Лавинен огън

Петдесет и девета глава

КАРА ГО ЧАКАШЕ НЕРВНО от другата страна на щита. Рика, която стоеше на пост край желязната врата, гледаше към стаичката в кулата. Щом видяха червената светлинка и чуха стъпките на Ричард, и двете се обърнаха. Той видя до вратата раници и друг багаж. Взе своята раница и пъхна вътре двете книжки.

— Значи тръгваме? — попита Кара.

— Да, при това нямаме никакво време за губене — отвърна той, докато пристягаше ремъците на раницата си и я мяташе на гърба.

Щом взе лъка и колчана със стрелите, всички се заеха да си вземат багажа.

Оказа се, че Кара, тъй като явно разчиташе Ничи да е близо до Ричард, за да го защитава, бе взела и багажа на чародейката. Ричард се запита до каква степен желанието на Морещицата е свързано с казаното от Шота.

— Всички готови ли са? — попита той, докато те притягаха ремъци и катарами.

След като жените кимнаха, той поведе мрачната групичка през вратата. Знаеше, че Кара би го последвала без въпроси, но едва ли би послушала Ничи или някой друг, ако нямаше сериозна причина да го направи, затова подозираше, че Кара вероятно е задала достатъчно остри въпроси — нещо, в което Морещиците наистина ги биваше, и е установила защо се налага да се махат оттук.

В основата на кулата Ричард прокара ръка по железния парапет и зави по коридора, но в следващия миг се закова насред крачка. Другите също спряха и го погледнаха с очакване.

— Няма да ти повярват. — Гледаше озадачените сини очи на Ничи.

— Какво имаш предвид?

— Прекалено важно е. Няма да те оставят сама да изпълниш нарежданията им. Ще се притеснят, че може да изгубиш увереност или че ще ги подведеш и ще ме оставиш да си тръгна.

— Имаш предвид, че ще дойдат да те търсят, така ли? — приближи се Кара.

— Не, не да ме търсят. Но се обзалагам, че някъде по маршрута между мястото, където се намираме в момента, и изхода от Магьосническата кула са се притаили в засада, в случай че се измъкна от Ничи и се опитам да избягам. А попаднем ли неочаквано на тях, ще е твърде късно.

— Господарю Рал — обади се Рика, — двете с Кара няма да допуснем да ти се случи нещо.

Той повдигна вежда.

— Предпочитам изобщо да не се стига до възможност за подобно нещо. Онези тримата си мислят, че имам нужда от помощ. Нямат намерение да ми правят нещо лошо — поне не съзнателно. Не искам да ги наранявате.

— Но ако ни изненадат и използват магията си срещу теб, не можеш да очакваш от нас, че няма да отвърнем на удара — рече Кара.

— Както казах, не смятам да се стига до там — погледна я строго той.

— Господарю Рал — подхвана Кара, — не мога да позволя някой да те нападне по такъв начин, пък дори да си мисли, че го прави за твое добро. Няма какво да го усукваш в подобна ситуация. Ако те нападнат, трябва да ги спрем — точка по въпроса. Допуснем ли да успеят да осъществят замисъла си, никога повече няма да си същият. Няма да си онзи Господар Рал, когото познаваме и който си. — Кара се надвеси над него и го измери с онзи типичен поглед на Морещица, от който Ричард се изпотяваше. — Ако те нападнат и им бъде позволено да успеят, понеже не искаш да ги нараниш, когато приключат, вече няма да си спомняш онази жена, Калан. Това ли искаш?

Ричард стисна зъби и след малко въздъхна дълбоко.

— Не, не го искам. Да се опитаме да не позволим да се стигне до подобни неща. Ако обаче все пак се стигне, вероятно трябва да направим каквото предлагаш. Не можем да им позволим да осъществят плановете си. Само ви моля, ако се наложи да им попречим, да не използвате повече сила, отколкото е нужно.

