Лавинен огън

Трийсет и четвърта глава

— МАРШРУТЪТ Е ДОСТА ЗАПЛЕТЕН — предупреди я Зед.

— Някога да се е налагало да идваш да ме търсиш, понеже съм се загубила, докато съм патрулирала из Кулата? — повдигна вежда Рика.

Зед си призна, че не се е случвало. Знаеше прекрасно колко е лесно да се изгубиш в Кулата. Всъщност това бе едно от нейните защитни средства.

На няколко места имаше струпвания от по хиляди стаи, които преливаха една в друга — без коридори, само врати и тук-там по няколко стъпала нагоре или надолу. За да стигне до някоя от строго охраняваните зони на Кулата, човек трябваше да премине през тези триизмерни лабиринти. Беше напълно възможно да се изгубиш завинаги в плетеницата от стаи. Дори хора, израснали в Кулата, лесно объркваха пътя си там.

Ако външен посетител, незапознат със структурата на мястото, проникнеше във вътрешността на такъв лабиринт, трудно можеше да намери обратния път, камо ли да премине до другия край и да се измъкне. Още след преминаването на първите няколко стаи и през първите няколко врати всичко започваше да ти се струва еднакво. Нямаше прозорци, които да те ориентират и да ти дадат някаква представа за посоките. Практически нямаше как да разбереш дали вече си минал през една или друга врата или стая. Всяка следваща ти изглеждаше точно копие на предишните десетина. В миналото шпиони и други вражески елементи се бяха изгубвали в лабиринтите. И досега не бе рядкост човек да попадне на скелет.

Разбира се, не всички злосторници се оказваха чужденци. Някои бяха просто изменници.

— Права си, никога не си се губила — изрази гласно мисълта си Зед. — Поне не още. Мисля, че не си прекарала достатъчно дълго време в Кулата, за да започнеш да осъзнаваш истинските и мащаби. Тук дебнат всякакви опасности. Да се загубиш в някой от многобройните лабиринти е само една от тях. Мястото, към което сме се насочили, е нещо подобно. Дори е още по-лесно да се изгубиш. Трябва да положиш всички усилия да запомниш пътя. Ще ти помагам където мога.

Рика кимна, но не изглеждаше особено притеснена.

— Имам добра памет за маршрути и завои. Запаметявам ги, докато патрулирам.

— Не бъди прекалено самоуверена. Тук не става въпрос за обикновена поредица от завои. Самият аз съм се изгубвал в Кулата, нищо че съм израсъл тук. Маршрутите към мястото, където отиваме, са повече от един. Може да се случи пътят, който си използвала веднъж, следващия път да е невъзможен. Тук, в ниските нива на Кулата, щитовете понякога се разместват сами. Това е заложено в самата им изработка и има за цел да затрудни максимално преминаването. Или пък, ако на мястото проникне шпионин и се опита да начертае карта, която да предостави на своите хора.

— Ясно — сви рамене Рика, без да изглежда особено впечатлена. — Същото е и в Народния дворец, на местата, които са забранени за широката публика. Лабиринт от коридори, чиято пропускливост се сменя от време на време. В допълнение към това никога няма директен път до определено място, дори всички коридори да са отворени — не че това се случва.

— Спомням си. Ходил съм в двореца, макар и само в крилата, достъпни за гости. Но и там ми се стори доста объркващо. — Беше по времето, след като Мрачният Рал залови Ричард. — Моето предимство обаче беше фактът, че Народният дворец е построен върху схемата на заклинание, вградено в земята. А аз знам точно как се прави такова заклинание, така че ми беше ясно къде и как се свързват основните артерии и коридори.

— Ние пък трябваше да можем да откриваме различни маршрути през дадено крило, за да се придвижваме от зона в зона и да проверяваме дали не се е появил нарушител. Или пък, в случай че преследвахме някого, трябваше да знаем как можем да го изпреварим. Така че не беше достатъчно просто да запомним последователността от завои. Беше важно да си изградим цялостна представа за района, през който минаваме. Така се научих да полагам мислено маршрута, който изминавам, в общата картина на даденото място, да го възприемам като част в нейната връзка с цялото. Всеки завой добавя нов детайл в конкретна картина. И така, картата в главата ми расте и става все по-подробна, а аз мога да си проправям път през нея, защото съм наясно какво е разположението на останалите елементи и знам как се свързват те един с друг.

