Кралска поръчка

14Зимното празненство

Следобед се опитах да се срещна с краля. Въпреки всичко случило се не бях забравил обещанието, което си бях дал. Уолас ме отпрати с думите, че крал Умен се чувствал зле и не приемал никого. Копнеех да заудрям по вратата и да извикам шута, за да накара Уолас да ме пусне. Ала не го направих. Вече не бях толкова сигурен в приятелството на шута. Не бяхме се срещали от последната му подигравателна песен. Мисълта за него ми напомни за думите му и когато се прибрах в стаята си, отново се заех с ръкописите на Искрен.

От четенето ми се доспа. Дори разреденият валериан бе достатъчно силен. Крайниците ми омекнаха. Отместих свитъците настрани и се замислих. Може би по Зимното празненство трябваше да разгласим, че се търсят обучените в Умението, независимо колко са стари? Това щеше ли да превърне в мишени онези, които отговореха? Кои бяха очевидните кандидати? Онези, които бяха обучавани заедно с мен. Нито един от тях не изпитваше приятелски чувства към мен, но това не означаваше, че не са верни на Искрен. Може би бяха заразени от мирогледа на Гален, но не можеха ли да бъдат излекувани? Незабавно изключих Август. Последното му преживяване с Умението в Джаампе го беше лишило от способностите му. Той се бе оттеглил в някакво градче на река Вин, преждевременно състарен, както твърдяха. Ала имаше и други. Бяхме оцелели осмина. Седем се бяхме върнали от изпитанието. Аз се бях провалил, Август беше вън от играта. Оставаха петима.

Прекалено малко за котерия. Зачудих се дали всички ме мразят толкова силно, колкото Ведра. Тя ме обвиняваше за смъртта на Гален и не го криеше. Дали и другите знаеха какво се е случило? Опитах се да си ги спомня. Джъстин. Много егоцентричен и твърде горд с Умението. Карод. Някога бе сънливо, симпатично момче. Бях го виждал няколко пъти и очите му ми се бяха стрували почти пусти. Сякаш от предишната личност не бе останало нищо. Бърл беше оставил физическата му сила да се превърне в сланини, след като можеше да използва Умението, вместо да си изкарва прехраната като дърводелец. Уил бе безличен. Умението не го беше променило. И все пак се бе оказало, че всички те притежават способности за Умението. Дали Искрен не можеше да ги обучи отново? Може би. Но кога? Кога имаше време за такова начинание?

„Някой идва.“

Събудих се. Лежах по корем на леглото си, целият заринат в свитъци. Не бях искал да спя и рядко бях заспивал толкова дълбоко. Ако Нощни очи не използваше собствените ми сетива, за да ме предупреди, щяха да ме сварят напълно неподготвен. Видях как вратата на стаята ми се открехва. Огънят догаряше и в стаята нямаше друга светлина. Не бях заключил — не бях очаквал да заспя. Лежах неподвижно и се чудех кой идва толкова тихо с надеждата да ме изненада. Или някой се надяваше да завари стаята ми празна, може би някой, който търсеше свитъците? Плъзнах ръка към ножа на колана си и напрегнах мускулите си за скок. В стаята се вмъкна нечия фигура и тихо затвори вратата. Измъкнах ножа от канията.

„Женска е.“ Някъде Нощни очи се прозя и се протегна. Лениво размаха опашка. Дълбоко си поех дъх през носа. „Моли.“ Доволно потвърдих предположението си, когато усетих сладкото й ухание. Лежах неподвижно със затворени очи и я оставих да се приближи до леглото. Чух тихото й укоризнено възклицание, после шумоленето, докато събираше пръснатите свитъци и ги оставяше на масата. Колебливо ме докосна по бузата.

— Новия?

Не успях да устоя на изкушението да се престоря на заспал. Моли седна до мен и леглото леко поддаде под топлата й тежест. Тя се наведе към мен и докато лежах съвършено неподвижен, доближи меките си устни до моите. Протегнах ръце и я притеглих към себе си. Удивен. До вчера бях мъж, когото рядко някой докосваше: приятелско потупване по рамото, небрежното ръгане на тълпата или напоследък прекалено често, пръсти, опитващи се да ме удушат. С това се изчерпваха личните ми контакти. После снощи, а сега — това. Тя се отпусна до мен. Дълбоко вдишвах аромата й и останах неподвижен, наслаждавайки се на местата, където тялото й се допираше до моето и ме топлеше. Усещането бе като сапунен мехур, плаващ на вятъра — дори се боях да дишам, за да не изчезне.

„Хубаво — съгласи се Нощни очи. — Тук не е толкова самотно. Повече като в глутница.“

Сковах се и леко се отдръпнах от Моли.

— Какво има?

„Мое. Това е мое и няма да го споделям с теб. Разбираш ли?“

„Егоист. Това не е месо, че да го споделяме.“

— Един момент, Моли. Схвана ми се мускул.

„Кой?“ Присмех.

„Не, не е като месо. Винаги ще споделям месото с теб, както и подслона, и винаги ще идвам да се бия заедно с теб, ако се нуждаеш от помощта ми. Винаги ще ти позволявам да идваш с мен на лов, винаги ще ти помагам да ловуваш. Но това, с моята… женска… Това трябва да остане само за мен. Само.“

Нощни очи изсумтя и се опита да захапе една бълха. „Винаги определяш граници, които не съществуват. Месото, ловът, защитата на територията и женските… всичко това е на глутницата. Когато тя ражда, нима аз няма да ловувам, за да храним малките? Нима няма да ги защитавам?“

„Нощни очи… Не мога да ти го обясня точно сега. Трябваше да поговорим по-рано. Би ли се оттеглил? Обещавам ти, че ще го обсъдим. По-късно.“

Зачаках. Нищо. Абсолютно никакво усещане за него. Бях сам.

