, ако се качиш на зида, след като яхна коня.

Тя погали жребеца отдолу под брадичката, после и по копринените уши. Животното изпръхтя доволно и я подбутна с глава. Ничи го гушна и вкара в съществото му тънка струйка от своя Хан, за да го успокои и предразположи. Плъзна ръка по гривата му и надолу по корема, за да го опознае.

Без да каже нито дума, Виктор се качи на зида и я изчака да се качи на седлото. Ничи подреди полите на червената рокля, която бе облякла, и я разкопча до кръста. Измъкна ръцете си от ръкавите една по една, като придържаше предницата долепена към гърдите си, после я прихвана с лакти и протегна към Виктор долепените си китки.

Лицето на Виктор придоби цвета на роклята и.

— Сега пък какви ги вършиш?

— Това са опитни войници от армията на Императорския орден. Не само редови войници, ами и офицери. Прекарала съм дълго време с Ордена. При това бях доста известна — за някои бях Кралицата на робите, за други — Господарката на смъртта. Възможно е някои от тези мъже да са били в армията на Джаганг навремето, в който случай е абсолютно сигурно, че ще ме познаят, особено, ако съм с черна рокля. Та затова за всеки случай си облякох червена рокля.

Освен това е добре да им осигуря гледка, която да ги разсейва и да е още по-малко вероятно да ме познаят. Подобно нещо би осуетило обичайната хладна преценка на опитни войници като тях. И не на последно място, Кронос също ще ме забележи и ще реши, че „кметът“ отчаяно се опитва да го умилостиви. Нищо не събужда кръвожадните щения на тези мъже повече от слабостта.

— Според мен ще си навлечеш неприятности далеч преди да си стигнала до Кронос.

— Аз съм чародейка. Мога да се грижа за себе си.

— На мен ми се струва, че Ричард е магьосник, въоръжен с древен магически меч, а дори той загазва, когато врагът има огромно числено превъзходство. Не само го победиха, ами и за малко да го убият.

Ничи поднесе китките си към Виктор.

— Завържи ги.

Той я изгледа гневно, но се подчини. Мърморейки си нещо под мустак, се зае да я завърже. Айшак държеше юздите на коня и ниско под главата му.

— Този кон бърз ли е? — попита тя, докато наблюдаваше как Виктор омотава въжето около китките и.

— Бърз е. Казва се Са’дин.

— Са’дин ли? Това не означаваше ли „вятър“ на древния език?

Айшак кимна.

— Ти знаеш древния език?

— Малко. Днес Са’дин наистина трябва да е бърз като вятъра. А сега ме чуйте и двамата. Нямам намерение да се оставя да ме убият.

— Никой няма такова намерение — скастри я Виктор.

— Не, не разбирате. Имам уникалния шанс да се приближа до Кронос. Щом атаката започне, ще ми бъде ужасно трудно да го открия. А дори да знам точното му местоположение, едва ли ще успея да се приближа до него. Той ще е зает да сее смърт сред невинните хора по начини, които изобщо не можете да си представите; ще всява масова паника, ужас и смърт. Поради тази причина в лагера му го ценят изключително високо. По време на битката войниците ще са нащрек за всеки опит за покушение срещу магьосника им. Трябва да го направя сега. Възнамерявам да приключа тази нощ.

Виктор и Айшак се спогледаха.

— Искам всички да сте готови — продължи Ничи. — Когато тръгна да се връщам, очаквам да ме последва отряд разярени мъже.

Виктор приключи с възела и я погледна.

— Колко души?

— Предполагам, че ще повлека цялата войска по петите си.

Айшак нежно погали Са’дин по бузата.

— Ако мога да попитам — защо ще са толкова разярени?

— Освен, че възнамерявам да посегна на магьосника им, ми се ще да разтърся добре това гнездо на стършели.

Виктор изсумтя възмутено.

— За готови — ще сме готови да посрещнем атаката им. Но силно се съмнявам, че ти ще успееш да се измъкнеш от лагера им.

И Ничи не беше сигурна. Не бе забравила времето, когато се впускаше в изпълнението на плановете си, без да се интересува дали ще загине или ще оцелее. Сега обаче не и беше все едно.

— Ако не се върна, просто дайте всичко от себе си. Да се надяваме, че дори да ме убият, ще успея да повлека след себе си и Кронос в отвъдния свят. При всички положения сме им подготвили достатъчно изненади.

