Кралска поръчка

10Задачата на шута

Нощем тичах като вълк.

Първия път го помислих за особено жив сън. Безкрайното поле бял сняг, мастилените сенки на дърветата, мимолетните миризми, носени от студения вятър, удоволствието от гоненето и ровенето, придружаващи лова на мишки, осмелили се да напуснат зимните си леговища. Събудих се с ясен ум и добро настроение.

Ала на другата нощ пак го сънувах, също толкова живо. Събудих се, осъзнал, че когато се ограждам от Искрен и по този начин — от сънища за Моли, се оставям широко отворен за нощните мисли на вълка. Там не можеше да ме последва нито престолонаследникът, нито който и да е друг умел. В този свят нямаше дворцови интриги и козни, тревоги и планове. Моят вълк живееше в настоящето. Открих ума му чист от гмежта на спомените. От ден на ден той носеше единствено необходимостта да оцелее. Не помнеше колко мишки е убил преди две нощи, а само по-важни неща, например по кои животински пътеки има най-много зайци или къде е най-бързо течението на потока и водата никога не замръзва.

Така за пръв път му показах как да ловува. Отначало не се справяхме добре. Продължавах да ставам много рано, за да му нося храна. Казвах си, че това е малко късче от живота ми, което пазя само за себе си. Както беше казал вълкът, аз бях такъв, какъвто бях. Освен това, обещавах си аз, нямаше да допусна да стигнем до пълно обвързване. Скоро, съвсем скоро той щеше да е в състояние да ловува сам и щях да го пусна на свобода. Понякога си казвах, че го допускам в сънищата си единствено за да мога да го уча, за да мога по-скоро да се избавя от него. Не исках да си мисля какво би казал за такова нещо Бърич.

Когато една сутрин се върнах, заварих в кухненския двор двама ратници да се упражняват в бой, мъж и жена. Размахваха боздугани и добродушно се ругаеха, докато си разменяха удари в ясния студен въздух. Изобщо не познавах мъжа и за миг си помислих, че и двамата са нови. Жената обаче ме забеляза и извика, без да прекъсва боя:

— Здравей, Фицрицарин! Искам да си поговорим!

Зяпнах я и се опитах да си я спомня. Противникът й не успя да парира поредния й удар и тя се засмя високо и пискливо.

— Свирка? — Не вярвах на очите си.

Жената, чието име току-що бях изрекъл, се усмихна широко, показвайки прочутите си редки зъби, блокира атаката на партньора си и отскочи назад.

— Да, аз съм — задъхано каза тя. Видял, че е заета, съперникът й отпусна боздугана си. Свирка светкавично го атакува. Мъжът отби удара й толкова ловко, че движенията му изглеждаха почти мудни. Тя отново се засмя и вдигна ръка, за да поиска примирие.

— Да, аз съм — повтори Свирка и този път се обърна към мен. — Дойдох… по-точно избраха ме да дойда и да поискам услуга от теб.

Посочих дрехите, които носеше.

— Не разбирам. Напуснала си стражата на Искрен, така ли?

Тя сви рамене, ала забелязах, че въпросът я зарадва.

— Но не се преместих много далеч. Сега съм в стражата на кралицата. Емблемата на лисицата. Виждаш ли? — Свирка подръпна предницата на късия си бял жакет, за да опъне плата. Видях извезаната озъбена бяла лисица на лилав фон. Широките маншети на дебелите й вълнени лилави панталони бяха напъхани във високите до коленете ботуши. Партньорът й носеше същите дрехи. В светлината на приключението на Кетрикен тази униформа беше напълно естествена.

— Значи Искрен е решил, че кралицата се нуждае от лична стража, така ли? — радостно попитах аз.

Усмивката на Свирка се стопи.

