Лавинен огън

Четирийсет и шеста глава

ПЪТЯТ НАГОРЕ КЪМ КУЛАТА предлагаше великолепна панорама към Ейдиндрил, който се простираше в долината, макар че в превалящия ден в планината се бяха прокраднали облаци и застиналият въздух се усещаше горещ и влажен. Ако не беше потисната от грижи, Ничи вероятно би установила, че гледката от високите части на пътя към Магьосническата кула се нарежда сред най-прекрасните в живота и — а възхищението от такива красоти бе сравнително ново за нея усещане, събудено в душата и благодарение на Ричард.

Сега обаче я бяха налегнали мрачни мисли, свързани с неизменното му упорство да намери онази несъществуваща жена Калан, която си беше втълпил, че помни. Откакто се бяха срещнали, изобщо не бе отворил дума за нея — вероятно защото вследствие на предишните им разногласия бе изгубил надежда, че може да я убеди в необходимостта да открие тази жена, която според Ничи категорично беше илюзия. Но макар Ричард да не я споменаваше, Ничи виждаше ясно, че той е не по-малко решен да открие Калан, отколкото на тръгване за дома на Шота. Надеждите и че когато го настигне след битката в Алтур’Ранг, той ще е по-добре, се изпариха. Удоволствието и от гледката помръкна.

Имаше обаче нещо, може би някакво пламъче в очите му, което и се струваше различно. Не можеше да определи точно какво е, нито какво би могло да означава. Той винаги се бе отличавал с пронизващ поглед, с умение да прониква надълбоко и безпощадно в душата на събеседника си. Сега обаче, щом погледите им се срещнеха, Ничи виждаше в неговия още повече острота и проницателност, сякаш директно разпорваше душата и и я претърсваше из основи. Ничи нямаше какво да крие от него — най-малко от него. Мислеше му само най-доброто, при това съвсем искрено. Не искаше нищо друго, освен той да бъде щастлив. И бе готова да му помогне по всякакъв начин, за да намери той своето щастие.

Може би именно поради тази причина настроението и помръкна; макар да изглеждаше все така устремен и изпълнен с решителност, тя го усещаше някак помръкнал, на крачка от отчаянието. Светлината на живота в очите му бе нещо, което Ничи ценеше високо. Не би допуснала тя да угасне.

Усилието да не изостава от него не и позволи да го попита как е минало при вещицата. По мълчанието на Кара Ничи прецени, че каквото и да е станало, нещата не са се развили според очакванията на Ричард. Това не я изненада. Нима една вещица, пък била тя и добронамерена, би могла да му помогне да намери жена, която съществува само във въображението му?

Ничи нямаше никаква представа какво е това „Лавинен огън“, но в гласа му усещаше — а и в напрегнатото му изражение, — че Ричард е нетърпелив да открие какво означава. Тъй като бе живяла с него доста дълго, Ничи познаваше настроенията и чувствата му, без да се налага той да казва нито дума. За нея беше очевидно, че той залага много на значението, скрито зад „Лавинен огън“.

Освен всичко друго, разбира се, Ничи бе силно притеснена за съдбата на меча му. Не можеше да проумее как така Ричард е без меча си. Притесненията и се задълбочиха от недвусмислената реакция на Кара, която директно сложи край на разговора по този въпрос, преди той въобще да е започнал. Що се отнася до Ричард, той изобщо не го спомена. Мечът на истината не беше нещо, което Ричард би забравил просто ей така.

По-високо в планината пътят потъваше сред гъста гора от внушителни смърчове, преди да излезе на тесен мост, прехвърлящ двата ръба на умопомрачителна пропаст. Ничи имаше чувството, че планината е прорязана до самото и ядро и двете и половини са раздалечени една от друга. Докато преминаваха един след друг по моста над зейналата бездна, тя хвърли поглед надолу и видя отвесни скални масиви от двете страни, между които се стелеха призрачни пухкави облаци. От замайващата гледка и се сви коремът.

По вървежа на Са’дин си личеше, че е на ръба на силите си. Ушите му бяха лениво клепнали настрани. От конете на Кара и Ричард излизаше пяна. Ничи знаеше, че Ричард е изключително грижовен и внимателен към животните, но специално към тези като че ли не проявяваше никаква милост. Явно смяташе, че в момента е по-належащо да се погрижи за далеч по-важни неща от живота на конете. Ничи знаеше какви са тези по-важни неща — човешкият живот. По-точно — животът на един човек.