— Забележителен талант, мен ако питаш — възкликна приятно изненадан Зед.

— Винаги съм разбирала от маршрути и карти повече, отколкото от хора.

— Според мен разбираш от хора повече, отколкото ти стиска да си признаеш — засмя се Зед.

Тя само се усмихна в отговор.

— Е, добре, а сега ме чуй — подхвана сериозно той. — Тази нощ ще ти се наложи не само да запомниш дълга последователност от завои. Има и още нещо. Единственият начин да стигнем до целта ни е да преодолеем цяла поредица от щитове. Ти не притежаваш дарбата, така че единственият начин да преминеш през тях е с помощта на човек като мен. Ако се наложи, Ричард също би могъл да те преведе — така, както ще те водя аз тази нощ. Но колкото и добре да познаваш мястото и да знаеш как щитовете променят местоположението си, няма да можеш да ги заобиколиш. Така че няма никакъв смисъл да се опитваш да минаваш сама. Пак повтарям — сама не можеш да минеш! — Закани и се с пръст пред лицето. — Ясно ли е? Изобщо не си и помисляй да си проправяш сама път през щитовете. Ако ти е мил животът.

— Разбрах — кимна Рика. — Пък и не виждам никаква причина да влизам тук без теб или Господаря Рал.

— Закълни се в най-святото за теб — надвеси се над нея той.

— Вече ти дадох дума и се заклех. Така и ще бъде.

— Добре тогава. Да вървим. — Зед приключи въпроса с отривисто кимване.

Следван плътно от Рика, Зед се спусна по тесния каменен коридор вляво, като осветяваше пътя им с глобуса. При всяко приближаване до поредната поставка с кълбо, закачена на някоя стена, ги обливаше познатата зеленикава светлина. Отминеха ли, зад тях постепенно се спускаше мрак. Стигнаха до стълбище и Зед тръгна нагоре — за да слезе до мястото, където отиваше, най-напред трябваше да се изкачи на по-високо ниво.

Крачеха през широки коридори с красиви дървени ламперии и каменни настилки, украсени с различни фигурални мотиви. Прекосиха поредица от стаи, които явно бяха служили за кабинети към прилежащите книгохранилища. Подовете в стаите бяха застлани с красиви рогозки, подредени под различни ъгли между удобни столове. Имаше предостатъчно маси, както и изобилие от лампи, които да осигуряват необходимата за четене светлина. Зед го знаеше, защото бе прекарал доста от времето си в Кулата из многобройните и библиотеки в четене на книги.

След като минаха през няколко най-обикновени каменни коридора, идващи от различни крила на Кулата, най-сетне се озоваха в главния коридор на зоната, през която трябваше да минат. Беше висок трийсетина метра, със скосяващи се стени, които почти се докосваха на тавана. Човек имаше чувството, че върви в огромна цепка, прерязала Кулата. Слънцето вече беше залязло, така че през малките люкове високо горе не проникваше почти никаква светлина. Но поне имаше откъде да излетят прилепите. Винаги преди да падне нощта, от тайни, мрачни, влажни кътчета на Кулата се изсипваха хиляди прилепи, — които си проправяха път през отворите до централния коридор.

Стигнаха до позлатена врата и Зед се обърна към Рика.

— Този коридор се охранява с щит. Хвани ме за ръката и ще можеш да минеш.

Тя не се поколеба. Зед прекрачи пръв. При първоначалния допир, докато прорязваше щита с тялото си, усети леко гъделичкане. Обърна се към Морещицата и издърпа ръката и през отвора на прага. Тя потръпна.

— Докато те държа, няма да пострадаш — увери я той. — Да продължавам ли?

— Просто е малко студено — кимна тя. — Не очаквах да е студено.

Той я стисна здраво за ръката и я издърпа през прага. Вече от другата страна на щита, Рика енергично разтърка дланите си.

