Лавинен огън

Петдесет и втора глава

РИЧАРД СТОЕШЕ ЗАД ЗЕД в потъналата в плюш библиотека и надничаше иззад кокалестото рамо на дядо си, който прелистваше дебел том с опърпана жълтеникава кожена подвързия. Стаята бе доста слабо осветена от лампи със сребърни рефлектори, закачени на махагоновите колони, чиято редица разполовяваше помещението. Всъщност това бяха подпори, които поддържаха предната част на балкона, разположен по дължина на стаята. Под балкона, покрай колоните в центъра на помещението, бяха подредени еднакви дървени маси с лакирани плотове. Пред всяка маса имаше по един дървен стол. Подът беше застлан с меки килими, извезани със сложни мотиви, които поглъщаха всеки шум от стъпки.

Перпендикулярно на двете дълги стени бяха разположени етажерките, претъпкани с книги. Балкончето горе също бе само в етажерки с множество рафтове и минимално разстояние помежду им.

Имаше едно-единствено прозорче високо горе на стената, през което влизаше сивкаво син сноп слънчева светлина, осветил безброй прашинки, зареяни из застоялия въздух. Наскоро запалените лампи обогатяваха атмосферата с мирис на газ за горене. В стаята бе тихо като в гроб.

Кара и Рика се бяха уединили в едно по-тъмно ъгълче на помещението и скръстили ръце и приближили глави, разговаряха тихо. Ничи стоеше до Зед край ръба на маса, осветена от самотния слънчев лъч, докато Ан и Натан нервничеха от другата страна, в очакване да получат обещаното от Зед обяснение за изчезването на пророчествата. С изключение на осветеното островче, останалата част от стаята се губеше в сенките.

— Тази книга, струва ми се, е била написана малко след края на Голямата война — обясни Зед, като почукваше с пръст заглавието, изписано на корицата: „Последователни съотношения и жизнеспособни предсказания“. — Родените с дарбата, живели по онова време, някак си установили, че се раждат все по-малко и по-малко магьосници, а и тези, които се раждали, вече не притежавали двете страни на дарбата, както било дотогава. — Нещо повече, тези, които се раждали с дарбата, владеели само адитивната страна на магията. Субстрактивната магия изчезвала.

— Все пак си нямаш работа с послушница и начеващ магьосник, старче — погледна го изпод вежди Ан. — Всичко това ни е известно. Посветихме живота си на този проблем. Да чуем нататък.

— Хм, да, може би знаете — прокашля се Зед, — че това, наред с другото, означава, че се раждали все по-малко и по-малко пророци.

— Колко удивително — подигра му се Ан. — Никога не бих предположила подобно нещо.

Натан нервно и направи знак да си трае.

— Продължавай, Зед.

Зед запретна ръкави и стрелна с гневен поглед Ан.

— Хората осъзнали, че с намаляването на пророците ще започне да намалява и броят на пророчествата. За да се опитат да разберат до какви последици би довело това, решили да проведат обстойно изследване на пророчеството като цяло, докато все още могат, докато все още съществуват пророци и друг вид магьосници, притежаващи двете страни на дарбата.

Подходили към проблема с най-дълбока загриженост, с пълното съзнание, че може би те са последната възможност на човечеството да проумее бъдещето на пророчеството и да предложи на бъдещите поколения подробно задълбочено вникваме в неща, които онези магьосници все по-убедено започвали да вярват, че един ден ще бъдат сериозно повредени и дори изгубени.

Зед погледна Ан, за да види дали няма да продължи със саркастичните си забележки. Тя не го направи. Явно беше стигнал до информация, която не и бе известна.

— А сега да видим какво точно са сторили — рече той.

Ричард застана до Ничи и докато слушаше Зед, прелисти няколко страници от книгата. Почти веднага забеляза, че е написана на особен технически жаргон, свързан с тънкостите не само на магията, но и с пророчеството като такова и почти неразбираем за него. Все едно четеше нещо на непознат за него език.

Сред изненадите беше и това, че в книгата се съдържаха множество математически формули. Те биваха прекъсвани от диаграми на луната и звездите, отбелязани с ъгли на спад. Ричард за пръв път виждаше книга за магия, която да съдържа толкова уравнения, сведения за небесни тела и изчисления — не че бе виждал кой знае колко книги за магия. Все пак, припомни си той, „Книгата на преброените сенки“, която бе наизустил като малък, съдържаше доста описания за ъгъла, под който трябва да се падат слънцето и звездите, за да бъдат отворени кутиите на Орден.

