Лавинен огън

Трийсет и трета глава

КОГАТО ЗЕД ИЗХВЪРЧА от стаята и хукна по широкия насип, слънцето вече започваше да клони към залез и навън бе захладняло. Големите камъни, от които бе изграден парапетът, цял ден се бяха припичали на слънце и вече бяха акумулирали доста топлина. Градът в отдалечените поли на планината потъваше в безкрайното море на сгъстяващия се мрак, докато най-високите островърхи части на Магьосническата кула все още бяха облени от призрачни лъчи с бакърени оттенъци. Чезнещата светлина, победена от здрача, сякаш отнасяше със себе си и глъчката на деня и оставяше след себе си едно нямо спокойствие, нарушавано само от далечния монотонен напев на цикадите.

Щом насипът пред него се разклони, Зед сви вдясно. За разлика от външния насип на Кулата, който се извисяваше над пропаст с отвесни стени и хиляди метри дълбочина, по-тясното вътрешно укрепление беше неразделна част от масивния комплекс на сградата и позволяваше отлична видимост към неизбродните и стени, които опираха далече долу в земята. Нейде в тъмнеещите вече дълбини се гушеха вътрешни дворове и градини, които осигуряваха прилив на свеж въздух до по-ниските нива на Кулата. Зед си помисли, че хората, които някога са работили там, сигурно с радост са излизали да подишат чист въздух.

Докато тичаше по тясната пътека на насипа, над главата му минаваха въздушни мостове, насочени в различни посоки. Те бяха единствените връзки между най-високите кули на комплекса. Право насреща му в края на пътеката се извисяваше огромна, внушителна стена с вертикални редици изпъкнали ключови камъни, които поддържаха подовете вътре. В основата на тази гигантска стена имаше масивна двойна порта. Зед обаче я подмина и отвори едва различима вратичка, изрязана в каменния парапет, и мина през нея. Пред краката му изникна стръмна, сякаш безкрайна стълба, по която той хукна, без да губи нито миг в колебания.

Трябваше да слезе до долните нива на Кулата, дълбоко в сърцето на планината, на места, където не бе стъпвал човешки крак.

На места, за чието съществуване знаеше само той.

Каменният парапет от външната страна на стълбата бе доста нисък, а площадки нямаше изобщо, поради което движението надолу беше доста опасно. Вляво се издигаха масивните каменни блокове на внушителна стена, вдясно чернееше бездна, с която би се гордяла всяка уважаваща себе си скала. Винаги, когато му се бе налагало да използва тази стълба, Зед се бе чувствал миниатюрен и нищожен. Долу в ниското се мержелееше неясният силует на кръгла кула, която стърчеше насред дворче.

Някъде по средата на пътя Зед чу зад гърба си стъпки. Спря и се обърна. Беше Рика.

— Какво правиш? — сопна и се магьосникът.

В своеобразния улей се създаваше доста силно течение, от което косата на Зед се вееше, а робата му плющеше като знаме на гърба му. Сякаш кокалестото му тяло всеки миг можеше да се вдигне във въздуха и да отлети като изсъхнал лист, понесен от вятъра.

Рика спря на няколко стъпала над него, беше се задъхала.

— Ти как мислиш — на какво ти прилича?

— Мисля, че не си изпълняваш задълженията и си вреш носа в чужди работи.

— Да вървим — подкани го тя и протегна ръка да го подбутне напред. — Идвам с теб.

— Казах ти, че ще се оправя сам с този проблем. А ти трябваше да се грижиш за охраната или каквото там правиш.

— Проблемът ти касае Господаря Рал.

— Става въпрос за информация, която се съдържа в едни стари книги. Просто ще я проверя.

— Чейс и Рейчъл тръгват рано сутринта. Ако проблема, който те гложди, не беше сериозен, сега да си при Рейчъл, да я завиваш и да и разказваш приказка. Тук става въпрос за Господаря Рал. Щом ти си притеснен, значи съм притеснена и аз. Идвам с теб.

Зед нямаше намерение да стои насред стълбите и да спори с Морещицата. Обърна се и продължи надолу, като повдигна робата си с две ръце, за да не се спъне. Освен че сякаш нямаха край, стъпалата бяха ужасно стръмни. Едно падане можеше да има сериозни последствия.

Накрая все пак стигнаха до долу. Зед спря на първия камък от площадката и се обърна.