— Не точно — каза тя, после се изпъна, сякаш ми рапортуваше. — Ние решихме, че кралицата се нуждае от лична стража. Аз и още неколцина от другите, които онзи ден участвахме в нейния лов. После се заговорихме за… всичко. За това как се държа кралицата. И на лова, и когато се прибрахме. И че е дошла в Бъкип съвсем сама. Казахме си, че някой трябва да поиска разрешение за създаването на нейна стража. Обаче никой от нас не знаеше как да го направим. Бяхме убедени, че трябва, но като че ли никой не обръщаше много внимание… само че миналата седмица на портата те чух да се горещиш, че била излязла пеш и сама и никой не я бил придружил. Така си беше! Бях в съседната стая и те чух!

Преглътнах възраженията си, кимнах и Свирка продължи:

— И затова го направихме. Онези от нас, които искахме да носим лилаво-бялата униформа, просто го заявихме. Разделихме се почти поравно. И без това беше време за попълнение. Повечето Искренови стражници бяха започнали да се отпускат от дългото висене в Бъкип. Затова се прегрупирахме. Повишихме някои, които отдавна трябваше да бъдат повишени, но нямаше свободни места, и приехме новобранци. Всичко стана чудесно. Новите ни помагат да се постегнем, докато ги обучаваме. Сега кралицата ще има собствена стража, когато я пожелае. Или когато й потрябва.

— Разбирам. А каква услуга искаш от мен?

— Да го обясниш на Искрен. И да съобщиш на кралицата, че има стража.

— Всичко това намирисва на предателство — казах аз. — Воини от личната стража на Искрен се отказват от неговите цветове, за да приемат тези на неговата кралица…

— Някои може да го приемат така. Някои може да го изразят така. — Тя срещна погледа ми и усмивката й се стопи. — Но ти знаеш, че не е. Налагаше се. Твоят… Рицарин щеше да го разбере, щеше да й назначи стража още преди да е пристигнала. Но принцът престолонаследник Искрен… е, това не е предателство към него. Ние му служихме вярно, защото го обичаме. Наистина го обичаме. Винаги сме му пазили гърба и сме се прегрупирали така, че да го пазим още по-добре. Той има добра кралица, така мислим. Не искаме да я изгуби. Не сме престанали да го уважаваме. Знаеш го.

Знаех го. И все пак. Извърнах се, поклатих глава и се замислих. „Защо аз?“ — гневно питаше част от мен. И тогава разбрах, че сам съм си го изпросил в момента, в който бях изпуснал нервите си и бях наругал стражниците, че не са защитили престолонаследницата. Бърич ме бе предупредил, че съм забравил къде ми е мястото.

— Ще поговоря с престолонаследника. И с принцесата, ако той се съгласи.

Свирка отново се усмихна.

— Знаехме, че ще ни помогнеш. Благодаря ти, Фиц.

И светкавично се завъртя, вдигна боздугана си и заплашително затанцува срещу партньора си, който неохотно отстъпи. С въздишка се обърнах и тръгнах към вратата на замъка. Бях си мислил, че по това време Моли носи вода. Бях се надявал да я зърна. Ала нея я нямаше и се чувствах разочарован. Знаех, че не бива да играя такива игри, но понякога не успявах да устоя на изкушението.

През последните няколко дни си бях наложил странен вид самоизмъчване. Не си позволявах да видя Моли, ала продължавах да играя ролята на нейна сянка. Затова влизах в кухнята само миг след нейното излизане, въобразявах си, че усещам уханието на парфюма й във въздуха. Или вечер слизах в Голямата зала и се опитвах да застана на място, от което да мога незабелязано да я наблюдавам. Каквито и развлечения да имаше — менестрели, поети, кукловоди — очите ми винаги бяха насочени натам, където бе Моли. Тя изглеждаше ужасно сериозна и скромна с тъмносините си фусти и блуза и никога не ми обръщаше внимание. Винаги разговаряше с другите жени от замъка или седеше до господарката си в редките вечери, когато лейди Търпение напускаше покоите си. Понякога си мислех, че кратката ми среща с нея е била сън. Ала нощем се връщах в стаята си, изваждах ризата от дъното на скрина си и като я притисках до лицето си, си въобразявах, че все още усещам уханието й. И това ми помагаше да търпя.