— Колебанието е грешка, която отваря пътя към разгрома — рече Кара. — Ако не се бях поколебала като момиче, сега нямаше да съм Морещица.

Ричард осъзнаваше, че е права. Мечът на истината го бе научил поне на това. Танцът със смъртта не позволяваше допускане на компромис между живота и смъртта.

Отпусна ръка на рамото на Кара.

— Разбирам.

— Къде смяташ, че ще те причакат? — попита Ничи, докато сините и очи шареха неспокойно наоколо.

— Нямам представа — призна Ричард и закачи палци на ремъците на раницата си. — Магьосническата кула е огромна, но в крайна сметка се излиза само от едно място. При положение, че имаме възможност да изберем ужасно много маршрути, предполагам, че ще предпочетат да ни причакат в близост до изхода, някъде при портика, да речем.

— Има и друг изход, Господарю Рал — обади се Рика, но щом той я погледна, тя като че се почувства неудобно.

— Какви ги говориш?

— Освен през централния вход може да се мине и от другаде. Но маршрутът минава през самите недра на Кулата.

— Откъде знаеш?

— Дядо ти ми го показа.

Ричард нямаше време за чудене.

— Ще можеш ли да го намериш сама?

— Да, надявам се, че ще мога — отвърна Морещицата след кратък размисъл. Определено не ми се ще да се изгубим някъде там долу, така че ще се постарая. Всъщност пътят минава точно оттук, така че няма да е толкова трудно.

Ричард посегна да отпусне длан върху ефеса на меча си. Но не го намери. Вместо това просто разтърка ръце.

— Ами да пробваме през тайния изход.

— Последвайте ме — рече Рика и се обърна, при което русата и плитка се завъртя на тила и.

Ричард пусна Ничи да върви пред него, Кара остана последна. Но не бяха изминали и десетина крачки, когато той пак се спря. Обърна се и се огледа.

Всички проследиха погледа му и се зачудиха какво ли го е смутило.

— И оттам не можем да минем — обърна се той към Рика. — Зед ти е показал този изход. Той познава Морещиците и е наясно, че колкото и прекрасно да сте се разбирали двамата, ако имаш възможност за избор, ще избереш мен. Освен това Зед е по номерата. Ще остави Ан и Натан да охраняват главния вход, а самият той ще обсади маршрута, който ти е показал, Рика.

— Е, ако наистина има само два изхода от Кулата — обади се Ничи, — тогава явно ще трябва да се разделят, за да покрият и двете възможности. Но това ще стане само в случай, че Зед си спомни, че е казал на Рика за тайния изход. Може да забрави или да си помисли, че тя няма да ти каже. Възможно е да не заварди пътя отсам.

Ричард бавно поклати глава, загледан някъде другаде — към широката платформа край пътеката около тинята на дъното на мрачната кула.

— Макар това, което казваш, да е възможно, би било глупаво да разчитаме, че Зед може да допусне подобна стратегическа грешка.

Ничи му се видя леко притеснена.

— Виж, ти не можеш да използваш силата си, без да рискуваш да призовеш звяра, но това не важи за мен. А моите възможности далеч надвишават тези на Зед. Ако се разделят, както предполагаш, че ще стане, значи няма да ни се наложи да се преборим едновременно с тримата.

— Така е, но не ми се ще да изпробвам нещата така, особено в Кулата. Предполагам, че тук има защити, създадени специално за да предпазват Първия магьосник, в случай че бъде нападнат. Може да се опиташ да го оплетеш в някаква заплетена мрежа, за да го забавиш и да спечелим преднина, а с това просто действие да отключиш смъртоносни щитове. Освен това, дори да постигнеш успех, това не е гаранция, че той няма да намери начин да ни подгони.

Ничи скръсти ръце.

— Е, какво предлагаш?

Той се обърна и се вгледа в сините и очи.

— Предлагам да се измъкнем по маршрут, който няма да могат да проследят.

— Моля?

— Плъзгата.