В полетата бяха надраскани още много формули с различни почерци, сякаш всеки следващ читател е искал лично да се убеди в коректността на направените изчисления или да подходи към информацията вътре през призмата на нови познания. На едно място част от цифрите в сложна таблица бяха задраскани, като със стрелки бяха посочени нови числа в полетата, които да заместят зачеркнатите в таблицата. Тук-там Зед спираше Ричард, за да му покаже едно или друго уравнение и да му обясни символите, включени в изчисленията.

Като куче, надушило кокал, тъмносините очи на Натан проследяваха страниците, които Ричард бавно отгръщаше, като търсеше тайничко неща, които да са му познати. През това време Зед се отплесна в монотонни и пространни обяснения на припокриващи се разклонения и тройни прехвърляния, свързани с еди-какви си корени, увредени от прекъсвания и последователни, пропорционални, двойни инверсии, забулващи пропукани разклонения, показани от формулите, които биха могли да бъдат уловени единствено посредством субстрактивна леворотация.

Натан и Ан гледаха облещени, без да мигат. Веднъж Натан дори ахна. Ан побледня като платно. Дори Ничи като че ли слушаше с неприсъщо и внимание.

Невъобразимите идеи замаяха Ричард. Ненавиждаше това чувство на потъване в неразбираема информация, на опити да задържиш главата си над тъмните води на пълното объркване. Направо му се зави свят.

Зед продължаваше да цитира числа и уравнения от книгата. Натан и Ан се държаха така, сякаш очакваха не само да чуят, че Зед ще им каже, че предстои свършекът на света, ами и бяха сигурни, че той ще посочи точния час, в който ще стане това.

— Зед, дали има начин да сготвиш тая каша в ястие, което би ми било възможно да преглътна? — попита накрая Ричард, прекъсвайки дядо си насред изречението, след като се убеди, че лекцията му няма да свърши скоро.

Зед зяпна и известно време стоя така, втренчен в Ричард, преди да бутне книгата през масата към Натан.

— Ще те оставя да прочетеш сам.

Натан внимателно взе книгата, все едно очакваше измежду страниците и да изскочи самият Пазител. Зед се обърна към Ричард.

— Добре, за да ти обясня нещата така, че да ги разбереш, въпреки огромния риск да ги направя прекалено опростени, представи си, че пророчеството е дърво с корени и клони. Също като дървото, пророчеството расте непрекъснато. В общи линии това, което магьосниците казват, е, че дървото на пророчеството се държи така, все едно в него има някакъв вид живот. Не казват точно, че е живо, забележи това, само че в редица отношения то имитира — не казвам дублира — някои от атрибутите на жив организъм. Именно това тяхно качество им е дало основания да изработят тази теория и оттам да изведат изчисленията си — до голяма степен съществуват параметри, по които може да се съди за възрастта и състоянието на дървото и оттам да се правят заключения за бъдещето му.

В един по-предишен момент, когато било пълно с пророци и магьосници, разклоненията на пророчеството и кичестата му корона се развивали доста бързо. Благодарение на приноса на множество пророци, под дървото имало благодатна, плодородна почва, в която то да пусне корените си. Новите пророци постоянно предлагали нови тълкувания на съществуващите трудове, появявали се и се разклонявали нови и нови клони, обогатявани непрекъснато от нови и нови пророци. Короната на пророческото дърво била наистина богата и кичеста. По време на този процес пророците продължавали да изследват, наблюдават и засичат събитията, като по този начин полагали грижи за живата тъкан и окастряли сухото.

В един момент обаче започнали да се раждат все по-малко пророци и с всяка изминала година те ставали все по-малко и по-малко и нямало кой да поема подобни задължения. Поради тази причина растежът на дървото на пророчеството започнал да се забавя.

Всъщност, за да ти го кажа просто и ясно — дървото на пророчеството един вид узряло. Подобно на стар царствен дъб в гората, тези магьосници знаели, че огромното дърво на пророчеството има още дълги години живот пред себе си като зрял организъм, но наред с това били наясно какво го очаква в далечно бъдеще.

