Кралска поръчка

7Сблъсъци

Компанията ми бе липсвала на Вълчо. Преди да замина за Беърнс му бях оставил цял елен, добре замразен и скрит зад колибата. Трябваше да му стигне по време на отсъствието ми. Ала по типично вълчи обичай той се беше тъпкал и спал, бе се тъпкал и спал, докато не беше изял всичко. „Преди два дни“ — докато скачаше и танцуваше около мен, ми съобщи Вълчо. Навсякъде в колибата бяха пръснати оглозгани кокали. Той въодушевено ме поздрави, предупреден за идването ми и от Осезанието, и от миризмата на прясното месо, което му носех. Хищно се нахвърли върху него и престана да ми обръща внимание. Заех се да събирам кокалите в един чувал. Щяха да привлекат плъхове, а след тях — плъходавите на замъка. Не можех да си позволя такъв риск. В същото време скришом го наблюдавах, видях мускулите, играещи по раменете му, докато притискаше с предните си лапи парчето месо и го ръфаше. Забелязах също, че е успял да разтроши почти всички кокали на елена, за да оближе костния им мозък. Това вече не бе игра на вълче, а дело на силно младо животно. Разтрошените кости бяха по-дебели от тези на ръцете ми.

„Но защо да те нападам? Ти ми носиш месо. И джинджифилови сладки.“

Мисълта му беше многозначителна. Така бе в глутницата. Аз, по-големият, носех месо, за да храня Вълчо, по-младия. Аз бях ловецът и му носех част от плячката си. Мислено се пресегнах към него и установих, че границите на разликата помежду ни са размити. Ние образувахме глутница. Никога досега не се бях сблъсквал с тази концепция, която надхвърляше представата за другаря и партньора. Уплаших се, че за него тя има същия смисъл като обвързването — за мен. Не можех да го допусна.

— Аз съм човек. Ти си вълк — казах на глас. Знаех, че ще разбере думите по мислите ми, но исках да го принудя да възприема разликите ни с всичките си сетива.

„Външно. Вътрешно сме глутница.“ Той замълча и доволно облиза носа си. По предните му лапи имаше кръв.

„Не. Аз те храня и те закрилям. Но само за известно време. Когато можеш да ловуваш сам, ще те заведа на едно отдалечено място и ще те оставя там.“

„Аз никога не съм ловувал.“

„Ще те науча.“

„И това е типично за глутницата. Ти ще ме научиш и аз ще ловувам заедно с теб. Ще си делим плячката.“

„Ще те науча да ловуваш и после ще те пусна на свобода.“

„Аз и без това съм свободен. Ти не си ме затворил тук против волята ми.“ Той изплези език и се засмя на мисълта ми.

„Ти си много самонадеян, Вълчо. И невеж.“

„Ами научи ме. — Той продължи да ръфа месото. — Длъжен си.“

„Не съм, защото ние не сме глутница. Аз нямам глутница. Верен съм на своя крал.“

„Щом е твой водач, значи е и мой. Ние сме от една глутница.“ Колкото повече утоляваше глада си, толкова по-отстъпчив ставаше.

Промених тактиката и студено му казах: „Аз съм от глутница, в която няма да те приемат. Защото всички сме човеци. Ти не си човек. Ти си вълк. Ние с теб не сме от една глутница.“

Той се вцепени. Не се опита да ми отговори. Но чувстваше и чувствата му ме вледениха. Изоставеност и предателство. Самота.

Обърнах се и си тръгнах. Ала не успях да скрия от него колко ми е трудно да го оставя така, нито срама си, че го отхвърлям. Надявах се да усеща убеждението ми, че така е най-добре за него. Също както, помислих си, Бърич ми беше отнел Носльо, защото се бях обвързал с кутрето. Тази мисъл ме прободе в сърцето и затичах. За да избягам.

Когато се прибрах в замъка и се качих по стълбището, вече се смрачаваше. Отбих се в стаята си за някои неща, които бях оставил там, после отново слязох долу. На втората площадка предателските ми крака забавиха ход. Знаех, че съвсем скоро Моли ще мине оттук, за да отнесе съдовете от вечерята на господарката си. Лейди Търпение рядко се хранеше в залата с другите благородници и предпочиташе уединението на личните си покои и приятната компания на Лейси. Напоследък това бе започнало да прилича на саможивост. Ала тази грижа не беше причината за забавянето ми. Чувах стъпките на Моли по коридора, знаех, че трябва да продължа, ала бяха изминали дни, откакто не я бях зървал. Плахото флиртуване на Мигновена само ме бе накарало още по-остро да осъзная липсата на Моли. Какво толкова щеше да се случи, ако просто й кажех едно „добър вечер“ като на всяка друга прислужница? Знаех, че не бива, знаех, че ако Търпение научи, ще ми се сърди. И все пак…

Престорих се, че разглеждам гоблена на стената, гоблен, който висеше тук, откакто бях дошъл в Бъкип. Чух стъпките й да се приближават, после се забавиха. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, дланите ми бяха потни. Обърнах се.

— Добър вечер — успях да прошепна дрезгаво.

— Добра и на теб — с достойнство отвърна тя. Брадичката й беше вирната малко по-високо от нормалното. Носеше косата си на две дебели плитки, прихванати на главата като корона. Простата й синя рокля имаше якичка и маншети от изящна бяла дантела. Знаех чии пръсти са я изработили. Това ме зарадва.