— Какво щеше да стане, ако се бях опитала да мина без теб?

— Трудно е да се каже, защото различните щитове въздействат по различен начин. Но нека просто приемем, че нямаше да успееш. Специално този щит е предупредителен, така че въздействието му едва ли е смъртоносно. Но тепърва предстои да минем през доста по-мощни, някои от които направо свалят плътта от костите ти. Добре поне че предупреждават отдалеч.

Явно не и стана много приятно да го чуе, но не каза нищо. Морещиците ненавиждаха магията и Зед осъзнаваше, че Рика полага огромни усилия да преодолее естествената си съпротива.

Зад позлатената врата тръгваше коридор, облицован изцяло в бял мрамор — под, стени, таван — всичко. Белият цвят имаше за цел да осуети евентуалната употреба на магически похвати, при които се използват цветови заклинания за заблуда на щита в единия или другия край на коридора. На изхода Зед пак преведе Рика през щит, който този път я опари, вместо да я накара да потръпне от студ.

След коридора заслизаха по потънали в прах черни мраморни стълбища, разделени от площадки. От най-долната се разклоняваха три коридора — Зед избра най-левия. Кълбото в ръката му ги обгръщаше в балон светлина, който се движеше заедно с тях през тунела със стени от необработен камък. След още известно време стигнаха до крило със семпли стаички, които повече приличаха на килии.

Повечето имаха по един-два входа, някои бяха с по три или дори четири и бяха свързани с други стаи. До някои водеха стръмни стъпала, от които се разклоняваха още и още стаи. В много от помещенията се влизаше след качване или слизане по едно-единствено стъпало, други бяха с праг на нивото на пода. Бяха почти еднакви на големина и всичките напълно празни, без никаква мебелировка или други предмети вътре. Стените на някои бяха шпакловани и варосани, други бяха боядисани в различни цветове, макар че боята бе толкова олющена и избледняла, че цветовете почти не си личаха, така че, общо взето, всички изглеждаха еднакво бозави и зацапани под трупалия се векове наред прахоляк. Веднъж като малък Зед се бе загубил в лабиринта от стаи и цял ден се лута, докато успее да намери пътя.

След като дълго време вървяха от стая в стая, които сякаш никога нямаше да свършат, накрая се озоваха в широк коридор от груби сиви гранитни блокове. Макар хоризонтално да беше доста широк, таванът му беше толкова нисък, че трябваше да се наведат, за да не си ударят главата.

Това място винаги бе изглеждало на Зед зловещо и страховито — нищо че беше толкова обикновено и празно. Щом завиха зад ъгъла, видяха на стената още от стъклените сфери, които засияха веднага, щом двамата приближиха, и угаснаха бавно с отдалечаването им. На няколко места видяха каменни стълбища, които се вливаха в ниския коридор. От него се разклоняваха още няколко с по-висок таван.

В дъното на широкия нисък коридор най-сетне излязоха на основна артерия, чиито стени бяха измазани и боядисани в песъчлив цвят. На равни интервали от двете страни на стените бяха вградени релефни колони, които придаваха на помещението повече пищност. Щом преполовиха този коридор, Зед спря. Посочи тавана.

— Виждаш ли онази метална решетка горе, през която Кулата диша, през която влиза свеж въздух отвън?

— Книга ли представлява? — попита Рика, взирайки се в орнаментираната решетка.

Металните пръти, от които бе изработена решетката, наистина бяха огънати във формата на отворена книга. Това бе знак, който показваше, че се намират в крило на Кулата, характерно с множество библиотеки.

— Да. Решетката ще ти помогне да си спомниш, че тук е мястото, където трябва да завиеш. Този коридор с решетката отгоре е главната артерия на Кулата. До него може да се стигне по много начини и оттук се отива по различни маршрути до почти всяка точка в сградата. Откъдето и да идваш, щом се озовеш под тази решетка, е време да завиеш насам. — Посочи и малко коридорче. — Това е единственият път към мястото, където отиваме.

Зед забеляза как Рика огледа внимателно обстановката, после вдигна глава към решетката. Когато се увери, че е запаметила всичко, каквото и е нужно, кимна и Зед я поведе по страничното коридорче.

