Лавинен огън

Трийсет и втора глава

— КАКВО ТОЛКОВА ИНТЕРЕСНО ЧЕТЕШ? — попита Рика, докато затваряше тежката врата с рамо.

Зед изпухтя недоволно, преди да вдигне очи от отворената пред него книга.

— Празни страници.

През кръглото прозорче от лявата му страна се виждаха покривите на сградите в Ейдиндрил, проснат долу в ниското. На златистата светлина на залязващото слънце градът изглеждаше приказен, но това беше чиста заблуда. Обезлюден и изоставен, Ейдиндрил представляваше безжизнена и празна люспа — като онези, дето се лепяха по корите на дърветата след появилите се наскоро цикади.

Рика се надвеси към магьосника през масивното писалище и килна глава на една страна, за да види по-добре страниците.

— Не вярвам всичките да са празни. Не може да четеш нещо, ако го няма. Чете се текст, не празни страници. Няма да е зле да обръщаш повече внимание на начина си на изразяване. Да не говорим, че има много какво да се желае по отношение на искреността ти.

— Понякога премълчаното е натоварено с повече смисъл от казаното — смръщи чело Зед и вдигна очи, за да я погледне. — Да си се замисляла върху това?

— Да разбирам ли, че ме молиш да си държа езика зад зъбите? — Рика стовари пред него вечерята му, сипана в голяма дървена паница. Разнесе се аромат на лук, чесън, зеленчуци и сочно месо. Ухаеше превъзходно — мирис, способен да разсее и най-съсредоточения човек.

— Не те моля. Настоявам.

През кръглото прозорче отдясно на Зед се виждаха мрачните стени на Кулата, чиито върхове се губеха в небесните висини. Врязана в скалите с изглед към Ейдиндрил, Магьосническата кула беше с колосалните размери на планина. Но и тя като града беше празна — ако не се броят Рика, Чейс, Рейчъл и Зед. Скоро обаче се очакваше да пристигнат нови обитатели. Тук най-сетне щеше да живее цяло семейство. Пустите коридори отново щяха да ехтят от звънък детски смях, да преливат от любов, както по времето, когато това място бе дом за мнозина.

Рика се задоволи с плавен поглед по етажерките в кръглата стаичка на страничната куличка. Рафтовете бяха натежали от буркани и делви във всякакви форми, от стъкленици в топли цветове, някои пълни със съставки, необходими за приготвянето на различни заклинания, в една кутийка имаше лак за плота на писалището, за дъбовия стол с вертикална облегалка, за ниската ракла до стола и за библиотечните шкафове. Останалото пространство по рафтовете бе запълнено от книги на различни езици. Ъгловите шкафове със стъклени врати също бяха претъпкани с книги.

Рика скръсти ръце и се наведе да огледа по-добре позлатените гръбчета.

— Наистина ли си изчел всичките тези книги?

— Разбира се — пророни Зед. — При това не само по веднъж.

— Сигурно е ужасно досадно да си магьосник. Непрекъснато трябва да четеш и да мислиш. По-лесно е да получаваш отговори чрез насилствени методи и кръв.

— Когато човек изпитва болка, е склонен да си развърже езика. Но в повечето случаи казва онова, което предполага, че ти като негов мъчител искаш да чуеш — все едно дали е вярно или не.

Рика издърпа една книга и я прелисти, после я върна на мястото и.

— Ето защо ние сме обучени да провеждаме разпитите по най-удачния начин. Показваме на жертвата колко повече ще я заболи, ако се опита да ни излъже. Ако тя разбере дълбоките и покъртителни последици от евентуална лъжа, ще е по-склонна да каже истината.

Зед почти не я слушаше. Беше се съсредоточил върху един параграф от пророчеството и се опитваше да го разтълкува. И всеки следващ израз, който успееше да разгадае, все повече и повече разваляше апетита му. Паницата с топлата манджа си стоеше недокосната. В един момент се сети, че Рика вероятно продължава да се мотае в стаята, защото очаква коментара му за вечерята. Сигурно се надяваше на похвала.

— Е, какво има за ядене?

— Яхния.