Без да се поколебае, Моли продължи напред. Погледът й се плъзна по мен и аз не успях да се сдържа и се усмихнах. В този момент лицето и шията й се обляха в такава червенина, че почти усетих топлината й. Тя стисна устни. Когато започна да се спуска по стълбището, усетих аромата й — лимонов балсам и джинджифил, примесени с още по-сладкото ухание, което си бе просто на Моли.

„Женска. Хубава.“ Огромно одобрение.

Подскочих като ужилен и се обърнах. Вълчо не беше зад мен, разбира се. Пресегнах се, ала го нямаше в ума ми. Пресегнах се още по-надалеч и го открих да дреме в колибата. „Не прави така — предупредих го. — Не влизай неканен в ума ми.“

Смайване.

„Какво да не правя?“

„Не идвай при мен, освен когато аз не поискам.“

„Тогава откъде да знам кога искаш да идвам при теб?“

„Сам ще потърся ума ти, когато искам да сме заедно.“

Дълго мълчание. „И аз ще търся твоя, когато искам да съм при теб предложи ми той. — Да, така е в глутницата. Да повикаш за помощ, когато си в нужда, и винаги да си готов да се отзовеш на такъв зов. Ние сме глутница.“

„Не! Не исках да кажа това. Исках да кажа, че не бива да влизаш в ума ми, когато не искам да си там. Не искам винаги да споделям мислите си с теб.“

„Нищо не разбирам. Твоят ум, моят ум, това е умът на глутницата. Къде другаде да мисля, освен в него? Ако не искаш да ме чуваш, не ме слушай.“

Стоях като ударен от гръм и се опитвах да проумея мисълта му. Усетих, че погледът ми блуждае. Един млад прислужник току-що ме бе поздравил и аз не му бях отговорил.

— Добър вечер. — Ала той вече ме беше отминал. Момчето озадачено се обърна, за да види дали не го викам, но аз му махнах да си върви. Разтърсих глава, за да проясня ума си, и закрачих по коридора към стаята на лейди Търпение. По-късно щях да обсъдя въпроса с Вълчо и да му обясня. Скоро щеше да е на свобода, далеч от мен, далеч от ума ми. Престанах да мисля за него.

Почуках на вратата на лейди Търпение и ми отвориха. Открих, че Лейси е изпаднала в поредния си пристъп и е въвела ред в стаята. Дори имаше свободен стол, на който да седна. Двете се радваха да ме видят. Разказах им за пътуването си до Беърнс, като избягвах да споменавам за Мъжество. Знаех, че Търпение все някога ще научи за нея и ще започне да ме разпитва. Тогава щях да я уверя, че клюките много са преувеличили случая. Надявах се, че това ще я задоволи. А засега им бях донесъл подаръци. Рибки от слонова кост с дупчици, за да бъдат нанизани като мъниста или пришити към дрехи за Лейси и обеци от кехлибар и сребро за лейди Търпение. Гърненце боровинки, запечатано с восък.

— Боровинки? Не обичам боровинки — каза лейди Търпение, когато й го подадох.

— Нима? — престорих се на изненадан. — Не си ли ми казвала, че вкусът и ароматът на боровинките ти липсват от детството? Нима един твой чичо не ти е донесъл боровинки?

— Не. Не си спомням такъв разговор.

— Може пък да ми го е казала Лейси.

— Не съм и аз, господарю. Вкусът им е тръпчив, макар че ухаят приятно.

— Е, добре тогава. Объркал съм се. — Оставих гърненцето на масата. — Е, Снежанке? Да не си пак бременна? — Въпросът беше насочен към бялата териерка на Търпение, която най-сетне се бе осмелила да се приближи и да ме подуши. Усетих, че малкият й кучешки ум се чуди на миризмата на Вълчо.

— Не, просто е затлъстяла — отвърна Лейси и се наведе да я почеше зад ушите. — Милейди оставя сладкиши в чиниите и Снежанка винаги ги отмъква.

— Нали знаеш, че не бива да й го позволяваш. Много е вредно за зъбите и козината — укорих лейди Търпение и тя отговори, че знаела, но Снежанка била прекалено стара, за да я отучват. Продължихме да си приказваме и изтече цял час преди да се протегна и да им кажа, че трябва да си вървя и още веднъж да се опитам да докладвам на краля.

— Одеве ме отпратиха. Не стражници, а неговият прислужник Уолас. Не ме пусна да вляза. Когато попитах защо на вратата няма стражник, той каза, че стражниците били освободени от това задължение. Той сам се бил нагърбил с него, за да пази спокойствието на краля.

— Кралят не е добре, нали знаеш — рече Лейси. — Чух, че рядко го виждали да излиза от стаята си преди пладне. Когато се появи, кипи от енергия и има вълчи апетит, но привечер пак отпада, започва да тътри крака и да заваля думите. Вечеря в покоите си и готвачката казва, че подносът се връщал съвсем пълен. Всички сме много загрижени.

