Лавинен огън

Седма глава

В СГЪСТЯВАЩИЯ СЕ МРАК Ричард и Кара използваха тънките и жилави корени на бор, които изтръгнаха от порестата почва, за да привържат един към друг по-дебелите клони. Ничи и Виктор се заеха да събират по-тънки клонки и вейки от балсамово дърво. Ричард подреди стволовете, а Кара ги привърза стегнато със здравия корен, след което той отряза излишната част от импровизираното въже, за да я използват другаде, и прибра ножа си в ножницата на колана. След като закрепи стабилно самоделния навес върху изпъкналост на скалата, започна да подрежда клонките от основата към козирката. Кара се пъхна отдолу, за да привързва тук-там по някой клон за повече стабилност, а Ричард продължи да изгражда структурата нагоре. Виктор и Ничи му подаваха снопове съчки, за да върви работата по-гладко.

В образувалата се ниша под скалата беше достатъчно сухо, но тясно за четирима. Допълнителната козирка щеше да осигури още малко пространство, за да могат да прекарат нощта по-комфортно. Без огън нямаше да им е особено топло, но поне щяха да са на сушина.

С напредването на деня дъждът се бе усилил. Докато вървяха, не им бе студено, защото движенията ги сгряваха, но щом спряха, веднага усетиха хладната прегръдка на лошото време. Макар и да не беше студено като през зимата, всички бяха подгизнали и влагата изсмукваше телесната им топлина и всичките им сили. Ричард знаеше, че продължителното излагане на такова време отнема достатъчно жизнена енергия от човешкото тяло и то изнемощява, а в някои случаи може да се стигне дори до смърт.

Имайки предвид колко малко бяха спали Ничи и Кара през последните дни, пък и при своето неукрепнало здраве, той бе наясно, че им е нужно сухо и топло място за почивка, защото иначе рискуват да загазят. А не можеше да допусне нещо да ги забави.

Целия следобед и привечер вървяха към Алтур’Ранг с енергична, равномерна крачка. След кървавата касапница, която бяха видели, не изпитваха глад, но знаеха, че трябва да хапнат, за да имат сили за пътуването. Затова изядоха по няколко залъка сушено месо със сухар, но не спряха да починат.

Ричард бе почти на края на силите си. От една страна, за да спести време, от друга — за да избегне нежелани чужди погледи, той прекара тримата си спътници през непроходими гори, пресечени терени и почти изцяло без пътеки. Пътуването бе наистина изтощително. Болеше го главата. Гърбът му също се обаждаше. Краката му пулсираха. Ако на следващия ден станеха рано и поддържаха същото енергично темпо, до вечерта имаше шанс да са стигнали до Алтур’Ранг. А щом намерят коне, щяха да се придвижват доста по-лесно и бързо.

Не му се щеше да предприема пътуване толкова надалеч, но не виждаше друга алтернатива. Не можеше да претърсва до безкрай неизбродимите дебри с единствената надежда, че може случайно да попадне на още някой прекатурен камък, който да му покаже накъде евентуално е отведена Калан. Може никога да не открие втори такъв камък, а дори това да се случи, нищо не му гарантира, че ако продължи в съответната посока, ще намери Калан. Похитителят и може да смени посоката, без изобщо да докосне друг камък, без да остави следа.

Следи в обичайния смисъл на думата нямаше. Ричард не знаеше как да търси следи, заличени с помощта на магия. Дарбата на Ничи не помагаше. Безцелното мотаене по тези места не би довело до нищо. Колкото и да не му се щеше да напуска района, където бе видял Калан за последно, Ричард беше убеден, че не му остава друго, освен да отиде да подири помощ.

Зае се с изграждането на козирката почти механично. С напредването на вечерта Кара, притеснена за състоянието му, не го изпускаше от поглед. Сякаш очакваше той всеки миг да се строполи от преумора и бе готова да го хване и да го подкрепи.

Докато работеше, Ричард разсъждаваше върху смътната, но в същото време реална възможност войниците от Императорския орден да претърсват местността, за да ги заловят. В същото време мира не му даваше и въпросът що за същество бе покосило хората на Виктор, а може би все още дебнеше наблизо. Замисли се какви други предохранителни мерки би могъл да вземе и как да противодейства на толкова мощна и унищожителна сила.

Наред с всичко това нито за миг не преставаше да си блъска главата над въпроса къде може да е Калан. Прехвърли подробно всичките си спомени. Мира не му даваше мисълта, че може да е ранена. Не преставаше да се обвинява и укорява, че е допуснал грешка. Представяше си я, изпълнена със страх и съмнения, да се пита защо той се бави и не отива да я избави, защо не и помогне да избяга, защо не я намери, дали изобщо ще я намери, преди похитителите и да я екзекутират.