Стените на Кулата, издигнати от сложно свързани един с друг черни гранитни блокове, се издигаха пред очите им като скала. След като слезе от моста и тръгна след Ричард и преди Кара, Ничи огледа сложния комплекс от насипи, бастиони, кули, висящи мостове, свързващи тунели. Мястото изглеждаше някак живо, като че ли ги наблюдаваше как приближават към зейналия сводест портал, където пътят се врязваше в долната част на външната стена.

Без капка колебание Ричард насочи коня си под масивния портик. Ако имаше избор, Ничи би проявила повече предпазливост на влизане в подобно място. Кожата и настръхна от силата, която се излъчваше отвътре. Никога досега не бе изпитвала толкова натрапчиво чувство за магическа сила, излъчваща се от конкретно място. Беше като да стоиш сам и незащитен насред голо поле, в очакване върху тебе да се стовари страховита буря с гръмотевици.

Усещането и даде известна представа за мащабите на щитовете, които охраняваха Магьосническата кула. Доколкото успя да прецени, щитовете в Двореца на пророците бяха детска игра в сравнение с тези тук. Пък и онези бяха издигнати предимно с помощта на Адитивна магия, защото пред двореца стояха съвсем различни цели. Тук субстрактивните щитове бяха използвани на равна нога с адитивните. Смъртоносната им сила изобщо не бе скрита — напротив, бе направено всичко възможно онзи, който разбира от тези неща, да разбере за какво става въпрос.

Бавно и някак неусетно по небето бяха изпълзели дъждовни облаци и го бяха боядисали в оловносиво. Слънчевият ден бе изместен от сумрачна привечер, от която Кулата изглеждаше още по-внушителна и отблъскваща, сякаш самата тя се бе погрижила да се обгради с оловносиви облаци, като един вид допълнителна защита в случай на нужда. Без да забави крачка, Ричард влезе директно в дългия тъмен тунел. Тропотът на конски копита отекна от влажния камък.

Щом излязоха от другата страна на тунела, се озоваха пред заградена ливада, избуяла във високи треви. Чакълестият път минаваше покрай стена вдясно, по продължение на която имаше редица врати. Първите врати, пред които се озоваха току зад портика, вероятно бяха входовете за посетители. Ничи предположи, че тези зад втората стена вероятно са сервизните входове към Кулата. Оградата на ливадата се затваряше от другата страна на пътя. По-нататък, вляво, тревата свършваше в стената на самата Кула. Някъде там се намираха и конюшните.

Без да каже нито дума, Ричард скочи от коня и отвори вратата в оградата около ливадата и пусна коня си вътре, но без да го разседлава. Объркани, но без да задават въпроси, Ничи и Кара последваха примера му и направиха точно същото, след което го последваха към входа, до който водеха десетина гранитни стъпала, вдлъбнати и излъскани до блясък от хилядолетна употреба. Озоваха се във фоайе, в дъното на което се виждаше масивна двойна порта, водеща към самата Кула, която започна да се отваря бавно.

Отвътре надникна старец с чуплива бяла коса, който имаше вид на изненадан от неканени гости домакин. Беше задъхан — явно бе претичал целия път до тук, след като бе установил, че приближава някой. Несъмнено за идването им го бяха известили магическите мрежи, които се активираха веднага, щом някой стъпи на пътя за насам. Вероятно в древни времена за посрещането на гостите се бяха грижили специални хора. Сега обаче старецът бе сам в Кулата. Явно при задействането на мрежите е бил в другия край на сградата, защото едва си поемаше дъх.

Въпреки силната почуда, изобразена на сбръчканото му лице, Ничи нямаше как да не разпознае чертите му. Беше сигурна, че пред нея стои дядото на Ричард — Зед. Беше висок, но тънък като вейка. Кафявите му очи се блещеха в почуда и някаква детинска превъзбуда, ако не невинност. Семплата му роба без никакви орнаменти беше сигурен знак, че пред нея стои велик магьосник. Носеше годините си с достойнство. Като гледаше Зед, Ничи бе сигурна, че годините няма да загрозят неговия внук Ричард.

Старецът разпери ръце и ги преметна през главата си.