— Не мърдай от тези камъни.

Рика огледа плъзналите по земята увивни растения. По-нататък, под ъгъл една спрямо друга, се издигаха две високи стени, които се забиваха в небето на стотици метри по-нагоре. Отзад бяха стълбите, по които дойдоха. Вдясно се намираше масивната скала, послужила за основа на кулата.

— Защо? — попита Рика и понечи да последва Зед по камъните.

— Защото така ти казвам.

Нямаше време да и обяснява за всичките магически капани, заложени наоколо. Ако кракът и попаднеше извън тези камъни, щитовете щяха да се активизират и да не и позволят да проникне на място, до което няма право на достъп. При това да го направят по доста болезнен начин.

Ако щитовете не успееха да разубедят неканените гости и да ги накарат да се отдалечат от вътрешния двор, щяха да се намесят увивните растения и да затегнат жилавите си въжета около глезените на безразсъдните посетители. При всеки опит за противодействие тези растения пускаха коварни остри тръни, които пробиваха плътта и достигаха чак до костта. Освобождаването на човек, попаднал в клопката на тези живи растения, бе болезнено, заплащаше се с доста кръв и в крайна сметка често завършваше без успех. Защитните средства в Магьосническата кула изпълняваха предназначението си безстрастно и методично.

— Тия растения се движат — забеляза Рика и го сграбчи за ръкава. — Движат се като змийско гнездо.

Той я изгледа свъсено през рамо.

— Ти как мислиш, защо ти казах да стоиш на камъните?

Пред тях изникна сводеста врата. Зед повдигна мандалото, отвори и се пъхна вътре. Рика буквално му дишаше във врата. Той заопипва слепешката в тъмното, докато кокалестите му пръсти намериха поставка, закачена на стената вдясно, върху която имаше гладка стъклена сфера. Магьосникът плъзна ръката си по лъскавата повърхност на кълбото, което засия със зеленикава светлина. Намираха се в неголямо преддверие, със стени, иззидани от големи каменни блокове, изчистени и семпли, без никаква украса. Таванът беше гредоред. До дясната стена имаше правоъгълна каменна плоча, повдигната на подпори — един вид пейка, в случай че дългото слизане е оставило посетителя без дъх и той има нужда от кратка почивка. От всяка от другите две стени тръгваше по един тъмен коридор.

На стената над пейката бяха прикрепени множество поставки, върху които имаше същите зеленикави кълба като онова, което Зед бе докоснал. Той взе едно от тях. Беше тежко, в материала, от който беше направено, се преплитаха различни елементи, кореспондиращи с дарбата на докосналия го. В ръката на Зед зеленикавото сияние стана топло жълто. Магьосникът пусна тъничка нишка от дарбата си през сферата и тя засвети още по-ярко, в двата коридора затанцуваха сенки.

Този път Зед с категоричен жест бутна Рика да седне на пейката.

— Ти си до тук — точка по въпроса — каза и с тон, който не търпеше възражение.

В сините и очи, втренчени от упор в него, блестеше смъртоносна решителност.

— С пророческите книги става нещо странно. Взираш се в тях от няколко дни. Нито си ял, нито си спал. Нещо повече — книгите, които изчезват, са свързани с Господаря Рал.

Това беше констатация, не въпрос. Зед не бе предполагал, че вълнението му е било толкова явно за околните. Рика сигурно го беше наблюдавала по-внимателно, отколкото бе показвала. Или просто Зед беше прекалено вглъбен в заниманията си, за да регистрира скритото и любопитство към действията му. Във всеки случай беше непростима грешка да допусне да се увлече в работа толкова, че изобщо да не забележи промяната в поведението на Морещицата.

— От това, което успях да разбера до момента, излиза, че си права. Наистина повечето, макар и не всички, от изчезналите пророчества касаят Ричард. При всички положения общото помежду им е, че се отнасят за времето след раждането на Ричард. Това, разбира се, не означава, че са пряко свързани с него. Празните места в книгите стават все повече. Не мога да си спомня текста, който би трябвало да присъства там, следователно няма как да съм сигурен за какво и за кого се отнасят.

— Но откъслечната информация, с която разполагаш, те навежда на мисълта, че са свързани по някакъв начин с Господаря Рал.

И това не беше въпрос, а констатация. Или поне обосновано мнение. Пред Зед стоеше Морещица, регистрирала надвиснала над Господаря Рал опасност. Той разбираше прекрасно, че Рика не е в настроение да приема уклончиви отговори и шикалкавене.