— Наистина — съгласих се и си тръгнах. Значи здравето на краля беше обект на приказки в замъка. Лошо. Трябваше да разпитам Сенч. И лично да се заема с това. Когато се бях опитал да се срещна с краля, се бях натъкнал на досадния Уолас. Той се държа извънредно безцеремонно, като че ли съм дошъл просто за да си убия времето, а не да докладвам за резултата от изпълнената задача. Човек можеше да остане с впечатлението, че кралят е инвалид и прислужникът се е нагърбил да го пази от натрапници. Уолас според мен не беше много наясно със задълженията си. Докато чуках, се питах колко време ще й трябва на Моли, за да открие боровинките. Щеше да разбере, че съм ги донесъл за нея — когато бяхме деца, тя страшно ги обичаше.

Уолас открехна вратата, видя ме и се намръщи. Отвори вратата малко по-широко, ала запълни отвора с тялото си, сякаш ако зърнех краля, можех по някакъв начин да му навредя. И без да ме поздрави, попита:

— Ти не идва ли вече?

— Да. Идвах. И ти ми каза, че крал Умен спи. Сега пак идвам, за да му докладвам. — Опитвах се да говоря учтиво.

— Аха. И важен ли е този твой доклад?

— Мисля, че само кралят може да прецени дали е важен и да ме отпрати, ако реши, че му губя времето. Съветвам те да му съобщиш, че съм тук. — Със закъснение се усмихнах в опит да смекча остротата на тона си.

— Кралят няма много сили. Гледам да не ги губи напразно. — Той не отстъпваше от вратата. Усетих, че го измервам с поглед и се чудя дали просто да не го блъсна и да вляза. Щях да вдигна шум, а не исках, защото кралят наистина можеше да е болен. Някой ме потупа по рамото, но когато се обърнах, нямаше никого. Обърнах се към вратата и се озовах пред шута, който стоеше между мен и Уолас.

— Ти да не си негов лекар, че да правиш такива преценки? — каза той на Уолас. — Е, сигурно си лекар, защото ме изцеряваш дори само с вида си. Колко ли здрав трябва да е нашият скъп крал, след като по цял ден крее в твое присъствие?

Носеше табла, покрита със салфетка. Приятно ухаеше на телешки бульон и хляб, току-що изваден от фурната. Беше украсил зимния си черно-бял костюм с весели емайлирани звънчета и на шапката му бе увит гирлянд от чемшир. Шутовският му скиптър беше пъхнат под мишницата му. Отново плъх. Стоеше на жезъла, сякаш изправен на задните си лапички. Бях забелязал шута да води дълги разговори с него пред голямата камина или на стъпалата пред кралския трон.

— Махай се, шуте! Днес вече два пъти беше тук. Кралят си легна. Няма нужда от теб — строго заяви Уолас. Ала неволно отстъпи назад. Виждах, че е от онези хора, които не могат да срещнат светлите очи на шута и се плашат от докосването на бялата му ръка.

— Двата пъти ще станат три, миличък Уоласчо, и твоето присъствие ще бъде заменено с моите подаръци. Припкай оттука и изприказвай на Славен всичките си бръщолевения. Щом стените имат уши, и ти трябва да имаш, Уоласчо. И сигурно са пълни с кралските дела. Можеш да полекуваш нашия скъп принц, докато го просветляваш. Защото ми се чини, че тъмнотата на погледа му издава черва дотолкоз задръстени, че го ослепяват.

— Как смееш да говориш така за принца? — запелтечи Уолас. Шутът вече влизаше в стаята и аз го следвах по петите. — Той ще научи за всичко това.

— Тъй ли? Не се съмнявам, че чува всичко, което чуваш и ти. Не ме облъхвай с дъха си, миличък Уоласчо, запази го за своя принц, който си пада по тези аромати. В момента е при своите пушеци, струва ми се, и ако му дъхнеш, ще задреме, ще заклюма и ще си мисли, че приказваш мъдро и че дъхът ти е сладост неземна.

Докато говореше, продължаваше да напредва, използвайки тежкия си поднос като щит. Прислужникът бързо отстъпваше назад и шутът влезе в кралската спалня и остави таблата до леглото на краля. Очите му грейнаха.

— О, та той изобщо не си бил в леглото, този наш крал, освен ако не си го скрил под завивката, миличък Уоласчо. Излез, излез, кралю мой, мой Умнико. Крал твърде Умен си ти, че да се криеш под леглото. — Шутът толкова усърдно започна да мушка със скиптъра си очевидно празното легло и да пъха плъха зад балдахина, че аз не успях да сдържа смеха си.

Уолас се облегна на вътрешната врата, сякаш да я защити от нас, ала в същия момент тя се отвори навътре и прислужникът тежко тупна по задник на пода.

— Погледни го! — рече ми шутът. — Само го виж, моля ти се, как се поставя на моето място в кралските нозе и се прави на шут с тромавите си падания. Такъв човек заслужава, титлата „шут“, но не и длъжността!

Умен намръщено стоеше по халат на вратата. Той озадачено погледна Уолас на пода, вдигна очи към нас с шута, после пак погледна прислужника си и каза:

— От тая пара нямам никаква полза, Уолас. Само още повече ме заболява главата. И в устата ми остава гаден вкус. Махни я и кажи на Славен, че според мен новата билка може да пропъжда мухите, но не и болестите. Веднага я махни, преди да е увоняла и стаята. Здравей, шуте. Добре дошъл, Фиц. Най-после идваш да ми докладваш. Влез, седни. Чу ли ме, Уолас? Махни това отвратително гърне! Не, не оттук, изнеси го през другата врата. — И с махване на ръката Умен пропъди прислужника, като че ли бе досадна муха.