Изтекоха много дни, откакто бяхме изгорили претопените на погребалната клада. Освен новосъздадената стража на кралицата във и извън крепостта настъпваха други промени. Без да ги канят, бяха пристигнали още двама майстори корабостроители, които предложиха уменията си на Искрен. Престолонаследникът с радост ги прие. Ала още по-трогната бе кралица Кетрикен, защото те първо се представиха пред нея и заявиха, че искат да й служат. Заедно с тях пристигнаха и чираците им и увеличиха броя на работещите на пристанището. Сега там горяха лампи и преди изгрев, и след залез-слънце и работата напредваше с главоломна скорост. Искрен още повече отсъстваше и когато се отбивах при Кетрикен, я заварвах все по-мрачна. Напразно я изкушавах с книги и разходки. Тя прекарваше повечето си време в стаята си и с всеки ден ставаше все по-бледа и унила. Мрачното й настроение заразяваше придворните й дами и посещенията ми при нея бяха толкова весели, колкото бдение над мъртвец.

Не очаквах да заваря Искрен в кабинета му и се оказах прав. Както винаги, той бе в корабостроителницата. Помолих Чарим да ме повикат, когато престолонаследникът има време да ме приеме. После, решен да не оставам без работа и да послушам съвета на Сенч, се върнах в стаята си. Взех със себе си зарове и рабоши и се отправих към покоите на кралицата.

Имах намерение да я науча на някои от игрите на късмета, които много обичаха лордовете и дамите, с надеждата да разширя кръга й от забавления. Надявах се също тези игри да я направят по-независима от моята компания. Мрачното й настроение започваше да ме обременява, затова често искрено ми се искаше да съм далеч от нея.

— Първо я научи да мами. Само че просто й кажи, че така се играе играта. Че правилата позволяват измама. С няколко елементарни фокуса тя ще успее да изпразни един-два пъти джобовете на Славен преди той да посмее да я заподозре. Пък и какво може да направи той? Да обвини господарката на Бъкип, че мами на зарове ли?

Шутът, разбира се. Крачеше до мен, опрял скиптъра с плъха на рамото си. Не ми пролича, че съм се сепнал, но той разбра, че за пореден път ме е изненадал. Очите му весело заблестяха.

— Боя се, че ако я вкарам в такава заблуда, нашата престолонаследница може да го схване погрешно. Защо по-добре не дойдеш с мен, за да я поразвеселиш? Ще оставя заровете и можеш да я позабавляваш с жонглиране — предложих аз.

— С жонглиране ли? Че аз по цял ден само това правя, Фиц, а ти не виждаш в него нищо друго, освен шутовщина. Гледаш работата ми и я мислиш за игра, докато аз те виждам съвсем сериозно да работиш върху игри, които не си измислил сам. Послушай съвета на шута. Научи милейди не на зарове, а на гатанки, и двамата ще станете по-мъдри.

— На гатанки ли? Това е бинградска игра, нали?

— Напоследък масово се играе в Бъкип. Отговори ми на тази гатанка, ако можеш. Как човек може да повика нещо, когато не знае как да го повика?

— Никога не съм владеел тази игра, шуте.

— Нито пък никой от твоя род, доколкото съм чувал. Тогава ми отговори на следното: кое нещо има криле в свитък на Умен, огнен език — в книга на Искрен, сребърни очи — в релградските пергаменти и златолюспеста кожа — в твоята стая?

— Това гатанка ли е?

Той ме погледна съчувствено.

— Не. Гатанка е онова, което те попитах преди малко. Това е Праотец. И първата гатанка беше как да го повикаш?

Забавих крачка. Погледнах го по-внимателно, ала той отказа да срещне очите ми.

— Това гатанка ли е? Или е сериозен въпрос?

— Да.

Бях напълно объркан. Втренчих се в лицето му. В отговор шутът вдигна скиптъра към носа си.

— Виждаш ли, Плъхчо, виждаш ли, Мишльо, той не знае повече от чичо си и дядо си. Никой от тях не знае как да повика Праотец.