— Няма да те лъжа. Според мен Ричард, дори да не е непременно в основата на проблема с пророческите книги, е дълбоко свързан с него.

— В такъв случай не му е сега времето да се правиш на потаен и да ме държиш в неведение. — Рика стана от пейката. — Това е важно. Господарят Рал е ключова фигура в живота на всички нас. Тук не става въпрос за личната безопасност на твоя внук, а за бъдещето на всички ни.

— Точно затова се опитвам…

— Разбираш ли? Важно е не само за теб, а за всички! Ако си единственият, успял да стигне до жизненоважна информация, и нещо се случи с теб, всички ние ще се окажем в задънена улица. В този случай мисля, че си струва да потиснеш безумната си склонност да пазиш тайни.

Зед вдигна ръце на хълбоците си и извърна лице, докато обмисли ситуацията. Накрая погледна Рика в очите.

— Тук долу има неща, за чието съществуване не знае абсолютно никой. И то с пълно основание.

— Нямам намерение да крада съкровище и ако се опасяваш да не видя някоя „тайна, пазена векове“, съм готова да се закълна в живота си, че ще я пазя, освен, ако не се налага да я разкрия на Господаря Рал.

— Не става дума само за това, а за нещо много по-сериозно. Обектите, скрити в най-долните нива на Кулата, са изключително опасни, дори само ако човек се приближи до тях.

— Опасности колкото щеш и извън Кулата! Вече не можем да си позволим лукса да пазим тайни.

Зед не откъсваше поглед от очите и. Рика имаше право. Ако с него се случеше нещо, информацията, с която разполагаше, също щеше да се попилее. Винаги се бе заричал един ден да разведе Ричард из тези дебри на Кулата, но така и не остана време. Пък и допреди появата на проблема с пророческите книги като че ли не изглеждаше толкова належащо. От друга страна обаче, сега Ричард не беше тук и не той щеше да види онова, което възнамеряваше да му покаже Зед.

— Какво мислиш, магьоснико? Че ще хукна към града да раздрънкам на всички какво съм видяла? Та да не би там да е останал жив човек, че да има на кого да разкажа? Орденът превзе почти целия Нов свят и хората напуснаха Ейдиндрил и избягаха. Д’Хара виси на косъм. Бъдещето ни виси на косъм.

— Има причини, които налагат определени видове познание да останат в тайна.

— Има и причини, поради които мъдрите хора понякога споделят познанието, което са натрупали. Животът е ценност. Ако познанието може да помогне за неговото запазване и развитие, значи не е редно да бъде пазено в тайна. Особено, когато има вероятност да бъде изгубено точно в момент, когато има най-голяма нужда от него.

Зед стисна устни, замислен над думите и. Той бе открил тази тайна като съвсем малко момче. През целия си живот не я бе споделил с никого. Не защото някой му бе заповядал да постъпи така — пък и кой ли би могъл, след като той бе единственият, който знаеше за нея. Въпреки всичко нещо му беше подсказало, че не бива да огласява откритието си. Че има основателна причина тайната му да си остане скрита.

— В името на Господаря Рал, Зед, и заради нашата обща кауза — позволи ми да дойда с теб.

— Ако обещаеш, че няма да разкриваш тайната на никого, при никакви обстоятелства — отвърна той, след като измери решителността в погледа и.

— Обещавам да не я разкривам на никого — с изключение на Господаря Рал. Морещиците са отнасяли не една тайна в гроба си.

— Добре тогава — кимна Зед. — Тази тайна отива с теб в гроба. Ако обаче с мен се случи нещо, трябва да покажеш на Ричард онова, което ще видиш тази нощ. Закълни се, че няма да споделиш видяното с никой и никога. С никой и никога! Това се отнася и за посестримите ти Морещици.

— Кълна се! — отвърна без колебание Рика и му протегна ръка.

Двамата скрепиха споразумението си с ръкостискане и той прие дадената му от нея дума.

Ако някога, по време на войната с Д’Хара, преди Зед в качеството си на Първи магьосник да издигне границите и да убие Панис Рал, бащата на Мрачния Рал, някой му беше казал, че един ден ще сключи сделка с Морещица по толкова важен въпрос, Зед вероятно би го взел за луд. Радваше се, че светът се беше променил към по-добро.