— Добре ли си?

— Да. Просто… ми трябваше малко време. — Мисля, че това беше най-трудното, което съм правил. Моли бе до мен, внезапно несигурна, готова да се отдръпне. Трябваше да се съсредоточа върху границите си, да върна ума си в себе си и точно да установя мислите си. Няколко пъти равномерно си поех дъх. Нагласяване на хамут. Винаги ми беше напомняло на това. Не толкова хлабав, че да се изхлузи, нито прекалено стегнат. Затворих се в собственото си тяло, за да не събудя Искрен.

— Чух слухове — започна Моли, после замълча. — Съжалявам. Не биваше да идвам. Помислих си, че може да имаш нужда… но може би имаш нужда да останеш сам.

— Не, Моли, моля те, стой при мен. — Хвърлих се след нея и успях да я хвана за полата.

Тя неуверено се обърна.

— Винаги съм имал нужда само от теб. Винаги.

На устните й плъзна усмивка и Моли седна на ръба на леглото.

— Изглеждаше толкова далечен.

— Да. Понякога просто трябва да проясня ума си. — Замълчах. Не бях сигурен какво още да й кажа, без да я излъжа. Бях решен да не го правя повече. Хванах ръката й.

— О — след малко рече тя. Не й дадох повече обяснения. Настъпи неловко мълчание. — Добре ли си? — предпазливо попита Моли.

— Да. Днес не успях да вляза при краля. Опитах, но не се чувстваше добре и…

— Лицето ти е охлузено. И изподрано. Носеха се слухове…

Тихо си поех дъх.

— Какви слухове? — Искрен бе заповядал на стражниците да мълчат. Бърич нямаше да се разприказва, нито Меча. Може би нито един от тях не беше казал нищо на човек, който не е присъствал. Ала хората винаги си говорят и някой лесно може да ги чуе.

— Не ме лъжи.

— Престолонаследникът ни помоли да мълчим. Не че не искам да ти разкажа.

Моли се замисли за миг.

— Не бива да слушам клюки, зная. Но слуховете бяха ужасно странни… и върнаха трупове в замъка, за да ги изгорят на клада. И онази жена, дето плачеше в кухнята. Каза, че претопените отвлекли и убили дъщеричката й. Някой каза, че си се бил с тях, за да се опиташ да спасиш детето, друг възрази, че си се натъкнал на претопените точно когато ги нападала мечка. Или друг звяр. Слуховете бяха адски объркани. Някой каза, че си ги убил всичките, друг, дето беше помогнал за кладата, твърдеше, че поне двама били разкъсани от някакво животно. — Тя замълча и ме погледна. Не исках да мисля за това. Не исках да я лъжа, нито да й кажа истината. Не можех да кажа цялата истина на никого. Затова просто вперих очи в нейните. Искаше ми се нещата да са по-прости.

— Фицрицарин?

Никога нямаше да свикна да чувам името си от нея. Въздъхнах.

— Кралят ме помоли да не говоря за това. Но… да, претопените убиха едно дете. И наистина бях там, но закъснях. Това беше най-грозното, най-тъжното нещо, което съм виждал.

— Съжалявам. Не исках да се натрапвам. Просто беше мъчително да не зная нищо.

— Да. — Протегнах ръка и докоснах косата й. Тя сведе глава. — Веднъж ти казах, че съм те сънувал в Силтбей. През целия път от Планинското кралство до Бъкип не знаех дали си се спасила. Понякога ми се струваше, че горящата къща се е срутила върху избата, друг път, че жената с меча те е убила…

Моли ме погледна.

— Когато къщата се срути, към нас се понесе вихър от искри и дим. Той я заслепи, но аз бях обърната с гръб към него. Аз… Убих я с брадвата. — Тя неочаквано се разтрепери. — На никого не съм казвала. На никого. Откъде знаеш?

— Сънувах го. — Нежно я притеглих за ръката и тя се отпусна на леглото до мен. Прегърнах я и я успокоих. — Понякога сънувам истински сънища. Не често — тихо прибавих аз.

Моли се поотдръпна и ме погледна изпитателно.

— Нали не ме лъжеш?

Въпросът ме нарани, но си го заслужавах.

— Не. Това не е лъжа. Обещавам ти никога да не те лъжа…

Тя затисна устата ми с пръсти.

— Надявам се да прекарам остатъка от живота си с теб. Не ми давай обещания, които не можеш да изпълниш.

Целунах пръстите й. Сетне устните й. По някое време Моли стана и заключи вратата. Спомням си, че страстно се помолих Сенч да не се върне точно тази нощ от пътуването си. Не се върна. Вместо това аз заминах надалеч, на място, което ми ставаше все по-познато, ала не по-малко прекрасно.

Тя ме остави посред нощ — събуди ме, за да настои да заключа след нея. Исках да се облека и да я изпратя до стаята й, но Моли възмутено отказа с думите, че и сама можела да изкачи няколко стъпала и че колкото по-малко ни виждали заедно, толкова по-добре. Неохотно се съгласих с логиката й. После заспах по-дълбоко, отколкото от валериана.

Събудих се от гръм и вик. Скочих, замаян и объркан. След миг гърмът се повтори — беше тропане по вратата, — а викът бе на Бърич.