Подобно на доста неща, съществуването на пророчеството не е вечно. С течение на времето предречените събития се случват и остаряват. Тоест губят своето значение. По този начин, ако не друго, потокът на времето постепенно ще измести предсказанията в тази книга. С други думи, без нови пророчества всичко предречено, независимо дали се е оказало истинско или лъжливо разклонение, постепенно ще получи своя шанс във времевия поток. Стане ли това, времето му минава — и те ще бъдат използвани.

И така, хората, които се занимават с изучаването на проблема, започват да разбират, че дървото на пророчеството, без живота и растежа, които изсмуква от пророците и от постоянния поток на пророчеството, което подхранва разклоненията, постепенно ще умре. Тяхната задача и целта на тази книга, „Последователни съотношения и жизнеспособни предсказания“, е да се опита да установи как и кога ще се случи това.

Този проблем е изучаван от най-добрите в тази област, които са взели мерки за запазването на здравето на дървото на пророчеството. Посредством известни формули и предсказания, базирани не само на отбелязаните модели на упадък на растежа в пророчеството, а и на упадък на самите пророци, те установили, че това конкретно дърво на познанието ще се задръсти с изсъхналите клони на фалшиви и отминали пророчества, при достигането на разклоненията и поемането в посоки, които са все още живи. Щом това се случило — щом дървото на пророчеството взело да остарява и да се задръства с мъртви клони, които нямало да бъдат избрани от истински пророци, — те предрекли, че то ще започне да се поддава на…, ами на един вид болест, развала, точно както старо дърво в гората постепенно започва да боледува.

Този упадък на жизнеността, установили те, с течение на времето ще направи пророчеството податливо на всякакъв вид проблеми — все по-сериозни и по-сериозни. Първият недъг, чието появяване те предвидили, според тях щял да прилича на нещо като червей. Според тях той щял да зарази и да започне да унищожава живата тъкан на самото пророческо дърво, тоест клоните, които по време на самото заразяване са активни. Името му е достатъчно красноречиво — профетически червей.

В стаята надвисна тягостна тишина.

Бръкнал с ръце в джобовете си, Ричард сви рамене.

— Е, и какво е лечението?

Изненадан от въпроса, Зед го изгледа така, сякаш го бяха попитали как се лекува ураган.

— Какво е лечението ли? Ричард, според светилата, написали тази книга, лекарство в строгия смисъл на думата не съществува. Те стигнали до заключението, че без жизнените сокове, вливани от нови пророци, дървото на пророчеството постепенно ще загние и ще умре.

Според тези хора пророчеството ще се завърне силно и жизнено на света, когато пак започнат да се раждат пророци — иначе казано, когато бъде посято и избуи семето на новото пророчество. Старите дървета умират и отварят място за нови филизи. Тези начетени магьосници стигнали до извода, че пророчеството, такова, каквото го познаваме ние, също е обречено на остаряване, немощ и накрая смърт.

Ричард се бе сблъсквал с какви ли не проблеми, причинени от пророчества, ала мрачните прокоби, изречени около тази маса, му се сториха наистина заразителни. Сякаш лечител се бе появил на вратата, за да съобщи, че възрастният роднина си отива.

Помисли си за всички надарени пророци, отдадени на своето призвание, които бяха посветили целия си живот на това да дадат своя достоен принос в общото дело, което сега бе застрашено от унищожение. Сети се за статуята, за чието изработване самият той положи толкова много усилия, и как се бе почувствал, когато тя бе унищожена.

Каза си още и че може би го потриса самата идея за надвисналата смърт под каквато и да е форма, просто, защото му напомня, че той самият е смъртен…, че Калан е смъртна.

Но може би това бе най-хубавото, което би могло да се случи. В края на краищата, ако хората престанат да вярват, че пророчеството е предопределило съдбата им, тогава може би ще започнат да разбират, че трябва да запретнат ръкави и да решат сами кое е най-доброто за самите тях. Може би, ако се откачат от мисълта за своята предопределеност, хората ще осъзнаят, че тяхната съдба е в техни ръце. Ако хората можеха да разберат какъв е залогът, може би щяха да започнат да разбират ролята на разума за решенията, които вземат, вместо да седят и да чакат да се случи това или онова.

— От това, което двамата с Ан успяхме да разберем — наруши мъртвешката тишина Натан, — изчезва онова разклонение в пророчеството, което, общо взето, е свързано с периода след раждането на Ричард. Това, разбира се, звучи съвсем логично, защото временните души подхранват действената, жива тъкан на пророчеството, върху която този профетически червей ще се храни. Но аз успях да установя, че още не е изчезнало изцяло.

