Лавинен огън

Шейсет и четвърта глава

НИЧИ ОСТАНА ДЪЛБОКО ИЗНЕНАДАНА от военния лагер. Дотолкова беше свикнала с вида на армията на Джаганг, че дори не се бе замисляла колко различно би могло да бъде всичко, колко различни биха могли да бъдат хората. Беше съвсем естествено, разбира се, но тя просто не се бе замисляла.

Въпреки че беше вечер, имаше достатъчно огньове и тя бе очаквала да стане обект на нездраво внимание, да и се подхвърлят мръсотии, имащи за цел да я шокират и стреснат или да я унижат и уплашат. Мъжете в биваците на Ордена винаги бяха дюдюкали и подсвирквали, бяха я обсипвали с неприлични жестове и бяха избухвали в неприличен смях.

Тези войници, вярно, обръщаха се да я погледнат, вероятно, защото не се случваше често жена като нея да влезе в лагера. Но само гледаха. Поглед, възхищение в очите, тук-там усмивка или почтително кимане с глава — така я посрещнаха. Може би защото тя бе в компанията на Господаря Рал и на Морещица с червена униформа? Не, не мислеше, че причината е това. Тези мъже бяха различни. От тях се очакваше да се държат достойно.

Всеки, който забележеше Ричард, заставаше мирно, ударил юмрук в гърдите си, гордо изправен. Някои предпочитаха да го поизпратят малко и сподиряха известно време кортежа му. Всички явно бяха на върха на щастието да го видят сред тях, да видят отново своя Господар Рал.

Освен това лагерът беше далеч по-подреден. Ничи се зарадва най-много на това, че изглежда сухо — знаеше, че няма нещо по-неприятно от влага и киша сред палатките. В този лагер животните бяха отведени настрани и осигурени така, че да не създават проблеми. Каруците не се пречкаха по главния път през лагера. Всъщност навсякъде бяха създадени удобни пътеки за преминаване между палатките.

Мъжете изглеждаха уморени от дългия преход, но въпреки това палатките им бяха подредени по определен начин, а не хаотично опънати, където дойде, както ставаше в лагерите на Императорския орден. Огньовете бяха малки, колкото да посрещнат непосредствените нужди за готвене, а не за развлечение на побеснели пияни войници, които танцуват, пеят и се карат край огромни клади.

Другата основна разлика беше, че никъде не видя палатки за изтезания. В Ордена винаги се определяше зона, отделена за извършване на мъчения. Вътре се изливаше постоянен поток от хора, които трябва да бъдат разпитвани, и изтичаше не много по-малък поток от трупове. Непрекъснато се чуваха писъци и вой, които се сливаха с останалите звуци в шумна глъчка.

И друго — беше доста тихо. Мъжете приключваха с вечерята си и се приготвяха за сън. Над палатките се стелеше тишина и спокойствие. В лагерите на Ордена никога не настъпваше такова време.

— Насам! — вдигна ръка един от гвардейците, за да им покаже палатките на командния състав в далечината.

От една палатка се подаде едър русоляв офицер, чул приближаване на коне. Явно вече го бяха предупредили, че Господарят Рал е на път към него.

Ричард скочи от седлото и попречи на мъжа да падне на колене — пред него за отдаване.

— Генерал Мейферт, радвам се да те видя, но нямаме време за това.

Мъжът само кимна.

— Както пожелаеш, Господарю Рал.

Ничи проследи блесналия поглед на генерала, когато Кара застана до Ричард.

— Господарке Кара — рече той и приглади русата си коса.

— Генерале.

— Животът е твърде кратък, за да се преструвате, че сте най-обикновени познати — подкани ги Ричард, внезапно почувствал как в гърдите му се надига гняв. — Трябва да разберете, че всеки момент, който имате възможност да прекарате заедно, е ценен, а и не виждам нищо лошо в това да прегърнеш любим човек. Нали точно за тази свобода се борим. Е, какво ще кажете?

— Да, Господарю Рал — рече генералът, хванат неподготвен.

— Дойдохме заради рапорта, който си изпратил — за жената, пронизана от меч. Жива ли е?

Младият генерал кимна.