— Един момент! — успях да отвърна аз. Навсякъде ме болеше. Навлякох някакви дрехи и със залитане се запътих към вратата. Трябваше ми доста време, за да отключа. — Какво става?

Бърич беше измит и облечен, със сресана коса и брада. Носеше две брадви.

— Отиваме в кулата на Искрен. Побързай, вече закъсняваме. Но първо се измий. Каква е тази миризма?

— Ароматични свещи — излъгах аз. — Те носят спокойни сънища.

Бърич изсумтя.

— Такива аромати ми носят други сънища. Това е парфюм, момко. Цялата ти стая вони. Чакам те в кулата.

И решително тръгна по коридора. Затътрих се обратно в стаята си, осъзнал, че това е неговата представа за ранна утрин. Измих се със студена вода, не защото обичах, а тъй като нямах време да я топля. Намерих чисти дрехи и тъкмо ги обличах, когато тропането по вратата се повтори.

— Почти съм готов — извиках аз. Блъскането продължи. Това означаваше, че Бърич е ядосан. Е, аз също бях ядосан. Той разбираше колко зле се чувствам тази сутрин. Рязко отворих вратата и шутът се вмъкна вътре като валмо дим. Носеше нов черно-бял костюм. Целите ръкави на ризата му бяха извезани с черни лози. Над черната му яка лицето му бледнееше като зимна луна. „Зимното празненство“ — тъпо си помислих. Тази вечер бе първата нощ от Зимното празненство. Зимата вече се проточваше колкото пет досегашни. Ала тази вечер щяхме да отбележим средата й.

— Какво искаш? — попитах го. Не бях в настроение за глупостите му.

Той подуши въздуха.

— Малко от онова, което си имал ти, ако обичаш. — После видя изражението ми и грациозно затанцува назад. Ядосах се. Шутът леко скочи в средата на разхвърляното ми легло, после от отсрещната страна. Хвърлих се към него. — Но не от теб — кокетно възкликна той и размаха ръце към мен като момиче.

— Нямам време за теб — отвратено му казах аз. — Искрен ме чака и не искам да се бавя. — Претърколих се от леглото и се изправих. — Вън от стаята ми.

— О, какъв тон! Имаше време, когато Фиц по-добре приемаше шегите, отколкото сега. — Шутът направи пирует в средата на стаята ми, после рязко се закова на място. — Наистина ли ми се сърдиш?

Зяпнах от изненада и се замислих над въпроса.

— Бях ти сърдит, да — предпазливо отвърнах аз, като се питах дали ме бави нарочно. — Онзи ден ме направи на шут с песента си пред всички.

Той поклати глава.

— Само аз съм шутът. И аз съм само шут. Особено онзи ден с онази песен пред всички.

— Накара ме да се усъмня в приятелството ни.

— А, чудесно. Защото не се съмнявай, че другите винаги трябва да се съмняват в нашето приятелство, ако искаме да останем верни приятели.

— Ясно. Значи си се опитвал да пуснеш слух за неприязън помежду ни. Разбирам. Но все пак трябва да вървя.

— Сбогом тогава. Забавлявай се, докато играеш на брадва с Бърич. Опитай се да не те цапне, докато те учи. — Шутът хвърли две цепеници в угасналия огън и подчертано се зае да го разпалва.

— Шуте — неловко започнах аз. — Ти си ми приятел, зная. Но в мое отсъствие не искам да те оставям тук, в моята стая.

— И аз не обичам други да влизат в стаята ми в мое отсъствие — дяволито отвърна той.

Изчервих се.

— Това беше отдавна. И ти се извиних за любопитството. Уверявам те, че никога повече не съм го правил.

— Нито пък ще го направя аз. И когато се върнеш, ще ти се извиня. Става ли?

Закъснявах. Бърич щеше да се разсърди. Не можех да го избегна. Седнах на ръба на разхвърляното легло. Тук бяхме лежали с Моли. Изведнъж го почувствах като лична територия. Опитах се небрежно да опъна юргана.

— Защо искаш да останеш в стаята ми? Опасност ли те заплашва?

— Аз живея в опасност, Фицчо. Също като теб. Нас винаги ни заплашва опасност. Искам да остана тук известно време и да се опитам да намеря изход от тази опасност. Или поне начин да я огранича. — Той многозначително посочи свитъците.

— Искрен ми ги повери — неловко казах аз.

— Явно защото те смята за човек, на чието мнение има вяра. Е, навярно ще прецениш, че спокойно можеш да ги повериш на мен, нали?

Едно е да повериш на приятел собствените си вещи. Съвсем друго е да му дадеш онова, което са поверили на теб. Не се съмнявах в доверието си към шута. Но…

— Навярно ще е по-разумно първо да попитам Искрен — казах аз.

— Колкото по-малко връзки между нас с Искрен, толкова по-добре за двама ни — безизразно отвърна той.

— Не обичаш ли Искрен? — изненадах се аз.

— Аз съм шутът на краля. Той е престолонаследник. Нека почака. Когато стане крал, ще съм негов. Ако дотогава заради него не погинем всички.

— Не искам да слушам нищо против принц Искрен — тихо заявих аз.

— Нима? Тогава трябва здраво да си запушваш ушите.

Отидох до вратата и хванах бравата.

— Трябва да вървим, шуте. Закъснявам. — Забележката му за Искрен ме бе наранила толкова дълбоко, колкото и ако беше насочена към мен.

— Не бъди глупав, Фиц. Това е моята роля. Помисли. Човек може да служи само на един господар. Каквото и да казват устните ти, твоят крал е Искрен. Не те виня за това. Ти обвиняваш ли ме, че моят крал е Умен?