— Все още загива — кимна Зед, — но процесът тръгва от корена, така че някои части от него все още са живи. Открих някои разклонения, които са си пределно живи и здрави.

— Точно така, особено някои части, свързани с настоящия момент и неговата проекция в бъдещето. Както и ти каза, явно вредителят е нападнал сърцевината на тези корени, които са покарали преди две-три десетилетия, и още не ги е проял в бъдещето.

Така някои части от този клон на пророчеството остават непокътнати. А това е разклонението, което касае теб — посочи пророкът Ричард. — Но когато и той загине, той ще изгуби дори тези пророчества, заедно със спомена за това колко важен си ти всъщност.

Ричард откъсна очи от мрачното изражение на Натан до не по-малко сериозното лице на Ан. Разбираше, че най-сетне са стигнали до същността на проблема.

— Затова дойдохме при теб, Ричард Рал — отбеляза мрачно Ан. — Преди да е станало твърде късно. Дойдохме заради пророчество, което е още живо и ни предупреди за настъпването на най-сериозната криза от епохата на Голямата война насам.

Ричард се намръщи, явно предвкусил, че пророчеството за пореден път ще се намеси по неблагоприятен начин в живота му.

— За какво пророчество говориш?

Натан извади от джоба си малка книжка и я разгърна.

Както я държеше в двете си ръце, впери неподвижен поглед в Ричард, за да е сигурен, че Ричард ще го слуша с цялото си внимание.

Когато вниманието на всички присъстващи бе съсредоточено върху Натан, той започна да чете.

— „В годината на цикадите, когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината“ — вдигна глава и ги изгледа изпод гъстите си вежди, — става въпрос за император Джаганг… „най-сетне разцепи ордите си, това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник. Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.“

— Добри духове! — прошепна Зед. — Фуер грисса ост драука е кардинална връзка с пророчество, основаващо главно разклонение. Свързването му с това пророчество създава спрегаема бифуркация.

— Именно — повдигна вежда Натан.

Ричард нямаше никаква представа какво каза дядо му току-що, но схвана общия тон. И нямаше нужда да пита кой е фуер грисса ост драука, онзи, който носи смърт — отнасяше се за него.

— Джаганг вече раздели армията си — намеси се Ан, без да изпуска от очи Ричард. — Част от войниците му достигнаха почти до Ейдиндрил, с надеждата да довършат започнатото, но Д’Харанската армия, заедно с населението на града, се възползваха от зимата, за да избягат през планинските проходи в Д’Хара и да не попаднат в лапите на Джаганг.

— Знам — прекъсна я Ричард. — Бягството през проходите бе по заповед на Калан. Тя лично ми го съобщи.

Кара вдигна смаян поглед, явно изкушавайки се да оспори казаното, но Ничи я възпря с поглед и тя реши да си замълчи… поне засега.

— Така или иначе — продължи Ан, — Джаганг, тъй като не можа да се възползва от огромното си числено превъзходство, за да премине през строго охраняваните и трудно проходими тесни проходи, най-накрая реши да раздели армията си. Една част от войниците останаха да надзирават проходите, а императорът лично поведе основната сила на юг, за да минат обратно през цялата Средна земя, да заобиколят планинската верига и да се качат към Д’Хара.

Нашите войски тръгнаха на юг, през цяла Д’Хара, за да ги пресрещнат. Ето защо когато успяхме да получим съобщение от Вирна за състоянието на пророческите книги в Народния дворец в Д’Хара, тя успя лично да избърза на юг с първите редици на войската и да лично да ги нагледа.

— Сега е годината на цикадите — притеснено се обади Ничи. — Лично ги видях.

— Да, което означава, че хронологията е наместена — рече Натан, като продължаваше да се опира на длани. Пророчествата направиха връзките помежду си и си дойдоха по местата. Събитията са маркирани. — Натан огледа присъстващите един по един. — Краят е близо.

Зед подсвирна.

— Нещо повече — властно продължи Ан, — това означава, че е време Господарят Рал да се присъедини към Д’Харанските части и да ги поведе в последна битка. Ако ти не участваш в нея, Ричард, пророчеството е категорично — всичко е загубено. Дойдохме, за да те придружим до войниците ти, за да сме сигурни, че ще успееш да стигнеш при тях. Не можем да рискуваме да се забавим. Трябва да тръгваме незабавно.