— Ричард! — лицето му се разтегли в радостна усмивка. — Да му се не види, наистина ли си ти, момчето ми?

Зед прекрачи прага и се спусна по стъпалата.

Ричард изтича към дядо си и го вдигна в прегръдката си.

Стисна го толкова здраво, че окончателно остави без дъх и бездруго задъхания старец. И двамата избухнаха в смях, в който без съмнение си личеше близкото им родство.

— Зед! Нямаш представа колко се радвам да те видя!

— И аз, момчето ми. — В гласа му прозвучаха треперливи нотки. — Доста време мина. Ужасно много време. — Простря клечестата си ръка покрай Ричард и стисна Кара за рамото. — Как си, скъпа? Виждаш ми се доста омаломощена. Добре ли си?

— Аз съм Морещица — отвърна тя, леко възмутена. — Разбира се, че съм добре. Кога съм изглеждала по друг начин, освен в най-добра форма?

Зед се изкикоти и ръгна Ричард в ребрата.

— Ами сигурно никога. Като ви гледам, и двамата имате нужда да си полегнете и похапнете. Но иначе изглеждате добре и наистина се радвам да ви видя.

Сега вече и Кара не се сдържа и се усмихна.

— Липсваше ми, Зед.

— Не е много характерно за една Морещица да твърди, че и е липсвало едно старче — размаха пръст насреща и той. — Рика ще се изненада да го чуе.

— Рика ли? Рика е тук?

Зед махна с ръка към полуотворената порта.

— Някъде там е… сигурно патрулира. Така като я гледам, явно има две цели в живота си — да се заяжда с мен и да патрулира. Казвам ви, мира не ми дава тая жена. И най-ужасното е, че пипето и сече като бръснач. Добре поне, че в готвенето я бива.

— Рика готви? — сбърчи чело Кара.

Зед се сепна и си пое дъх през стиснати зъби.

— Да не се изпуснеш, че съм ти казал, че направо ще ме…

— Зед, имам проблем и ми е нужна помощта ти — прекъсна непринудения им разговор Ричард.

— Добре ли си? Нали не си болен? Май не си много на себе си, момчето ми. — Вдигна ръка на челото му. — Летните грипове са най-коварни, да ти кажа. Не стига, че отвънка жега, ами и отвътре, ти гори. Кофти комбинация.

— Да… не… такова, искам да кажа, не е там проблемът. Трябва да поговорим.

— Ами говори. Доста време мина. Направо непростимо. Чакай да помисля… май тази пролет станаха две години, ако не греша. — Зед се поотдръпна и огледа внука си от главата до петите. — Къде ти е мечът, Ричард?

— Виж, за това ще говорим после — отвърна Ричард раздразнен и се откъсна от хватката на Зед, за да сложи точка по въпроса.

— Каза, че искаш да поговорим. Ами говори и ми кажи къде ти е мечът. — Насочи широката си усмивка към Ничи. — И коя е тази прелестна магьосница, която водиш със себе си?

Ричард примигна насреща му, после погледна Ничи.

— О, извинявай, Зед, да ти представя Ничи. Ничи, това е…

— Ничи! — избухна Зед и отскочи две стъпала назад, все едно бе видял усойница. — Сестрата на мрака, която те отведе в Стария свят? Същата Ничи ли? Какво търси с теб това коварно създание? Как смееш да водиш тази жена в…

— Зед! — прекъсна го грубо Ричард. — Ничи е приятел.

— Приятел ли? Ти да не си откачил, Ричард? И как си представяш да…

— Зед, тя мина на наша страна. Също като Кара, като Рика. Нещата се променят. Преди всички те бяха… — Видя как го гледа дядо му и замлъкна. — Разбираш какво имам предвид. Готов съм да поверя на Кара живота си и тя неведнъж е оправдавала доверието ми. Същото е с Ничи. И на двете съм готов да поверя живота си.

Зед най-сетне го сграбчи за рамото и го разтърси сърдечно.

— Да, май те разбирам. Откакто ти дадох Меча на истината, ти промени доста неща към добро. Как да ти кажа, никога не съм си представял, че един ден ще си седя безгрижно на масата и ще похапвам вечеря, сготвена ми от Морещица. При това доста вкусна вечеря, държа да отбележа. — Млъкна и посочи с пръст Кара. — Само да и кажеш това, което чу току-що, жива ще те одера. И бездруго много си е навирила носа.