— Ричард знае ли какво си намислила? — присви очи насреща и Айшак.

— Предполагам, че се е досетил. Но бе достатъчно любезен да не ме кара да се страхувам допълнително, като спори с мен дали трябва да правя нещо, което съм убедена, че е правилно. Това не е игра. Всички ние се борим за живота си. Провалим ли се, ще загинат толкова много невинни хора, че ви е бедна фантазията. Доста време съм се била от другата страна на барикадите. Знам какво предстои. И се опитвам да го предотвратя. Ако не желаете да ми помогнете, поне не ми пречете.

Ничи погледна първо единия, после другия. Огорчени, двамата мълчаха.

Виктор довърши омотаването на китките и. Извади нож от колана си и отряза излишното въже.

— Кой искаш да те заведе при войниците, които те очакват?

— Мисля, че е по-добре да си ти, Айшак. Виктор може да се заеме с разгласяването на плановете ни и да провери за последно как вървят приготовленията. През това време ти ще влезеш в ролята на представител на „кмета“.

— Съгласен съм — отвърна той и се почеса по бузата.

— Добре — кимна Ничи и грабна юздите.

Преди да е успяла да продължи, Виктор се прокашля.

— Има още нещо, което бих искал да ти кажа. Но понеже и двамата бяхме доста заети… — Нетипично за него, Виктор отклони поглед.

— Слушам те.

— Виж, в друг случай едва ли бих повдигнал въпроса, но сега мисля, че е важно да го знаеш.

— Какво да знам?

— Хората започват да се съмняват в Ричард.

— Да се съмняват! — сбърчи чело Ничи. — Какво имаш предвид? В какъв смисъл?

— Тръгнаха слухове около причините, поради които Ричард замина. Хората се притесняват, че той изоставя тях и каузата, за да преследва призраци. Питат се дали си струва да вървят след такъв човек. Чуват се гласове, че той е… така де, че е разстроен или нещо такова. Какво да им кажа?

Ничи въздъхна дълбоко и се опита да си събере мислите. Точно от това се страхуваше. Именно затова и се струваше важно той да не напуска града — особено по този начин, точно преди атаката.

— Припомни им, че Господарят Рал е магьосник, а магьосниците виждат в бъдещето, прозират скрити, далечни заплахи, невидими за останалите. Един магьосник не си губи времето да обяснява поведението си на обикновените хора.

Върху плещите на Господаря Рал лежат още безброй задължения, той не е прикрепен само към Алтур’Ранг. Ако хората тук искат да живеят на свобода, да правят, каквото искат с живота си, трябва да го сторят в името на самите себе си. Трябва да вярват, че Ричард, в качеството си на Господаря Рал и на магьосник, се старае да прави най-доброто за нашата кауза.

— А ти вярваш ли го? — попита ковачът.

— Не. Но има разлика. Аз мога да следвам идеалите, които той разкри пред мен, като в същото време се опитвам да върна разума на Ричард. Двете неща не са несъвместими. Но хората трябва да вярват на водача си. Ако решат, че си е изгубил ума, ще се уплашат и ще се предадат. А точно в момента не можем да си позволим да поемем този риск.

Дали Ричард е с всичкия си или не, каузата ни си остава все същата. Истината си е истина — с или без Ричард.

Ордите, настъпващи насам, за да ни избият, са съвсем истински. Ако победят, оцелелите сред нас ще бъдат поробени и върнати под игото на Императорския орден. И този факт няма да се промени, независимо дали Ричард е жив, мъртъв, побъркан или не.

Скръстил ръце, Виктор кимна.

Ничи стисна краката си и насочи Са’дин по-близо до стената. Извърна се с гръб към ковача, който все още беше качен на зида.

— Дръпни ми роклята надолу до кръста. Побързай, слънцето скоро ще започне да залязва.

Айшак поклати глава и извърна очи. Виктор се поколеба за миг, после въздъхна уморено и изпълни волята и.

— Хайде, Айшак, да вървим. Ти водиш. — Хвърли поглед през рамо към Виктор. — По залез слънце ще ти доведа врага.

— Какво да кажа на хората? — попита Виктор.

Ничи нахлузи върху себе си студената маска, която бе носила почти през целия си живот — леденото спокойствие на Господарката на смъртта.

— Кажи им да се заредят с мрачни и свирепи мисли.

За първи път гневното изражение на Виктор се разтегли в зловеща усмивка.