После бързо затвори вратата на банята, сякаш за да не позволи на вонята да проникне в спалнята му, и седна на стола пред огъня. След миг шутът вече бе придърпал масата до него, кърпата, която доскоро покриваше храната, се превърна в покривка, и той поднесе вечерята на краля не по-зле от най-добрата прислужница. Появиха се сребърни прибори и салфетка — фокус, който накара дори Умен да се усмихне, после шутът се сви до камината с колене, щръкнали почти до ушите, обгърнал брадичка с фините си ръце. Червеникавите отражения на пламъците заиграха по светлата му кожа и косата му. Всяко негово движение беше грациозно като на танцьор и позата му беше колкото комична, толкова и изящна. Кралят погали разчорлената му коса, като че ли шутът бе котенце.

— Казах ти, че не съм гладен, шуте.

— Казахте ми. Обаче не ми казахте да не нося храна.

— А ако бях?

— Тогава щях да ви кажа, че това не е храна, а димящо гърне като онова, дето ви го натрапва Уоласчо, за да напълня ноздрите ви с аромат, по-приятен от неговия. И че това не е хляб, а мехлем за езика ви, с който тутакси трябва да го намажете.

— Аха. — Кралят придърпа масичката и загреба лъжица супа. В нея плуваха ечемик, парченца моркови и месо. Умен колебливо я опита и започна да яде.

— Нима не съм поне толкова добър лекар, колкото Уоласчо? — доволен от себе си измърка шутът.

— Добре знаеш, че Уолас не е лекар, а просто мой слуга.

— Добре го знам, добре го знаете и вие, ала Уоласчо не го знае и точно затова не сте добре.

— Стига си дрънкал. Приближи се, Фиц, не стой там ухилен като идиот. Какво имаш да ми казваш?

Хвърлих поглед към шута и реших да не обиждам нито него, нито краля, като питам дали мога да говоря свободно. Затова просто разказах за случилото се, без да споменавам за тайните си действия, а само за техните резултати. Умен навъсено слушаше и накрая не каза нищо, само меко ме укори за лошите ми обноски на масата на херцога. После попита дали херцог Жилав Беърнски изглежда доволен от мира в херцогството си. Отговорих утвърдително. Кралят кимна и поиска свитъците, които бях преписал. Извадих ги и му ги показах.

Бях възнаграден с комплимент за изяществото на творбата ми. Умен ми нареди да ги занеса в кабинета на Искрен и да се погрижа синът му да узнае за тях. Попита дали съм разгледал реликвата от Праотците. Подробно му я описах. И през цялото — време шутът седеше пред огнището и ни зяпаше безмълвно като бухал. Кралят изяде супата и хляба под бдителния му поглед, докато аз четях свитъка на глас. Когато свърших, Умен въздъхна и се отпусна на стола си.

— Е, дай да видим тоя твой свитък — каза той и озадачен, аз му го подадох. Той отново внимателно го разгледа, нави го и ми го върна. — Добре владееш перото, момко. Браво. Занеси го в кабинета на Искрен и се погрижи да узнае за него.

— Разбира се, милорд — смутено казах аз. Не разбирах причината за това повторение и не бях сигурен дали очаква още някаква реакция от мен. Ала шутът започна да се изправя и ми даде знак, който не бе точно поглед, нито пък повдигане на вежда, но ме накара да замълча. Той събра съдовете, като междувременно весело си приказваше с краля, после двамата заедно си тръгнахме. Когато излизахме, Умен се взираше в пламъците.

В коридора вече открито се спогледахме. Отворих уста, но шутът започна да си свирука и не престана, докато не стигнахме до средата на стълбището. Тогава ме хвана за ръкава и спряхме на стъпалата между етажите. Усетих, че нарочно е избрал това място. Тук никой не можеше да ни види и чуе. Въпреки това не ми заговори шутът, а плъхът, изправен на задните си лапички върху скиптъра. Шутът го повдигна под носа ми и записука с миши глас:

— О, ние с теб трябва да запомним онова, което той забравя, Фиц, и да му го пазим. Струва му много да се представя за силен като тази вечер. Не се заблуждавай. Трябва да оцениш и да се подчиниш на онова, което ти повтори два пъти, защото това значи, че си го е набил два пъти по-упорито в ума, за да е сигурен, че ще ти го каже.

Кимнах и реших още тази вечер да предам свитъка на Искрен.

— Не ме е грижа за Уолас — заявих аз.

— Внимавай какво и къде казваш — тържествено отвърна шутът, вдигна подноса високо над главата си, заподскача надолу по стълбището и ме остави сам.

Занесох свитъка на Искрен и през следващите дни се заех със задачите, които ми беше поставил. Използвах тлъста наденица и пушена риба като скривалище за отровите си, увити в малки пакетчета. Лесно можех да ги пръсна, докато бягах с надеждата, че ще има достатъчно за всички, които ме гонят. Всяка сутрин разучавах картата в кабинета на принца, после оседлавах Сажда и отивах там, където ми се струваше най-вероятно да ме нападнат претопените. Тъй като вече се бях парил, взимах къс меч — нещо, което отначало развеселяваше Хендс и Бърич. Бях им казал, че търся дивеч, в случай че на Искрен му се прииска да излезе на лов. Хендс прие обяснението ми, но стиснатите устни на Бърич ми показаха, че е усетил лъжата ми. Той обаче знаеше, че не мога да му кажа истината. Повече не ме разпитва, ала това, което правех не му харесваше.