Зед изпружи врат, за да надзърне в паницата.

— Къде са сухарите?

— Не, не са сухари. Яхния е.

— Добре де, разбрах, че е яхния. То се вижда. Попитах те къде са сухарите, които вървят с яхнията?

— Ако искаш, ще ти донеса пресен хляб — сви рамене Рика.

— Това е яхния! — възкликна магьосникът и се намръщи. — Яхния се яде със сухари, не с хляб.

— Ако знаех, че искаш сухари за вечеря, щях да ти опека сухари, а не да готвя яхния. Да беше ми казал по-рано.

— Не искам сухари вместо яхнията — изръмжа Зед.

— Като си нервен, май не знаеш какво искаш.

— Наистина те бива в мъченията — изгледа я старецът, присвил едното си око.

Тя се обърна и се завъртя на пета, след което с царствена походка се изнесе от помещението. Зед си помисли, че Морещиците сигурно и насаме не престават да се перчат.

Съсредоточи се обратно върху книгата, като се опитваше да погледне на проблема от друг ъгъл. Успя да прочете пасажа само още два-три пъти, мандалото на вратата се вдигна и в стаята влезе Рейчъл, стиснала нещо в ръце. Затвори вратата с крак.

— Зед, време е да оставиш книгата за малко и да си изядеш вечерята.

Той се усмихна. Малката винаги го караше да се усмихва. Лъчезарното и присъствие бе абсолютно заразително.

— Какво криеш там, Рейчъл?

Тя протегна ръчички и остави на писалището тенекиена купичка, после леко я подбутна по плота към Зед.

— Сухари.

Поразен, той се понадигна от стола и надзърна към купичката.

— И какво ги правиш тези сухари?

Големите очи на Рейчъл примигваха, все едно той и бе задал най-странния въпрос на света.

— Нося ти ги за вечерята. Рика ме помоли. Ръцете и бяха заети, защото първо донесе една паница яхния за теб, а после една и за Чейс.

— Не бива да помагаш на тази жена — смъмри я Зед изпод вежди. — Тя е лоша.

— Колко си глупав, Зед — изкикоти се Рейчъл. — Рика ми разказва приказки за звездите. Първо прави рисунки, а после разказва по една история за всяка рисунка.

— Нима? Е, предполагам, че е много мило от нейна страна да постъпва така.

Светлината чезнеше и му беше все по-трудно да чете. Протегна ръка и изпрати искрица от дарбата си към десетките свещи, поставени в изящен железен свещник. Меката светлина озари уютната стаичка и обля масивните каменни стени и дъбовите греди, които се пресичаха по тавана.

Рейчъл грейна в усмивка, в очичките и заблестяха отраженията на пламъчетата, примесени с искрено детско изумление. Обичаше да го гледа как пали свещи.

— Ти притежаваш най-прекрасната магия, Зед.

— Така не ми се иска да си тръгваш, мъничката ми. Рика не харесва номерата ми със свещите.

— Ще ти липсвам ли?

— Да, бе, как пък не! Просто не ми се остава сам с Рика — тросна се той и дочете последното изречение.

Първо ще спорят с него, а чак след това ще кроят планове как да го лекуват. Какво ли означаваше?

— Може би трябва да накараш Рика да ти разкаже от нейните истории за звездите — посъветва го Рейчъл, внезапно натъжена, и заобиколи писалището. — Ти ужасно ще ми липсваш, Зед.

Той вдигна поглед от книгата. Рейчъл простря ръчички за прегръдка. Зед не можа да се въздържи и се усмихна, после пое момиченцето в прегръдката си. Малко неща на този свят можеха да го накарат да се почувства добре — едно от тях бе прегръдката на Рейчъл. Тя беше ентусиазиран прегръщач, винаги отдаваше цялата си енергия и страст в този жест.

— Ти прегръщаш чудесно, Зед. Ричард също прегръща хубаво.

— Да, така е.

Зед си спомни как някога, преди много, много време, бе стоял в същата тази стаичка с дъщеря си, която тогава бе на възрастта на Рейчъл. Тя също идваше да го навести и искаше прегръдка. Сега единственият му близък човек на този свят беше Ричард. И ужасно му липсваше.