За пръв път, откакто заговориха за пророчества, коленете на Ричард омекнаха.

— Но аз не мога, трябва да намеря Калан. Прозвуча като молба.

Ан въздъхна дълбоко, сякаш се канеше да си прехапе езика, докато открие у себе си нужното търпение или може би думите, които ще го убедят и веднъж завинаги ще реши проблема. Двете Морещици се спогледаха. Зед прехапа тънките си устни, дълбоко замислен над ситуацията. В отчаянието и объркването си Натан хвърли книгата, която четеше, на масата и отри лицето си с ръка, докато другата си ръка вдигна на хълбока.

Ричард не знаеше какво да им каже, за да има поне минимален шанс да разберат, че в света се е объркало нещо ужасно и че Калан е само късче от мозайката — вярно, късче, но все пак част от нещо грандиозно. От сутринта, в която тя изчезна, той направи какво ли не за да обясни спешната нужда от намирането и но така и никой не му повярва — хората просто не схващаха какво им говори. Нямаше смисъл да пропилява допълнително енергия и време, за да повтаря същите безплодни обяснения.

— Какво трябва да направиш? — попита Ан и неодобрението изплува на лицето и като лой в казан. В този момент отново беше Прелатът — дребната женица, която незнайно как успяваше да изглежда страховита и внушителна.

— Трябва да намеря Калан — повтори Ричард.

— Нямам никаква представа за какво говориш. Просто нямаме време за подобни глупости. — С един категоричен жест Ан зачеркна всичките му желания, интереси и нужди, камо ли да покаже желание да изслуша разумните му доводи или обяснения. — Дойдохме да се погрижим по най-бързия начин да се присъединиш към Д’Харанската армия. Всички те чакат. Всички разчитат на теб. Дойде момента да поведеш хората в последната битка, която ни връхлита с шеметна скорост.

— Не мога — тихо, но категорично отвърна Ричард.

— Но пророчеството го налага! — изпусна нервите си Ан.

Ричард установи, че Ан се е променила. Откакто Калан изчезна, всички се бяха променили по един или друг начин.

Последния път, когато тя дойде със същата цел, за да настоява Ричард да застане начело във войната, Калан захвърли дневника и в огъня, като каза на бившия Прелат, че пророчеството няма силата да движи събитията, а просто Ан се опитва да върши това, като полага всички усилия казаното в пророчеството да се осъществи и по този начин действа като един вид внедрител на пророчеството. Калан показа на Ан как самата тя, в качеството и на Прелат, бидейки слуга на пророчеството, може като нищо да е довела света до ръба на катастрофа. Заради думите на Калан Ан се обърна навътре към себе си и постепенно започна да осъзнава нещата по-добре, да проявява повече разбиране към Ричард и да зачита правото му да постъпва така, както той сметне за редно.

Сега, когато споменът за Калан бе заличен, нещата, които бе сторила Калан, също бяха заличени. Ан, както всички останали, си бе възвърнала поведението, което имаше преди да изпита влиянието на Калан. Направо му се свиваше сърцето, като си помисли за огромното въздействие, което Калан бе оказала върху всички хора и че никой няма да си спомни за това сега, когато Ричард се опитваше да ги убеди в думите си. При някои, като Шота, това до известна степен му бе помогнало. Шота например, тъй като бе изгубила спомена за Калан, не си спомняше, че предупреди Ричард никога да не се връща в Агаден, защото в противен случай ще го убие. При други хора, като Ан, нещата се оказваха далеч по-трудни.

— Калан хвърли дневника ти в огъня — рече и. — Писна и да се опитваш да контролираш живота ми, както и на мене.

— Аз сама изпуснах дневника си в огъня. Стана случайно.

— Ясно. — Нямаше желание да спори, понеже знаеше, че това няма да го изведе доникъде. Никой тук не му вярваше. Ничи не му вярваше, но поне искаше той да постъпва, както смята за редно. Всъщност Ничи беше човекът, който бе проявил най-голямо разбиране и желание да го насърчи, откакто изчезна Калан.

— Тук не става въпрос за нещо дребно и обикновено, Ричард — обади се Натан. — Ти си роден с мисия. Сега светът стои на ръба на епоха на мрака. Ти си човекът, който държи ключа към пропадането му в тази ужасна, черна нощ. Ти си човекът, когото пророчеството сочи като способен да спаси каузата ни — каузата, в която самият ти вярваш. Трябва да изпълниш дълга си. Нямаш право да ни изоставиш.