Кара само се усмихна.

Зед пак се обърна към Ничи. В очите му не личеше онзи толкова характерен хищнически поглед на Рал, но в цялото му излъчване имаше нещо не по-малко обезоръжаващо, наред с това с потенциала да бъде опасно и непростимо.

— Добре дошла, магьоснице. Щом Ричард твърди, че си приятел, значи е така. Съжалявам, че избухнах.

— Напълно разбираемо е — усмихна се Ничи. — Аз самата не се харесвам особено в онзи си период. Бях под влиянието на тъмни заблуди. Не случайно ме наричаха Господарката на смъртта. — Ничи потъна в сивите очи на Ричард. — Внукът ти ме измъкна оттам и ми разкри красотата на живота.

— Да, добре казано. Красотата на живота — усмихна се Зед.

— Именно за живот става въпрос — дръпна го нетърпеливо Ричард. — Зед, чуй ме, наистина…

— Да, добре, добре. — Зед махна с ръка, за да усмири нервния си внук. — Вечно искаш нещо. Още прага не е прекрачил, а все напира да пита, да пита. Доколкото си спомням, първата дума, която каза като малък, беше „защо“. Е, да влизаме тогава. Дълбоко ме интересува защо Мечът на истината не е с теб. Знам, че не би допуснал с него да се случи нещо, но искам да ми разкажеш всичко — от начало до край. Без да пропускаш и най-малката подробност. Хайде да вървим.

Като им направи знак с ръка да го последват, дядото на Ричард изкачи стъпалата към входа.

— Зед! Искам да…

— Да, да, момчето ми. Знам, че искаш нещо. Разбрах те още първия път. Бих казал, че е като дъжда. Няма смисъл да започваме, след като и бездруго ще се измокрим. Да вървим вътре и ще те изслушам. — Гласът на Зед отекна звънко в тъмнината отвъд прага. — Май като те гледам, нещо за хапване би ти дошло добре. Има ли и други гладни? Срещите винаги ми повдигат апетита.

Ричард отпусна ръце, дланите му се залюляха покрай хълбоците в знак на отчаяние. Въздъхна и изтича по стълбите да настигне дядо си. Ничи знаеше, че с всеки друг на мястото на Зед, Ричард би се държал различно. Не беше лесно да се оправяш с хора, които те обичат, които са те отгледали от ей такъв, които са те утешавали, когато си бил уплашен до сълзи от връхлетяла буря или от вълчи вой. И Ричард реагираше по същия начин. Любовта към дядо му му връзваше ръцете със здравите въжета на уважението.

Ничи никога не бе виждала Ричард в такава светлина. Стори и се ужасно мило. Пред нея стоеше Господарят Рал, владетелят на Д’Харанската империя, Търсачът на истината, човекът, способен да разтрепери почти всеки само с поглед, а ето че сега стоеше притихнал и се вслушваше в укорителните слова на дядо си. Ако конкретните проблеми не бяха толкова сериозни, Ничи едва ли би се удържала да не се усмихне на милата безпомощност на Ричард, обезоръжен от този толкова безобиден на вид старец.

В сумрака отекваше шум от вода. Зед небрежно погледна настрани и лампата на стената светна. При запалването и Ничи разпозна искрицата на силата, която я бележеше като ключова лампа. С последователност от съскащи звуци, които тръгнаха от двете страни на входа, околовръст започнаха да просветват стотици двойки лампи. Почти веднага след запалването на една двойка се активираше следващата, като в крайна сметка се получи плътен обръч от трептящи пламъчета. Ничи знаеше, че ефектът би бил същият дори ако ключовата лампа бе запалена с факла, а не с нишката на магията. Светлината плавно се усили и за броени секунди мрачното фоайе потъна в ярка светлина.

В центъра на облицования с плочки под се издигаше шадраван с формата на детелина. Водата от най-горната вана се изстрелваше високо към тавана, откъдето се спускаше по каскада от корита с все по-голям диаметър и фестонирани ръбове, които най-долу се спускаха през отвори, отстоящи на еднакво разстояние един от друг, за да се извият на дъга към основния басейн, чийто парапет бе изваян от светъл мрамор на пъстри петна, достатъчно широк, че да служи за пейка.