— Ще ми липсваш, мъничката ми, но изобщо няма да разбереш кога ще се върнеш пак тук, заедно с цялото си семейство. И тогава ще можеш да си играеш с братчетата и сестричките си, а не само с един скучен старец. — Сложи я на коляното си. — Ще бъде чудесно всички вие да се върнете в Магьосническата кула. Тук ще кънти весел смях, ще има живот — както едно време.

— Като дойде майка ми, Рика никога повече няма да готви — тя ми го каза.

— Сериозно? — Зед отпи от изстиналия чай в калаеното канче, оставено на писалището.

Рейчъл кимна и продължи:

— Освен това каза, че майка ми може да успее да те накара да се срешеш. — Протегна ръчички към чашата му, за да и даде да си пийне от чая. Той и подаде канчето.

— Да се среша ли?

— Ами да, косата ти стърчи на всички посоки — продължи да кима Рейчъл с най-сериозно изражение. — Ама на мен ми харесва.

— Рейчъл! — На сводестия праг се появи Чейс и бързо се шмугна в стаята. — Пак ли досаждаш на Зед?

— Донесох му сухари — тръсна глава тя. — Рика каза, че обичал да си яде яхнията със сухари и че трябва да му донеса цяла голяма купа сухари.

Чейс вдигна юмруци на хълбоците си.

— И сега той трябва да си яде сухарите, докато някакво грозно дете му седи в скута, така ли? Та ти направо ще му секнеш глътката!

Рейчъл се изкикоти и скочи на земята.

— Приготвихте ли си багажа? — попита Зед и погледът му потърси книгата.

— Да — отвърна едрият мъж. — Искам да тръгнем рано. Ако не си си променил решението, тръгваме призори.

Зед разсея притесненията му с махване с ръка и продължи да се взира в пророчеството.

— Разбира се, че не съм. Колкото по-скоро докарате семейството си тук, толкова по-добре. Всички ще се почувстваме по-спокойни, като дойдат, ще знаем, че са в безопасност, пък и ще бъдете отново заедно.

— Какво има, Зед, нещо не е наред ли? — попита Чейс, втренчил поглед изпод вежди в лицето на магьосника.

— Какво да има? Нищо. Няма нищо.

— Просто е зает с четенето си — подкрепи го Рейчъл и като прегърна Чейс за огромния крак, прилепи главица в хълбока му.

— Зед! — повтори Чейс с властен тон, който показваше, че не вярва на нито една дума от този отговор.

— Защо мислиш, че нещо не е наред?

— Не си докоснал вечерята си. — Чейс отпусна ръка на дървената дръжка на един от ножовете, втъкнати в колана му, с другата погали Рейчъл по русата главица. От колана и обувките му стърчаха поне десетина ножа с различни размери и форми. — А това може да означава само едно — нещо не е наред.

Зед метна в устата си парче сухар.

— Ето — измърмори, дъвчейки. — Сега доволен ли си? Докато магьосникът дъвчеше топлия сухар, Чейс се наведе и повдигна брадичката на момиченцето.

— Рейчъл, върви си в стаята и приключи с прибирането на багажа. Надявам се няма да забравиш да лъснеш ножовете си и да ги наостриш.

— Разбира се, че няма, Чейс — закима енергично малката. За дете на нейната възраст, Рейчъл бе преживяла доста трудности. По ред причини, които Зед все още не можеше да проумее напълно, тя се бе оказала централна фигура в множество ключови събития. Когато Чейс взе осиротялата Рейчъл, за да я гледа като своя дъщеря, Зед лично го увещаваше да я научи да се защитава, да и предаде част от бойните си умения, за да може да се грижи по-добре за себе си и да е в безопасност. Рейчъл обожаваше Чейс и с желание попиваше всичко, което и показваше той. С мъничкото си ножче можеше да забоде летяща муха за кол на ограда от десет крачки разстояние.

— И те искам в леглото рано-рано, за да си отпочинала утре — продължи Чейс. — Няма да те нося, ако се измориш по пътя.