— Чрез Умението — импулсивно отговорих аз.

Шутът ме изгледа странно.

— Убеден ли си?

— Така ми се струва.

— Защо?

— Не зная. Но като се замисля, не е много вероятно. Крал Мъдрост се е отправил на дълго пътуване, за да открие Праотците. Ако беше можел просто да се пресегне към тях с Умението, защо не го е направил?

— Наистина. Но понякога в импулсивността има истина. Отговори ми на тази гатанка, момко. Един крал е жив. Също и принцът. И двамата са умели. Но къде са онези, които са обучени заедно с краля или преди него? Как се е стигнало до тази… тази оскъдица на умели точно в момент, в който толкова много ни трябват?

— В мирно време не са били обучавани много умели. До миналата години Гален не смяташе за нужно да обучи нито един. И котерията, която създаде… — Рязко замълчах и макар че коридорът пустееше, изведнъж вече не ми се искаше да разговарям за това. Винаги бях пазил в тайна всичко, което ми разкриваше за Умението Искрен.

Шутът неочаквано затанцува в кръг около мен.

— Ако обувката ти убива, не я носи, който и да ти я е направил — каза той.

Неохотно кимнах.

— Точно така.

— И онзи, който я е направил, вече го няма. Жалко. Много жалко. По-жалко от горещо месо на масата и червено вино в чашата ти. Ала онзи, когото го няма, на свой ред е бил принуден от друг.

— От Молба. Но и нея я няма.

— О, да. Но Умен е тук. И Искрен. Струва ми се, че щом все още дишат двама, които тя е създала, трябва да има и други. Къде са?

Свих рамене.

— Няма ги. Стари са. Мъртви. Не зная. — Обуздах нетърпението си и се опитах да помисля над въпроса му. — Сестрата на крал Умен, Весела. Майката на Август. Тя трябва да е била обучена, обаче отдавна е мъртва. Бащата на Умен, крал Щедър, е последният, който е имал котерия. Но не е останал жив почти никой от онова поколение. — Прехапах си езика. Веднъж Искрен ми бе казал, че Молба обучавала в Умението всеки, у когото откривала дарба. Със сигурност повечето трябваше да са живи — та те бяха най-много с десетина години по-възрастни от Искрен…

— Твърде много от тях са мъртви, ако питаш мен. А аз зная — отговори на неизречения ми въпрос шутът. Погледнах го в очите. Той ми се изплези и с танцова стъпка се поотдръпна, впери очи в скиптъра си и нежно погали плъха под брадичката. — Виждаш ли, Плъхчо, точно както ти казвах. Никой от тях не знае. Никой от тях не е достатъчно умен, за да попита.

— Никога ли не можеш да се изразяваш ясно, шуте? — ядосано извиках аз.

Той се закова на място като ударен и застана неподвижно като статуя. После попита сериозно:

— Каква полза? Ще ме слушаш ли, ако идвам при теб и не ти говоря с гатанки? Това ще те накара ли да се замисляш над всяка дума и по-късно да продължаваш да се чудиш в стаята си? Добре тогава. Ще опитам; Знаеш ли стихотворението „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха“?

Кимнах, смутен както винаги.

— Кажи ми го.

— „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха, на хълм се изкачиха и оттам не слязоха, на камък се превърнаха и…“ — Изведнъж старите детски стихчета ми убягнаха. — Не си го спомням цялото. Пък и е глупаво, от ония рими, дето ти се набиват в главата, но нямат никакъв смисъл.

— И тъкмо затова е записано в научните свитъци, разбира се — заключи шутът.

— Не знам! — отвърнах аз. Внезапно усетих, че повече не мога да търпя двусмислиците му. — Пак го правиш, шуте. Говориш само с гатанки, винаги! Твърдиш, че говориш ясно, но истината ти ми убягва.