— Не. Но и не му се подигравам пред теб. Вчера отидох да го видя. Отпратиха ме. Казаха, че не бил добре.

— А ако това се случи пред вратата на Искрен, пак ли ще го приемеш толкова спокойно?

Това ме накара да спра и да се замисля.

— Не. Предполагам, че няма.

— Защо толкова лесно се отказваш от него? — тихо и тъжно попита шутът. — Защо Искрен не се загрижи за баща си, вместо да примамва хората на Умен на своя страна?

— Никой не ме е примамвал. По-скоро Умен не намира за нужно да ме вижда. Колкото до Искрен… е, не мога да говоря от негово име. Но знам, че Умен е по-благоразположен към Славен, отколкото към него.

— Всички ли смятат така? А знаят ли къде всъщност лежи сърцето на Славен?

— Някои знаят — отвърнах аз. Разговорът започваше да става опасен.

— Помисли за това. И двамата служим на краля, когото повече обичаме. И все пак има друг, когото обичаме по-малко. Хайде. Признай ми, че почти не си имал време да прегледаш свитъците, и аз ще ти напомня, че времето, което не си имал, твърде бързо ни е избягало. Това не е задача, която може да чака.

Колебаех се. Шутът се приближи до мен. Винаги бе трудно да срещнеш очите му и още повече — да прочетеш нещо в тях. Ала стиснатите му устни ми показаха отчаянието му.

— Да се спазарим. Предлагам ти сделка, каквато няма да намериш другаде. Една моя тайна, която обещавам да ти разкрия, след като ми позволиш да потърся в свитъците тайна, която може да не е там.

— Каква тайна? — неохотно попитах аз.

— Моята тайна. — Той се извърна и се зазяпа в стената. — Загадката на шута. Откъде идва той и защо. — Шутът ме стрелна с поглед и замълча.

В мен се обади старото ми любопитство.

— И ще ми я разкриеш ей така?

— Не. Казах ти, предлагам ти сделка.

Замислих се. После казах:

— Ще се видим по-късно. Заключи вратата. — И излязох.

Коридорите вече бяха оживени. Ужасно закъснявах. Насилих се да се затичам. Продължих със същата скорост по стълбището в кулата на Искрен, почуках и влязох.

Бърич намръщено се обърна към мен. Спартанските мебели вече бяха отместени до едната стена, освен стола до прозореца, на който седеше Искрен. Той бавно се обърна към мен. Очите му все още се взираха някъде надалеч. Лицето му имаше изражение на човек, взел опиат, отпуснатост, още по-мъчителна за мен, защото знаех какво означава. Гризеше го гладът за Умението. Боях се, че онова, на което иска да ме научи, само още повече ще изостри глада. Ала как можеше някой от нас да откаже? Предния ден бях научил нещо. Урокът не беше приятен, но веднъж усвоен, не можеше да бъде забравен. Вече знаех, че ще направя каквото трябва, за да прогоня алените кораби от моя бряг. Аз не бях крал, никога нямаше да съм крал, ала народът на Шестте херцогства бе мой народ, също колкото и на Сенч. Сега разбирах защо Искрен се раздава толкова безразсъдно.

— Моля да ме извините за закъснението. Задържаха ме. Но вече съм готов да започнем.

— Как си? — попита Бърич. С искрено любопитство. Обърнах се и видях, че ме наблюдава също толкова строго, но и с известно озадачение.

— Малко скован. Тичането по стълбището ме загря. Тук-там ме наболява от вчера. Но иначе съм добре.

По лицето му плъзна едва забележима усмивка.

— Не трепериш ли, Фицрицарин? Зрението ти не се ли замъглява, не получаваш ли пристъпи на виене на свят?

Замислих се за миг.

— Не.

— Проклет да съм — доволно изсумтя Бърич. — Явно цярът е бил да ти го избият със сила. Ще го имам предвид другия път, когато се нуждаеш от лечител.

През следващия час той съсредоточено прилагаше новата си теория за лечение. Брадвите бяха тъпи и за първия урок Бърич ги уви в парцали, ала това не предотвратяваше охлузванията. Честно казано, сам си заслужих повечето с несръчността си. Този ден той не се опитваше да ми нанася удари, а само да ме научи да използвам оръжието. Не се затруднявах да поддържам връзка с Искрен, защото беше в същата стая. Престолонаследникът мълчеше, не ми даваше съвети и предупреждения, просто наблюдаваше с очите ми. Бърич ми каза, че брадвата била просто оръжие, но напълно достатъчно, стига да се използвала правилно. На края на урока отбеляза, че е внимавал и е мислил за раните ми. Искрен ни освободи и двамата слязохме по стълбището по-бавно, отколкото се бях качил.

— Утре ела навреме — напомни ми Бърич, когато се разделихме на кухненската врата: той, за да се върне в конюшнята, аз, за да закуся. Ядох така, като че ли съм гладувал дни, с вълчи апетит, и се зачудих каква е причината за внезапната ми жизненост. За разлика от Бърич, аз не я отдадох на насилието, с което се бях сблъскал. Моли ме беше изцелила с милувка и бе постигнала онова, което нямаше да е по силите на всички билки на света, съчетани с целогодишна почивка. Изведнъж денят ми се стори безкраен, пълен с непоносими минути и нетърпими часове, докато падането на нощта ни позволеше отново да сме заедно.

Категорично я пропъдих от мислите си и се заех да запълня деня си със задачи. Веднага ми дойдоха наум десетки несвършени неща. Напоследък пренебрегвах лейди Търпение. Бях обещал на Кетрикен да й помогна с градината. И дължах обяснение на Нощни очи. Трябваше да отида и при крал Умен. Опитах се да подредя нещата по важност. Моли постоянно изскачаше на първо място в списъка.