По протежението му се намираха редица стаи, които според Зед някога са били използвани за складове за инструменти. Поне в едната от тях все още имаше доста сечива. В дъното минаха покрай две-три примитивни каменни килии, след които се разклоняваха няколко артерии. В края на средната започваше плетеница от къси тунелчета през ниски сервизни шахти, които ги отведоха до лъкатушещ коридор, насечен на различни нива. Минаха през празни стаи с ръждясали железни врати. На места се стелеха плътни пелени от паяжини. Тук-там из по-ниските отсечки се бяха задържали вонящи локви. В някои от тях плаваха разлагащи се трупове на плъхове. Зед и Рика ги прескочиха, без да отронят нито дума, и продължиха към по-високите отсечки отвъд.

Щом излязоха от късия лабиринт, заслизаха по спираловидна каменна стълба, която ги отведе в скованите от непрогледен мрак недра на Кулата. Притихналата сфера в ръката на Зед хвърляше сенки на места, които в продължение на десетилетия не бяха докосвани от светъл лъч. Стълбата беше съвсем тясна, двама души не биха могли да се разминат. Зед и Рика сякаш бяха всмукани в хранопровода на гигантско каменно чудовище.

Долу попаднаха в мрежа от сервизни шахти, която покриваше част от основите на Кулата. Сферата в ръката на Зед освети каменни блокове с размерите на цели планини, в структурата, на които блещукаха кварцови люспици. Надолу продължаваше поредната тясна стълба, която се врязваше в блещукащите основи и падаше почти отвесно надолу. Преди да потънат в просеката, и двамата надзърнаха в бездната.

Щом спуснаха и тази стълба, стъпиха на тясна пътечка, която минаваше покрай самия долен ръб на основните камъни. Горната част на блоковете се губеше в мастилената тъма над главите на двамата, кварцовите жилки блещукаха като звезди в нощно небе. От дясната страна на пътеката имаше грубо изсечена стена от ронлива скала. Ако по някакво нещастно стечение на обстоятелствата тя се срутеше върху тях, щеше живи да ги погребе на място, където никой не би дошъл да ги търси.

Всъщност този тесен пролом, през който двамата се движеха, беше единственият път, осигуряващ достъп до основите, в случай че се появи необходимост да бъдат огледани за проблеми или нещо друго. Зед не можеше да се начуди как е възможно никога, нито веднъж през целия си дълъг живот, да не е попаднал на нито един основен камък, който да е изместен, повреден или да е поддал. Много рядко можеше да се види по някоя тъничка пукнатина, но това не представляваше никакъв проблем.

В края на процепа заслизаха по тясно стълбище, което продължи да ги сваля все по-навътре и по-надолу в черната бездна.

— Това има ли край? — попита Рика.

Зед и хвърли поглед през рамо, стъклената сфера обля лицето и в жълтеникава светлина.

— Намираме се в планинските недра, в момента приближаваме до един от страничните склонове. Чака ни още доста път.

Тя просто кимна, примирена, че ще вървят толкова, колкото се наложи.

— Мислиш ли, че ще успееш да намериш сама пътя — ако предположим, че аз или Ричард те преведем през щитовете?

Щитовете бяха доста на брой, преминаването през някои се оказа доста неприятно за нея. За човек, който не можеше да разчита на закрилата на дарбата си, преживяването бе наистина отвратително — въпреки помощта на Зед.

— Да, мисля, че ще мога.

На още по-долно ниво, след като минаха през поредните шахти, стигнаха до кръгли тунели, облепени с плочки, които при нужда служеха и за отводнителни канапи. Зед навлезе в лабиринта от тунели, като следваше чупките и завоите, които си спомняше от момче. На места капеше вода и шумът отекваше надалеч. Беше толкова студено, че виждаха дъха си във влажния въздух. Тук-там между плочките беше избила вода и теренът на места беше хлъзгав.