На Ричард му бе додеяло да го ръководят събитията. Беше на края на силите си и не можеше да понася това състояние на пълно неразбиране за ситуацията, чувстваше се на крачка зад останалия свят и на две крачки по-назад от случващото се с Калан. Гневеше го това, че всички се опитваха да го наставляват и никой не се интересуваше от това, кое е важното за него. Дори не се преструваха, че му позволяват сам да определя съдбата си. Бяха решили, че пророчеството вече е решило вместо него.

Но не беше.

Трябваше да разбере истината за случилото се с Калан. Трябваше да намери Калан — точка по въпроса. Беше му писнало да губи време с нещата, които пророчеството, наред с редица други хора, смяташе, че трябва да стори. Всеки, който не му помагаше, в действителност му пречеше да си върши работата.

— Не съм длъжен да се държа така, както хората очакват от мен — рече той на Ан, докато вземаше книжката, която Натан извади от джоба си.

Ан и Натан го изгледаха изумени.

Той почувства приятелската ръка на Ничи на кръста си. Дори тя да не вярваше, че Калан наистина съществува в спомените му, поне му помогна да разбере, че трябва да остане верен на принципите си. Не можеше да му позволи да изгуби. Тя бе стойностен приятел, доказал себе си тогава, когато Ричард имаше най-голяма нужда от разбиране.

Единственият друг човек, който би застанал до него по този начин, беше Калан.

Прелисти празните страници в книгата, която Натан донесе със себе си. Ричард беше любопитен да узнае дали в нея има и още нещо, което би могло да промени картинката, дали те му казваха само онова, в което искаха той да повярва. Освен това той би искал да разбере нещо каквото и да е, което да му помогне да разбере какво става.

А нещо наистина ставаше. Обяснението на Зед за профетическия червей му се виждаше логично, но нещо в него продължаваше да терзае Ричард. То обясняваше липсващия текст в пророческите книги по начин, който пасваше на онова, което тези хора искаха той да вярва. Бе прекалено удобно и, още по-лошо, бе прекалено явно, за да е съвпадение.

Съвпаденията винаги бяха повдигали подозрителността на Ричард.

Ничи също имаше основания за това, което му каза. Беше твърде удобно тялото, което намериха заровено в гробището на Двореца на Изповедниците, да бъде придружено от панделка, върху която бе избродирано нейното име… Ей така, в случай че се появи някакво съмнение и някой реши да изрови тялото.

След дълга поредица от празни страници Ричард стигна до текст. Беше точно онова, което прочете Натан.

В годината на цикадите, когато привърженикът на жертвите и страданията, действащ под флага както на човечеството, така и на Светлината, най-сетне разцепи ордите си, това ще бъде знак, че пророчеството е събудено и решителната битка е близо. Внимавайте, защото всички истински разклонения и техните производни са преплетени в този основен корен. Само един ствол излиза от този заплетен първичен източник. Ако фуер грисса ост драука не поведе тази последна битка, тогава светът, който вече стои на ръба на мрака, ще падне под ужасната сянка.

Няколко неща в този откъс озадачаваха Ричард. Първо, споменаването на цикадите. Това създание му се струваше твърде незначително, за да се превръща в знак в толкова важно пророчество, камо ли да има толкова основна роля в може би най-важното пророчество от три хиляди години насам. Ричард си каза, че вероятно това е ключът, който помага в установяването на хронологията, но от онова, което му казаха останалите, най-трудното нещо в едно пророчество е да установиш последователността на събитията него.

Притесняваше го и фактът, че това пророчество, толкова различно от всички, които бе чел в Двореца на пророците, използваше по отношение на него същото име на високо Д’харански — фуер грисса ост драука. Сигурно, както предположи Зед, подобно съотнасяне идеше да покаже, че става въпрос за нещо важно.

Но контекстът, в който това понятие — фуер грисса ост драука — се появяваше в пророчествата, които той бе чел Двореца на пророците, бе неизменно свързан с нещо друго — кутиите на Орден.

В древното пророчество, нарекло Ричард „онзи, който носи смърт“, думата „смърт“ означаваше три различни неща в зависимост от конкретната употреба: онзи, който призовава отвъдния свят, света на мъртвите; онзи, който призовава духовете, духовете на мъртвите; и онзи, който носи смърт, в смисъл на човек, който убива. Всяко от тези значения се различаваше доста от останалите, но в същото време всяко едно включваше в себе си останалите.