— Ти и бездруго ме носиш, колкото и да ти повтарям, че не съм изморена — изгледа го с почуда малката.

— Е, утре ще трябва да се научиш да не отстъпваш толкова лесно от позициите си — Чейс хвърли бърз поглед на Зед, след което се намръщи на Рейчъл, но си личеше, че всичко е на шега.

Рейчъл кимна най-сериозно, а огромният мъжага, извисен над нея, я разроши по косата.

— Дадено. — Тя се обърна към Зед. — Ще дойдеш ли да ме целунеш за лека нощ?

— Разбира се — усмихна се на свой ред магьосникът. — Ей сегичка идвам да те завия.

Зед се запита дали Рика ще намине да разкаже приказка на малката. Стопляше му се сърцето, като си помисли, че една Морещица разказва приказки на дете, при това по нарисувани от самата нея илюстрации с небе и звезди. Рейчъл явно оказваше въздействие върху всички около себе си.

Чейс изпрати с поглед дъщеря си, която изхвърча презглава от стаята. Зед остана възхитен от лекотата, с която момиченцето се настани в Магьосническата кула. За съвсем кратко време тя я превърна в свой дом и с радостни възгласи кръстосваше тичешком хилядолетни коридори. В същото време беше достатъчно разумна и никога не навлизаше в зони, за които Зед я бе предупредил, че са опасни. Беше дете, което знае що е опасност.

Рейчъл изтича по насипа, поспря се за миг, за да надзърне над парапета към града долу в ниското, после хукна напред. Понякога Зед се чудеше как е възможно тези клечести крачета да са толкова бързи и енергични.

Когато Чейс се увери, че детето е достатъчно далеч, затвори тежката дъбова врата и пристъпи към писалището. Беше толкова едър, че стаята, която Зед винаги бе смятал за доста уютна и комфортна, изведнъж омаля.

— Е, какъв е проблемът?

Чейс нямаше да го остави на мира, докато не разнищи цялата работа. Зед въздъхна и обърна книгата към граничния надзирател.

— Ето, виж сам и ми кажи какъв е проблемът.

Чейс се взря в древната книга. Прелисти една страница, после я върна обратно.

— Та, значи, питах — какъв е проблемът? Тук не виждам нищо, което да ми изглежда особено притеснително.

— Именно в това е проблемът — изви вежда Зед.

— Какво имаш предвид?

— Това е пророческа книга. Би трябвало вътре да има нещо написано, някакво пророчество. Не може да има книга, в която да не е написан нито ред, и пак да си я наричаме книга, нали? Написаното е изчезнало.

— Изчезнало ли? — Чейс се почеса замислено по слепоочието. — Нещо май не разбирам. Как може да изчезне? Не може някой просто ей така да открадне думите от страницата.

Интересна гледна точка — че някой е откраднал думите директно от страницата. Като човек, който почти през целия си живот бе работил като граничен надзирател — допреди няколко години, когато границата падна, — първото предположение на Чейс, естествено, бе кражба. На Зед не му беше хрумнала такава вероятност. Мисълта му вече работеше трескаво в посоката на тази неизбродена тъмна пътека.

— Нямам представа как са изчезнали думите — каза той и отпи от чая си.

— За какво става въпрос в това пророчество?

— По принцип в книгата се говореше предимно за Ричард.

Чейс изглеждаше напълно спокоен — сигурен белег, че спокойствието му е безвъзвратно изгубено.

— Сигурен ли си, че е имало нещо написано? — попита. — След като книгата е толкова стара, може би просто си забравил, че в нея има празни страници. В крайна сметка, когато човек чете книга, помни изписаните страници, а не празните.

— Да, така е. — Зед бутна чая си встрани. — Не мога да се закълна, че между кориците е имало плътен текст, но не ми се вярва да е била почти изцяло празна, както е сега.

Изражението на Чейс не издаде чувствата, които го бяха обзели, докато разсъждаваме над тази загадка.

— Вярно, признавам, че наистина звучи странно…, но наистина ли е такъв проблем? Ричард никога не си е падал по пророчества и други подобни. И бездруго едва ли би ги използвал.