Всички погледи се забиха в мрачния коридор, сякаш очакваха да видят Плъзгата спотаена в някой ъгъл, готова да им предложи надежден транспорт.

— Ами да — обади се Кара, — можем да избягаме, без дори да разберат, че ни няма. Няма да оставим следи. Нещо повече — така ще се озовем на огромно разстояние от опасността. Няма да могат да ни настигнат по никакъв начин.

— Именно — тупна я Ричард по рамото. — Хайде да вървим.

Той хукна по коридора и другите го последваха. Мина през изтърбушената врата. Вътре в стаята на Плъзгата Ничи използва магията си, за да запали факлите, закачени в скоби по стените, и всички наобиколиха кладенеца.

— Има само един проблем — обади се Ричард, внезапно сетил се нещо, докато надзърташе в черната бездна пред себе си. Вдигна поглед към Ничи.

— За да повикам Плъзгата, ще трябва да използвам магия.

Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна през стиснатите си зъби.

— Виж, това е сериозен проблем.

— Не е задължително — намеси се Кара. — Шота спомена, че използването на магията ти може да извика звяра кръвопиец. Но той действа напосоки. Когато използваш магията си, е логично да те открие чрез нея, но звярът не действа логично. Както каза Шота, може да дойде, когато използваш магията си, но може и да не дойде. Не можеш да го предвидиш.

— Пък и е напълно сигурно, че не можем да излезем от Кулата, без да се изправим срещу тримата магьосници — изтъкна Ничи.

— Опитаме ли се да избягаме, ще се сблъскаме с два проблема — продължи Ричард, — да минем покрай тримата и да не им позволим да се доберат до мен, за да ме „лекуват“. Това тук ми се струва по-добрият избор. Плъзгата е вариант, който ще ни позволи да избягаме, без Зед, Ан и Натан да разберат къде сме се дянали и къде да ни търсят. Наред с това няма да се наложи да влизаме в директна схватка с тях, а както споменах, никак не ми се ще да го правя. Обичам дядо си. Не искам да ми се налага да се защитавам от него.

— Не ми е приятно да го кажа, но и според мен това е по-добрият избор — подкрепи го Кара.

— И аз съм съгласна — рече Рика.

— Повикай Плъзгата. — Ничи отметна назад кичур коса и надникна в кладенеца. И побързай, преди да са дошли да видят защо се бавя.

Ричард не се поколеба. Простря юмруците си над кладенеца. За да призове Плъзгата, трябваше най-напред да извика собствената си дарба, в което не бе особено добър. Но все пак не му беше за пръв път. Трябваше да успее.

Освободи напрежението. Знаеше, че трябва да го направи, защото иначе може да изгуби единствения си шанс да намери жената, която обичаше повече от самия живот. За миг болката от всеки следващ ден, прекаран без нея, го изпълни с горчивина и дълбока скръб.

Воден от искрената и изгаряща нужда да направи всичко необходимо, за да помогне на Калан, нещо дълбоко в него се пробуди. Усети как се надига от недрата на съществото му, как отнема дъха му. Стегна коремните си мускули, за да се предпази от надигащата се вътре в него сила.

Между протегнатите му ръце, стиснати в юмруци, прелетяха искри. И преди го беше правил и усещането му беше познато. Притисна един към друг кожените си накитници, обковани със сребро. Първия път още не ги носеше, но тогава Плъзгата му каза, че са му нужни, за да я извика пак. Заискриха толкова ярко, че през плътта и костите му се видя отсрещната им страна.

Съсредоточи се. Единственото му желание в този момент бе да повика Плъзгата, за да може да намери начин да помогне на Калан. Копнееше за това. Настояваше да се случи.

— Ела при мен!

Към недрата на кладенеца пробяга светкавица, но вместо след нея да последва гръм, въздухът запращя от неистовия пукот на огън и светлина, спуснали се с шеметна скорост към дълбините на черната бездна.