Положи всички усилия да се пребори с потресаващата мисъл, че тя вече може и да е мъртва.

Опита се да не мисли какво може да и се случи като пленница и как това би могло да е далеч по-жестоко и страшно от екзекуцията. Джаганг имаше предостатъчно причини да поиска да удължи живота и — защото само живите изпитват болка.

Още от самото начало Калан все успяваше да осуети плановете на Джаганг и да му попречи да пожъне успех. При първия поход на Императорския орден в Новия свят, наред с другото, бе опустошен и галеанският град Ебинисия, а жителите му бяха избити. Калан попадна на покъртителната гледка малко след като в града се бе озовал отряд от млади галеански воини. Водени от сляпа ярост, въпреки категоричното числено превъзходство на врага, тези смели младежи се бяха понесли на крилете на отмъщението и победата и бяха въздали справедливост върху онези, които бяха изтезавали, изнасилвали и убивали техните близки и роднини.

Калан попадна на тези момчета, водени от капитан Брадли Райан, тъкмо преди те да се впуснат в поредната битка, която по нейна преценка би завършила с изтребването им до крак. Дръзки и неопитни, те смятаха, че брилянтната им на теория тактика със сигурност ще ги изведе до победа въпреки неблагоприятното разпределение на числеността на силите.

Калан знаеше как се сражават опитните войници от Императорския орден. Беше наясно, че да позволи на тези младежи да осъществят плановете си, би означавало да допусне да бъдат премазани от една безмилостна месомелачка и избити до последния човек. В резултат на вятърничавите им идеи за справедливата слава на битката войниците от Ордена щяха да продължат да превземат нови и нови градове, да убиват още и още невинни хора.

Калан пое в свои ръце командването и се зае да избие от главата на младежите всякакви идеи за влизане в честен бой. Накара ги да разберат, че единствената им цел е да убият нашествениците. Че няма никакво значение как ще вдигнат крак върху труповете на своите врагове — важното е да го направят. В този подход към битката нямаше нищо славно, ставаше въпрос само и единствено за оцеляване. Те убиваха, за да си запазят живота. Калан се постара да научи младите ентусиасти как да се бият с враг, който ги превъзхожда числено; превърна ги в мъже, способни да се справят с тази тежка задача.

В нощта, преди да ги поведе в бой, Калан сама проникна във вражеския лагер и уби магьосника на армията на Императорския орден, заедно с няколко от висшестоящите офицери. На следващия ден петте хиляди млади войници се биха до нея, вслушваха се във всяко нейно разпореждане, учеха се от съветите и, понасяха тежки жертви, но постепенно изтребиха до крак войската на Императорския орден, възлизаща на петдесет хиляди души. Това бе изключително рядко постижение в цялата военна история на човечеството.

Това бе първият от поредицата удари, които Калан организира срещу Джаганг. В отговор той изпрати подире и убийци. Те претърпяха пълен провал.

В отсъствието на Ричард, в периода, когато Ничи го отведе в сърцето на Стария свят, Калан се присъедини към Зед и Д’Харанската армия. Завари войниците обезверени, отстъпваха след тридневна битка, която бяха загубили. Заела мястото на Ричард и въоръжена с Меча на истината, Майката Изповедник вдигна армията на крака и организира светкавична контраатака, като изненада врага и му нанесе съкрушителен удар. Тя вдъхна на Д’харанците кураж и боен хъс. Мотивира ги да приемат предизвикателството. Момчетата на капитан Райан също се присъединиха към нея в борбата срещу ордите на Джаганг. Близо една година Калан стоя начело на д’харанската армия и бе в основата на всички акции по осуетяването на плановете на пътешественика по сънищата да завземе Новия свят. Майката Изповедник не му даваше миг покой, държеше го в постоянно напрежение; инициира поредица тежки удари срещу императора, вследствие на които той загуби стотици хиляди бойци.

Калан обезкръви армията на Императорския орден и помогна за прогонването и от Ейдиндрил. През зимата организира евакуацията на населението на града и възложи на армията да преведат хората през планинските проходи и да ги отведат в Д’Хара. След това д’харанските войници затвориха всички проходи и все още удържаха позициите си, като не даваха възможност на Ордена да постигне заветната си цел и да завладее Д’Хара, с което да наложи на целия Нов свят хомота на Братството на ордена.