Сегиз-тогиз, на пръв поглед абсолютно безразборно, попадаха на мощни щитове, за преминаването през които Рика разчиташе изцяло на Зед. Два-три от тях бяха изключително силни и предупредиха за себе си отдалеч. Наложи се Зед да прегърне плътно Рика, за да може да я преведе от другата страна.

— Тук долу е пълно с плъхове — отбеляза Морещицата.

Зед ги чуваше да врещят със стотици навсякъде из преплетените като в медена пита тунели. Малките зверчета се разбягваха, преди светлината да ги е достигнала, така че само ги чуваха, без да ги виждат. Разбира се, това не важеше за мъртвите.

— Така е. Да не би да те е страх?

— Не знам някой да обича плъхове.

— Права си, не споря.

При всеки следващ завой Зед спираше и и обръщаше внимание на посоката. Не му се вярваше Рика запомни всичко и да може да измине сама целия път. Надяваше се никога да не се налага. Предпочиташе да се осланя на мисълта, че някой ден той лично ще доведе Ричард тук. За да запамети маршрута като дете, Зед си бе послужил с магически следачи. Морещицата изглеждаше дълбоко съсредоточена, оглеждаше щателно всяко разклонение, пред което се озоваваха. Зед беше готов да се закълне, че спътницата му не е очаквала да е чак толкова сложно. Беше сигурен, че тя няма да успее да запомни пътя. Каза си, че ако иска да и помогне да запамети картата в главата си, ще се наложи да я доведе тук още няколко пъти. А после да я подложи на тест, като я остави да го води.

След дългото и изнурително пътешествие из недрата на планината най-накрая се озоваха в просторна зала. По-скоро приличаше на гигантска пещера, издълбана направо в скалата. Това бе кариерата, от която бяха откъснати голяма част от гранитните блокове, положени в основите на Кулата. След приключването на строежа мястото приличаше на огромна зала.

Тук-там в периферията строителите бяха издигнали масивни колони, които поддържаха тавана за повече сигурност. На места в структурата на скалата се виждаха широки ивици обсидиан — черен лъскав камък, който не бе подходящ за строителни цели. Зед го бе срещал на няколко места из сградата, използван предимно за украса. На слабата светлина, която се излъчваше от сферата, по повърхността на обсидиана още личаха вдлъбнатините от движенията на длетото.

В центъра на гигантската пещера, където скалата бе най-твърда, таванът се извисяваше на повече от осемдесет метра височина. По следите, оставени върху камъка, личеше, че работниците са започнали от горе на долу, издълбавайки първите каменни блокове изпод мястото на настоящия таван. После бяха преминали на по-долното ниво и постепенно бяха изгризали цялата пещера. Различните нива на галериите околовръст бяха достатъчно високи и между гигантските колони имаше достатъчно място, за да бъдат изтеглени гранитните блокове за основите. Отвъд залата се намираха рампите, по които блоковете са били придвижвани от едно ниво към по-долното.

— Виждаш ли ей там, отсреща? — Зед и посочи обширна мрачна галерия, към която отвеждаха всички обиколни рампи. — Това е най-старият тунел, по който са били пренасяни основните камъни за цялото това крило на Кулата. Виждаш ли колко е излъскан подът му?

— Защо не минахме оттук? Вижда ми се доста по-кратко.

Зед остана приятно изненадан да разбере, че Рика е успяла да се ориентира и да определи, че галерията с гладкия като стъкло под се движи в посоката, от която бяха дошли. Огромните каменни блокове явно не са могли да минат през зигзагообразните чупки на избрания сега път.

— Права си, оттук е по-кратко, но има няколко щита, през които не мога да мина. Тъй като никога не съм го използвал, нямам представа какво има в галерията, но подозирам, че строителите са предвидили камери за съхраняване на предмети, нуждаещи се от специална охрана. Не мога да си представя друга причина за поставянето на такива мощни щитове.

— Че как така не можеш да минеш през тях? Ти си Първи магьосник!

— Магьосниците от древността са притежавали двете страни на дарбата. Ричард е първият от хиляди години, роден едновременно и със Субстрактивната, и с Адитивната страна на магията. Щитовете, в които е използвана Субстрактивна магия, са смъртоносни и по правило се използват само на най-опасните места или на места, където се съхраняват особено важни предмети, които се нуждаят от изключителна закрила.