Твърдо я поставих на последно. Крал Умен, реших аз. Събрах съдовете от масата и ги занесох в кухнята. Там цареше оглушителна врява. Това ме озадачи за момент, но после си спомних, че предстои първата нощ на Зимното празненство. Старата готвачка Сара вдигна поглед от хляба, който месеше, и ми даде знак да се приближа. Отидох при нея, както често бях правил като малък, възхищавайки се на сръчността, с която откъсваше парчета тесто, придаваше им форма на кифлички и ги оставяше да бухнат. Тя беше потънала в брашно до лактите. На бузата също имаше малко. Суетнята в кухнята ни осигуряваше странно уединение. Сара тихо заговори и сред цялото това дрънчене и тракане трябваше да напрегна слух, за да я чувам.

— Само исках да ти кажа — изсумтя тя, докато замесваше нова порция тесто — че съм наясно кога един слух е празна работа. И го заявявам на всеки, който се опита да го разправя тук в кухнята. В перачницата да дрънкат врели-некипели колкото щат, но няма да го допусна в моята кухня. — Сара ме изгледа с ядосаните си черни очи. Сърцето ми се сви от ужас. Слухове? За нас с Моли ли?

— Като беше малък, ти често стоеше до мен и бъркаше в някое гърне, докато си бъбрехме. Мисля, че те познавам по-добре от много други. И онези, дето разправят, че се биеш като звяр, щото си наполовина животно, говорят глупости. Онези тела целите бяха разкъсани, обаче съм виждала и по-страшни неща, направени от разярени хора. Когато изнасилиха щерката на Сал Калкана, тя накълца оня звяр с ножа си за риба, клъц, клъц, клъц, пред очите на всички на пазара, все едно реже примамка за въдиците. Твоето не е по-ужасно.

За миг ми се зави свят от ужас. Наполовина звяр… До не чак толкова отдавна и не чак толкова далеч хората с Осезание бяха изгаряни живи.

— Благодаря ти — като се мъчех да запазя спокойствие, отвърнах аз. И прибавих малко истина: — Не всичко беше мое дело. Те се биеха за… плячката си, когато се натъкнах на тях.

— Щерката на Джина. Няма нужда да криеш думите от мен, Фиц. И аз имам деца, вече са големи, но ако някой им посегне, ще се моля наблизо да има някой като теб и да ги победи, без значение как. Или да отмъсти, ако не може да направи нищо повече.

— Наистина не можех. — Тръпките, които ме побиха, не бяха престорени. Отново видях струйките кръв по малкото юмруче. Запремигвах, ала не успях да пропъдя спомена. — Трябва да вървя. Искам да видя краля.

— Виж, това е добре. Ами щом и без това ще се качваш горе, занеси това. — Тя отиде при един от шкафовете и извади поднос с дребни сладки с меко сирене и стафиди. До тях постави гърне горещ чай и чиста чаша. После грижливо подреди сладките. — И се погрижи да ги изяде, Фиц. Той много ги обича и знам, че ако опита една, ще ги излапа всичките. И ще му е от полза.

„И за мен.“

Подскочих като убоден с игла. Опитах се да се престоря, че кашлям, сякаш изведнъж съм се задавил, но готвачката ме изгледа странно. Пак се закашлях и й кимнах.

— Сигурен съм, че ще ги хареса — със задавен глас казах аз и изнесох таблата от кухнята. Проследиха ме НЯКОЛКО чифта очи. Любезно се усмихнах и се престорих, че не зная защо.

„Не знаех, че още си с мен“ — казах на Искрен. В същото време си повтарях всяка своя мисъл, откакто бях напуснал кулата, и благославях Еда, че не съм решил първо да потърся Нощни очи.

„Зная. Не исках да те шпионирам. Исках само да ти покажа, че можеш да го правиш, стига да не се съсредоточаваш прекалено върху това.“

Пресегнах се към неговото Умение. „Ти полагаш много повече усилия от мен.“

„Ядоса се. Прощавай. Вече винаги ще те предупреждавам, когато съм с теб. Да те оставя ли на мира?“

Засрамих се от киселото си настроение. „Не. Не още. Ела с мен при крал Умен. Да видим колко време ще издържим.“

Усетих съгласието му. Спрях пред вратата на Умен и хванах таблата с една ръка. Бързо пригладих косата си и поизпънах елека си. Напоследък косата ми започваше да става проблем. По време на един от пристъпите ми на треска в Планините Джоунки я беше подстригала късо. Сега не знаех дали да я връзвам на опашка като Бърич и стражниците, или да я оставя да пада върху раменете ми като на паж.

„Връзвай я на плитка, момко. Заслужил си правото да я носиш като воин и стражник. Само да не е на напомадени къдрици като на Славен.“

Устоях на изкушението да се подсмихна и почуках на вратата.

Почаках, после пак почуках, този път по-силно.

„Представи се и отвори сам“ — предложи Искрен.

— Аз съм Фицрицарин, милорд. Нося ви нещо от готвачката. — Протегнах ръка към вратата. Беше заключена.

„Странно. Баща ми никога не се заключва. Поставя стража на вратата, да, обаче не се заключва и винаги приема всеки, който почука. Можеш ли да отключиш?“

„Сигурно. Но първо пак ще почукам.“ Само дето не заудрях с юмруци по вратата.