Единственият човек, когото Джаганг мразеше повече от Калан, бе Ричард. Една от последните идеи на пътешественика по сънищата бе да изпрати по следите на смъртния си враг могъщ магьосник на име Николас. Ричард и Калан се измъкнаха на косъм от смъртта.

Ричард знаеше, че Орденът по правило подлага пленниците си на нечовешки мъчения, които се наблюдават с огромно удоволствие. А нямаше враг — може би с изключение на Ричард, — когото Джаганг с по-голяма наслада да би наблюдавал как се мъчи, от Майката Изповедник. Той бе готов на всичко, за да я види в окови. Джаганг със сигурност бе запазил за Калан най-страшните изтезания, които е родило извратеното му въображение.

Ричард установи, че стои като истукан, цял разтреперан, вкопчен с все сила в клоните, от които плетеше навеса. Кара го наблюдаваше безмълвно. Той коленичи и продължи работата си, като се постара да прогони черните мисли от главата си. Морещицата също се върна към задълженията си. Ричард съсредоточи цялото си внимание върху оплитането на козирката. Знаеше, че колкото по-навреме си легнат, толкова по-отпочинали ще се чувстват на другата сутрин и следователно ще се придвижват по-бързо.

Макар да бяха доста далеч от всякакви пътища и пътеки, Ричард не искаше да рискува да запалят огън, за да не бъдат случайно забелязани от вражески съгледвачи. В такова влажно и мъгливо време едва ли някой би видял пушека, но пък той би пълзял ниско над земята, което създаваше риск патрулите на Императорския орден да го помиришат. Опасността беше съвсем реална, така че никой не оспори решението на Ричард да не палят огън. Прецениха, че е далеч по-добре да им е студено, отколкото да им се наложи да се сражават за живота си.

Ничи примъкна към него поредния наръч съчки, за да ги вплете той в импровизирания навес. Никой не говореше, явно всички се притесняваха, че силата, покосила другарите им, може би все още дебне някъде сред сенките, че може всеки миг да се нахвърли отгоре им, докато се приготвят да си легнат, защитени от крехка ограда от клони.

Първия ден от пътуването им към Алтур’Ранг приличаше повече на бягство, от което зависи животът им. Но по нищо не личеше убиецът да ги следва. Поне Ричард се надяваше да е така. Всъщност не вярваше, че сила, способна да убие толкова много хора по такъв брутален начин, ще се затрудни да проследи тях четиримата.

Ричард усещаше присъствието на почти всяко животно в гората, а що се отнася до хората — бе почти изключено да не разбере, че наблизо има човек. Със сигурност би усетил Виктор и хората, ако не бяха устроили бивака си толкова далеч от мястото, което Ричард, Калан и Кара бяха избрали за нощуване. Наред с това инстинктът му подсказваше безпогрешно дали някой го преследва или дебне. Като горски водач неведнъж му се бе случвало да издирва изгубили се в планината хора. С колегите му водачи понякога си организираха състезания кой кого ще открие пръв. Ричард усещаше кога някой върви по дирите му.

В случая обаче не го тормозеше толкова самият факт, че може би някой ги търси, колкото го влудяваше мисълта, че преследвачът им е кръвожаден обезумял призрак. Този страх му даваше криле и той продължаваше напред с удвоени сили. Разбира се, даваше си сметка, че често пъти бягащата жертва дава повод на хищника да се впусне в атака.

Въпреки всичко осъзнаваше, че причината да усеща във врата си горещия дъх на преследвачите си не е само във въображението му. Зед го бе учил, че е много важно човек да анализира чувствата си, за да разбере дали те са предупреждение за евентуална опасност или не. Като се изключи вцепеняващият страх от безразборното клане, на което бяха станали свидетели, Ричард не разполагаше с други доказателства, че някой ги преследва. Затова се постара да овладее емоциите си и да ги съсредоточи в правилната посока.

Често пъти най-голямата заплаха си остава самият страх. Той кара хората да вършат необмислени неща, които често ги въвличат в неприятности; блокира нормалния ход на мисълта им. А спре ли да разсъждава трезво, човек взима глупави решения.

В младежките си години Ричард често бе издирвал хора, изгубили се в неизбродимите дебри около Еленовата гора. Веднъж преследва едно момче в продължение на цели два дни, през които малкият не се умори да тича презглава в тъмнината, докато накрая не падна от една скала. За щастие не беше от високо. Ричард го откри на дъното на стръмна урва. Беше с изкълчен глезен — отекъл, но не счупен. Хлапето беше премръзнало, изтощено и уплашено. Но иначе му нямаше нищо. Беше на върха на щастието да види Ричард и не се отдели от него през целия път към дома.