— През последния час не съм проверявал, но преди това беше жива. Полевите лечители се погрижиха за нея, но има някои рани, които далеч надхвърлят техните способности. Случаят е точно такъв. Била е пронизана в корема. Това означава бавна и мъчителна смърт. Всъщност не мислех, че жената ще изкара толкова дълго.

— Разбрахте ли как се казва? — попита Ничи.

— Когато беше в съзнание, не пожела да ни каже. Но после изпадна в треска и пак я попитахме — каза, че името и е Тови.

Преди да зададе следващия си въпрос, Ричард стрелна с очи Ничи.

— Как изглежда?

— Едра, възрастна жена.

— Описанието съвпада — отбеляза Ричард и изтри лицето си с ръка. — Трябва да я видим. Веднага.

— Последвайте ме — кимна генералът.

— Чакай! — спря го Ничи.

— Какво има? — обърна се Ричард към нея.

— Ако отидеш ти, няма да ти каже нищо. Мене не ме е виждала от цяла вечност. Последния път аз бях робиня на Джаганг, а тя избяга. Може би ще успея да я изработя така, че да ми каже истината.

Ничи разбираше, че Ричард няма търпение да се добере до една от жените, които според него бяха похитили любимата му.

Самата тя все още не знаеше дали може да му вярва. Вече се питаше дали не и се ще да вярва, че Калан е само илюзия, защото се опитва да щади собствените си чувства към Ричард.

— Нека опитам аз, Ричард — пристъпи тя към него. — Появиш ли се пръв, няма да мога да направя нищо. Мисля, че ще успея да я накарам да проговори, но ако те види — край на играта.

— И как по-точно смяташ да я изиграеш?

— Виж, искаш ли да знаеш какво се е случило с Калан, или предпочиташ да обсъждаме как точно смятам да изтръгна информация от Тови?

Той стисна устни и замълча за момент.

— Изобщо не ме интересува, ако ще да и изтръгнеш вътрешностите с голи ръце. Само я накарай да говори.

Ничи вдигна ръка на рамото му, после последва генерала. Постепенно го настигна и закрачи до него през почти тъмния лагер. Сега разбра защо Кара го смята за привлекателен. Имаше миловидно и красиво лице и приличаше на човек, който за нищо на света не би могъл да изрече и едничка лъжа.

— Между другото — рече той, като я погледна, — казвам се генерал Мейферт.

— Бенджамин — кимна Ничи.

Той се сепна и спря насред тъмния лагер.

— Откъде знаете?

— Кара ми разказа за теб — усмихна се Ничи. Той продължаваше да я гледа втренчено. Тя го хвана за ръката и го дръпна да вървят. — Бих казала, че е доста необичайно една Морещица да изрече толкова хубави думи за мъж.

— Кара е говорила хубави неща за мен?

— Разбира се. Тя те харесва. Но ти го знаеш.

— Тогава сигурно знаеш, че и аз мисля хубави неща за нея.

— Разбира се.

— Всъщност коя си ти, ако мога да попитам? Съжалявам, но Господарят Рал не ни запозна.

Ничи го изгледа косо.

— Може би си чувал за мен като Господарката на смъртта.

Генералът се закова, ахна и се задави със собствената си слюнка. Закашля се така, че лицето му стана червено като домат.

— Господарката на смъртта ли? — успя да пророни накрая. — Хората се страхуват от тебе повече, отколкото от самия Джаганг.

— И с право.

— Ти плени Господаря Рал и го отведе в Стария свят.

— Именно — отвърна тя и продължи.

Той я настигна, опитвайки се да осмисли новината.

— Трябва доста да си се променила, иначе Господарят Рал не би те взел със себе си.

Тя просто му се усмихна — закачлива, многозначителна усмивка. Той се почувства неловко. Махна с ръка надясно.

— Насам. Палатката, в която я сложихме, се намира ей там.

Ничи го стисна за ръката, за да го спре. Не искаше Тови да чуе това, което ще му каже.

— Ще отнеме доста време. Защо не кажеш на Ричард, че съм поръчала да отиде и да поспи. На Кара също и е нужна почивка. Можеш да се заемеш и с това, какво ще кажеш?

— Да, може би ще мога да измисля нещо.