Околовръст овалното помещение се издигаха тъмночервени мраморни колони, които поддържаха кръгъл балкон, обикалящ покрай стената в пълен кръг — сякаш елитни гвардейци, застанали на стража. През прозорците на стъкления таван, отстоящ на трийсетина метра височина, се процеждаха тънки снопчета хладни привечерни лъчи, които се сливаха със сиянието на лампите в долната част на залата. Нощно време през този стъклен таван вероятно нахлуваше и студената лунна светлина, за да придаде на всичко наоколо особен призрачен вид. Но тази вечер беше новолуние, пък и при всичките тези облаци едва ли щеше да се прокрадне дори едничък лунен лъч. Доколкото можеше да мерне късчета небе между облаците, Ничи прецени, че Зед вероятно е прав — май наистина наближаваше дъжд.

В разрез с първоначалните впечатления от Магьосническата кула, залата представляваше красиво, топло преддверие на сграда със суров и враждебен вид. Тя отпращаше по един необясним начин към миналото на това място, изпълнено с живот и жизненост. Също като изоставения град в долината, тази празнота натъжи Ничи.

— Добре дошли в Магьосническата кула. Струва ми се най-удачно първо да…

— Зед! — изръмжа Ричард, като най-безцеремонно прекъсна дядо си. — Трябва да говоря с теб. Веднага. Важно е.

Любим дядо или не, Ничи усети, че Ричард е на ръба на търпението си. Побелелите му кокалчета, които стърчаха от стиснатите юмруци, контрастираха рязко с тъмния му загар и изпъкналите вени. По вида му личеше, че през последните дни почти не е спал, а едва ли и беше се хранил добре. Ничи не помнеше да го е виждала по-изтощен и изтормозен. Кара също явно бе на границата на издръжливостта, макар да го прикриваше добре. Морещиците бяха обучени да не обръщат внимание на физическия дискомфорт. Колкото и да бе превъзбуден от срещата с дядо си, обсебващото желание на Ричард да открие онази жена му пречеше да се наслади изцяло на момента.

Дивото препускане, превърнало се в начин на живот на Ричард, откакто го уцели стрелата и едва не умря, вече започваше да му се отразява фатално.

Зед примигна в най-искрена изненада.

— Добре, Ричард, разбира се. — Разпери ръце и заговори по-меко. — Знаеш, че винаги можеш да говориш с мен. За всичко, нали знаеш…

— Какво е „Лавинен огън“?

Това бе първото нещо, което попита и Ничи, щом се видяха.

Зед се вцепени, изглеждаше искрено смутен.

— „Лавинен огън“ — повтори монотонно.

— Да, „Лавинен огън“.

Зед придоби сериозен вид и се замисли дълбоко, дори се извърна към фонтана, за да се съсредоточи. Очакването бе почти болезнено. Водата в шадравана се плискаше и отекваше в изцяло притихналата стая.

— „Лавинен огън“ — изломоти Зед под мустак, докато прокарваше клечестия си пръст по брадичката, втренчил поглед в каскадата на шадравана. Ничи стрелна с очи Кара, но лицето на Морещицата бе каменно и непроницаемо. Макар тя вероятно да бе не по-малко уморена от Ричард, не си позволяваше изтощението да и проличи.

— Да, точно това казах — „Лавинен огън“ — нетърпеливо стисна зъби Ричард. — Знаеш ли какво означава?

Зед се извърна към внука си и разпери ръце. Сега изглеждаше не само озадачен, но и сякаш съжаляваше.

— Съжалявам, Ричард. Никога не съм чувал този израз. „Лавинен огън“.

Яростта на Ричард се изпари внезапно и той сякаш щеше да се строполи. Разочарованието в погледа му беше красноречиво. Отпусна рамене и въздъхна дълбоко. Кара се плъзна зад него деликатно, но безшумно, готова да го подхване, ако се свлече. Ничи нямаше да се изненада, ако това наистина се случи.

— Къде ти е мечът, Ричард? — попита Зед поизнервен.

— Той е просто парче желязо! — избухна Ричард.

— Парче…

— Най-глупаво парче метал! — Лицето му бе пламнало. — Нямаш ли си по-сериозни грижи?

— По-сериозни грижи ли? Какви ги говориш?

— Искам си живота!