— Един момент! Един момент! — прошепна някой отвътре. Ала мина доста повече време преди да бъдат отключени няколкото ключалки и вратата да се открехне няколко пръста. Уолас надзърна като плъх от дупка и попита сърдито: — Какво искаш?

— Искам да видя краля.

— Той спи. Или поне спеше, преди да се разтропаш и да вдигнеш врява. Махай се.

— След малко. — Пъхнах ботуша си в пролуката на затварящата се врата и обърнах яката на елека си, за да покажа сребърната игла с червен камък, без която рядко излизах. Вратата притискаше крака ми. Подпрях я с рамо, като внимавах да не изпусна подноса. — Преди много години ми я даде крал Умен. И заедно с нея ми даде обещание, че винаги, когато я покажа, ще ме допускат при него.

— Даже да спи ли? — презрително попита Уолас.

— Той не постави никакви ограничения. А ти? — Гневно го погледнах през цепнатината. Прислужникът се замисли за миг, после се отдръпна.

— Тогава заповядай. Влез и виж как твоят крал спи, защото в това състояние ужасно се нуждае от почивка. Но ако го обезпокоиш, аз като негов лечител ще му кажа да ти вземе тая хубава игла и ще се погрижа никога повече да не го безпокоиш.

— Може да го съветваш каквото искаш. И ако кралят пожелае, аз няма да оспоря решението му.

Той се отдръпна от пътя ми с поклон. Страшно ми се прииска да му избия презрителната усмивчица от лицето, ала се сдържах.

— Прекрасно — изсумтя Уолас, докато минавах покрай него. — Сладки, които ще му разстроят стомаха. Ти си много грижовен момък, Фиц?

Овладях гнева си. Умен го нямаше в дневната. В спалнята ли беше?

— Наистина ли ще го обезпокоиш? Ами хайде, защо не? Досега не проявяваш никакво възпитание, така че защо изобщо да очаквам някаква загриженост от теб? — снизходително рече Уолас.

Не се поддадох.

„Не го оставяй безнаказано. Обърни се и му дай да разбере.“ Искрен не ме съветваше, а ми заповядваше. Внимателно оставих подноса на една масичка, поех си дъх, обърнах се към Уолас и попитах:

— Неприязън ли изпитваш към мен?

Той отстъпи една крачка, но презрителното изражение не слезе от лицето му.

— Неприязън ли? Защо аз, един лечител, ще имам нещо против човека, дошъл да смути болния, когато най-после си почива?

— Тук вони на димче. Защо?

„Какво е димче?“

„Една билка, която се използва в Планините. Рядко като лекарство, освен за болки, които не може да облекчи нищо друго. Най-често дишат дима й за удоволствие. Горе-долу както ние използваме семената от карис на Пролетното празненство. Брат ти много я обича.“

„Както и майка навремето. Ако е същата билка. Тя я наричаше «листа на насладата».“

„Почти същото растение, само че в Планините е по-високо и с по-големи листа. И дава по-гъст дим.“

Разговорът ми с Искрен продължи по-кратко от мигване на око. Човек може да разменя информация чрез Умението със скоростта на мисълта. Уолас все още хапеше устни и очевидно се чудеше как да отговори на въпроса ми.

— Да не би да твърдиш, че си лечител? — попита той.

— Не. Но зная за какво се използват билките и съм сигурен, че димчето не е подходящо за стаята на болен човек.

— Е, не е работа на лечителя да оспорва кралските удоволствия.

— Може би тогава е моя работа — отвърнах аз, обърнах се, вдигнах подноса и отворих вратата на сумрачната кралска спалня.

Тук още по-силно вонеше на димче. Пламтеше прекалено буен огън и почти не можеше да се диша. Въздухът беше спарен, сякаш от седмици не бе проветрявано. Усетих тежест в гърдите. Кралят лежеше неподвижно и хрипливо дишаше под планина от пухени юргани. Огледах се къде да оставя подноса. Нощното шкафче беше заето от кадилница за димчето, чаша изстиващо червено вино и паница с някаква отвратителна сива каша. Сложих съдовете на пода, изчистих шкафчето с ръкав и оставих подноса отгоре му. Когато се приближих до леглото, усетих спарено зловоние.

„Това изобщо не прилича на Умен.“

Искрен сподели смайването ми. „Напоследък не ме вика често. А аз съм прекалено зает, за да го посещавам. За последен път го видях една вечер в дневната му. Оплака се от главоболие, но това…“

Мисълта се проточи помежду ни. Вдигнах поглед от краля и видях, че Уолас ни наблюдава от прага. На лицето му имаше нещо — не зная дали да го нарека самодоволство, или самоувереност, ала направо побеснях. На две крачки стигнах до вратата, затръшнах я и имах удоволствието да чуя изпъшкването му, докато отдръпваше прищипаните си пръсти. После спуснах старото резе, което навярно не бе използвано поне от раждането ми.

Отидох при високите прозорци, дръпнах завесите и широко разтворих дървените капаци. Отвън нахлу слънчева светлина и свеж студен въздух.

„Прибързваш, Фиц.“

Не отговорих. Вместо това започнах да обикалям стаята и да изхвърлям пепелта и билките от многобройните кадилници. Събрах пет-шест лепкави чаши вино и няколко паници и чинии с недокосната или недоядена храна. Натрупах ги до вратата. Уолас чукаше и яростно виеше. Облегнах се на касата и любезно му казах:

— Шшт! Ще събудиш краля.

„Прати някой да донесе кани топла вода. И кажи на госпожа Чевръстка, че чаршафите на краля трябва да се сменят“ — помолих Искрен.