— И, генерале, ако утре сутринта приятелката ми Кара не си тръгне от лагера със замаяна усмивка, мисли му — жив ще те одера.

Той се облещи насреща и. Ничи не можа да сдържи усмивката си.

— Така е приказката, генерале. Имаш една нощ с нея. Не я пропилявай.

Най-накрая той също се усмихна.

— Благодаря ти…

— Ничи.

— Благодаря, Ничи. Непрекъснато мисля за нея. Нямаш представа колко ми липсваше. Колко се притеснявах за нея.

— Мисля, че мога да си представя. Но ти сам трябва да и го кажеш, не аз. Е, къде е Тови?

Той посочи с ръка.

— Ей, там, вдясно. Последната палатка в редицата.

— Направи ми една услуга. Погрижи се никой да не ни притеснява. Включително лечители и други подобни. Трябва да остана насаме с нея.

— Ще се погрижа. — Извърна глава и се почеса. — Не че е моя работа, ама… вие с Господаря Рал… имам предвид… нали разбираш.

Ничи не можеше да му даде отговора, който ужасно и се искаше да изрече на глас.

— Нямаш време. Не оставяй Кара да чака.

— Да, ясно, разбрах. Благодаря ти, Ничи. Надявам се да те видя сутринта.

Тя го изпрати с поглед, докато той се скри в тъмнината, после се зае да изпълни задачата си. Не бе планирала да стряска младежа с приказките за Господарката на смъртта, но и беше нужен повод да си припомни тази своя същност, да се настрои към предишния си начин на мислене и да придобие нужната суровост и безчувственост.

Отгърна платнището на тентата и се пъхна вътре. В пръстта до койката бе забит кол от ковано желязо, върху който бе увесен свещник. Въздухът бе горещ и спарен. Миришеше на спарена пот и засъхнала кръв.

Едрото туловище на Тови бе проснато по гръб, чуваше се, че жената едва диша.

Ничи приседна на стола, който намери край леглото. Тови не обърна внимание, че някой е влязъл в палатката. Ничи постави ръка на китката и и пусна в тялото и тънка струйка от лечебната си сила.

Тови разпозна помощта от човек, роден с дарбата, и извърна глава. Рязко облещи очи, пулсът и се учести. В следващия миг ахна от болка и се хвана за корема. Ничи увеличи притока на сила, докато жената почувства облекчение и се отпусна.

— Ничи? Откъде се взе?

— Че откога те вълнува този въпрос? Сестра Улиция и вие, останалите, ме зарязахте в лапите на Джаганг като негова лична робиня. Оставихте ме в краката на онова прасе.

— Но явно си избягала.

— Да избягам ли? Сестро Тови, ти май си откачила! Нима някой може да избяга от пътешественика по сънищата? С изключение на вас петте, разбира се.

— Четири сме. Сестра Мериса не е между живите.

— Какво стана?

— Тъпата кучка се опита да играе своя игричка с Ричард Рал. Нали помниш как го ненавиждаше… искаше да се окъпе в кръвта му.

— Да, помня.

— Сестро Ничи, какво правиш тук?

— Вие ме изоставихте при Джаганг. — Ничи се надвеси така над леглото, че жената да види блясъка в очите и. — Нямаш представа през какви изпитания минах. Но след това Негово сиятелство ме изпрати на дълга мисия. Нуждае се от информация и знае, че съм способна да му я осигуря.

— Взел те е за своя курва, за да си набави нужната му информация — усмихна се Тови.

Ничи не и обърна внимание, просто продължи нататък.

— Случайно разбрах за някаква глупачка, която, докато я ограбвали или каквото там се е случило, получила и острие в корема. Нещо в описанието на тази жена ме наведе на мисълта, че няма да е зле да дойда и да проверя дали е възможно да става въпрос за теб.

— Боя се, че положението е сериозно — кимна Тови.

— Надявам се, те боли. Дойдох да се погрижа да умираш дълго. Искам да страдаш заради онова, което ми причини, като ме остави в лапите на Джаганг, а ти и другите се измъкнахте, без изобщо да ми кажете какво бих могла да направя.

— Нямахме избор. Появи се възможност и трябваше да се възползваме от нея — това е всичко. — На лицето и се появи изкусителна усмивка. — Но ти също можеш да се освободиш от Джаганг.