За десет дни два пъти ме нападнаха претопени и двата пъти лесно им избягах, като оставих отровената храна да падне зад мен. Те хищно се нахвърляха върху нея. На другия ден се връщах, за да преброя колко души съм убил и да ги разгледам. Втората група не отговаряше на нито едно от описанията, които бяхме получили. И двамата с Искрен разбрахме, че има повече претопени, отколкото предполагахме.

Изпълних задачата си, ала не се гордеех с това. Мъртви, претопените предизвикваха още повече жалост, отколкото живи. Дрипави мършави твари, измръзнали и измъчени от битките помежду си и от моите бързо действащи отрови, разкривили телата им като карикатури на човешки същества. Скреж искреше по брадите и веждите им, капките кръв по устните им бяха като рубини на фона на снега. Така успях да убия седем претопени, сетне натрупах телата им върху купчина цепеници смолист бор, залях ги с масло и ги подпалих. Не мога да кажа кое ми се стори по-отвратително — отравянето или неговото скриване. Когато разбра, че всеки ден, след като го нахраня, излизам от крепостта, отначало Вълчо ме молеше да дойде с мен, ала по някое време, докато стоях край замръзналите трупове на убитите от мен претопени, чух: „Това не е лов. Това не е дело на глутницата. Това е човешко дело.“ Присъствието му изчезна, преди да успея да го укоря, че отново е влязъл неканен в ума ми.

Вечер се прибирах в Бъкип при топлата храна и огнището, сухите дрехи и мекото легло, но призраците на убитите се изправяха между мен и тези удобства. Чувствах се като безсърдечен звяр, защото можех да се наслаждавам на такива неща, след като през деня съм носил смърт. Единствената ми утеха беше, че сънувах Моли, разхождах се и разговарях с нея, без да ме преследват претопените или техните замръзнали тела.

Един ден излязох от крепостта по-късно, отколкото бях възнамерявал, защото Искрен ме заприказва в кабинета си. Наближаваше буря, ала предполагах, че няма да е силна. Нямах намерение да се отдалечавам много. Но вместо плячката си открих нови следи от по-голяма група, отколкото бях очаквал. Затова продължих нащрек с петте си сетива, защото Осезанието не можеше да ми помогне в търсенето на претопени. Сгъстяващите се облаци бързо изсмукваха светлината от небето и следите ме водеха по животински пътеки, които затрудняваха Сажда. Когато най-после вдигнах поглед от земята и признах, че този път са ми избягали, открих, че съм доста далеч от Бъкип.

Вятърът се усили, отвратителен студен вихър, който предвещаваше сняг. Увих се в плаща си и обърнах главата на кобилата към дома, като разчитах сама да открие пътя. Скоро се спусна мрак и заваля. Ако напоследък толкова често не обхождах този район, със сигурност щях да се изгубя. Жестоко брулен от вятъра, упорито продължих напред. Студът ме стискаше в ноктите си и се разтреперих. Уплаших се треперенето да не е начало на пристъп, какъвто отдавна не бях получавал.

Зарадвах се, когато вихрите най-после разкъсаха облачната покривка и през сивотата се прокрадна лунна и звездна светлина. Ускорихме ход, въпреки снега, през който трябваше да гази Сажда. Излязохме от рядка брезова гора и се озовахме на склон, който преди няколко години бе опожарен от мълния. Знаех, че щом прехвърля хребета, ще видя светлините на Бъкип и след още един хълм ще изляза на добре отъпкан път за дома.

Изведнъж чух тропот на копита. Сажда отметна глава и изцвили. В същия момент видях по склона към мен да препуска кон. В ездача се бяха вкопчили двама души, единият — за юздите, другият — за крака на ездача. Проблесна светлина, отразена в метално острие, и мъжът, който се държеше за крака на ездача, с вик падна в снега. Ала докато другият дърпаше юздите и се мъчеше да спре коня, от дърветата се появиха още двама преследвачи.

Мигът, в който познах Кетрикен, е неотделим от момента, в който пришпорих Сажда. Сцената пред очите ми изглеждаше абсурдна, но това не ми попречи да реагирам. Не се питах какво прави тук нощем престолонаследницата, сама и нападната от разбойници. По-скоро усетих, че се възхищавам на стойката й върху седлото, докато риташе и размахваше меч срещу нападателите си. Извадих собственото си оръжие, но не си спомням да съм издал някакъв звук. Изобщо спомените ми за цялата битка са странни — битка на силуети, всичко в черно и бяло, пълна тишина, освен сумтенето и виковете на претопените, които падаха един след друг.

Кетрикен удари с меча си единия по лицето и кръвта го заслепи, ала той продължаваше да я дърпа и да се опитва да я смъкне.

Сажда ме приближи до онзи, който стискаше юздите на Мека стъпка. Видях, че е жена. Мечът ми се заби в нея, сякаш сечах дърва. Странна битка. Усещах себе си и Кетрикен, уплахата на нейния кон и придобития в много сражения ентусиазъм на Сажда, но от претопените — нищо. Абсолютно нищо. Не пулсираше гняв, не чувах писъците на болката от раните им. За моето Осезание те не съществуваха.