— Гатанките, скъпи ми Фицчо, целят да накарат хората да мислят. Да търсят нова истина в стари поговорки. Но така да е… Умът ти ми убягва. Как да го достигна? Може би ако дойда при теб посред нощ и запея под прозореца ти:

Беше приклекнал на едно коляно и дърпаше несъществуващите струни на скиптъра си. Пееше енергично и дори приятно. Мелодията бе на популярна любовна балада. Погледна ме, въздъхна театрално, облиза устни и скръбно продължи:

Една минаваща по коридора слугиня спря и се заслуша. До вратата на една от стаите застана паж и широко се усмихна. По лицето ми бавно плъзна червенина, защото шутът ме гледаше едновременно с нежно и страстно изражение. Опитах се небрежно да се отдалеча от него, но той ме последва на колене, като се вкопчи в ръкава ми. Бях принуден да спра, иначе щях да изпадна в комичната ситуация да се мъча да се отскубна от ръцете му. Пажът се закиска. Някъде наблизо чух смях. Не пожелах да вдигна очи и да видя кой толкова се радва на неудобството ми. Шутът ми прати въздушна целувка и зашепна:

Замълча за миг, после високо и весело запя:

И изведнъж пусна ръкава ми, направи салто във въздуха и голият му задник лъсна. Не успях да скрия удивлението и обидата си. Шутът стъпи на крака и Плъхчо скромно се поклони от скиптъра му на всички, които бяха спрели да наблюдават унижението ми. Избухнаха аплодисменти и смях. Онемях. Извърнах се и се опитах да мина покрай него, ала шутът с подскок ми препречи пътя. После на лицето му неочаквано се изписа строго изражение и той се обърна към всички, които все още се хилеха.

— Засрамете се! Как може да сте толкова весели! Да се кикотите и да сочите с пръст разбитото сърце на едно момче! Не знаете ли, че Фиц е изгубил скъпо същество? О, той крие своята скръб под изчервяването си, но тя отиде в гроба си и остави страстта му незадоволена. Онази най-упорито девствена и пълна с отровни газове девица, скъпата лейди Дайми, гушна букета. От собствената си смрад, не се съмнявам, макар някои да твърдят, че това се дължало на ядене на развалено месо. Ала разваленото месо, ще речете, има извънредно ужасен мирис, който отблъсква всеки, понечил да го изяде. Същото може да се каже и за лейди Дайми. Не тъгувай, клети ми Фиц, ще ти намерим друга. Още тозчас лично ще се посветя на тази задача! Заклевам се в черепа на сър Плъхчо. А сега ви моля да се върнете към задълженията си, защото вече много се забавих. Сбогом, клети Фиц. Сбогом, храбро, тъжно сърце! Да скриеш отчаянието си с толкова смело лице! Бедни безутешни младежо! О, Фиц, клети, клети Фиц…

И той се отдалечи по коридора, като печално клатеше глава и питаше Плъхчо коя стара вдовица било разумно да ухажва от мое име. Смаяно го проследих с поглед. Чувствах се предаден, че може толкова публично да ме изложи. Колкото и язвителен и непостоянен да беше шутът, никога не бях очаквал да стана прицел на шегите му. Продължавах да го чакам да се обърне и да каже още нещо, което да ми помогне да проумея случилото се. Но той не го направи. Когато зави зад ъгъла, осъзнах, че изпитанието ми най-сетне е свършило. Продължих по коридора, едновременно изпълнен със срам и озадачение. Римите се бяха набили в ума ми и знаех, че дни наред ще си блъскам главата над любовната му песен и ще се мъча да разгадая скрития й смисъл. Но лейди Дайми? Не можеше да заяви такова нещо, ако не бе вярно. Ала защо Сенч, питах се, би позволил публичната му личност да умре по такъв начин? Тялото на коя бедна жена щеше да бъде изнесено като мъртвата лейди Дайми, за да я погребат далечните й роднини? Дали просто беше решил по този начин да започне пътуването си, за да напусне незабелязано замъка? Но защо трябваше да е мъртва? За да заблуди Славен, че е успял да го отрови ли? С каква цел?