— Как… възможно ли е? — продължи Ничи.

— Излекувай ме и ще ти кажа.

— Искаш да кажеш, да те излекувам, за да ме предадеш както предния път. Няма смисъл, Тови. Или ще ми кажеш всичко, от началото до края, или ще си седя тук и ще гледам как бавно се спускаш във вечната прегръдка на Пазителя. Може да се постарая да те позакрепя мъничко, колкото да удължа агонията ти. Да продължиш да усещаш раздиращата болка в корема си още и още.

Тови докопа роклята и и я стисна.

— Моля те, Сестро, помогни ми. Боли ужасно.

— Говори, „Сестро“.

Тови пусна роклята на Ничи и извърна глава.

— Заради връзката с Господаря Рал е. Заклехме се в нея.

— Ти какво, за такава глупачка ли ме мислиш? Ако продължаваш да ми се подиграваш, ще те накарам да страдаш, докато забравиш мисълта си и накрая пукнеш.

— Не, вярно е — обърна се жената и я погледна.

— Как е възможно да се вречеш във вярност на човек, чието унищожение желаеш?

— Сестра Улиция намери начин — ухили се Тови. — Заклехме му се във вярност, но го накарахме да ни пусне, преди да е успял да ни включи в списъка на подчинените си.

— Версията ти започва да издиша все повече.

Ничи дръпна ръката си от Тови. Понечи да се изправи, другата изохка.

— Моля те, Сестро Ничи, вярно е. Разменихме свободата си за нещо, което той силно желаеше.

— Какво би могъл да иска Господарят Рал толкова силно, че да е готов да пусне на свобода кохорта от Сестри на мрака? Това е най-ненормалното нещо, което някога съм чувала.

— Жена.

— Моля?

— Искаше една жена.

— Все пак той е Господарят Рал, може да има всяка, която си пожелае. Трябва само да я посочи и ще му я пратят в леглото. Освен ако избраницата му не предпочете ешафода. Не съм чувала някоя да го е правила.

— Не, не става въпрос за това. А за жена, която той обича.

— Достатъчно — възмутено изпухтя Ничи. — Довиждане, Сестро Тови. Не забравяй да предадеш поздравите ми на Пазителя, като стигнеш в селенията му. Съжалявам, но ми се струва, че срещата ви няма да се състои още известно време. Всъщност като се замисля, може да се позакрепиш още доста дни. Жалко.

— Моля те! — Ръката и заопипва слепешката, за да докопа единственото и спасение. — Моля те, Сестро Ничи. Изслушай ме! Обещавам да ти кажа всичко.

Ничи седна и пак взе ръката на Тови в своята.

— Е, добре, но не забравяй, че силата винаги има две страни.

— Не! Моля те! — изкрещя тя от болка и изпружи гръб.

Ничи не изпитваше никакви угризения за действията си. Знаеше, че не може да съществува никакво морално равенство между изтезанията, които прилага в момента, и тези на Императорския орден, които на пръв поглед изглеждаха не по-различни. Нейният мотив в случая бе спасяването на човешки животи. Императорският орден си служеше с изтезанията като средство за подчинение и прекършване на волята, като оръдие за всяване на страх във вражеските редици. И понякога като средство да си доставят удоволствие, понеже се чувстваха силни и могъщи, като държаха в ръце не само човешката болка, но и самия живот.

Императорският орден си служеше с изтезания, понеже тези хора не зачитаха ни най-малко човешкия живот. Ничи го правеше поради точно обратната причина — понеже обичаше живота. Макар че някога за нея нямаше особено значение, откакто се обърна с любов към живота, започна да осъзнава тази разлика дълбоко и драматично.

Ничи прекрати потока на силата, която причиняваше болка на Сестрата и Тови се отпусна с благодарна въздишка. Челото и бе плувнало в пот.

— Моля те, Сестро, облекчи поне малко страданията ми и ще ти разкажа всичко.

— Започни с това кой те прободе.

— Търсачът.

— Ричард Рал е Търсачът. Нима смяташ, че ще повярвам на тези глупости? Ричард Рал би ти отсякъл главата с един замах.