„Аз не мога да дам такива нареждания. — Мълчание. — Не си губи времето с гняв. Помисли и ще разбереш защо.“

Разбирах, но също знаех, че няма да зарежа Умен в тази мръсна и зловонна стая, както нямаше да го оставя и в тъмница. Открих половин кана вода, застояла, но чиста. Сложих я до огнището да се постопли. Отново избърсах нощното шкафче от пепелта и наредих чая и сладките. Дръзко затършувах в скрина на краля, намерих чиста нощница и билките за миене, несъмнено останали от времето на Чефърс. Никога не бях смятал, че един камериер ще ми липсва толкова много.

Тропането на Уолас престана. Не ми липсваше. Взех ароматизираната с билките затоплена вода и чиста кърпа и ги оставих до леглото.

— Крал Умен — внимателно го повиках аз. Той леко помръдна. Очите му бяха зачервени, миглите — залепени от гурели. Кралят запремигва от силната светлина.

— Момко? — Примижа и се огледа. — Къде е Уолас?

— Няма го. Донесох ви топла вода за миене и пресни сладки от кухнята. И горещ чай.

— Аз… Не зная. Прозорецът е отворен. Защо е отворен прозорецът? Уолас ме предупреди да не настина.

— Отворих го, за да проветря. Но ако желаете, ще го затворя.

— Усещам дъха на морето. Денят е ясен, нали? Чуй крясъците на чайките… иде буря… Затвори прозореца, момко. Страх ме е да не настина. И без това съм болен.

Бавно отидох да затворя дървените капаци.

— Ваше величество отдавна ли е болен? Из двореца не се говори много за това.

— Доста отдавна. О, струва ми се цяла вечност. Не толкова, че точно съм болен, просто не съм добре. Зле ми е, после ми става малко по-добре, но щом се опитам да направя нещо, пак ми става зле. Омръзна ми да съм зле, момко. Писна ми да съм уморен.

— Ей сега ще се почувствате по-добре. — Намокрих кърпата и внимателно избърсах лицето му. Той се възстанови достатъчно, за да ми даде знак да се отдръпна, сам изми ръцете си, после пак избърса лицето си, по-енергично. Ужасих се, когато видях жълтеникавия цвят на водата.

— Намерих ви чиста нощница, милорд. Да ви помогна ли да я облечете? Или предпочитате да поръчам да донесат вана с топла вода? Докато се къпете, ще ви донеса чисти чаршафи.

— Аз… нямам достатъчно енергия, момко. Къде е тоя Уолас? Той знае, че не мога да се оправям сам. Какво му е скимнало, че ме е зарязал?

— Топлата баня ще ви помогне — опитах се да го убедя. Отблизо старецът миришеше. Умен винаги бе бил чист човек — струва ми се, че мръсният му вид ме потресе повече от всичко останало.

— Но банята може да доведе до настинка. Така казва Уолас. Влажна кожа, студен вятър и хоп, няма ме. Поне така твърди той. — Наистина ли Умен се беше превърнал в толкова плашлив старец? Не вярвах на ушите си.

— Е, тогава може би поне чаша горещ чай. И една сладка. Готвачката Сара каза, че били любимите ви. — Налях димящия чай в чашата и видях, че сбърчва нос. Отпи една-две глътки, после се надигна и погледна грижливо подредените сладки. Покани ме да си взема и аз изядох една и облизах обилния пълнеж от пръстите си. Разбирах защо са му любими. Той вече омиташе втората, когато на вратата силно се почука.

— Вдигни резето, копелдако. Иначе хората ми ще разбият вратата. И ако си направил нещо на баща ми, ще умреш на място. — Присъствието ми тук, изглежда, изобщо не радваше Славен.

— Какво има, момко? Защо е спуснато резето? Какво става тук? Славен, какво става тук? — Сърцето ми се сви, когато чух свадливия му глас.

Отидох при вратата и вдигнах резето. Вратата се отвори и двама от мускулестите стражници на Славен ме сграбчиха. Не им оказах съпротива, за да нямат повод да ме блъснат в стената, ала те го направиха. Това разбуди всичките ми болки от предния ден. Уолас влетя в стаята и се затюхка колко било студено и какво било това, сладки, леле, ами че те били чиста отрова за човек в такова състояние. Славен стоеше с ръце на кръста, сякаш той командваше тук, и ме наблюдаваше с присвити очи.

„Прибърза, момко. Много се боя, че преиграхме.“

— Е, копелдако? Какво ще кажеш за свое оправдание? Какви точно бяха намеренията ти? — попита Славен, когато Уолас престана да дудне. Той хвърли още една цепеница в огъня и взе полуизядената сладка от ръката на Умен.

— Дойдох да докладвам. И тъй като установих, че за краля се грижат зле, се опитах да поправя това положение. — Потях се, повече от болка, отколкото от нервност. Славен се усмихваше подигравателно.

— Какво значи това, че за краля се грижели зле?

Поех си дъх и събрах смелост. Истината.

— Стаята му — разхвърляна и спарена. Наоколо лежаха мръсни чинии. Чаршафите на леглото му не са сменяни…

— Как смееш да говориш такива неща? — изсъска Славен.

— Смея. Казвам истината на своя крал, както винаги. Нека се огледа и със собствените си очи се увери дали не е така.

Нещо в сблъсъка бе разбудило в Умен сянка от предишната му личност. Той се надигна на леглото и се огледа.

— Шутът се оплакваше от същото, по неговия си кисел начин… — започна кралят.

Уолас се осмели да го прекъсне.