Напълно объркан, най-после стигнах до покоите на Кетрикен. За миг спрях в коридора, за да се успокоя. Внезапно отсрещната врата се отвори и отвътре излезе Славен. Не успях да се отдръпна навреме и залитнах. Преди да успея да се овладея, той великодушно заяви:

— Не се безпокой, Фиц. Знам колко си опечален и не очаквам извинение. — После приглади кожения си елек и изчака от стаята му да излязат придружителите му — те весело се кискаха. Славен им се усмихна, наведе се към мен и ме попита с отровен глас: — Къде ще бозаеш сега, след като старата развратница Дайми е мъртва? О, добре. О, сигурен съм, че ще намериш някоя друга бабишкера да те глези. Или си дошъл да съблазниш някоя по-млада? — Той ми се ухили, после ми обърна гръб и се отдалечи, последван от тримата си блюдолизци.

Обидата към кралицата ме разгневи. Яростта ме връхлетя с такава внезапност, каквато не бях очаквал никога. Гърлото ми се сви. Усетих, че ме изпълва страшна сила, и знаех, че горната ми устна се е повдигнала, за да оголи зъбите ми. Някъде отдалеч се донесе: „Какво? Какво става? Убий го! Убий го! Убий го!“ Направих крачка напред. Следващата щеше да е скок и зъбите ми щяха да се впият там, където шията се среща с рамото.

Но:

— Фицрицарин — чух изненадан глас.

Гласът на Моли! Обърнах се и гневът ми мигновено се превърна в радост, че я виждам. Ала тя също толкова бързо се обърна настрани с думите: „Простете, милорд“ и побърза да си тръгне със сведена глава, както подобава на слугиня.

— Моли? — Извиках и тръгнах след нея. Тя спря. Лицето й не изразяваше нищо, гласът й беше спокоен.

— Да, господине?

Озърнах се наоколо, но коридорът пустееше. Пристъпих към нея и казах тихо:

— Страшно ми липсваш. Моли. Аз…

— Това не е благоприлично, господине. Моля да ме извините. — Тя гордо и спокойно се обърна и се отдалечи.

— Какво съм направил — гневно попитах аз. Всъщност не очаквах отговор. Ала Моли отново спря. Гърбът и главата й бяха изправени. Без да ме поглежда, тя рече:

— Нищо. Не сте направили нищо, милорд. Абсолютно нищо.

— Моли — възразих аз, но тя зави зад ъгъла и изчезна. Останах да зяпам след нея. След миг осъзнах, че издавам звук, нещо средно между вой и ръмжене.

„Хайде вместо това да отидем на лов.“

„Може би така ще е най-добре — чух се да се съгласявам. — Да отидем на лов, да убиваме, да ядем, да спим. И да не правим нищо повече.“

„Защо не сега?“

„Ами, не знам.“

Овладях се и почуках на вратата на Кетрикен. Отвори ми малката Розмари и усмихнато ме покани да вляза. Щом влязох, разбрах каква е била задачата на Моли. Кралицата държеше под носа си дебела зелена свещ. На масата имаше още няколко.

Кетрикен вдигна поглед и се усмихна.

— Добре дошъл, Фицрицарин. Заповядай, седни. Нещо за ядене? Вино?

Стоях и я гледах. Огромна промяна. Усетих силата й. Носеше мека сива туника и тесен панталон. Косата й бе вчесана в обичайната й прическа. Накитите й бяха прости — огърлица от зелени и сини камъчета. Ала това не беше жената, която преди няколко дни бях върнал в замъка. Онази жена бе измъчена, разгневена, наранена и объркана. Тази Кетрикен излъчваше ведрина.

— Милейди — колебливо започнах аз.

— Кетрикен — спокойно ме поправи тя и се зае да поставя някои от свещите по лавиците. Мълчанието й ми подейства почти предизвикателно.