Тови поклати глава.

— Не, не, ти не разбираш. Този човек носеше Меча на истината. — Посочи към корема си. — Не мога да сбъркам Меча на истината, щом мине през тялото ми. Той ми се нахвърли изневиделица и преди да разбера кой е и какво иска, копелето ме прободе.

— Я по-добре започни от самото начало — отрони Ничи, прилепила пръсти в челото си в жест на объркване.

Тови сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание. Ничи увеличи притока на целебна сила в тялото и за да и донесе нужното облекчение, но без да лекува раната и. Ничи нямаше намерение да я лекува — не искаше да възстанови силите на ранената дотолкова, че тя да може сама да си помогне. Тови изглеждаше като блага баба, но всъщност беше отровна змия.

Ничи прехвърли крак връз крак. Чакаше я дълга нощ.

Щом Тови се посвести, Ничи изопна гръб.

— И така, заклехте се във вярност на Ричард като Господаря Рал — обобщи тя, сякаш в разговора бе настъпила пауза. — И това ви е предпазило от пътешественика по сънищата.

— Да.

— И после?

— Така успяхме да избягаме. Докато вършехме мисиите, на които ни изпращаше господарят ни, можехме да следим непрекъснато Ричард. Беше ни нужна стръв.

Ничи знаеше прекрасно кой господар има предвид Тови.

— Каква стръв?

— За да направим онова, което е нужно, за да изпълним волята на Пазителя, ни беше нужен начин да си гарантираме, че Ричард Рал няма да се намеси. И го открихме.

— Какво сте открили?

— Нещо, което поддържа връзката ни с него каквото и да правим. Идеята беше гениална.

— И какво е това нещо?

— Животът.

Ничи сбърчи чело, сякаш не бе сигурна, че е чула правилно. Постави ръка на раната на Тови и съсредоточи по-силна струя целебна енергия върху нея.

След като Тови се успокои, Ничи попита тихо:

— Какво имаш предвид?.

— Животът — отвърна след малко Тови. — Това, което той цени най-високо.

— Е, и?

— Помисли, Сестро. За да се предпазим от лапите на пътешественика по сънищата, трябва непрекъснато да сме свързани с Ричард Рал. Не смеем да се откачим дори за миг. И въпреки това кой е нашият върховен господар?

— Пазителят на мъртвите. Дали сте му своите клетви.

— Точно така. И ако бяхме направили нещо, което да застраши живота на Ричард, като например да пуснем Пазителя в света на живите, това би означавало да тръгнем срещу връзката си с Ричард. Това пък би довело до друго, още по-страшно нещо — преди да успеем да освободим Пазителя от оковите му в света на мъртвите, Джаганг, в този свят, би успял да се докопа до нас.

— Сестро Тови, или говори свързано, или ще почна да губя търпение и те уверявам, че никак няма да ти хареса. Ни най-малко. Искам да знам какво става, за да бъда допусната. Искам си мястото.

— Разбира се, разбира се. И така, най-голямата ценност за Ричард е животът. Той дори му посвети цяла статуя. Бяхме в Стария свят. Видяхме статуята, посветена на живота.

— Това го разбрах от разказа ти.

— Е, скъпа, какво сме се заклели да сторим според клетвите, които дадохме?

— Освобождаване на Пазителя.

— И каква ще е наградата ни, ако успеем да го направим?

— Безсмъртие — отвърна Ничи, без да отвръща очи от студения поглед на жената.

— Именно — ухили се Тови.

— Най-голямата ценност за Ричард е животът. Вие сте решили да го дарите с безсмъртие?

— Да. Работим за постигането на неговия най-благороден идеал — живота.

— Но той може да не желае да е безсмъртен.

Тови успя да повдигне ръка.

— Може би. Но не смятаме да го питаме. Нима не прозираш гениалността на плана, изработен от Сестра Улиция? Знаем, че животът е онова, което той цени най-много от всичко. Каквото и друго да правим пряко желанията му, нищо не може да се сравни с тази негова най-висша ценност. По този начин отдаваме нужната почит на връзката си с Господаря Рал по най-величествения възможен начин, като в същото време поддържаме връзката, която ни предпазва от пътешественика по сънищата, а в същото време полагаме усилия за освобождаването на Пазителя в света на живите. И така, всичко се завърта в кръг. Всеки от тези елементи държи здраво останалите.