Видях като насън, че Кетрикен хваща един от нападателите за косата и дърпа главата му назад, за да му пререже гърлото. На лунната светлина бликналата кръв изглеждаше черна. Тя опръска плаща й и остави лъскава ивица по шията на коня преди нещастникът да се просне в снега. Замахнах с късия си меч към последния, но не го улучих. Ножът на Кетрикен проблесна във въздуха, проби кожения му елек и гръдния му кош и проникна в дроба му. Тя го издърпа и изрита прободения МЪЖ.

— След мен! — викна престолонаследницата и пришпори Мека стъпка нагоре по склона. Сажда я последва и двамата заедно се изкачихме на билото, зърнахме светлините на Бъкип и пришпорихме конете надолу.

На пътя ни имаше храсталаци и поток, скрит под снега, затова пришпорих Сажда, изпреварих Мека стъпка и я накарах да промени посоката, преди да нагази във водата и да падне. Кетрикен не каза нищо и ме остави да водя. Навлязохме в гората на другия бряг. Всеки момент очаквах да ни нападнат отново. Ала най-после излязохме на пътя, точно когато облаците отново се сгъстиха и над нас се спусна мрак. Забавих ход, за да дам възможност на конете да си починат. Известно време яздихме в мълчание и напрегнато се вслушвахме за преследвачи.

Скоро се поуспокоихме и чух, че Кетрикен дълбоко въздиша.

— Благодаря ти, Фиц — каза тя, но не успя да овладее треперенето на гласа си. Не отговорих. Почти очаквах да избухне в плач. Нямаше да я обвиня. Ала Кетрикен се овладя, пооправи дрехите си, избърса меча в крачола на панталона си и го прибра в ножницата. Наведе се напред, за да потупа Мека стъпка по врата и да й прошепне няколко похвални думи. Усетих, че животното се поотпуска, и се възхитих на умението на Кетрикен толкова бързо да спечели доверието му.

— Как така се озова тук? Търсеше ли ме? — попита тя.

Поклатих глава. Отново започваше да вали.

— Бях на лов и се отдалечих повече, отколкото възнамерявах. Натъкнах се на теб съвсем случайно. — Замълчах за миг, после попитах: — Изгуби ли се? Ще те търсят ли?

Кетрикен подсмръкна, пое си дъх и отвърна с треперлив глас:

— Не. Излязох на езда със Славен. С нас имаше още неколцина и когато наближи бурята, тръгнахме към Бъкип. Другите бяха пред нас. Ние със Славен яздехме по-бавно — той ми разказваше една легенда от родното му херцогство. — Престолонаследницата замълча, за да си поеме дъх, и я чух да преглъща. Когато продължи, гласът й вече беше по-спокоен.

— Другите бяха далеч пред нас. И изведнъж от храстите изскочи лисица. „Последвай ме, ако искаш да видиш истинско преследване!“ — викна Славен и препусна след лисицата. Мека стъпка тръгна след него. Славен яздеше като бесен, наведен над врата на коня, и го удряше с бича си. — Докато го описваше, в гласа й имаше ужас и почуда, но и възхищение.

Мека стъпка не се подчинявала на юздите. Отначало Кетрикен се страхувала от бързината, защото не познавала терена и се бояла, че кобилата ще се препъне. Затова се опитала да я спре. Ала когато разбрала, че вече не вижда нито пътя, нито другите, и че Славен се е отдалечил, пришпорила Мека стъпка с надеждата да го настигне. А после започнала бурята и Кетрикен изгубила пътя. Обърнала кобилата назад, но падащият сняг и вятърът бързо заличили следите й. Накрая отпуснала юздите и оставила Мека стъпка сама да открие посоката. И може би щяла да успее, ако тези диваци не я били нападнали. Тя замълча.

— Претопени — тихо казах аз.

— Претопени — с разтреперан глас повтори Кетрикен. После каза по-твърдо: — Те вече нямат сърца. Така ми обясниха. — По-скоро усетих, отколкото видях погледа й. — Толкова ли съм лоша Жертва, че има хора, които искат да ме убият?

В далечината чух тръбене на рог. Спасители.

— Щели са да нападнат всеки, който им се изпречи на пътя — казах й. — Те не мислят за това, че нападат своята престолонаследница. Съмнявам се, че изобщо са знаели каква си. — Силно стиснах зъби, преди да прибавя, че същото не се отнася за Славен. Дори да не бе възнамерявал да й причини зло, той не го беше и предотвратил. Не вярвах, че е искал да й покаже „истинско преследване“ из заснежените хълмове по здрач. Очевидно бе целял Кетрикен да се изгуби. И го беше постигнал.

— Мисля, че мъжът ми много ще ми се разсърди — тъжна като малко момиченце, рече тя. Сякаш в отговор на думите й видяхме да се приближават конници с факли. Отново чухме рог, този път по-ясно, и скоро бяхме при тях. Те бяха авангард на основната спасителна група и едно момиче препусна обратно, за да съобщи на престолонаследника, че са открили съпругата му. Стражниците на Искрен започнаха да проклинат при вида на кръвта по шията на Мека стъпка, ала Кетрикен запази самообладание и ги увери, че не е нейна. После им разказа за претопените, които я бяха нападнали, и какво е направила, за да се защити. Видях растящото възхищение на воините. После научих, че най-дръзкият нападател скочил отгоре й от клона на едно дърво. Него убила пръв.

— Справила се е с четирима, а няма нито драскотина! — смая се един ветеран с прошарена коса. — Моля за извинение, милейди. Не исках да ви обидя!