Зед стана и заби настоятелно пръст в книгата.

— Чейс, тази книга е била в Кулата в продължение на хиляди години. И през всичките тези хиляди години в нея е имало текст, било е записано пророчество. Сигурен съм. А сега най-внезапно страниците се оказват празни. Това нормално ли ти се струва?

Чейс сви рамене и заби палци в задните си джобове.

— Не знам, Зед. Не разбирам много-много от тия неща. Да ти кажа, че ако някой ден ти се наложи да ми искаш мнението за пророчески книги, значи много ще си загазил. Ти си магьосникът, ти кажи дали е нормално.

Зед се облегна върху плота и се наведе към мъжа.

— Не си спомням нито ред от съдържанието на тази книга. Не си спомням нищо, свързано с празните места, появили се във всички останали пророчески книги.

— И други такива книги ли има? — изгледа го Чейс, внезапно помръкнал.

Зед кимна и приглади назад косата си. Заби поглед в тъмнеещия прозорец, опита се да види отражението си, но навън още не беше достатъчно тъмно.

— Мислиш ли, че се налага да се реша? Толкова ли ужасно ми стърчи косата?

— Моля? — изгледа го Чейс.

— Все едно — махна с ръка Зед. — Та, мисълта ми беше, че открих празни места в още доста пророчески книги и това ужасно ме притеснява.

Чейс пристъпи от крак на крак, скръсти ръце пред гърдите си. Веждите му се събраха в средата на челото. Започваше да придобива доста загрижен вид, което в неговия случай означаваше, че изглеждаше така, сякаш е готов да скочи и да изтрепе цяла армия.

— В такъв случай дали да не останем? Не е толкова важно да тръгнем непременно утре. Може да останем, докато разбереш каква е тая работа с текстовете.

Зед въздъхна. Започваше да съжалява, че изобщо отвори темата. Проблемът наистина беше много далеч от Чейс. Зед не биваше да го въвлича в нещо, което бе извън възможностите и компетентността му. Но всичко беше толкова необяснимо странно.

— Не е нужно. Това не е проблем, за чието разрешаване можеш да ми помогнеш със сила — мяташ му примката около врата и хоп, твой е. Нещата тук стоят по съвсем различен начин. В тая книга има нещо не наред. Не искам да те товаря с излишни тревоги. Това е в моята област и съм сигурен, че ще разбера какво става — рано или късно. Просто се чудех ти какво би казал по въпроса. Понякога помага да чуеш странично мнение.

— Какво означава това последното? — посочи с пръст Чейс. — Че първо ще спорят с него, а чак след това ще кроят планове как да го лекуват. Нали спомена, че пророчеството касаело Ричард. Това изречение ми звучи като проблем — все едно някой се кани да заговорничи срещу него.

— Не, не е задължително. — Зед отри устни с длан и се замисли как да му го обясни по-разбираемо. — В контекста на пророчествата глаголът „кроя“ често означава просто „планирам“ — няма нюанс на „заговорнича“. Примерно казва се „кроя определено действие“. В конкретния пасаж се имат предвид най-близките му съветници и съюзници. Следователно, когато се говори, че кроят планове да го лекуват, най-вероятно се има предвид, че трябва първо да го убедят, че се нуждае от помощта им, а едва после, след като вече са го убедили, тези съюзници — най-вероятно някои от нас — ще трябва да започнат да търсят начин да го лекуват.

— От какво да го лекуват?

— Не пише.

— Значи не е нещо сериозно.

— Може би е уточнено в липсващите пасажи — изгледа го многозначително Зед.

— Значи е сериозно. Ричард е в беда. Има нужда от помощ. Може би е ранен.

— От опит знам, че пророчествата обикновено не са толкова директни — поклати глава Зед с доста мрачен вид.

— Но не е изключено да е точно така.

— Точно сега най-малко имаме нужда да си измисляме допълнителни грижи. — Зед се взря в него за момент. — Освен това при пророчествата обикновено е най-трудно да се определи хронологията. Напълно е възможно всичко това вече да се е случило. Може да става въпрос за някаква треска, която Ричард е прекарал като малък, и е трябвало да намеря подходящите билки, за да го излекувам.