Жените около каменния парапет надникнаха с любопитство в осветения кладенец. Наред с това Ничи не изпускаше от поглед обстановката наоколо, очевидно притеснена да не се появи звярът. Ехото от силата, която Ричард запрати далеч в дълбините на кладенеца, се разсея след един дълъг миг, но накрая всичко утихна.

В тишината на Кулата, сред спокойствието на планината от мъртви камъни, иззидани навсякъде около тях, се чу далечно боботене, което идваше някъде издълбоко.

Боботенето на нещо, което се съживяваше.

Подът затрепери с нарастваща сила, докато от пукнатините и дупките не се надигна прах. Под краката им затанцуваха дребни камъчета.

Някъде далеч, в Необятната пустош, кладенецът започна да се изпълва светкавично с нещо, което полетя нагоре с невъобразима скорост, като свистеше и тътнеше оглушително. Докато Плъзгата се стрелваше нагоре, за да откликне на зова, воят ставаше все по-силен.

Ничи, Кара и Рика отстъпиха от кладенеца, в който се надигаше мощна сребриста вълна. Изведнъж, когато всички очакваха да ги залее, вълната се закова на място и започна грациозно да се поклаща.

От укротената, плавно полюшваща се повърхност се надигна лъскава металическа издатина, която се извиси над каменния парапет на кладенеца. Постепенно започна да се оформя в позната глава. Лъскавата и повърхност, подобно течно огледало, отразяваше всичко наоколо, разкривяваше образите, нарастваше и се променяше.

Беше като жив живак.

Разкривената глава продължи да се променя, да се изтегля и извива, да се намества и вгъва, докато накрая се оформи в женско лице.

Сребърните устни се разтеглиха в усмивка, изражението изглеждаше доволно.

— Ти ме призова, господарю!

В стаята проехтя тайнственият, женствен глас на съществото, но устните не се размърдаха.

Ричард пристъпи напред, без да обръща внимание на изумлението, изписано на лицата на Ничи и Рика.

Сребърната физиономия бе доволна.

— Искаш да пътуваш ли, господарю?

— Да, искам да пътувам. Всички ние искаме. Трябва да пътуваме.

— Добре тогава, нека да пътуваме.

Ричард подбутна останалите по-близо до парапета. Разтопеният метал се оформи в ръка, която докосна една по една трите жени.

— Ти си пътувала и друг път — каза Плъзгата на Кара, след като я докосна за кратко по челото. — Ще пътуваш.

Лъскавата ръка нежно погали челото на Ничи, като се задържа малко по-дълго.

— Ти притежаваш, каквото е нужно. Ще пътуваш.

Рика повдигна брадичка, пренебрегвайки неприязънта си към магията, и застана неподвижно, докато Плъзгата се приближаваше към нея.

— Ти няма да пътуваш.

Рика я изгледа възмутено.

— Но как така? След като Кара може да пътува, защо аз да не мога?

— Не притежаваш двете страни, нужни, за да пътуваш — отвърна гласът.

Рика скръсти ядосано ръце.

— Трябва да отида с тях. Тръгвам. Точка по въпроса.

— Изборът си е твой, но ако опиташ да пътуваш с мен, ще умреш, така че пак няма да бъдеш с тях.

Ричард вдигна ръка към рамото на Рика, преди тя да е казала още нещо.

— Кара придоби силата на човек, който притежаваше елемент от нужната магия. Затова може да пътува. Нищо не може да се направи. Ще трябва да останеш тук.

Рика не изглеждаше никак доволна, но кимна.

— Добре, тогава вие тръгвайте.

— Хайде — обърна се Плъзгата към Ричард — да пътуваме. Къде искаш да отидем?

Ричард понечи да изговори мястото, но се сепна. Обърна се към Рика.

— Не можеш да дойдеш с нас. По-добре тръгвай, за да не чуеш къде отиваме. Не искам да рискувам да разбереш, а после информацията да попадне у останалите. Дядо ми е голям хитрец и е доста изобретателен, когато иска да разбере нещо.