Пристъпих напред. Освен Розмари нямаше никой друг. Веднъж Искрен ми се беше оплакал, че покоите й притежавали порядъка на военен лагер. Не бе преувеличил. Семплите мебели бяха безупречно чисти. Тук липсваха тежките гоблени и килими, които можеха да се видят навсякъде другаде в замъка. Подът беше застлан с прости сламени рогозки, пергаментовите паравани бяха украсени с изящни рисунки на цветя и дървета. В тази стая всяко нещо или бе довършено и прибрано, или още не беше започнато. Само така мога да опиша неподвижността, която изпитвах там.

Бях влязъл изпълнен с противоречиви чувства. Сега мълчаливо стоях и дишането и сърцето ми се успокояваха. Единият ъгъл на стаята бе превърнат в ниша, оградена с пергаментови паравани. На пода имаше зелено вълнено килимче и около него бяха наредени ниски миндерчета, каквито бях виждал в Планините. Кетрикен постави зелената свещ зад един от параваните и я запали с огън от огнището. Танцуващото пламъче на свещта съживи нарисувания на паравана изгрев. Престолонаследницата седна на едно от миндерчетата в нишата и ми даде знак да се настаня срещу нея.

Подчиних се. Слабо осветеният параван, илюзията за уютна стаичка и сладкото благовоние на свещта ме заобиколиха. Ниският миндер се оказа странно удобен. Трябваше ми известно време, за да си спомня за целта на посещението си.

— Милейди, реших, че навярно бихте желали да научите някоя от игрите на късмета, които играем в Бъкип. За да можете да се забавлявате с всички останали.

— Може би някой друг път — любезно отвърна тя. — Ако и на двама ни се прииска да се забавляваме и ако ти доставя удоволствие да ме учиш. Но само поради тези причини. Установих, че старите поговорки са верни. Човек не може много да се отдалечи от истинската си същност, защото или къса връзките си, или те го притеглят назад. Аз отново се върнах към себе си, Фицрицарин. Това усещаш днес.

— Не разбирам.

Тя се усмихна.

— Не е и нужно.

Кетрикен отново замълча. Малката Розмари седеше пред огнището. Бе взела плочата и тебешира си, сякаш за да се забавлява. Дори обикновено веселото дете днес изглеждаше спокойно. Отново се обърнах към кралицата и зачаках. Ала тя само ме гледаше и се усмихваше.

— Какво правим? — попитах след малко.

— Нищо — отвърна Кетрикен.

Последвах примера й и също замълчах. След доста време тя отбеляза:

— Нашите амбиции и задачите, които сами си поставяме, рамката, която се опитваме да наложим на света, не е нищо повече от сянка на дърво, хвърлена върху снега. Тя се променя с движението на слънцето, нощем изчезва, люлее се с вятъра и когато гладкият сняг се стопи, ляга разкривена върху неравната земя. Но дървото продължава да съществува. Разбираш ли? — Кралицата се наведе напред и се вгледа в лицето ми.

— Да, струва ми се — неловко отвърнах аз.

Тя ме погледна съчувствено.

— Ще разбереш, ако престанеш да се опитваш да го проумееш, ако престанеш да се чудиш защо това е толкова важно за мен и просто се помъчиш да го възприемеш като идея, която има стойност в собствения ти живот. Но аз не ти го налагам. Не налагам нищо на никого.

Кетрикен се отдръпна назад и се поотпусна. Изглеждаше съвсем спокойна. И отново не правеше нищо. Просто седеше срещу мен. Усещах, че животът й ме облива — едва доловимо докосване, което, струва ми се, нямаше да почувствам, ако нямах опит с Умението и Осезанието. Предпазливо и леко, сякаш проверявах здравината на мост, изтъкан от паяжина, наложих сетивата си върху нейните.

Тя се пресегна. Не като мен към конкретно животно или за да прочета мислите на някого. Думата, с която винаги бях описвал своите способности, не бе подходяща за нея. Кетрикен не търсеше нищо с Осезанието си. Беше точно така, както го бе казала — просто съществуваше, ала като част от цялото. Тя се отпускаше, приемаше всички начини, по които я докосваше огромната паяжина, и беше доволна. Удивих се на този деликатен и фин процес. За миг и аз се отпуснах. Въздъхнах. Отворих се широко към всичко. Оставих всякаква предпазливост, всякаква тревога, че Бърич ще ме усети. Никога не бях правил нещо, с което можех да сравня сегашното преживяване. Пресягането на Кетрикен бе нежно като капки роса, плъзгащи се по нишка от паяжина. Аз бях като внезапно отприщен бент, пратил водата си надолу по старите канали в равнините.