— Краят можеше да е съвсем друг, ако не беше дошъл Фиц — каза Кетрикен. Уважението към нея още повече нарасна, защото не се хвалеше с победата си, а отдаваше дължимото и на мен.

Те шумно я поздравиха и гневно заговориха, че на другия ден щели да претърсят горите около Бъкип.

— Срам за нас като ратници, че собствената ни кралица не може спокойно да излезе на езда! — заяви една жена, сложи ръка на дръжката на меча си и се закле, че до утре ще го потопи в кръвта на претопените. Неколцина други последваха примера й. Всички бяха облекчени от щастливото избавление на престолонаследницата. Вдигна се глъчка и шествието триумфално се понесе към крепостта. Посрещна ни Искрен, запотен и от разстоянието, и от скоростта. Тогава разбрах, че търсенето не е било кратко, и можех само да се досещам колко пътища е пребродил престолонаследникът, преди да получи вестта, че съпругата му е спасена.

— Как може да си толкова глупава, че да се изгубиш? — бяха първите му думи. Гласът му не бе нежен. Кетрикен сведе глава. Чух мърморенето на мъжа до мен. Оттам насетне всичко тръгнала зле. Искрен не я сгълча пред хората си, но го видях да потръпва, докато тя му разказваше какво й се е случило и как се наложило да убива, за да се защити. Той не беше доволен, че жена му толкова ясно говори за банда претопени, достатъчно дръзки, за да я нападнат толкова близо до Бъкипската крепост. Това, което Искрен се бе опитвал да запази в тайна, още утре щеше да е в устите на всички. Той ме стрелна с убийствен поглед, като че ли аз бях виновен, и препусна с Кетрикен към Бъкип. Изглежда, не съзнаваше, че така отказва на хората си честта да я придружат до замъка.

Самият аз продължих с тях, като се опитвах да не слушам недоволните им разговори. Те не критикуваха явно престолонаследника, ала хвалеха Кетрикен за храбростта й и съжаляваха, че не е била посрещната с прегръдка и добра дума. Като че ли никой не мислеше за поведението на Славен.

По-късно същата вечер, след като разседлах и изтърках Сажда, помогнах на Бърич и Хендс да се погрижат за Мека стъпка и Истина, коня на Искрен. Бърич мърмореше, че били преуморили животните. По време на нападението Мека стъпка беше одраскана и устата й бе разранена от юздите, но иначе двете животни бяха наред. Бърич прати Хендс да им приготви топла овесена каша и чак тогава тихо ми разказа, че Славен довел коня си и се качил в замъка, без да спомене нито дума за Кетрикен. Едно конярче неволно предупредило самия Бърич, като попитало къде е Мека стъпка. Когато Бърич отишъл да провери и дръзко попитал Славен, принцът му отвърнал, че Кетрикен била останала на пътя и трябвало да се е прибрала с прислугата си. Именно Бърич вдигнал тревога. Славен усуквал за това точно къде е напуснал пътя и в каква посока е побягнала лисицата.

— Добре си е прикрил следите — прошепна ми Бърич, когато Хендс се върна с овеса.

Тръгнах към стаята си. Краката ми тежаха като олово. Сърцето ми също. Не исках и да мисля как се чувства Кетрикен, нито за какво си говорят стражниците. Съблякох се, строполих се на леглото и мигновено заспах. Моли ме чакаше в сънищата ми.

Малко по-късно ме събуди тропане по заключената ми врата. Станах и отворих на един сънен паж — бяха го пратили да ме заведе в кабинета на Искрен. Казах му, че знам пътя, и го отпратих. Припряно си навлякох дрехите и се затичах надолу по стълбището. Чудих се какво ли нещастие ни е сполетяло пък сега.

Искрен ме чакаше в стаята си. Единствената светлина идваше от камината. Косата му беше разрошена и бе наметнал халат върху нощницата си. Очевидно самият той тъкмо бе станал от леглото.

— Затвори вратата! — напрегнато ми нареди той. Подчиних се и се приближих до него. Не знаех дали блясъкът на очите му издава гняв, или веселие. — Коя е госпожата с червените фусти? — неочаквано попита Искрен. — И защо я сънувам всяка нощ?

Глътнах си езика. Отчаяно се зачудих доколко познава сънищата ми. Замаях се от срам. Не можех да се чувствам по-разголен дори да стоях гол пред целия двор.

Искрен се извърна и се изкашля. Или просто сподави смеха си.

— Хайде, момко, не че не мога да те разбера. Не съм искал да ти се бъркам в тайните — по-скоро ти сам ми ги разкри, особено последните няколко нощи. А аз имам нужда от сън и не искам да се будя нощем, разтреперан от твоето… възхищение към тази жена. — Той внезапно млъкна. Лицето ми гореше по-буйно от пламъците в камината.

— Е — неловко рече престолонаследникът. После рязко продължи: — Седни. Ще те науча да пазиш мислите си и да си държиш езика зад зъбите. — Той поклати глава. — Странно, Фиц, че понякога толкова добре блокираш пресягането ми към ума ти, но ми разкриваш най-съкровените си желания. Предполагам, че причината е онова, което ти е сторил Гален. Да можехме да го поправим! Но тъй като не можем, ще те уча на каквото мога и когато мога.

Не помръдвах. Не можех да го погледна. Той също.