— Но Пазителят е този, който ви е обещал безсмъртие. Вие не можете да го осигурите на Ричард.

— Не — не и ако го подирим чрез Пазителя.

— Как иначе можете да дадете безсмъртие? Не ви е дадена подобна сила.

— О, напротив, ще го направим.

— Как?

Тови се закашля и Ничи трябваше да предприеме спешни действия, за да не изпусне жената. Бяха минали почти два часа, през които Ничи успяваше да я държи в съзнание и успокоена.

— Сестро Тови — подхвана Ничи, след като онази отвори очи и изглеждаше, все едно пак вижда. — Наложи се да позакърпя малко раната ти. Но преди да довърша и да те оправя съвсем за да получиш наградата си, а именно — живота, трябва да чуя и останалото. Защо смятате, че можете да му дадете безсмъртие? Нямате тази власт.

— Откраднахме кутиите на Орден. Възнамеряваме да ги използваме, за да унищожим живота… освен тази част от него, разбира се, която желаем да си оставим. Със силата на Орден ще държим в ръцете си и живота, и смъртта. Ще притежаваме силата да дарим Ричард Рал с безсмъртие. Виждаш ли? Няма да изневерим на връзката.

На Ничи и се зави свят.

— Тови, това, което казваш, е невъзможно. По-сложно е, отколкото можеш да си представиш.

— Е, има и други елементи от плана. Открихме катакомби под Двореца на пророците.

Ничи не бе и чувала за съществуването на такива катакомби, но не искаше да прекъсва жената и просто я остави да говори.

— Именно така започна всичко. Тогава ни хрумна идеята. Разбери, обикаляхме къде ли не, правехме всичко, за да задоволим Пазителя… — Стисна ръката на Ничи толкова силно, че чак я заболя. — Той идва в сънищата ни. Знаеш това. И при тебе е идвал. Идва и ни измъчва, принуждава ни да му се подчиняваме, да се опитваме да го освободим.

Ничи дръпна ръката си.

— Катакомбите…?

— А, да. Катакомбите. Открихме древни катакомби с книги. Една от книгите се наричаше „Лавинен огън“.

По ръцете на Ничи пробягаха ледени тръпки.

— „Лавинен огън“ ли? Какво означава това? Някакво заклинание ли?

— О, далеч повече от някакво си просто заклинание. Идва от древни времена. Магьосниците от онова време създали теория за промяна на съзнанието. С други думи, действителни събития, променени със Субстрактивна магия, като всички разчленени части внезапно се реконструират независимо една от друга. С други думи — как да направим така, че един човек да изчезне за всички останали, като те го забравят, дори да са го видели току-що.

Но магьосниците, създали тази теория, били скромни, страхували се да използват подобни страховити сили не само защото осъзнавали, че подобно лавинообразно събитие може да увреди непоправимо обекта, а и защото не намерили начин да контролират процеса, след като го задействат — той ставал самостоятелен, независим.

— Как така? Какво става?

— Разплита спомените на всички останали за даден човек, но това отключва каскада от събития, които не могат да бъдат предвидени, нито контролирани. Прогаря връзките, които човек е имал с околните, после с други, познати на тези, другите и така до безкрай. Постепенно разнищва всички връзки между хората така, че просто разгражда всичко. Е, нас това не ни интересува особено, понеже целта ни и бездруго е да унищожим живота. Но за да сме сигурни, че това, което правим, няма да бъде разкрито, унищожихме книгата и Катакомбите.

— Но защо ви е да унищожавате спомена за някого?

— Не просто за някого, а спомена за жената, благодарение на която си купихме връзката — Калан Амнел, любимата на Ричард Рал. Като отключихме каскадното събитие, наречено „лавинен огън“, получихме жена, която никой не си спомня.

— Не разбирам — каква полза?

— Кутиите на Орден. Използвахме я, за да открадне кутиите и така да освободим Пазителя. С помощта на кутиите ще можем да дарим Ричард с вечен живот и в същото време да освободим Пазителя.