— Не е нужно да разбирам — въздъхна примирено Рика. — Прав си, Господарю Рал. — Усмихна се на Кара. — Пази го.

— Винаги го пазя — кимна тя. — Без мен е почти безпомощен.

Ричард не обърна внимание на надутата и хвалба.

— Рика, искам да те помоля да предадеш нещо на Зед. Едно съобщение.

Рика смръщи чело и се съсредоточи.

— Кажи му, че четири Сестри на мрака са заловили Калан, истинската Майка Изповедник, а не трупа, заровен в Ейдиндрил. Кажи му, че възнамерявам да се върна веднага, щом мога, и да му представя доказателства. Моля го, когато се върна, преди да се опита да ме излекува, да му покажа доказателството, което ще нося. Кажи му още, че го обичам и разбирам загрижеността му за мен, но съм длъжен да действам като истински Търсач, за какъвто той лично ме избра, когато ми връчи Меча на истината.

— Какво доказателство? — полюбопитства Кара, щом Рика си тръгна.

— Още не знам. Не съм го намерил. — Обърна се към Ничи. — Не забравяй какво ти казах. Влезем ли в Плъзгата, трябва да дишаш. Отначало ще ти се прииска да задържиш дъха си, но няма да е възможно. Щом пристигнем и излезем от Плъзгата, ще трябва да я изплюеш от дробовете си и пак да вдишаш въздуха.

Ничи изглеждаше доста притеснена. Ричард я хвана за ръката.

— Ще бъда с теб, както и Кара. И двамата сме го правили. Няма да те пусна нито за миг. Първия път е трудно да си наложиш да вдишаш Плъзгата, но сториш ли го, ще се увериш, че преживяването е наистина забележително. Възхитително е да дишаш вътре в нея.

— Възхитително — повтори Ничи, но в гласа и прозвучаха нескрити нотки на недоверие.

— Господарят Рал е прав — подкрепи го Кара. — Ще видиш.

— Помни едно — додаде Ричард, — щом пристигнем, няма да ти се иска да се освободиш от Плъзгата и да вдишаш въздух. Но трябва да го направиш. В противен случай ще умреш. Ясно ли е?

— Разбира се — кимна Ничи.

— Хайде тогава. — Ричард понечи да се прехвърли през парапета, като дръпна Ничи след себе си.

— Къде отиваме, господарю?

— Мисля, че трябва да отидем в Народния дворец в Д’Хара. Знаеш ли къде е?

— Разбира се. Народният дворец е централен обект.

— Централен обект ли?

Живият живак, изглежда, се изненада от въпроса.

— Ами да, централен обект. Също като това място тук — и то е централен обект.

Ричард продължаваше да не разбира, но не му се стори важно, затова не настоява за обяснение.

— Ясно.

— Защо Народният дворец? — поинтересува се Ничи.

— Все някъде трябва да отидем — сви рамене Ричард. — В двореца ще сме в безопасност. По-важното е, че там има библиотеки с редки древни книги. Може да успеем да разберем нещо за онзи лавинен огън. Щом Сестрите са заловили Калан, започвам да си мисля, че „лавинен огън“ е нещо, свързано с определен вид магия.

Доколкото разбрахме, Д’харанската армия е някъде в близост до двореца и пътува на юг. Освен това последния път, когато видях Бердин, това е друга Морещица, я оставих тук, в Ейдиндрил, така че предполагам, че тя също е потърсила начин да се приближи към войската. Бих се възползвал от помощта и при превода на книгите, които взех със себе си от тук. Пък и дневникът на Коло е у нея и може вече да е попаднала на полезна информация. Не на последно място — той стрелна с очи Кара, — може да се видим с генерал Мейферт и да проверим как стоят нещата с армията.

Лицето на Кара се озари от изненада и по устните и се разля широка усмивка.