Зед поведе Рика през просторната зала по път, който се придържаше близо до външната стена. Не му се бе случвало да слиза често тук, така че държеше внимателно под око каменната стена, докато си проправяха път напред. Щом стигнаха до мястото, което търсеше, дръпна Рика за ръката, за да я накара да спре.

— Тука е.

Тя примигна и се огледа. На пръв поглед нямаше нищо по-особено в сравнение с останалата част на помещението.

— Какво е тука?

— Тайното място.

Не и приличаше на специален тайник. По стените, както из цялата зала, личаха множество следи от каменоделски инструменти, използвани преди хиляди години.

Зед вдигна стъклената сфера, за да види тя по-добре какво и сочи.

— Виждаш ли онази цепка? Прави плавен завой навътре в скалата. Пъхни си лявата ръка вътре.

Рика го изгледа изпод вежди, но се надигна на пръсти и си пъхна ръката.

— Трябва да напипаш лека издатина в скалата — рече Зед. — Спомням си, че като момче трябваше доста да се протегна, за да я стигна.

— Готово, напипах я. Сега какво?

— Дотук си изминала половината път. Напъхай си ръката максимално навътре.

Тя раздвижи пръсти и се запровира още по-навътре, докато цялата и китка потъна в цепнатината.

— Не може повече. Върхът на пръстите ми опря в твърд камък.

— Размърдай средния си пръст, докато напипаш дупка. Тя направи физиономия, но се подчини.

— Аха.

Зед хвана дясната и ръка и я пъхна по-долу в същата цепка, на нивото на кръста.

— Тук трябва да направиш същото — да напипаш дупката. Като си готова, натисни едновременно с пръстите на двете ръце.

Тя се напрегна и от устните и се изтръгна стон.

— Готово! Усещам ги и двете. Натискам!

— Добре, докато натискаш, сложи стъпалото на десния крак тука горе, на стената точно от другата страна на цепката. Сега натисни колкото можеш.

Смръщила чело, тя пак се подчини. Нищо.

— Само толкова ли можеш? Нямаш ли повече сила? Да не кажеш после, че си по-силна от един кльощав старец?

Тя го стрелна с гневен поглед и като напрегна всичките си сили, се подпря напред на ръцете си и изрита стената с крак. Нещо се раздвижи. Рика се отдръпна и застана до Зед. Двамата мълчаливо проследиха отдалечаването на стената, все едно се отваряше масивна врата. Въпреки колосалните си размери и тежест тя бе толкова перфектно балансирана, че щом двете ключалки бъдат освободени чрез натискането на двата пръста, се задействаше с един ритник.

— Добри духове! — възкликна Рика и надзърна в тъмнината, зейнала отвъд. — Как си успял да откриеш това място?

— Бях още дете. Всъщност открих първо другия му край. След като веднъж стигнах дотук, разбрах къде се пада всъщност и се постарах да намеря и другия маршрут дотук — този, по който дойдохме сега. Първите ми няколко опита се оказаха безуспешни, така че се наложи да се върна по пътя, който бях открил.

— А именно?

— Докато бях малък, това бе моето избавление. По него успявах да се промъквам в Кулата, без да се налага да минавам по моста и да влизам оттам, откъдето влизат всички.

— Май си бил доста палаво хлапе — изгледа го тя подозрително.

— Трябва да призная, че вероятно доста хора ще се съгласят с това мнение — усмихна се Зед. — Това място ми вършеше прекрасна работа. Успях да се добера до тук и тогава, когато Сестрите на мрака превзеха Кулата. Те охраняваха само парадния вход. Те, както всички останали, не подозираха за съществуването му.

— Е, това ли искаше да ми покажеш? Тайния начин за влизане в Кулата?

— Не, това е най-най-маловажната и незначителна негова функция. Хайде да вървим.

— Но какво представлява всъщност?

Зед вдигна сферата в ръката си и се надвеси над Рика.

— Отвъд тази врата започва царството на вечната нощ — коридорът на мъртвите.