В гората имаше безброй начини да пострадаш и дори да загинеш. Ричард бе чувал за хора, нападнати от мечка или пума, ухапани от змия. Но въпреки всичките си познания оставаше ням пред въпроса какво е покосило хората на Виктор. Никога не бе виждал подобно нещо. Беше очевидно, че клането не е дело на войници. Магьосници? Може би, ако бяха използвали нечувана разрушителна сила. Но и това обяснение му се струваше малко вероятно.

В един момент осъзна, че постепенно мисълта му бе придала форма на тази незнайна сила и въображението му бе започнало да я рисува като някакъв звяр.

При всички положения Ричард взе нужните предохранителни мерки. Отдалечиха се от мястото на касапницата, като вървяха по плитки ручейчета. Специално избра терена, по който да се отдалечат от водата, така че да бъде трудно някой да ги проследи. Винаги, когато бе възможно, избираше да минават по оголени камъни и през вода, за да затруднят максимално и най-опитния следотърсач. Навесът също бе изработен така, че да се слива с дърветата и околността. Бе почти невъзможно да го забележиш, освен ако не минеш съвсем близо до него.

Виктор довлече в краката на Ричард тежък наръч клони.

— Има ли нужда от още?

Ричард подритна купчината с върха на ботуша си, за да прецени тежестта и плътността и и дали ще покрие плътно останалата част от основата на козирката.

— Не, мисля, че ще са достатъчно — като прибавим и тези, които носи Ничи.

Ничи стовари нейните клони до купчината на Виктор. Дори докато влачеше клони, тя изглеждаше като принцеса. Макар Кара също да бе удивително красива, нейното поведение по-скоро внушаваше страх. Може би поради това някак повече и отиваше да се занимава с неща, като плетене на навес. Докато Ничи изглеждаше съвсем не на място в гората, сякаш всеки момент щеше да се оплаче, че си е изцапала ръцете — не че го бе правила някога. Никога не се бе случвало да прояви нежелание да направи нещо, което и е поръчал Ричард, но просто изобщо не и отиваше да върши каквото и да било в гората. От цялото и същество се излъчваше една аристократичност, която някак не се връзваше с мъкненето на клони за навес.

След като изпълни възложената и от Ричард задача, тя се отдръпна и се сгуши в пелерината си — явно и беше студено. Той продължи да сплита клоните с премръзнали и безчувствени пръсти. Видя как Кара, докато му помагаше да пристегне навеса, от време на време пъха дланите си под мишниците. Само Виктор с нищо не показваше, че му е студено. Ричард си го обясни с вътрешния гняв, който вероятно изпитваше ковачът и който караше кръвта му да кипи във вените.

— Вие тримата легнете да поспите — каза Виктор, щом Ричард приключи с навеса. — Ако нямате нищо против, ще остана на пост. И бездруго не ми се спи.

По спотаения гняв в гласа на приятеля си Ричард разбра, че Виктор няма да може да мигне още доста дълго време. Разбираше горчивата му болка. Докато стои на стража, човекът щеше да си блъска главата какво ще обяснява на майката на Феран и на роднините на другите мъже.

Ричард отпусна приятелска ръка на рамото му.

— Нямаме представа с какво си имаме работа. Ако чуеш или видиш нещо необичайно каквото и да е — не се колебай да ни събудиш. И не забравяй да влезеш вътре и да поспиш на свой ред. Утре ни чака дълъг път. Нужна ни е сила.

Виктор кимна. Ричард проследи с поглед как ковачът намята пелерината си и се изкатерва върху плочата на навеса, откъдето щеше да има най-добра видимост. Запита се дали нещо би се променило, ако ковачът бе останал с хората си. Веднага след това се сети за разцепените дънери, дълбоките ями в пръстта, издълбани с такава сила, че имаше преобърнати огромни камъни и изтръгнати дебели корени. Пред очите му изплува споменът за разкъсаните кожени ризници, натрошените кокали, разпарчетосаните тела. Радваше се, че Виктор не се оказа там по време на атаката. Дори тежък боздуган, развъртян от здравите ръце на майстор ковач, не би попречил на силата, помела всичко по пътя си.

Ничи допря ръка до челото на Ричард, за да види дали има температура.

— Нужна ти е почивка. Тази вечер няма да стоиш на пост. Ние тримата ще се сменяме.

Ричард понечи да възрази, но знаеше, че тя е права. Прецени, че не е време за спорове, и просто кимна. Кара, явно готова при нужда да заеме страната на Ничи, извърна глава.