Пазителят ни прошепна в сънищата ни, че Ричард притежава тайния ключ към кутиите, че е запаметил нужното познание. То не съществува никъде другаде. Мрачният Рал го е казал на Пазителя. Ричард знае как да отключи тайните на Орден, само че този път ние сме подготвени и няма да му позволим да ни изиграе, както направи с Мрачния Рал.

Книгата, която той знае наизуст, казва, че ни е нужен Изповедник, за да отворим кутиите. А сега ние се сдобихме с Изповедник, когото никой не помни — така че никой не може да ни притеснява за нея.

— Ами изчезващите пророчества? И те ли са причинени от лавинния огън?

— Те се явяват част от това явление. Един вид последица, съпътстващо явление. Началната фаза на веригата от събития налага възпламеняването и на пророчеството. По подобен начин в пламъците са хвърлени и хорските спомени. „Лавинен огън“ се подхранва с тези спомени, те поддържат горенето, така да се каже — същото е и с пророчеството. Необходимо е да се намери празно място в правилното разклонение на пророчеството — място, оставено от Пророка, за да бъде запълнено след него. Ние запълваме празнината с допълващо пророчество, в което е вложена формулата на лавинния огън. По този начин се заразяват и изяждат всички свързани пророчества по това разклонение, като се започва от свързаните пророчества, било то по сюжет или по хронология — в този случай и двете: Калан, жената, която заличихме от живота, е заличена и от пророчеството.

— Явно добре сте го измислили.

— И става все по-добре — ухили се Тови.

— По-добре ли? Нима може да стане още по-сладко от това?

— Съществува противодействие на лавинен огън — изкикоти се доволно Тови.

— Противодействие ли? Искаш да кажеш, че рискувате Ричард да намери противодействието на всичко, което сте направили, и то да се срине?

Тови се опита да преглътне радостта си, но изригна в нов пристъп на смях. Въпреки явната болка удоволствието, което изпитваше, бе неустоимо.

— Това е черешката на тортата. Древните магьосници, измислили теорията „Лавинен огън“, установили, че тя би могла да унищожи живота изцяло. Затова създали противодействие, в случай че някой все пак намери начин да я използва.

— И то е? — стисна зъби Ничи.

— Кутиите на Орден.

Ничи облещи очи.

— Кутиите на Орден са създадени като противодействие на събитието, което сте активирали?

— Именно. Не е ли прекрасно? Нещо повече — ние пуснахме кутиите в действие.

— Е, както казах, явно всичко сте предвидили…

— Ами… почти всичко. Има още нещо.

— И то е…?

— Хм, как да ти кажа… при първото си влизане в градината на живота тъпата кучка ни донесе само едната кутия. Не можехме да си позволим кутиите да бъдат видени, защото, за разлика от любимата на Ричард, която всички забравят в мига, в който я виждат, с кутиите на Орден нямаше да е така. След първото си влизане в Градината на живота Калан се появи и каза, че нямала място в раницата. Сестра Улиция изпадна в ярост. Преби я почти до смърт, направи я на кървава пихтия — щеше да ти хареса между другото, Сестро Ничи. После и каза, че моментално да извади нещо свое от раницата, за да направи място за кутиите, и веднага да заминава и да донесе и другите две кутии. — Пронизана от внезапна болка, Тови трепна. — Но така или иначе, беше рисковано да стоим в коридора и да чакаме. Сестра Улиция ме изпрати напред с първата кутия. Уговорката ни беше тя и останалите да ме настигнат или да се срещнем на уговореното място за нощуване. Първата кутия беше у мен. Търсачът, имам предвид онзи, който носеше Меча на истината, ме нападна из засада и ме прободе. Грабна кутията. След като Калан е взела другите две кутии, Сестра Улиция е задействала магията на Орден, понеже е смятала, че третата кутия е у мен.

Ничи се надигна на разтрепераните си крака. Зави и се свят. Направо не можеше да повярва. Но вече знаеше, че всичко е истина. Ричард е бил прав през цялото време. Макар да не е разполагал с нищо, се е досетил сам за всичко. А през цялото време никой на света не искаше да го чуе… никой в този свят, който се разпадаше, поразен от неконтролируемото събитие, наречено Лавинен огън.