— Милорд, здравето ви е изключително крехко. По-важно е да ви оставим да си почивате на спокойствие, отколкото да ви вдигаме от леглото, за да сменяме чаршафите или одеялата ви. И една-две мръсни чинии не могат да се сравняват с тракането и бъбренето на някой паж, дошъл да разтреби.

Крал Умен внезапно се разколеба. Сърцето ми се сви. Ето какво бе искал да видя шутът, ето защо толкова често беше настоявал да посетя краля. Защо не ми го бе казал направо? Но кога шутът казваше нещо направо? Засрамих се. Това беше моят крал, кралят, пред когото бях положил клетва. Обичах Искрен и верността ми към него бе непоколебима. Но бях изоставил краля си точно когато най-много се нуждаеше от мен. Сенч отсъстваше. Нямах представа кога ще се върне. Бях оставил крал Умен единствено под закрилата на шута. Ала кога крал Умен беше имал нужда някой да го защитава? Укорих се, че е трябвало да съм по-настоятелен пред Сенч, когато след завръщането си му описвах какви промени съм забелязал. Трябваше да обръщам повече внимание на своя владетел.

— Как изобщо е влязъл тук? — ненадейно попита Славен и свирепо ме изгледа.

— Милорд, той имаше знак от самия крал. Каза, че кралят му обещал винаги да го приема, ако покажел оная игла…

— Що за глупости! И ти повярва на тези небивалици…

— Знаете, че е вярно, принц Славен. Вие присъствахте, когато крал Умен ми даде иглата. — Говорех тихо, но ясно. Искрен мълчеше в мен, чакаше, наблюдаваше и научаваше много. „За моя сметка“ — горчиво си казах аз, после се опитах да скрия мисълта си.

Като се движех спокойно и незаплашително, освободих едната си китка от ръцете на стражниците. Обърнах яката на елека си и извадих иглата. Вдигнах я високо, за да я видят всички.

— Не си спомням такова нещо — изсумтя Славен, ала Умен се приповдигна и каза:

— Приближи се, момко. — Отскубнах се от здравеняците на Славен и оправих дрехите си. После му подадох иглата. Кралят я взе. Сърцето ми отново се сви.

— Татко, това е… — ядосано започна Славен, но Умен го прекъсна.

— Славен. Ти беше там. И си спомняш или поне би трябвало. — Тъмните очи на краля бяха будни и блестящи, каквито ги помнех, но около тях личаха бръчки от силна болка. Умен вдигна иглата и се обърна към сина си със сянка на някогашния си пресметлив поглед. — Наистина дадох на момчето тази игла. И заедно с нея — думата си, в замяна на неговата.

— Тогава ви предлагам да си ги върнете — и иглата, и думата. Никога няма да оздравеете, ако непрекъснато ви смущават. — Отново заповеднически нотки в гласа на Славен. Мълчаливо чаках.

Кралят повдигна треперещата си ръка и разтърка лицето и очите си.

— Веднъж дадена, мъжката дума не може да се вземе обратно — твърдо заяви той. Ала силата напускаше гласа му. — Прав ли съм, Фицрицарин? Съгласен ли си, че щом мъжът даде дума, не може да си я вземе? — В този въпрос се криеше старото изпитание.

— Съгласен съм с вас, милорд, както винаги. Щом мъжът даде дума, не може да си я вземе обратно. Трябва да изпълни обещанието си.

— Добре, тогава въпросът е приключен. Всичко е уредено. — Той ми подаде иглата. Аз я взех и от облекчение почти ми се зави свят. Кралят се отпусна на възглавниците си. Още един шеметен момент. Познавах тези възглавници, това легло. Бях лежал на него и заедно с шута бях наблюдавал плячкосването на Силтбей. Бях си изгорил пръстите в това огнище…

Кралят въздъхна тежко. Изтощено. След малко щеше да заспи.

— Забранете му да идва и да ви смущава, освен ако не го повикате — нареди Славен.

Крал Умен с мъка отвори очи.

— Фиц, ела тук, момко.

Подчиних се като куче. Коленичих до леглото. Той вдигна измършавялата си ръка и несръчно ме погали.

— Двамата с теб, момко. Имаме уговорка, нали? — Искрен въпрос. Кимнах. — Добро момче. Добре. Аз спазих думата си. Сега ти се погрижи да спазиш своята. Но… — той погледна към Славен и това прободе сърцето ми като с кинжал — по-добре да идваш следобед. Тогава имам повече сили. — Кралят отново започна да се унася.

— Да дойда ли пак следобед, сир? — бързо попитах аз.

Умен вдигна ръка и немощно направи отрицателен знак.

— Утре. Или вдругиден. — Очите му се затвориха и той тежко въздъхна, сякаш никога повече нямаше да си поеме дъх.

— Както заповядате, милорд. — Дълбоко се поклоних. Когато се изправих, внимателно забих иглата на ревера на елека си. Така че всички да ме видят. После се обърнах към Славен: — Моля да ме извините, милорд.

— Махай се оттук — изръмжа той.

Поклоних му се възможно най-небрежно, обърнах се и си тръгнах. Стражниците ме проследиха с погледи. И чак когато излязох, си спомних, че не съм повдигнал въпроса за сватбата си с Моли. Сега поне за известно време едва ли щях да имам такава възможност. Знаех, че следобед винаги ще заварвам при краля Славен, Уолас или някой техен шпионин. Нямах желание да говоря за това пред никой друг, освен пред своя крал.

„Фиц?“

„Искам да остана за малко сам, милорд. Ако не възразявате.“

Той изчезна от ума ми като спукан сапунен мехур. Бавно заслизах по стълбището.