Ничи кимна замислено.

— Сигурно всичко това звучи логично, сигурно няма нищо лошо да отидем там. Така ще избегнеш непосредствената опасност, надвиснала над главата ти, а това засега е най-важното.

— Добре, Плъзга — оповести Ричард, — искаме да пътуваме до Народния дворец в Д’Хара.

Течната сребърна ръка се плъзна и ги обгърна и тримата. Ричард усети топлата, вълниста прегръдка, която го пристегна здраво. Ничи стискаше ръката му, сякаш от това зависи животът и.

— Господарю Рал? — повика го Кара.

Ричард вдигна свободната си ръка, за да даде знак на Плъзгата да спре.

— Какво има?

Кара прехапа устна, след малко продължи:

— Държиш Ничи за ръката. Имаш ли нещо против да хванеш и мен? Така де, не искам тримата да се разделяме.

Видял притеснението, изписано на лицето и, Ричард се опита да потисне усмивката си. Кара се страхуваше от магията, нищо, че веднъж вече го беше правила.

— Разбира се — отвърна той и я хвана за ръката. — И на мен не ми се иска да се разделяме.

Внезапно го озари мисъл.

— Стой! — провикна се той към Плъзгата, преди да са тръгнали.

— Да, господарю?

— Познаваш ли жена на име Калан? Калан Амнел, Майката Изповедник?

— За мен имената не означават нищо.

Ричард въздъхна разочарован. Всъщност не бе очаквал Плъзгата да познава Калан. След като никой друг не я познаваше.

— А случайно да си чувала за Необятната пустош?

— В Необятната пустош има няколко места. Някои от тях са унищожени, но някои все още съществуват. Мога да те заведа до тях, ако пожелаеш.

Сърцето на Ричард заби лудо.

— Сред тези няколко места в Необятната пустош има ли такова, което да се нарича централен обект?

— Да, едното е такова. Каска в Необятната пустош е централен обект. Искаш ли да те заведа там?

Ричард погледна първо Ничи, после и Кара.

— Някоя от вас чувала ли е за това място — Каска?

Ничи поклати глава.

Кара бе сбърчила чело.

— Мисля, че като малка съм чувала подобно име. Съжалявам, Господарю Рал, но не си спомням какво точно… просто името ми се струва познато от стари легенди.

— Какви легенди? Какво имаш предвид?

— Стари Д’Харански легенди… за хората, които раздават сънища. Легенди, които хората си разправят. Свързани са с историята на Д’Хара. Струва ми се, че Каска е име от стари времена.

Стари времена. Хора, които раздават сънища. Ричард си спомни, че докато разлистваше онази книга, „Гегендраус“, която намери в стаята, обвита с щитове, мярна нещо за хвърляне на сънища, но не преведе откъса. Макар да бе владетелят на Д’Харанската империя, знаеше много малко за тази тайнствена земя.

Вярно, това, което Кара му каза, не беше кой знае какво, но той изпита чувството, че току-що е направил една крачка напред към Калан.

— Искаме да пътуваме — рече на Плъзгата. — Искаме да пътуваме до Каска в Необятната пустош.

Ричард отдавна не бе пътувал в Плъзгата и самият той се чувстваше леко напрегнат. Но превъзбудата му от факта, че най-после започва да свързва нещата и да налучква отговорите, които от толкова време му убягваха, заличиха всичките му тревоги.

— Значи отиваме в Каска — отвърна Плъзгата и гласът и отекна в каменната стая, където някога бе загинал Коло. Неговата задача била да пази Плъзгата в края на Голямата война. Поне повечето хора смятаха, че войната е свършила, макар че древните конфликти не изтляват толкова лесно. Ето че сега отново набъбваха.

Ръката повдигна тримата от стената и ги дръпна в сребристата лава. Ничи стисна ръката на Ричард още по-силно. Преди да потъне в кладенеца, тя си пое дълбоко дъх.