— Ела тук — навъсено каза Искрен. — Седни при мен. Вгледай се в пламъците.

И през следващия час ми показа как да пазя сънищата си само за себе си или по-скоро изобщо да не сънувам. Със свито сърце осъзнах, че ще изгубя дори въображаемата си Моли, както бях изгубил и истинската. Той усети унинието ми и каза:

— Хайде, Фиц, ще ти мине. Стегни се. Може да дойде ден, когато да ти се иска животът ти да е толкова лишен от жени, колкото е сега. Като моя.

— Тя не е искала да се изгуби, ваше величество.

Искрен ме стрелна с поглед.

— Намеренията не могат да се разменят за резултати. Тя е престолонаследница, момко. Винаги трябва да премисля нещата, преди да направи нещо.

— Тя ми каза, че Мека стъпка последвала коня на Славен и не се подчинявала на юздите. Можете да обвинявате нас с Бърич — нали ние трябваше да сме обучили кобилата.

Той въздъхна.

— Може и да си прав. Смятай се за смъмрен и предай на Бърич да намери на жена ми по-спокоен кон, докато тя не стане по-добра ездачка. — Престолонаследникът отново въздъхна, още по-тежко. — Тя ще го сметне за наказание. Ще ме погледне тъжно с големите си сини очи, но няма да каже и дума. Уф, добре. Какво да се прави. Но трябваше ли да убива и после толкова спокойно да говори за това? Какво ще си помислят за нея?

— Тя нямаше друг избор, ваше височество. Щеше ли да е по-добре да загине? Що се отнася до това какво ще си помислят хората… ами… Ратниците, които ни откриха, я смятат за смела. И способна. Не е зле за една кралица, ваше височество. Защото сега те я виждат като кралица, много повече, отколкото ако беше страхливо хленчещо създание. Готови са да я последват навсякъде. В такива моменти една кралица, въоръжена с меч, може би ще ни даде повече кураж, отколкото жена, която се кичи с накити и се крие зад крепостните стени.

— Възможно е — тихо отвърна Искрен. Усетих, че не е съгласен. — Но сега всички ще узнаят за претопените, които се събират около Бъкип.

— Ще узнаят също, че един решителен човек може да се защити от тях. А ако се съди по приказките на вашите стражници на връщане, идната седмица ще са останали много по-малко претопени.

— Зная. Някои ще убият собствените си близки. Но претопени или не, ние ще пролеем кръвта на Шестте херцогства. Опитвах се да не допусна стражниците ми да избиват собствения ми народ.

Настана кратко мълчание. И двамата си помислехме, че той не е изпитвал такива скрупули, когато ми беше възложил същата задача. Убиец. Ето какво бях. Аз нямах чест, която да пазя.

— Не е вярно, Фиц — отвърна на мисълта ми Искрен. — Ти пазиш моята чест. И аз те уважавам за това, че вършиш каквото трябва. Черната работа, тайната работа. Не се срамувай, че работата ти е да пазиш Шестте херцогства. Не мисли, че не оценявам тази работа просто защото трябва да остане в тайна. Тази вечер ти спаси съпругата ми. Няма да забравя и това.

— Тя нямаше нужда от моята помощ, ваше височество. Мисля, че щеше да се спаси и сама.

— Е, няма смисъл да гадаем. — Той замълча, после неловко прибави: — Нали знаеш, трябва да те възнаградя.

Отворих уста да възразя, но Искрен вдигна ръка.

— Зная, че не искаш нищо. Зная и че каквото и да ти дам, няма да мога да изразя благодарността си. Но повечето хора не знаят нищо за това. Можеш ли да кажеш в града, че си спасил живота на съпругата ми, а престолонаследникът не ти се е отблагодарил? Но не знам какво да ти подаря… трябва да е нещо забележимо и известно време трябва да го носиш със себе си. Поне това знам за държавническото изкуство. Меч? Нещо по-хубаво от това твое парче желязо?

— Това е оръжието, с което Ход ми каза да се упражнявам — казах. — Върши ми работа.

— Очевидно. Ще я накарам да ти избере по-добър и да поукраси дръжката и ножницата. Така съгласен ли си?

— Ами… да — неловко отвърнах аз.

— Е, тогава да си лягаме, а? Сега вече ще мога да спя. — Вече не можех да не доловя веселите нотки в гласа му. Бузите ми отново поруменяха.

— Трябва да ви помоля, ваше височество… — Запънах се. — Знаете ли кого сънувах?

Той бавно поклати глава.

— Не се бой, че ще я изложиш. Знам само, че носи сини фусти, но ти ги виждаш като червени. И че я обичаш с плам, отговарящ на младостта ти. Не се мъчи да престанеш да я обичаш. Просто престани да го сънуваш в Умението. Аз не съм единственият, отворен за такива сънища, макар да предполагам, че само аз съм разпознал толкова ясно чий е сънят. И все пак внимавай. Учениците на Гален не са без Умение, въпреки че го използват несръчно и с малко сила. Човек може да бъде погубен, когато враговете му научат от сънищата му в Умението кое му е най-скъпо. Не спускай стените си. — Искрен се подсмихна. — И се надявам, че твоята госпожа Червени фусти няма Умение в кръвта си, защото ако има, всяка нощ те е слушала.

И след като ми подхвърли тази обезпокояваща мисъл, ме отпрати. Тази нощ не можах да спя.