Зед го изгледа втренчено, но не каза нищо, с което едва ли не заповяда на внука си да продължи, да се доизкаже.

Ричард се отдалечи от шадравана и застана пред стъпалата между две от червените мраморни колони. Бяха застлани с красива червена пътека със златни ръбове и изчистени черни геометрични мотиви, която покриваше пространствата между всеки две колони и се губеше нейде в сумрака отвъд.

Ричард прокара пръстите на двете си ръце през косата.

— Какво значение има? Никой не ми вярва. Никой няма да ми помогне да я намеря.

На Ничи и стана ужасно мъчно за него. В този миг съжали за всяка груба дума, която някога му бе казвала, докато се опитваше да го убеди, че си е въобразил Калан. Беше му нужна помощ, за да се освободи от заблудите си, но точно в този момент би била щастлива да го остави да си вярва, в каквото си иска, стига искрицата на жизнеността да заблести отново в погледа му.

Копнееше да го прегърне и да му каже, че всичко ще бъде наред, но не можеше — поради ред причини.

Кара, отпуснала ръце покрай тялото си, също явно страдаше от агонията на Ричард. Ничи подозираше, че Морещицата също не би имала нищо против да остави на Ричард красивия му сън за жената, която обича. Макар че една лъжа не би могла да успокои истинската болка.

— Ричард, нямам представа за какво говориш и какво общо има това с Меча на истината? — попита Зед, възвърнал остротата на тона си.

Ричард затвори очи за момент, за да се опита да преглътне болката от думите, които се бяха забивали в душата му вече безброй пъти.

— Трябва да намеря Калан.

Ничи го видя как се стяга, за да се подготви за обичайните детайлни въпроси, като например за кого става въпрос, откъде му е хрумнала такава идея. Ничи виждаше, че Ричард трудно би понесъл поредното обяснение, че си внушава, съмнението дали не се е побъркал. Ужасът би бил още по-голям, ако всичките тези въпроси бъдат зададени от дядо му.

— Калан ли? — попита Зед, килнал глава на една страна.

— Да — въздъхна Ричард, без да вдигне глава. — Калан. Но, да, ти не знаеш за кого говоря.

При друг случай Ричард вероятно би се спуснал в дежурната си тирада от обяснения, но сега бе твърде обезсърчен, за да има сили да премине отново през всичко това, да получи поредната доза недоверие и горчиви въпроси.

— Калан? — повдигна вежда Зед. — Калан Амнел ли имаш предвид?

Ничи застина.

Внезапно ококорен, Ричард вдигна глава.

— Моля? Какво каза? — прошепна той.

— Калан Амнел ли казваш? За тази Калан ли питаш?

Сърцето на Ничи прескочи. Кара зяпна.

За части от секундата Ричард се бе озовал до Зед и като го сграбчи за робата, го отлепи от земята. Облените му в пот мускули блестяха на светлината на лампите.

— Ти изрече цялото и име — Калан Амнел. Не съм ти го казвал. Ти сам го каза.

Зед съвсем се обърка.

— Ами това е, защото единствената Калан, която познавам, се казва Калан Амнел.

— Познаваш Калан? Знаеш за кого говоря?

— За Майката Изповедник ли?

— Да, за Майката Изповедник!

— Ами да, разбира се. Предполагам, че повечето хора я познават. Какво ти става, бе, Ричард? Ти направо ме уби.

На Ничи и се зави свят. Не вярваше на ушите си. Как е възможно подобно нещо? Не, изключено е. Беше толкова непонятно и невъзможно, че имаше чувството, че ще се строполи на земята, изгубила съзнание.

Ричард пусна дядо си на земята, цял разтреперан.

— Какво искаш да кажеш, как така всички я познават?

Зед си подръпна ръкавите един по един, закривайки кокалестите си ръце. Пооправи робата си на хълбоците, като не откъсваше очи от внука си. Изглеждаше искрено озадачен от поведението му.

— Какво ти става, момчето ми? Как така да не я познават? Та тя е Майката Изповедник!

— Къде е сега? — преглътна Ричард.

Преди да му отговори, Зед стрелна с поглед, в който се четеше дълбока загриженост, първо Ничи, после и Кара.

— Ами, там е, в Двореца на Изповедниците.

Ричард нададе радостен вик и се хвърли да прегръща дядо си.