— Значи може вече да се е случило.

— Да, не е изключено — разпери безпомощно ръце Зед. Без липсващия текст ми се струва невъзможно да положа този параграф в контекста на живота на Ричард. Би могъл да го направи само човек с далеч по-задълбочени познания по отношение на пророчествата.

Чейс кимна, но в следващия миг отскочи рязко встрани от вратата, която се отвори и в стаята влетя Рика. Пресегна се да отсервира паниците, но видя, че не са докоснати, и се сепна.

— Какво става? Защо не си ял? — Когато Зед махна с ръка, за да и покаже, че това не е важно, тя погледна Чейс. — Да не е болен? Мислех, че досега ще си е облизал паницата. Дали не трябва да направим нещо, че да го накараме да яде.

— Ето ти страхотен пример за значението на глагола „кроя“ — обърна се Зед към Чейс. — Точно това имах предвид.

Рика се вгледа в лицето на Зед за момент, сякаш търсеше явни признаци на лудост. После пак погледна Чейс.

— Какви ги дрънка?

— Говорехме си за книги — отвърна надзирателят.

Тя насочи пламналия си поглед към Зед.

— Добре, а сега ме чуй внимателно — след всичките главоболия, дето си ги създадох да ти готвя и тъй нататък, възнамерявам да те накарам да седнеш и да си изядеш манджата. Ако не — веднага я хвърлям на боклука да я изгризат червеите. А после като огладнееш и дойдеш да ми скимтиш, никой няма да ти е виновен. Няма да получиш и капка съчувствие от моя страна.

— Моля? Какво каза? — примигна насреща и Зед.

— Казах, че ако не ядеш, ще хвърля яхнията на червеите…

— Ами да! — щракна с пръсти Зед. — Точно така! — Протегна ръце към нея. — Рика, ти си гениална! Дай да те прегърна.

— Предпочитам да бъда по-далечен обект на обожанието ти — дръпна се тя.

Зед изобщо не я слушаше. Потри ръце и се напрегна да си спомни къде точно бе срещнал тази информация. Сигурно е било преди векове. Но кога точно? Къде?

— Какво има? — попита Чейс. — Да не успя да разплетеш загадката?

Зед беше изкривил устни от напрежение.

— Помня, че някъде мярнах нещо подобно. Попадна ми екзегезис на въпроса.

— Екзе… Моля?

— Означава „обяснение“. Тоест анализ.

— А, ясно, значи някакво… нещо от книгите.

— Да, точно така — кимна Зед. — Само трябва да се сетя къде беше… Къде може да съм срещнал този пасаж. Ставаше въпрос точно за червеите.

Чейс хвърли кос поглед на Рика, после се почеса по главата. В кестенявата му коса се бяха прокраднали сребристи нишки.

— За червеите ли?

Зед продължи да търка ръцете си, съсредоточен върху внезапното си прозрение. Беше сигурен, че е срещал подобен пасаж. Но колкото и неистови усилия да полагаше да издърпа смътните си спомени към по-светлите кътчета на съзнанието си, не успяваше да ги достигне.

— Какви ги говориш, Зед? — попита Рика. — Какви червеи?

— Моля? О, да, точно така. Червеи. Профетически червеи. Беше един вид проверка, струва ми се, да се види дали подобно нещо би могло да прояде пророчеството, Чейс и Рика го изгледаха с недоумение, явно го смятаха за побъркан, но не казаха нищо.

Зед започна да снове между писалището и ъгловата библиотека. Блъсна с крак тежкия дъбов стол и продължи да кръстосва напред-назад, дълбоко замислен. Прехвърли в главата си няколко места, където евентуално би могла да се намира книга, съдържаща такава препратка. Цялата Кула бе пълна с библиотеки, в които се съхраняваха хиляди книги. Зед бе посещавал още незнайно колко библиотеки из други краища на света. Дворецът на Изповедниците в Ейдиндрил разполагаше с огромни архиви. Пак в Ейдиндрил, на Кралската улица, имаше няколко двореца, които също имаха богати библиотеки. В повечето от градовете, които бе посещавал Зед, неизменно имаше книгохранилища. При толкова много книги как да помни къде е видял една, която е разгръщал веднъж, може би в младежките си години?