„Хайде да ловуваме!“ Вълкът, весело.

В конюшнята Бърич прекъсна работата си, изправи се и се намръщи. Сажда заудря с копита в яслата си. Моли сви рамене и разтърси коса. Кетрикен се сепна и ме погледна така, като че ли съм казал нещо на глас. Бях хванат от хиляди страни, разпъван във всички посоки, разширяван и безмилостно осветяван. Усещах всичко, не само човешките същества с техните идвания и заминавания, но и всеки гълъб, който пърхаше по стрехите, всяка мишка, която незабелязано припкаше зад бъчвите с вино, всяка жива точица, която не беше и никога не бе била точица, а възел в мрежата на живота. „Нищо не е само, нищо не е забравено, нищо не е безсмислено и нищо няма значение“ — изпя някой някъде и млъкна. След това соло се обадиха други гласове, далечни и неясни, които питаха: „Какво? Моля? Там ли си? Сънувам ли?“ Те ме задърпаха като просяци — ръкавите на минувачите, и изведнъж усетих, че ако не избягам, могат да ме разнищят като парче плат. Запремигвах и отново се затворих в себе си. Поех си дъх.

Не бе изтекло много време. Един дъх, едно премигване. Кетрикен ме гледаше подозрително. Вдигнах ръка и се почесах по носа. Размърдах се.

Оставих да изминат още няколко минути, после въздъхнах и извинително свих рамене.

— Боя се, че не разбирам тази игра.

Успях да я ядосам.

— Това не е игра. Няма нужда да я разбираш. Просто преставаш да правиш каквото и да било и съществуваш.

Престорих се, че отново се опитвам. Поседях неподвижно, после разсеяно започнах да си играя с маншета си. Тя ме наблюдаваше. Накрая сведох очи, сякаш засрамен и казах:

— Свещта ухае много приятно.

Кетрикен въздъхна и се отказа.

— Момичето, което ги прави, има отличен усет за аромати. Почти ме връща в градините ми и ме заобикаля с техните благоухания. Славен ми донесе една от нейните свещи с аромат на орлови нокти и после сама разгледах стоката й. Тя е прислужница тук и няма нито време, нито средства да прави много свещи. Затова се радвам, когато ги носи на мен.

— Славен — повторих аз. Славен разговаряше с Моли. Славен я познаваше достатъчно добре, за да му е известно, че прави свещи. Сърцето ми се сви от ужасно предчувствие.

— Милейди, струва ми се, че ви разсейвам от онова, което искате да правите. Нямах такова желание. Може ли да ви оставя сега и да се върна, когато компанията ми ще ви е приятна?

— Това упражнение не изисква уединение, Фицрицарин. — Тя ме погледна тъжно. — Няма ли пак да се опиташ да се отпуснеш? За миг ми се стори… Не? Е, добре тогава, свободен си. — Долових съжаление и самота в гласа й. Отново усетих съзнанието й да се мята в паяжината. Тя притежаваше Осезание. Не силно, но го притежаваше.

Тихо излязох от стаята й. Зачудих се какво ще си помисли Бърич, ако научи, и това ме развесели. Много по-мрачен беше споменът за промяната, настъпила в Кетрикен, когато се пресегнах с Осезанието. Замислих се за нощните си ловувания с вълка. Дали кралицата скоро щеше да започне да се оплаква от странни сънища?

Изпълни ме ледена увереност. Щяха да ме разкрият. Твърде дълго бях проявявал безразсъдство. Знаех, че Бърич усеща кога използвам Осезанието. Ами ако имаше и други? Можеха да ме обвинят в използване на Дивата магия. Трябваше да изпълня решението си. Утре, казах си аз.