Второто значение беше свързано с начина, по който той използваше Меча на истината, а третото означаваше просто, че той е принуден да убива хора. Първото значение обаче отпращаше към кутиите на Орден.

Ричард си каза, че в контекста на настоящото пророчество третото значение е очевидното — че той трябва да поведе армията и да изтреби врага, така че назоваването му фуер грисса ост драука звучеше логично. Въпреки това нещата изглеждаха ужасно нагласени.

Всички удобни обяснения и съвпадения, меко казано, повдигаха подозренията на Ричард. При положение, че беше намесено и изчезването на Калан, той беше убеден, че тук е замесено и нещо друго.

Обърна на предходната страница, после още една напред, за да провери. Бяха празни.

— Това ме затруднява — рече и огледа всички присъстващи един по един.

— В какъв смисъл? — попита Ан, скръстила ръце. Тя говореше с тон, който би използвала за разговор с неопитно, необучено, невежо момче, току-що доведено в Двореца на пророците, за да бъде научено да използва дарбата си.

— Ами не бих казал, че има някакъв смисъл. Просто празно място.

Натан покри лицето си с ръка, докато Ан разпери ръце отчаяно.

— Разбира се, че е празно! Пророчеството е изчезнало и не е единственото. Нали точно за това говорехме. Нали именно това го прави толкова важно!

— Но без да познаваме контекста, не можем да кажем, че дадено пророчество е важно, нали така? За да разберем дадена информация, е важно да познаваме контекста.

Противно на превъзбудата на Ан и Натан, Зед се усмихваше кротко, сякаш си припомняше отдавна забравени поучения.

— Какво общо има това с пророчеството? — вдигна глава Натан.

— Ами, доколкото знаем, точно преди този пасаж е възможно да е имало друг, далеч по-мек текст или пък нещо, написано веднага след него, което да го омаловажава в голяма степен. Сега при положение, че разполагаме само с празни страници, как бихме могли да знаем?

— Момчето има право — продължаваше да се усмихва Зед.

— Никакво момче не е — изръмжа Ан. — Той е мъж, при това Господарят Рал, предводителят на Д’Харанската империя, която той лично създаде, за да се бори срещу Императорския орден. А сега той е човекът, който трябва да застане начело на тази армия. Животът на всички ни зависи от това.

Докато Ричард продължаваше да прелиства книгата, мярна текст, който не бе забелязал в началото. Отвори на съответната страница.

— Ето, тук има още нещо, което не е изчезнало.

— Моля? — попита Натан с невярващ глас и надникна, за да се увери с очите си. — Няма нищо друго — сигурен съм.

— Ето го тук — рече Ричард и посочи думите. — Пише следното: „Ето ни, идваме“. Какво ли означава това. И защо не е изчезнало?

— „Ето ни, идваме“? — на лицето на Натан бе изписано объркване. — За пръв път го виждам.

Ричард запрелиства книгата.

— Ето, пише го и тук. Същият текст. „Ето ни, идваме“.

— Възможно е да съм го пропуснал веднъж — възропта Натан, — но втори път е изключено. Сигурно грешиш.

— Не, виж — продължи Ричард и обърна книгата към Пророка. Върна се назад по страниците, прелисти празните страници, докато в един момент спря. — Ето го пак. Цяла страница, изписана с това изречение.

Натан зяпна в безмълвен потрес. Ничи надникна над рамото на Ричард. Зед се спусна, за да види с очите си текста. Дори двете Морещици се приближиха.

Ричард обърна следващата страница, която миг преди това беше празна. Цялата беше изписана със същото изречение — от горе до долу.

Ето ни, идваме.

— Гледах те, докато разгръщаше книгата. — В копринено-гладкия глас на Ничи се долавяше явно безпокойство. — Сигурна съм, че само допреди миг тази страница беше празна.

По ръцете на Ричард пробягаха ледени тръпки. Косъмчетата по тила му настръхнаха.

Вдигна глава и улови тъмна сянка, която се материализира в тъмнината зад снопа слънчеви лъчи, прокрадвали се през прозореца.

Твърде късно си спомни предупреждението на Шота, че не бива да чете пророчество и че ако го стори, звярът кръвопиец ще може да го намери.

Посегна към меча, си.

Не го намери.