— Би ли се изразил по-ясно? — сепна го Рика. — За какво обяснение говориш?

— Още не съм съвсем сигурен. Беше преди доста време. Поне така мисля. Предполагам, че съм бил още юноша. Да, сигурен съм. Просто ми трябва малко време да помисля. Дори цяла нощ да отнеме, ще си спомня къде съм чел този пасаж. Де да беше тука столът ми за мислене… — пророни накрая и продължи да крачи.

— Моля? Стол за какво? — попита недоумяващо Рика.

— В Средната земя си е имал стол на верандата, където е обичал да сяда и да размишлява — отвърна тихо Чейс. — Там е решавал проблемите си. Било е по времето, когато започна всичко — когато Мрачният Рал се опита да залови Зед и Ричард. Тогава се измъкнаха на косъм. Дойдоха при мен и аз ги преведох през просека на границата.

— Така като гледам, тука столове да искаш. Дори непрекъснато се спъва в ей онзи там. — Рика започваше да губи търпение. — Пък и не е нужно човек непременно да седи на стол, за да си задейства мозъка. Освен ако наистина не е загазил сериозно.

— Сигурно. — Чейс също не откъсваше очи от Зед, който продължаваше да крачи напред-назад. Накрая му писна да стои и да не прави нищо и го спря за ръката. — Май ще е по-добре да ида да нагледам Рейчъл, докато ти стигнеш до някакво решение. Искам да съм сигурен, че си е събрала багажа и си е легнала навреме.

Зед си дръпна ръката и подбутна Чейс да върви.

— Да, да, върви. Кажи и, че след малко ще отида да я целуна за лека нощ. Само да помисля още минутка.

След като Чейс излезе, Рика приседна на ръба на масата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Да не би да твърдиш, че изчезването на пророческите слова е причинено от някакъв вид червей — да речем, червей, който яде хартия?

— Не яде хартията, а самите думи.

— И… каква е тая твар? Някакво дребосъчесто червейче, дето се храни с мастило?

— Да яде ли…? — Подразнен, че са му прекъснали мисълта, Зед спря и я изгледа гневно. — Не, не е толкова буквално. Тук става въпрос за процес, в който е намесена магия. Хитър номер. Ако не ме лъже паметта, е известен като профетически червей, понеже гризе разклоненията на пророчествата, също както в дърветата има червеи, които ги прояждат. Избира си едно свързано пророчество, било то по тема или хронологично, както дървесните червеи тръгват от определен клон. Проникне ли веднъж вътре, започва да изяжда пророчеството и разклоненията му. В случая разклонението, което е изгризал, е свързано с времето след раждането на Ричард.

Рика, загубила ума и дума, изглеждаше силно притеснена.

— Сериозно ли говориш? — попита тя, килнала глава на една страна. — Значи магията може да върши такива работи?

Зед прихвана лакътя си с една ръка, докато с другата се чешеше по брадичката.

— Да, мисля, че да — избоботи нервно. — Но не съм съвсем сигурен как точно ставаше. Опитвам се да си спомня. Зървал съм този текст само веднъж. Не помня дали беше в някаква теория, която ми е попадала, или в самото заклинание, или пък просто… Я чакай! — Заби поглед в гредите над главата си, на лицето му бе изписано огромно напрежение. — Беше преди раждането на Ричард — в това поне съм сигурен. Помня, че бях млад. Което ще рече, че съм бил още тук. Да, точно така. А щом съм бил тук… — Сведе рязко глава. — Добри духове!

— Какво? Какво се сети?

— Спомних си — прошепна Зед, облещил очи. — Знам къде съм го видял.

— Къде?

Зед запретна ръкави високо над лактите си и се запъти към вратата.

— Все едно. Ще се погрижа. Ти си гледай охраната или каквото там правиш. Аз ще се позабавя.