В припадащия мрак се чу дрезгав звук, който постепенно се извиси до пронизително цвърчене. Сега, когато вече бяха приключили с приготовлението на навеса, нямаше как да не му обърнат внимание. Сякаш цялата гора бе оживяла в трескава активност. Ничи най-сетне го чу и се огледа стреснато.

— Що за звук е това? — смръщи чело тя.

Ричард отлепи от ствола на близко дърво нещо като празна торбичка. Из цялата гора можеха да се видят такива бледо жълтеникави люспици с големината на човешки палец.

— Цикади — отвърна Ричард и превъртя в ръката си одеждата, в която някога бе живял този горски обитател. — След като се излюпят, от тях остава това.

Ничи мярна празната люспа в ръката му, после обиколи с поглед и другите, които бяха залепнали по околните дървета.

— Почти целият ми живот премина в градове и под покрив, но откакто напуснах Двореца на пророците, прекарвам доста време сред природата. Тези насекоми сигурно се срещат само тук. Не си спомням някога да съм ги виждала… и чувала.

— И не би могла. За последно съм ги виждал като малък. Този вид цикади се показват от подземните си скривалища веднъж на седемнайсет години. Остават в гората едва няколко седмици, докато трае размножителният им период и снесат яйцата си. После се скриват обратно и няма да ги видим още седемнайсет години.

— Сериозно? — попита Кара, изпружила глава назад. — На седемнайсет години? — Замисли се за миг и се втренчи в Ричард. — Дано да не ни будят.

— Живеят на огромни рояци, поради което създават уникален и незабравим звук. Носят се на облак из гората и песента им се излива като вълна. В тиха нощ може да ви се стори оглушителна, но — ако щете, вярвайте — действа като вълшебна приспивна песен.

Доволна да разбере, че шумните животинки няма да разстроят съня и, Кара се пъхна под навеса.

Ричард си спомни собствената си почуда, когато се бе разхождал с дядо си в гората и Зед му показа новоизлюпените същества и му обясни, че жизненият им цикъл е организиран на периоди от по седемнайсет години. За Ричард, тогава момче, това бе истинско чудо. Зед му каза, че когато следващия път ги види, вече ще е станал голям мъж. Ричард помнеше колко удивително му се бе сторило всичко това и как си обеща, че следващия път, когато ги види, ще прекара колкото се може повече време в наблюдение на тези редки същества.

Внезапно изпита дълбока тъга за загубата на този невинен период от живота си. Като момче появата на цикадите му се бе сторила едва ли не най-удивителното явление, което би могъл да си представи, а седемнайсетгодишното чакане до следващата им поява му изглеждаше като най-трудната задача на света. А ето че те се бяха появили отново, И той вече беше мъж. Пусна на земята празната люспа.

Свали мокрото си наметало и се шмугна в нишата след Ничи. После събра клоните, за да покрие входа на леговището им. Импровизираната врата заглуши звучната песен на цикадите. Напевното им жужене го унесе.

С радост установи, че клоните от балсамово дърво вършат добра работа срещу дъжда и в пещерата е сухо, макар и не съвсем топло. Върху голата земя бяха разстлали още листа и клони, за да е по-удобно и меко за спане. Но макар да не ги валеше директно, влагата и мъглата се просмукваха във всичко. От устата им излизаха облачета.

Започваше да му писва да е все мокър. Докато приготвяше навеса, целият се изцапа с пръст, листа и иглички. Ръцете му лепнеха от смолата. Имаше чувството, че никога не му е било по-некомфортно и неприятно, дрехите му бяха подгизнали и хладни. Оставаше му само утехата от приятното ухание на балсамовите клони.

Мечтаеше си за гореща вана. Надяваше се поне Калан да е на топло и сухо, да е в безопасност.

Колкото и да бе уморен, колкото и да го унасяше песента на цикадите, имаше неща, които трябваше да обмисли, преди да заспи. И те бяха далеч по-важни от възстановяването на силите и почивката му.

Трябваше да разбере какво знае Ничи за силата, покосила хората на Виктор. Струваше му се, че съвпаденията са твърде много, за да си затваря очите пред тях. Атаката бе извършена съвсем близо до мястото, където преди броени дни бяха бивакували Кара, Калан и Ричард. Нещо повече, извършителят на това злокобно деяние не бе оставил никакви следи — поне Ричард не успя да види такива за краткото време, с което разполагаше за оглед. И като се изключи онзи преместен камък, не успя да регистрира никакви следи нито от Калан, нито от похитителя и.

Затова сега, преди да заспи, възнамеряваше да разбере какво знае Ничи за силата, изтребила толкова много хора.